Уилям Дийл
Тай Хорс (48)

КУЧЕТАТА

Всъщност освен паспорта, портфейлът на Уол Пот съдържаше съвсем малко полезна информация. Вътре имаше шофьорска книжка с адрес на собственика й на „Райуонг Роуд“ в Китайския квартап, два билета от залагания на конни състезания, по всяка вероятност губещи, и билет за боксов мач, който вече се беше състоял. Според документите Уол Пот беше „търговец на готова продукция“.

В портфейла нямаше нищо друго, което да представлява интерес.

След закуска Хатчър сложи на масата пред Сай две снимки — на Уол Пот и на Пай и Коуди.

— Освен двамата тук, търся и тоя тип — обясни му Хатчър и чукна с нокът върху снимката от паспорта на Уол Пот.

Сай огледа изучаващо снимките близо цяла минута.

— От вчера си мисля за това момиче — каза той. — Много е хубава. Може би съм я виждал, но… имам това чувство за всички хубави жени.

— Спомняш ли си къде? — попита Хатчър.

Сай поклати глава.

— Той ли е с това момиче? — попита тайландецът и посочи към Коуди на снимката.

— Може би. Не знам. Всъщност именно него търся.

— Окей — каза. Сай. — Къде ще ходим. Най-напред?

Хатчър извади списъка с местата, които беше преписал от бележника на Портър. За съжаление в дневника на Портър бяха отбелязани различни места и дати, но без конкретни адреси и коментари. Разполагаше също така и с адреса от паспорта на Уол Пот някъде в Яварай. Той извади листа, който беше взел от Мангустата — страницата от дневника на Портър с датата на последния ден от живота му — и го сложи на масата. Това, заедно с препоръката да посети някакъв бар — „Лонгхорн“, и името „Тай Хорс“, беше всичко, с което разполагаше за разследването си сега. Хатчър приглади внимателно върху масата намачкания от водата лист и отново го разгледа внимателно. Единственото, което можеше да се разчете по него, беше част от някаква бележка: „… три, 4:15 ч. сл.обяд…“.

— Адресът от паспорта е в Китайския квартал — каза Сай. — „Райуонг Роуд“. Да започнем оттам.

— Добра идея — съгласи се Хатчър.

Адресът обаче излезе фалшив. Просто се оказа, че на тая улица, в края на Китайския квартал, няма такъв номер. Най-близко до посочения номер беше някаква зловеща стара постройка. Дървените стени бяха избелели и олющени от слънцето и дъждовете, прозорците бяха заковани с дъски, а самата постройка беше хлътнала в средата, сякаш подът се беше огънал под бремето на годините. Изоставена стара руина, притисната от двете си страни от други две такива руини. Хатчър се опита да отвори вратите, но се оказа, че всичките са заковани. Просто изоставени постройки. Очевидно в тях не живееше никой. Адресът на Уол Пот се оказа фалшива следа.

Какво беше правил Уол Пот на местата, записани в бележника. Явно Портър беше следил тайландеца и беше правил записки за всички места, където е ходил Пот. Първите две места в списъка бяха ресторанти в Китайския квартал, но посещението им не даде никакви резултати. Хатчър предположи, че Уол Пот се е хранил там. Управителите и на двете заведения оглеждаха продължително снимката на Пот, после свиваха рамене. „Възможно е и да е идвал“, беше коментарът им.

— Сега накъде? — попита Сай, след като излязоха от втория ресторант.

— Знаеш ли някакво заведение с име „Стейджкоуч Дели“?

— Да — отвърна Сай. — Съвсем близо е.

— Отиваме там.

Двамата тръгнаха през шумния, задушен Патионг с гърмящите му високоговорители, извадени пред баровете, накичени и искрящи още от ранния следобед; после минаха покрай някакви заведения — „Америкън Стар“ и „Сан Франциско Бар“ — които рекламираха на огромни афиши голи до кръста гоу-гоу танцьорки, изпълняващи и „специални номера“ в програмата си.

След това изведнъж попаднаха на някаква уличка встрани от неоновия блясък сякаш от далечното минало. Това би могла да бъде уличка на кое и да е западноамериканско градче и дори сега, на дневна светлина, по нея витаеше някаква нереална атмосфера. Отразените от реката слънчеви лъчи проблясваха през мъглата на късния следобед, допълвайки въздействието на странната феерична тишина, създавайки впечатлението за призрачност.

— Спри тук — каза рязко Хатчър, като навлязоха малко в уличката. Излезе от колата и заоглежда странния, криволичещ път. Над обикновения пътен знак беше закована една дървена табела, на която беше написано „Клемънтайн Уей“.

— Това трябва да е районът „Томбстоун“, нали? — попита Хатчър.

— Страхотно го каза. Това беше от оня филм „Безстрашна престрелка“, нали? Гледах го в „Пелис“.

— „Престрелка край безстрашния керван“^[1] — поправи го Хатчър.

— Точно така. Бърт Рейнълдс.

— Ланкастър^[2].

— Хай — съгласи се Сай, оголвайки в усмивка изронените си зъби.

