Уилям Дийл
Тай Хорс (4)

126

Хатчър не отговори, не можеше да отговори. Параноята и страхът не му позволяваха да отговори. Ами ако беше някой от пазачите, който се опитва да го подмами? Нямаше да рискува да му отрежат езика. Отново се наведе, допря ухо до дупчицата и се заслуша.

Отново дрезгавият шепот:

— Сто двайсет и седми?

Устата му пресъхна от напрежение и колебание. Седна за момент на пода, после се изкашля.

— А, много добре, правилно — прошепна гласът на испански. — Аз съм сто двайсет и шести. Познавах от много време тоя, дето беше в килията преди теб. Беше журналист в моята страна, Много известен журналист. Погубиха го зелените къпини и тенията.

Боже, да чуеш глас, приятелски глас, това беше спасение от полудяването. Накрая Хатчър си зададе въпроса: „Що за дар Божи е езикът, ако не можеш да го използваш?“

— Тук съм — отвърна той шепнешком и веднага инстинктивно напъха юмрук в устата си.

— Ох — прошепна „126“-ти. — Слава Богу!

— Казвам се Хатчър, как е твоето име?

— Без значение, без значение — отвърна „126“-ти на перфектен английски. — Знаеш, оттук няма измъкване, няма помилване. Аз съм сто Двайсет и шести. И ще си остана завинаги сто двайсет и шести. А ти си сто двайсет и седми.

— Откога си тук?

— Откакто Бог е създал хлебарките.

— За какво си тук?

— Осъден по състав за опазване сигурността на държавата.

— Аз също — каза Хатчър.

— Да ти лепнат такъв състав, значи да ти увековечат присъдата. За какво съм тук аз, за какво ти си тук, това вече няма никакво значение. Дори и съдилищата вече са забравили за нас. А щом никой не се интересува вече от присъдите ни, какво значение имат те за нас? Просто си осъден да лежиш.

— Все пак като знам присъдата си, това ми помага да размишлявам. Дава ми нещо като отправна точка.

— Това, че ще можеш да насочиш омразата си към нещо конкретно, в случая с нищо не ти помага. В края на краищата ние сме докарани дотук от дявола, дето го носим в себе си.

— Мисля, че не е точно така. Дяволът, който ме докара дотук, беше извън мен и имаше меден език.

— Е, да — отвърна „126“-ти. — Че кой дявол не е с меден език? Просто забрави омразата, тя ще те накара да полудееш.

— Ако нещо друго не я изпревари…

И все такива разговори през последвалите месеци и години. Хатчър вече беше решил, че ако някога отново види Слоун, може би ще може да му прости. Да му прости — да, но никога вече — да му повярва. Познаваше Слоун много добре, достатъчно добре, за да разбере, че Слоун би го предал отново, ако сметнеше, че това е целесъобразно.

 

— Убивал ли си? — попита го веднъж „126“-ти.

— Да, но това ми влизаше в задълженията.

— Много престъпления са извършени в името на дълга.

— Изглежда, имаш право — отвърна Хатчър.

— Слушай, струва ми се, че щом някой си признава, че е извършвал убийства, значи се чувства виновен за това.

— Какво значение има това въобще?

— Понякога ние оправдаваме постъпките си с патриотизма, а един негодник най-лесно намира оправдание за себе си, като твърди, че е патриот. Ти патриот ли си, сто двайсет и седми?

— Не си спомням. Да. Мисля, че бях.

— Е, значи и ти си негодник.

— Да, така излиза.

— В такъв случай, съвсем очевидно е, че не си никакъв патриот. Но всичко това е толкова относително. И аз съм тук, защото си мислех, че съм патриот. По-късно разбрах, че това, което за едни представлява патриотизъм, за други е предателство… Това, което аз си мислех, че е патриотична постъпка, беше изтълкувано като обикновено убийство.

— Напълно те разбирам — отвърна Хатчър.

— Значи и ти си преживял същото?

— Да.

— Да, естествено. Предполагам разбираш какво имам предвид. Много по-естествено е негодуванието от несправедливостта да се породи у един патриот, отколкото у престъпника.

 

Хатчър получи суров урок. Беше забравил, че нищо не може да бъде основание за пренебрегване на правилата в иреизподнята на Лос Боксес. Един ден, докато работеше до самия край на джунглата, като прекопаваше една от безкрайните зеленчукови градини, които обграждаха цитаделата, изведнъж от близкия храсталак изскочи глиган и го нападна. Това беше един огромен, тромав, отвратително вонящ звяр, с извити зъби и кръвясали очи, който пръхтеше като обезумял, докато тичаше срещу Хатчър.

Хатчър посрещна първата му атака с мотиката, с удар по зурлата, но животното просто отстъпи няколко ярда назад и нападна отново. Хатчър изкрещя към пазачите за помощ, докато отбиваше удара на насочените към него бивни. Тия огромни зъби бяха в състояние всеки момент да разпорят корема му, да раздерат краката му, да разкъсат гърлото му.

