Уилям Дийл
Тай Хорс (22)

КОУЕН: 1973

Коуен също си спомняше тази нощ.

И той също си беше мислил, докато се беше носил през гъстата мъгла на носа на дългия, тесен кораб: „Какво по дяволите търси по тия места едно симпатично еврейско момче от Уестчестър с диплома на бакалавър на хуманитарните науки от факултета за мениджмънт и бизнес на Харвардския университетет?“

Шлепът се беше появил така внезапно, че буквално сепна Коуен. Това беше направо един плуващ универсален магазин, натъпкан догоре с контейнери с видеокамери, телевизори, китайски порцелан и забранени за износ икони, тонове тайландска коприна и индийски мадрас. Контейнерите бяха плътно увити в дебел брезент, за да се предпазят от дъждовете.

Хан, бодигард и кормчия на Коуен, даде заден ход, за да намали скоростта и след това насочи корабчето бавно към шлепа. Коуен усещаше усиленото туптене на сърцето си и пулса на кръвта по шията и китките си. Устата му беше пресъхнала.

На предната палуба на шлепа беше застанало най-грозното, най-противното човешко същество, което беше виждал досега. Мъжът беше по-нисък от него, може би около пет фута и шест инча, с ориенталско, подобно на бъчва телосложение, с мускулести ръце, покрити с татуировки. От дясната страна на главата си нямаше коса. Там имаше моравопетнист белег от изгаряне, който се простираше от безформеното чуканче, останало от ухото му, до средата на темето му. Остатъкът от дългата си черна коса той заресваше в обратната на белега посока, така че тя се спускаше от темето му право надолу, почти до лявото му рамо. На кръста си носеше колан за оръжие и украсен с орнаменти, ръчно изработен кобур за автомат „Узи“, превързан към бедрото му в уестърн-стил. Трите му предни зъба бяха златни. Единият от тях, според слуховете, принадлежал на някакъв нещастен английски търговец, който си помислил, че може да престъпи неписаните закони на реката и да търгува директно с Тс’е К’ам Мен Ти.

Това беше Сам-Сам Сам, Наричан още До Уонг, принцът на кинжала, бос и единствен член на Профсъюза на речните превозвачи. Нищо не можеше да стане по реката, ако Сам-Сам Сам не дадеше благословията си. Натрупаната на борда плячка беше данък, събран от тия, които искаха да въртят търговия с тайпановете.

Устата на Коуен пресъхна още повече.

Зад Сам-Сам Сам стояха още двайсетина мъже, всичките в черни ризи и в къси до коленете панталони в цвят каки, с червени превръзки на главите като тези на Червените кхмери, всичките въоръжени с автомати „Узи“, АК-47, автоматични пушки М-16 и пистолети „Питон 357“. Изглеждаха така, сякаш очакваха всеки момент нападение от армейски части. Зад тях стояха жените — всичките млади, облечени но същия начин, с ножове и пистолети, затъкнати в червените препаски около кръста им.

Всички бяха насочили оръжията си към корема на Коуен.

Малко встрани от останалите, облегнат на една купчина кашони, стоеше един бял мъж с отдавна неподстригвана коса, спускаща се почти до раменете му. Той беше висок, хубав по някакъв особен, запуснато немарлив начин и носеше памучни риза и панталони в цвят каки. Синьо кожено яке беше превързано с ръкавите си около кръста му. От кобура под мишницата му стърчеше 9-милиметров автоматичен пистолет „Н&К“. Широкополата му шапка тип сафари беше омачкана и избеляла от слънцето и дъжда. Той беше напъхал ръце в джобовете си и се хилеше. „Не, помисли си Коуен, това не е просто хилене, тоя кучи син се хили злобно-саркастично.“

— Тия имат вид на Червени кхмери — прошепна Коуен на Хан.

— Дегизировка — прошепна му в отговор кормчията, в чиито задължения влизаше и ролята на бодигард.

— Никой не се осмелява да ги предизвика, за да имат нужда от оръжията.

Коуен бързо оцени ситуацията. За един миг го обхвана ужас, изплаши се, че те могат да чуят как блъска сърцето в гърдите му. Нямаше смисъл да подемат каквито и да било действия, водещи до конфронтация; шансовете им бяха приблизително трийсет към две в тяхна вреда. Коуен веднага реши какво да предприеме.

— Отивам при тях сам — каза той.

— Не е добре. Те не те познават — отвърна му Хан.

— Имам в мен това — каза Коуен и разтвори юмрука си. В дланта му лежеше двайсет доларова златна монета с лика на кралица Виктория. — Стой така, че да могат да те виждат изцяло, за да не се изнервят. Ако се получи някакво неразбирателство и двамата няма да останем живи дълго време.

Той застана най-отиред на носа, докато моторното корабче се приближаваше на празен ход към шлепа, и разтвори широко полите на своя чионгсам, за да покаже, че е невъоръжен. После скочи предпазливо на борда на шлепа.

— Не съм дошъл тук, за да се бия — каза той на китайски на грозния тип. — Дошъл съм тук, за да направя всички ни богати.

Грозният не отместваше втренчения си поглед от него.

— Аз съм Коуен — каза Коуен.

Грозният продължаваше да го гледа втренчено.

Коуен се насочи към контейнерите и кашоните с контрабандна стока, провирайки се през застаналите нагъсто мъже и жени, побутна един топ с тайландска коприна, опипа го и кимна.

