Уилям Дийл
Тай Хорс (28)

ПРЕДИ И СЕГА

Хатчър стоеше пред масивната метална порта, която преграждаше пътя към високопланинското владение на Коуен. Стената, която го ограждаше отвсякъде, беше висока осем фута. Двукрилата желязна порта някога в средните векове беше преграждала входа към замъка на изтъкнат китайски военачалник в Шанхай. Само камерите за наблюдение и електрическите кабели по стената напомняха за съвремието, но те бяха незабележими от външната страна.

Той натисна бутона, прикрепен на стената в близост до портата, и в следващия миг от другата страна се показа физиономията на един пазач, надничащ иззад решетъчното прозорче на портата.

— Хай? — каза пазачът.

— Нго хай gli Occhi di Sassi — отговори му Хатчър, използвайки прякора си, „Мъжът с каменния поглед“, с който беше познат по реката.

— Дюи мджу — каза пазачът. Изчезна за няколко минути, след което се появи отново. — Хо — каза той и се поклони, след като портата се отвори беззвучно. — Ченг ней.

Вратите на портата се затвориха зад Хатчър и той последва пазача. Пътят към къщата се извиваше между борове и смокинови дървета.

Чайна Коуен беше изградил и обзавел своето убежище от външния свят с много желание и вкус. Резултатът беше една странна смесица от ориенталски култури и религии, част от тях имитиращи традициите на Китай, други на Тайланд, Малайзия и Япония. Едноетажната бяла постройка се издигаше на скалата непосредствено над ръба на пропастта и оттам се разкриваше една наистина величествена гледка надолу към морето и пристанището. Извитите, жълти китайски керемиди, с които беше покрит покрива, блестяха като златни под слънчевите лъчи; две масивни мраморни кучета със свирепо изражение охраняваха бялата фасада на къщата. От едната страна на алеята, водеща към входа, имаше грижливо поддържана японска каменна градина. От другата страна на алеята беше разположена традиционна градина, цялата обкичена с нацъфтели азалии, рози и орхидеи. Един дълъг шест фута нага, традиционния за Тайланд дракон, бдящ над щастието на дома, беше източил оцветената си в зелено и жълто глава между цветовете. Устата му беше отворена в зловеща усмивка, откриваща два реда зъби от слонова кост. Няколко стройни и изящни палмови дръвчета бяха разпрострели клоните си, хвърляйки мека сянка върху градината.

Малки камбанки, окачени от двете страни на оцветените с японски лак в златисто и жълто врати, прозвънваха при полъха на вятъра. Над вратата на основното помещение беше поставена изработена от тиково дърво арка, наричана хам йон, „свещените тестиси“, която, според традиционното поверие, символизираше и съхраняваше силата и мъжеството на господаря на дома. Масивно, бронзово чукче на вратата във формата на лъвска глава оповести пристигането на госта. Вратата беше отворена от стара, съсухрена жена в съвсем просто облекло, която изглеждаше не по-малко от стогодишна и имаше вид повече на таиландка, отколкото на китайка. В първия момент тя се взря втренчено в лицето на Хатчър, след това се усмихна и се поклони.

— Добре дошъл, gli Occhi di Sassi — каза тя.

Тя отстъпи назад и го покани в основното помещение на дома, което беше обзаведено с плюшени мебели в западен стил, ориенталски антики и турски килими. Отворените френски врати извеждаха на обширна тераса, от която се разкриваше просторна гледка надолу към залива и, отвъд него, към Каулуун. Стаята ухаеше на пресни цветя. Като че ли нищо в нея не се беше променило от времето, когато той за последен път беше в този дом.

Миг по-късно в стаята влезе Тайъна, облечена в дълга до пода копринена рокля и с орхидеи в косата. Тя не изглеждаше дори и с един ден по-възрастна, откакто Хатчър я беше видял за последен път.

— Здравей, Кристиън — каза тя със същия глас, в който сякаш припяваха звънчета.

— Ама че работа, я се погледни — каза Хатчър. — Ти си изглеждаш все на шестнайсет години. За теб времето не върви ли?

— Скоро ще стана на трийсет — отговори му тя.

— Не го казвай на никого, никой не би допуснал — каза той и й подаде бутилката с вино. — Това е за теб и за Коуен.