Един от пазачите се появи съвсем наблизо, но не направи дори и опит да застреля животното. Просто стоеше на пет крачки встрани и се смееше.

— Застреляй го — изкрещя Хатчър и този път пазачът реагира мигнозено.

— Silencio!^[1] — нареди му той.

Глиганът го нападна отново. Този път Хатчър издигна мотиката високо над главата си и със силен удар заби острието в дебелия врат на животното. От удара дръжката на мотиката стана на трески в ръцете му. Глиганът, ревящ от болка, се отдръпна назад и започна да обикаля в кръг.

— За Бога, застреляй това изчадие — изкрещя Хатчър, докато отстъпваше назад.

— Silencio — заповяда му пазачът и се затича към него.

Глиганът се обърна — пръхтеше бясно и риеше яростно земята с копита. Втурна се отново към него. Хатчър беше останал беззащитен. Плю на петите си и се втурна да бяга. Тогава се разнесе изстрел и се чу как глиганът изрева от болка. Хатчър забеляза един пазач от другата страна на нивата да отпуска надолу още димящата си пушка.

Тогава той се обърна и видя глигана паднал на едната си страна на десет крачки от него — риташе във въздуха с късите си крака, а главата му се тресеше нагоре — надолу в предсмъртна агония.

Въздишката на облекчение, която отрони Хатчър, беше прекъсната с удар в гърлото от приклада на първия пазач. Той политна назад, хвана се за гърлото и напипа разкъсаните вени и мускули, а в това време кръвта бликна в устата му. Падна на колене и се закашля, задавен от собствената си кръв.

Пазачът дойде и се надвеси над него.

— Silencio — процеди отново той, после се обърна и се отдалечи.

Същата нощ, „126“-ти му каза:

— Имаш късмет, че са ти оставили езика.

— Мразя го това копеле — с мъка отвърна Хатчър. — Ще го убия, само да ми падне.

— Не, не мисли за това — каза му „126“-ти. — Тук омразата идва много лесно, но тя убива духа. Трябва да се научиш да обичаш. Да обичаш жена, страната си, каквото и да е. Без любов животът е безсмислен. Да обичаш означава да се смееш, да плачеш, да усещаш, без да докосваш. Без чувства, сто двайсет и седми, ставаш робот.

„Наистина е така“, помисли си Хатчър, и все пак досега, през годините, прекарани тук, омразата го беше поддържала, за да се бори за живота си.

— Защо са забранени разговорите тук, сто двайсет и шести? — прошепна с мъка Хатчър.

— Разговорът е зародишът на бунта.

— Да, в това има някакво основание.

— Наистина, в някакъв съвсем примитивен смисъл, всичко тук си има своите основания, сто двайсет и седми.

 

— Какъв си бил, преди да дойдеш тук? — запита Хатчър с прегракнал глас.

— Бях учител. Наставник. Ти имал ли си наставник?

Хатчър се замисли за момент.

— Имах двама — отвърна той.

— И на какво те учеха те?

— Единият ме научи на гова, какво означава чест.

— А другият?

— Другият ме научи да забравя що е чест.

 

Сто двайсет и шести беше остарял в Лос Боксес и щеше тук да си умре. В момент на лудост се беше опитал да бяга, но успя да изкара само два дена в джунглата. Сега беше затворен завинаги в бокс № 126 и за да се предпази от лудостта, философстваше непрекъснато.

— Разговорът е храната за мозъка — каза той на Хатчър. — Ако нямаш с кого да разговаряш, говори сам на себе си.

 

Даваше му също и по-практични съвети:

— Ако това е толкова важно за теб, издълбай с нещо името си и годините си на стената, за да не загубиш чувството за собствената идентичност. Само помни обаче, че това не интересува никого. За всички останали ти си сто двайсет и седми. Забрави, че има свят извън стените на затвора, той вече няма никакво значение за теб. Затворът е твоят реален свят. За да оцелееш, трябва да се съобразяваш единствено с тази реалност.

— За какво ти е тогава да оцелееш? — попита Хатчър.

— Защото надеждата е ключът към рая — отвърна „126“-ти.

 

Той стана духовен наставник на Хатчър. Всеки ден, когато се върнеше от работа на нивите около Лос Боксес, го очакваше нов урок.

— Когато си навън, не яж зелени къпини. От зелените ще умреш.

И също:

— Мастурбирай всеки ден, така ще можеш да съхраниш емоциите си.

Освен това:

— Забрави за тия, които са причина за агонията ти тук. Мислите за тях са отрова за душата ти. Политически фигури като тях са като еднодневки — идват и си отиват, но мисълта за тях само поражда гняв в душата ти, гневът води до лудост, а от лудостта до смъртта има само една крачка.

