Уилям Дийл
Тай Хорс (23)

Ч’УАНГ ЧЖУ-ЧИ

Както седеше така, отправил поглед над залива, неочаквано очите му се притвориха от изтощение. Хатчър усети смътно някаква слабост. Старите инстинкти, прищракванията, отново се бяха включили. Може би самият Ориент беше този, който провокираше внезапния поток от спомени. Обитателите на Далечния изток имаха изключително изострени сетива по отношение на предчувствието; те вярваха не само в прераждането на духа, а и в предчувствието, вътрешното видение. Хатчър никога не се беше поддавал на влиянието на мистични теории, но все пак тогава, в миналото, неговите прищраквания, или инстинкти, или спомени, или каквото и да е, неведнъж го бяха предупреждавали за надвисналата опастност.

Сега неговите вътрешни прищраквания внезапно бяха започнали да работят на високи обороти.

Слоун беше на път за Хонконг. В това резервиране на стая в съседство с Хатчър имаше нещо повече от желание за дружеска визита.

Там, на летището, беше прекалено изморен, за да си даде сметка за това, но сега, отпуснат и полузадрямал на терасата, у него се породи непреодолимото усещане, че се е случило нещо нередно. Иначе защо Слоун би тръгнал за Хонконг?

Представителите на западната цивилизация биха нарекли това въображение, интроспекция, инстинкт. Но китайците като че ли винаги имаха по-поетичен начин да изразяват тия неща. Те наричаха това ч’уанг чжу-чи — прозорец към самия себе си.

Преди Слоун винаги казваше, че да се отдаваш на ч’уанг чжу-чи означава самоубийство, че спомените са оръжие, насочено към собствения разум, притъпяващо сетивата. Те означават отпускане, разконцентрация, проява на самоубийствена слабост. Слоун наистина беше прав, но само в контекста на оная действителност, в която самият той беше потопен. Защото без този прозорец от човека не оставаше почти нищо.

В Лос Боксес единственото нещо, което беше останало на Хатчър, беше чуанг чжу-чи. Отначало Хатчър гледаше на отдаването на тая медитация като нещо почти невъзможно, все едно да пиеш от празна чаша. Но с помощта на „126“-ти той успя да пресъздаде оная част от миналото, връщането към която му доставяше удоволствие. Моментите, когато е откривал нещо ново за себе си — вкуса на непознато вино; докосването на топли устни; допира до друго тяло; екстаза на оргазма; мимолетните мигове, когато любовта е просто изказана дума и удоволствието изглежда непреходно, когато за кратко се чувстваш неподвластен на смъртта. За него тия моменти бяха самият живот.

Сега обаче Хатчър се опита да се освободи от всичко това. Реши да подремне набързо. До евентуалното пристигане на Слоун оставаха четири часа, а за четири часа Хатчър можеше да се освободи от натрупаната умора и напрежение. Той се върна в стаята, съблече се и легна но гръб направо на пода, загледан във вентилатора на тавана и пробягващите сенки.

Легнал така на пода, в очакване съня да го обладае, под въздействието на мекия полумрак в стаята и накъсаните светлинни петна, хвърляни от преминаването на светлината през щорите, Хатчър се върна отново назад във времето, назад към Лос Боксес, към момента, когато за първи път успя да постигне ч’уанг чжу-чи, а с това и вътрешното си равновесие. После той се беше пристрастил към това и след Лос Боксес трябваше да полага усилия, за да се освободи от този навик, като наркоман, който се опитва да забрави миналото и предишните удоволствия.

Сега, както си лежеше на пода, този прозорец се отвори отново и там, в неговата призрачна рамка, се появи сцената на първата му среща с Джиниа — разпукващата се зора и първите огненочервени лъчи на слънцето над спокойните води на залива.

Първата му реакция беше чисто физическото усещане. Тя беше застанала на дока за яхти до някаква платноходка, облечена в къси панталонки и горнище от бикини, а той остана така — зашеметен от съвършенството на нейното тяло; спря работата си на яхтата и се зазяпа втренчено в нея, без дори да осъзнава това. После погледна към лицето й и забеляза, че и тя го гледа с кафявите си очи — толкова кафяви, че изглеждаха почти черни.

„Ако продължаваш така да ме разсъбличаш с поглед, ще вземат да ме арестуват за показване в непристоен външен вид“ — каза тя с лека усмивка.

Придружителят й, мекушаво богаташче, възстановяващо се от снощния си махмурлук, с разнебитена психика и разтреперани ръце, се опитваше да вдигне основното платно на лодката си. Той вдигна поглед към нея и я попита:

„Кво каза?“

„Нищо, скъпи“ — измърка тя и щом той отново се обърна към платното, тя пак отправи поглед към Хатчър. Хатчър отиде до края на яхтата си, за да се приближи към нея, огледа я цялата и поклати бавно глава.

„Толкова кратък е тоя живот“ — прошепна той с изтормозения си глас.

В първия момент тя остана като хипнотизирана от съсипания му глас, но после се усмихна, засмя се с глас и кимна с глава.

„О, наистина.“

Хатчър посочи въпросително с глава към олюляващия се младеж, мъчещ се с платното на лодката си.

„Роджър“ — каза тя тихо.

Хатчър се обърна към него и му извика, колкото му позволяваше гласът:

„Роджър!“

Роджър вдигна поглед нагоре и се вкопчи за мачтата с ръце, за да не падне.

„Роджър, надявам се, че ще се зарадваш, ако ти съобщя, че можеш да си отидеш вкъщи — каза Хатчър. — Отивай да си легнеш. Дамата идва с мен.“

„Кой го казва това?“ — запита с немощен глас шокираният Роджър.

Хатчър погледна отново към нея и тя се намеси:

„Аз го казвам, Роджър!“

Какъв ден беше този! Какви прекрасни мигове! Тя развърза връзките и свали сутиена си, докосна нежно лицето му с пръсти, наведе се леко и го целуна по шията. Тогава за първи път гръдта й се допря до голите му гърди и ръката му се протегна нагоре, пръстите му се провряха под косата по врата й, усетиха как кожата й настръхва от възбуда при докосването му. Тръпки пробягнаха и по неговите ръце и рамене; и той я галеше, и тя го галеше, докато и двамата се разтрспериха от сладостно предчувствие. Отлагаха завършека до безкрайност, докосваха се, галеха се, устните им сами се срещаха, когато шепнеха един на друг, докато накрая неговите пръсти погалиха душата й, и тръпките им се превърнаха в земетресение и те повече не можеха да отлагат момента; тя го притисна към себе си и го пое в себе си и стоновете им прераснаха във викове и времето спря.

Той вдигна ръка нагоре в полуздрача, раздвижи я, за да усети циркулиращия въздух, опита се да се отърси от спомена, но разбираше, че никога няма да може, никога няма да успее да преодолее пристрастеността си към ч’уанг чжу-чи.

И едва сега, на прага на съня, той разбра, че тъкмо този прозорец, леко открехнат, беше предизвикал неговото безпокойство и тревога. Той усети — усети — че се е случило нещо лошо, а също така разбра, че няма да му се размине срещата с приятелите и с враговете от миналото. Това начинание щеше да бъде много по-трудно, отколкото си го беше представял — и това разбра сега. Но каквито и опасности да го очакваха отсега нататък в Макао, Банкок или по реката, най-доброто, което можеше да направи за момента, беше да притвори временно тоя прозорец.

Нагласи вътрешния си часовник за събуждане в единайсет часа по обяд, скръсти ръце върху гърдите си и започна да брои от десет надолу. Беше дълбоко заспал още преди да стигне до четири.