— Мем гой — каза тя и притисна бутилката до гърдите си. — Ще си мислим за теб, като я пием.

— И аз ще почувствам това в същия момент — отвърна й той.

Тя остана така известно време, съзерцавайки го мълчаливо.

— Това е щастлив ден за нас, Кристиън — каза тя с някаква тъжна нотка в гласа. — Робърт имаше навика постоянно да говори за теб. Но откакто чухме, че си бил убит, той никога повече не спомена твоето име. И ето, днес! Такава радост? През всичките тия години сърцето му страдаше, защото мислеше, че си загинал. Радвам се, че се върна, и заради него, и заради мен самата.

— И заради мен — каза той.

— Ти не си се променил особено — каза тя. — Все си така енергичен. Много съжалявам за… това. — Тя нежно докосна раната на шията му с връхчетата на пръстите си.

— Дявол да го вземе, само дето прави гласа ми по-страшен — прошепна той и се засмя.

— Ти си си страшен — каза Тайъна напълно сериозно, гледайки го в очите. После и тя се усмихна.

— Добре дошъл отново! — Тя притисна малките си ръце от двете страни на лицето му и го целуна нежно по устните.

— Това ще ти носи щастие през следващите двайсет години — разнесе се глас. Хатчър се обърна и видя Чайна Коуен, застанал на прага на вратата.

Времето беше добавило малко сиви косми в косата и брадата му, малко бръчки по лицето му и беше смекчило острите линии около очите му, но освен тази промяна той си беше почти същият. Беше облечен в обичайния си чионгсам, украсен със скъпоценни камъни, и тайландски амулет, окачен на врата му. Той прекоси бързо стаята и обгърна с ръце по-високия си приятел.

— Дявол да го вземе, каква чудесна изненада — каза Чайна с радост в гласа. — Не трябваше да забравям, че не се е родил такъв негодник, дето може да ти види сметката.

— Стига, моля те — прошепна Хатчър.

Домакините му стояха съвсем близо до него, оглеждаха външността му и кимаха одобрително, макар че очите им все се задържаха върху белега на шията му. Хатчър го докосна несъзнателно и потръпна.

— Дребно премеждие — каза той, пресегна ръка и хвана бронзовия амулет върху гърдите на Коуен. — Много е красив! Тайландски, нали?

Коуен кимна.

— Това е амулетът на десетте божества, предназначен е да те пази от врагове отпред и отзад — каза Чайна, после се усмихна под мустак. Един от моите хора го взел от някакъв убит тайландец мародер. Явно на него не му е действал.

— Ти поне не можеш да се оплачеш от липса на късмет и изглежда такава ти е орисията — отвърна му Хатчър.

— Аз имам да върша някои неща — каза Тайъна и целуна Хатчър по бузата. — Коуен гледа да не ме оставя без работа и ме е натоварил да се грижа за прислугата. — Тя се усмихна и излезе безшумно от стаята.

— Не смея и да си помисля колко ти е струвало да я измъкнеш от Фет Лейди Лоу — каза Хатчър.

— Абсолютно нищо. Тя ми е подарък като на много добър клиент — каза Коуен и прегърна Хатчър през рамото. — Хайде.

И той поведе Хатчър към стаята за гости, която беше в съседство с големия салон. Хатчър беше прекарал много нощи в тази стая, представляваща просторно помещение, обзаведено в жълто и черно, с огромен прозорец от пода до тавана, гледащ към пристанището долу в низината. Леглото и въобще цялото обзавеждане в стаята бяха съвсем прости, мебелировка изцяло в чер японски лак. Покривките на леглото бяха от жълта коприна. От двете страни на леглото имаше но един стогалонов аквариум с морска вода, в която плуваха разноцветни тропически рибки. Цялата стена над леглото беше запълнена от огромен японски копринен гоблен с изящно бродирани дървета с папратовидни листа и красиви малки цветове. Отсрещната стена пък беше цялата в огледала. Навсякъде из стаята имаше различни предмети на източното изкуство.

На едно от нощните шкафчета стоеше кон от слонова кост, висок два фута, с издути ноздри и леко притворени очи, изправен величествено на задните крака, сякаш готов да скочи към небето. По шията на коня висеше свободно отпусната юзда, изработена от черни перли.