Също така:

— Не си губи времето с мисли за отмъщение. Това действа потискащо. Отмъщението изисква действие, а действието е враг на мисълта и приятел на илюзията. Тук илюзията води до лудостта.

— Ох… не е лесно да се постигне това.

— С времето ще става по-лесно. По-добре да простиш на враговете си, отколкото да се оставиш да полудееш.

 

— От какво най-много се боиш, сто двайсет и седми?

Хатчър се замисли, преди да отговори.

— От малодушието — каза накрая той.

— Щом е така, докато си жив, няма от какво да се страхуваш. Само страхливците се погубват с опити за бягство.

И още:

— Ако се разболееш, лекувай се сам. Иначе може да те убият, за да не разпространиш някоя зараза. Тук няма доктори.

И още:

— Старай се да не губиш чувството си за хумор. Хуморът е храна за душата. Ако душата страда, страда и съзнанието, а съзнанието е единственият ти истински другар.

И още:

— Не яж свинско. Не го готвят добре. От него можеш да хванеш тения.

 

— Благодаря ти, сто двайсет и шести.

— За какво?

— За това, че ме учиш.

— Аз съм учител. Това е радост за мен.

 

Тогава се появиха хората гъби.

Отначало Хатчър си помисли, че това е просто един от дните на лудост за „126“-ти. На всички тях им се случваха такива дни на лудост.

— Търси гъбите — му беше казал „126“-ти малко преди да умре. — Тия големите, дето растат на сянка под високите дървета. Накълцвай ги и ги размесвай в храната, никога не ги яж направо. Хората гъби се държат приятелски, но ако ядеш гъбите направо, те излизат от контрол.

Хатчър си нямаше и представа за какво се отнасят тия бълнувания на „126“-ти.

 

— Време е да си вземем сбогом.

— Не!

— Дванайсет години вече, откак съм тук, приятелю. Две години вече не съм виждал слънцето, нито пък съм вдишвал свеж въздух. Стига ми толкова. Освен това и сърцето ми вече не издържа. Прескача на всеки втори удар.

— Но аз имам нужда от теб — умоляваше Хатчър.

— И все пак… — той прекъсна, за да си поеме дъх. — Ще ми липсваш, сто двайсет и седми.

— Едва ли и наполовина толкова, колкото ти на мен.

„126“-ти се засмя.

— Хубаво. Значи не си си загубил чувството за хумор.

 

Веднъж, когато разчистваше от бурени един участък за градина, той ги забеляза — големи, лъскави жълти гъби, с диаметър половин фут, проблясващи като бисери под плътните усойни сенки. Откъсна една, начупи я и я натъпка в джобовете на дочената си риза. Същата вечер той размеси тия парчета в чинията с постно ядене, която пъхаха всеки ден под вратата на килията. Техният неестествен вкус и тежък аромат потисна вкуса на всички останали зеленчуци в храната му.

Той лежеше на сламеника си, взираше се в тавана и се чудеше защо „126“-ти му беше препоръчал тия гъби. Може би осигуряваха някои необходими витамини и минерали, които да предпазят костите му от размекване.

В ъгъла на килията му се появи загадъчна мъгла, хвърляща мека светлина върху сенките, но после това искрящо сияние придоби форма на същество от плът и кръв, стоящо в ъгъла, сякаш в очакване на заповедите му.

— Кой си ти? Какво си ти? — прошепна той уплашено.

Но хората гъби не отвръщаха, те никога не говореха. Просто стояха там и му правеха компания, а когато той престана да се страхува, започна да гледа на тях като на постоянни гости, с които всяка вечер споделяше монотонното си всекидневие.

Понякога танцуваше с тях, понесен във вихъра на еуфорична ирландска жига в подземната си гробница. Правеше любов с жени и се биеше с мъже. След като „126“-ти го напусна, хората гъби станаха единствените му приятели.

Бяха дни, в които Хатчър беше щастлив; бяха дни, в които той прекарваше с часове в компанията на хората гъби, танцуваше, пееше, правеше любов, предъвкваше всякакви случки и истории, които можеше да си спомни или да си измисли. Разправяше им вицове, за да запази живо чувството си за хумор, пееше им песни, защото музиката беше храна за душата му.

След като откри хората гъби, Хатчър вече не чувстваше липсата на „126“-ти. И ако незабележимата граница между нормалното и лудостта се определя от това, което е в съзнанието на човека, Хатчър наистина беше луд през тия години, прекарани в Лос Боксес. Щяха да са му нужни цели две години, докато се възстанови достатъчно от тия жестоки, нечовешки условия, за да признае пред самия себе си, че не е имало никаква дупка в стената на килията му и никакъв „126“-ти от другата страна, който е разговарял с него. Щяха да изминат цели две години, преди Хатчър да признае пред самия себе си, че сто двайсет и шести са били неговите собствени мисли.