— Добра стока — каза той и се обърна към грозния.

— Точно такова нещо търся. — Вдигна пръстите на ръката си нагоре и започна да отброява, като ги свиваше един по един. — Искам японски видеокамери от известни марки. Искам стереоуредби „Сони“ и „Панасоник“. Искам тайландска коприна, да не е скъпа и да е хубава, като тая, и мадрас от Индия. — Той потупа топа плат, поставен в ъгъла. — Купувам зелен нефрит. Виждам какво имате тук. Статуи, идоли, всякакви други такива неща от Китай. Ще ви платя добра цена за тия неща, за всичко, което можете да ми докарате от земите Чин Чин или от Тайланд.

Грозният стоеше с ръце на кръста, стиснал пура между зъбите си. Само връхчето й проблясваше в тъмнината. „Окей, помисли си Коуен, сега той ще се потежкарее малко, ще се опита да ме посплаши.“

— Ти за кой се мислиш, по дяволите? — каза грозният.

— Казах ти, аз съм Коуен.

Грозният хвърли поглед към своите хора и те всички се закикотиха. Побръщолевиха малко на техния си диалект и после грозният се обърна към Коуен и каза:

— Те мислят, че трябва да те одера жив и да те окача да висиш отстрани на кораба.

Коуен хвърли портфейла си на масата.

— Убий ме и получаваш всичко на всичко десет хонконгски долара. Не виждам какъв до уонг можеш да бъдеш, ако постъпваш глупаво.

Белият мъж подсвирна тихо през зъби и леко кимна с глава.

Очите на грозния ирисветнаха. Той прехапа пурата в устата си и ръката му се отпусна върху ръкохватката на „Узито“.

— Ти каза, че съм глупав, гуай-ло, така ли каза?

— Не, не, казах, че не мисля, че си глупав. Ако беше глупав, щеше да ме одереш за десет долара. А иначе ще те направя богат.

— Аз и без това съм си богат — каза надуто грозният.

— Човек никога не е достатъчно богат.

— Много те бива в приказките.

— Трудно е да си запазиш кожата тук, ако не те бива.

На грозния му хареса това поведение. Той отметна глава назад и се изсмя гръмогласно, а хората му се отпуснаха.

— Е, и как ще плащаш? — попита грозният.

— В хонконгски хартийки. А ако искаш — в американски долари или в злато.

— И защо аз трябва да правя бизнес с теб? — попита пиратът.

Коуен хвана златната монета между палеца и показалеца си, вдигна я и я намести в лъча на един от прожекторите. Монетата заблестя в ръката му. Сам-Сам Сам се приближи плътно до него и я огледа внимателно.

— Идваш от Тсу Фи, така ли? — попита грозният.

Коуен кимна.

— Говоря от името на Тсу Фи. Спечелих купчина долари, а там има още кой знае колко. Ония миризливци с дръпнатите очи не обичат да търгуват с бели. Търгувам с теб, плащам на място, всеки си взима своето, няма мръсни номера, няма губене на време. Твоят кяр е, че аз карам стоката нагоре по реката. Аз се оправям по притоците на Макао, и митниците са моя грижа. От теб се иска само да ми доставяш стоката.

Белият мъж се понадигна леко и каза на английски:

— Много си отракан.

— Как разбра, че говоря тоя език? — попита Коуен.

— Бостънският акцент.

— Остър слух имаш. Коуен ми е името.

— Хатчър — каза мъжът със спокоен, но твърд глас. Това не беше враждебен глас, а глас, който просто ти казва: „Не заставай на иътя ми.“ Те си стиснаха ръце. Хатчър имаше студени очи, които не издаваха настроенията му, а усмивката трудно си проправяше път на лицето му.

„Да не ти се случва да си му противник на тоя, помисли си Коуен. Хатчър — запомни добре това име.“

— Ти явно не си от тая шайка — каза Коуен и намигна към другите.

— Не, опитвам се да бъда вълк единак и да се перча като теб.

— Какво мислиш, справям ли се?

— Сам-Сам Сам още не ти е прерязал гърлото и това е добро постижение. Какво е това, дето му го показа?

— Образец на платежно средство — каза Коуен и намигна.

— Къде са ти парите? — попита Хатчър.

— Надолу по реката, недалеч оттук — прошепна Коуен. — Десет човека и един сандък с хартийки. Не обичам да си разкривам картите, преди да са направени всички залози.

Грозният направи кратко съвещание с неколцина от хората си и след това се приближи към Коуен.

— Аз съм Сам-Сам Сам, до уонг на Тс’е К’ам Мен Ти. Ти ми каза какво искаш, каза ми как ще стават сделките, окей, ти и аз правим бизнес, никой друг.

Коуен се усмихна и намигна на Хатчър.

— Давай да уговаряме първата сделка — каза той на грозния.

 

Това се беше случило две години преди тяхната среща в мрачния офис на Кет стрийт. Оттогава Коуен беше извървял дълъг път, беше станал Тсу Фи, главен дистрибутор на нелегалната търговия на острова. А през следващите няколко години той и Хатчър бяха станали съюзници, предоставяха си взаимно информация, оказваха си подкрепа и накрая свикнаха да си имат доверие един на друг като приятели.

 

Хатчър отправи поглед отвъд залива, нагоре, към голямата къща почти изцяло скрита от дърветата в самото подножие на върха на планината Виктория.

Имението на Коуен.

„За Бога, помисли си Хатчър, дали е още жив?“