Банята, която се виждаше през отворената врата на дясната стена, беше облицована с черен мрамор. В нея беше разположена огромна вана, достатъчно голяма да побере армейско подразделение. Беше пълна с вази със свежи цветя.

— Колко ще останеш?

— Заминавам в събота — отговори Хатчър.

На Коуен явно не му беше приятно това скорошно заминаване, но не каза нищо и само кимна с разбиране.

— Хайде — каза той, — да излезем отвън да си починеш.

Двамата излязоха на терасата, седнаха на плетените столове, вдигнаха крака върху парапета и се отпуснаха назад под топлите лъчи на слънцето.

— Също както навремето — каза Хатчър.

— Дори по-добре — отвърна Коуен. — Достатъчно поостаряхме, за да можем да се наслаждаваме на това спокойствие.

Синг Ло, който беше негов прислужник и бодигард, се появи на терасата, извади напитки от барчето в ъгъла и наля. Терасата се издаваше напред над урвата, опряна на високи колони в предния край. Стръмният планински склон на трийсет фута под тях беше покрит с папрати и бамбукови храсти. Едно голямо смокиново дърво скриваше от погледа им къщата, разположена малко по-долу и встрани. Всичко наоколо тънеше в дълбоко, ненарушимо спокойствие и тишина, смущавани само от напевния шепот на вятъра.

— Имам една изненада за теб — каза Коуен. — Тайъна и аз се оженихме.

— Това е чудесно! — въодушевено каза Хатчър.

— Това е най-свестното нещо, което съм извършил в живота си — каза Коуен. — Ами ти? Намери ли някоя, която да заеме мястото на Дафни?

Това име моментално пробуди Хатчъровия ч’уанг чжу-чи, оживявайки в съзнанието му образа на елегантната, неповторимо красива Дафни Чийн, която постоянно носеше мъжки костюми, притежаваше компания за производство на джинси и имаше доста интересно родословие: майка — красавица от Малайзия, и баща — банкер, наполовина французин, наполовина китаец.

— Бога ми, опитвам се да не мисля за нея — каза Хатчър, което само по себе си беше една невинна лъжа, тъй като той не се чувстваше готов за разговор на тая тема. Вместо това разговорът им се насочи към Лос Боксес, към миналото, докато не отвориха дума и за стария Тсу Фи.

— Той умря преди три години — каза Коуен. — Просто сърцето му накрая не издържа. Голяма работа беше той, Кристиън. Повика ме в болницата и ми каза, че съм му бил най-голямата радост в живота през последните няколко години. За първи път тогава видях стареца със сълзи в очите.

— Ами какво стана с оня половин милион, дето ти го дължеше покрай смъртта на Роудс? — попита Хатчър с усмивка.

— Това е най-интересното, Хатчър, пустият му старец си остана велик до самия край. Нали я помниш оная очукана стара каса в офиса, дето дори и за антика не може да мине. Когато отидох в болницата вечерта преди да почине, той ми даде ключовете на офиса си, а след това и ключовете за касата. Каза ми, че била пълна с негови лични неща и че след смъртта му съм можел да ги прегледам и да изхвърля това, което реша, че не ми е необходимо. Така и направих. И да видиш, намирам там половин милион долара в златни монети — той вдигна пръст — и парченце силикон с големината на нокътя ти.

— Силикон?

— Компютърен чип. Та занесох го аз на един приятел и го монтирахме на една компютърна платка. Щом пуснахме програмата, на монитора излезе нещо като дневник. Телефонни номера, имена, биографични данни за повечето от богатите тайпани на острова и за мнозина от финансовите акули на Изтока — всичките тайни на Тсу Фи бяха там. Хатчър, в сравнение с това малко кристалче оня половин милион изглеждаше като купчина плява край диамант. Дори и не съм мислил, че старият ТсуФи въобще има представа за съществуването на компютрите.

— Покрай това да те попитам, как вървят нещата по реката? — попита Хатчър.

— Промениха се — каза Коуен. — Вече не пътувам по реката.

— Така ли? И защо?

— Повечето от старите обесници вече ги няма.

— Хийкейъ?

— Мъртъв е. И Ти Сан. Джоу Кокроуч. Джими Чоу. Всичките.

— Какво се е случило?

— Започнаха да се бият помежду си, да се изтрепват. Единственият, който се измъкна невредим от цялата история, беше Сам-Сам Сам. Сега е наел един мародер с иранско име, Батал, да работи за него. Чух, че той работел за САВАК^[1] допреди падането на шаха. Абсолютен мръсник е тоя Батал. Там, по реката, има още един убиец, избягал е от Хаити с Бейби Док^[2]. Работи за Тонтоните. Сам си е измислил прозвище, Били Дет^[3].

— Какво, по дяволите, търсят иранците и тонтоните там? — попита Хатчър.

— Долари, предполагам. Това са новите горили на Сам-Сам Сам — обясни му Чайна. — Сам-Сам Сам действа почти нелегално, извън закона, напада китайците, идващи от Шанхай или от по-малките градове, задига им стоката, отрязва им краката и ги увесва на мачтата за назидание на другите.

— Да не си се уплашил, че могат да ти видят сметката? — прошепна Хатчър.

— Не е това. Те имат нужда от мен — отвърна Коуен. — Аз все още финансирам доста операции там. Освен това имам доста приятели, верни приятели. Това не е Чикаго, триадите се стремят да поддържат добри отношения помежду си, дори и Чию Чао гледат да не навлизат в чужда територия. Едно от нещата, които научих от стария Тсу Фи, беше: Никога не изяждай цялата торта, винаги оставяй по някое парче и за другите.

Коуен се умълча за минута.

— Сега кажи нещо за теб. Ако си говорим откровено, вероятно си даваш сметка, че тук си оставил доста неуредени сметки.

— Такава ми беше работата.

— Както и да е, тук имаш доста врагове, Кристиън. Освен това, колкото и да те обичам, не се заблуждавам, че си дошъл тук просто на посещение на вежливост при стар приятел.

Това не беше упрек. Хатчър разбираше какво има предвид Коуен. Навремето, когато се виждаха, винаги имаше нещо, което трябваше да уреждат.

Разговорът им беше прекъснат от появяването на Синг, огромния китаец, бодигарда на Коуен, който неочаквано влезе в стаята зад тях. Той се покашля, за да даде знак, че иска да говори с Коуен. Коуен влезе в стаята, поговори шепнешком с него минута-две и се върна на терасата. Синг Ло остана в стаята. Настроението на Коуен, изглежда, беше помръкнало.

— Някакъв проблем ли имаш? — попита го Хатчър.

— Не съм сигурен — отвърна му със сериозен глас Коуен. — Кажи ми ти някакви проблеми имаш ли сега, Кристиън?

— Защо?

— Просто питам.

— Може би ще имам нужда от една услуга — каза Хатчър накрая.

— Може би е нещо важно за теб, което те кара да се върнеш тук, в Хонконг — каза Коуен. — А знаеш ли, че Толи Фонг е новият сан уоиг на Уайт Пам?

Хатчър кимна утвърдително.

— Те всички те мислят за мъртъв. В момента, в който Фонг разбере, че си жив, ще се опита да те убие. Ако той не успее, Джоу Лънг ще пусне цялата дяволска триада Уайт Пам по дирите ти. Те ще те намерят дори и на Северния полюс, ако трябва. Тук става въпрос за неща като фамилна чест, кръвна клетва за вярност, спасяване на престижа и всичко останало от тоя род. По-добре щеше да е да си беше останал мъртъв.

— Ясна ми е ситуацията.

— Добре де, обаче се държиш така, сякаш си забравил как стоят нещата — каза Коуен. — Тук си на техен терен, Кристиън. Докато си в тоя дом, ти си в безопасност, но излезеш ли, не бих заложил и един хонконгски долар за шансовете ти да оцелееш тук, в колонията. Обичам те, знаеш, и не бих искал да се разделяме, но не можеш да останеш в Хонконг. Някой вече се е лепнал подире ти, стари приятелю.

— Ясно. Мисля, че са от хонконгската полиция. Един сержант на име Варни, от Отдела за борба с триадите, ми направи посещение тая сутрин. Обясни ми, че името ми излязло на компютъра им, когато съм минал митницата.

— И ти се съмняваш?

— Склонен съм да повярвам на тая част от обяснението, за компютъра, не е невъзможно това да се случи. Но тоя Варни ми се струва прекалено заинтересуван от моята особа. Тръгнаха подире ми още от хотела.

— Хм — каза замислено Коуен. — И тоя Варни дойде направо в стаята ти?

— Да.

— Не вярвам на никого, особено когато това е свързано с теб — каза Коуен. — Аз на твое място бих зарязал това, което те е довело тук. Върни се у вас, Хач.

— Не мога да направя това.

— Защо? Какво толкова важно има в тая работа? Хатчър разказа на Коуен цялата история за Мърф Коуди, завършвайки със смъртта на Уинди Портър и изчезването на Уол Пот.

— В момента нямам друга следа освен тоя лагер призрак в Лаос. Ако той е съществувал, сигурно има някой нагоре по реката, който би трябвало да знае за него. Може би ще успея да науча някакво име, да открия някаква следа, преди да отида в Банкок.

— Банкок! По дяволите, та в Банкок е още по-зле — каза Чайна и гласът му се повиши с една октава. — Фонг си прекарва половината от времето в преследване на непокорни бивши партньори из Златния триъгълник, а през останалата половина се търкаля в хотел „Ройъл Орхид“. Защо направо не вземеш да отидеш в Макао, дето е изцяло негов район, и да му пратиш визитка с адреса си?

— Банкок е с половин милион население. Ще гледам да стоя настрани от Фонг и неговата шайка.

— По дяволите, онова шибано ченге вече знае, че си тук. Наистина ли си мислиш, че ще можеш да влезеш и да излезеш от Банкок, без никой да те забележи? И нямаш никаква друга следа, а?

— Само една снимка на Коуди и държанката му. На теб говори ли ти нещо израза „Тай Хорс“?

Коуен го погледна и се усмихна за пръв път, откактоСинг го информира, че къщата е под наблюдение.

— Тай Хорс? Защо?

— Появи се отнякъде, докато правех проучванията си.

— Ела тук — каза Коуен и заведе Хатчър отново в спалнята. Той посочи статуетката на коня от слонова кост до леглото.

— Това е Тай Хорс — каза му той.

— Статуетката? — попита изненадано Хатчър.

— Точно така. Тя е истинско съкровище. Автентичен Тайландски кон от около трети век преди новата ера. Стои тук от много отдавна.

— Какво означава Тайландски кон? — попита Хатчър. „Боже мой, възможно ли е онова споменаване за Тай Хорс в бележката на Мемориала да има предвид статуята, някаква антика“, зачуди се той.

— Мистичният кон призрак — каза Коуен. Предполага се, че е откраднат от царя на Сиам. Според легендата, той отнасял тайландските герои в рая след водените от тях велики битки. Легендата твърди, че някакъв китайски разбойник откраднал коня и го донесъл тук на първия император на Китай, за да получи от него опрощение за греховете си. Тук му дали ново име — Тиан Ма, Божествения кон. Именно Тиан Ма отнесъл първите седем императори на Китай до Седемте върха в близост до колонията, където те умрели, а после боговете ги превърнали в дракони. Когато свършило владичеството на династията Хан, конят изчезнал и никога повече не го видели.

— Ти откъде го взе? — прошепна Хатчър.

— От археологическия музей в Пекин — каза Коуен и му намигна. — Не ме питай колко съм платил да задигнат тоя сладур.

Хатчър прокара ръка по гладката повърхност от слонова кост. Би ли могло споменаването на това име в бележката да има някакво друго значение, освен статуята, чудеше се той. Най-накрая каза:

— Добре, но това не изяснява нещата, които съм научил досега. А и без това те са съвсем малко.

— Нямаш ли някоя друга гореща следа? — попита го Коуен.

— Имам един човек във Вашингтон, който прави проучване по моя проблем — отвърна Хатчър. Погледна часовника си. — Мога да му се обадя сега. Ако е открил нещо, ще търся в друга посока.

— А ако не е?

— Зарязвам тая работа и се връщам вкъщи.

— Тогава се моля оня кучи син да не е открил дори и твоето собствено име — каза Коуен. — Сто пъти предпочитам да те видя, че си отиваш, отколкото да те видя убит.