Хатчър продължи напред пеша, минавайки покрай заведението с коневръз отпред, на чиято витрина бяха изложени елегантни каубойски ботуши и висока каубойска шапка. Разгледа листа с менюто, залепен на вратата на „Йосемит“, което му напомни за родния край: говеждо задушено, люти чушки, свински ребра и свинско печено. „Стейджкоуч Дели“ беше на стотина метра по-надолу. Входът му беше с летящи врати като на бар, но менюто, което предлагаше, напомняше за обикновените ресторантчета в Нюйоркския Ийст Сайд. Още малко по-нататък се намираше мюзикхолът на Лантри. На рекламните снимки по витрините му имаше голи тайландски и китайски танцьорки, но и те, по своеобразен начин, бяха аранжирани в топ с каубойския стил, господстващ на уличката. Освен снимките там имаше и стари афиши с образите на естрадни конферансиета от първата половина на века. Лилиан Расъл, Худини, Лили Лантри и Еди Фой. На вратата пишеше, че отваря в шест часа вечерта.

Той повървя надолу по тротоара, после прекоси и се върна по отсрещния, минавайки все покрай чудати, старомодни заведения. Един сладоледен салон, наречен „Пайкс Пийк“, закусвалня, носеща името „Раундъп“, на чиито витрини се рекламираха американски понички. Един киносалон, „Пелис“, в който, според афишите отвън, два пъти дневно се прожектираха американски филми.

Тук се намираше и „Лонгхорн“, чийто плосък покрив беше сякаш притиснат от извисяващия се точно зад него огромен будистки храм със сферичен купол. Табелата с името на заведението беше изрисувана като огромен старовремски свитък, разпънат от единия до другия край на входа. Непосредствено до двете летящи вратички, беше изправена дървена фигура на индианец, от двете страни на входа имаше две пейки като тия на автобусните спирки, а малката дървена веранда пред входа беше издигната на четири подпори на около двайсетина фута над тротоара.

Явно някой беше положил доста труд, за да придаде автентичен вид на това малко, изолирано кътче в големия, чужд град.

На една от пейките пред витрините на бара седеше огромен негър с кутия японска бира в ръка. Той се беше облегнал на витрината със затворени очи и се припичаше мързеливо на късното следобедно слънце. От време на време отпиваше но една голяма глътка от бирената кутия.

Хатчър се върна обратно до „Стейджкоуч Дели“, изучавайки късата уличка. Навсякъде иззад затворените врати на заведенията из „Томбстоун“ се дочуваше тиха музика и приглушени звуци от човешки говор, но това нямаше нищо общо с гърменето на високоговорителите и виковете на търговците от сергиите по намиращия се само на сто-двеста метра оттук Патионг.

Портър беше отбелязал посещенията си тук със следните бележки: „«Стейджкоуч Дели», такси, 10 ч. сутр., 1 час“; на следващия ден: „«Стейджкоуч Дели», по обяд, 45 мин.“; и на по-следващия ден: „Кино «Пелис», 2:30 сл.обяд, 35 мин.“. Дали това означаваше, че Уол Пот е идвал по тия места, или ги е оглеждал от таксито? Възможно беше да е обядвал в „Стейджкоуч Дели“ за четирийсет и мет минути, но пък в кино „Пелис“ беше останал само трийсет и пет минути — едва ли можеше да изгледа филм за това време.

Тези две заведения образуваха равностранен триъгълник с „Лонгхорн“ като трети връх. Хатчър извади листа, който му беше дал Мангустата, и се вгледа отново в частично запазената бележка.

„… три, 4:15 ч. сл.обяд…“ беше единственото, което успя да разчете и този път.

Бележката можеше да се отнася за мюзикхола на Лантри: „Лантри, 4:15 сл.обяд“. Ставаше. Дали пък Уол Пот не беше наблюдавал „Лонгхорн“ четири дена последователно, идвайки тук всеки ден малко по-късно от предния? Той си спомни какво беше казал бившият войник от Виетнам на Дафни там, по реката: „Да мине към «Лонгхорн» в Томбстоун, много от американците, живеещи в Банкок, минават оттам.“

На Хатчър му мина през ума някакъв нелеп, смешен сценарий, който би могъл да обясни прочетените дотук записки. Може би Уол Пот е загубил дирите на Коуди. Уол Пот е търсел Коуди, а Портър е следял Уол Пот.

— Отивам да хвърля един поглед на „Лонгхорн“ — каза Хатчър на Сай.

Преди още Хатчър да успее да пресече улицата, от долната й страна някакъв мъж се запъти по тротоара към бара. Той беше облечен в жълтеникавокафяви шорти, яке без ръкави от същата материя в червеникав оттенък и гуменки на червени, бели и сини ленти. Една червена превръзка на челото му придържаше дългата руса коса встрани от очите му.

Мъжът водеше след себе си куче на дълга кожена каишка. То представляваше голямо, грозно животно с глуповат поглед и приличаше на кръстоска между санбернар и шпаньол, подправена малко с гени на хрътка. То имаше заспали жълти очи, голяма лигава муцуна и дълга космата опашка, която ако успееше да вдигне догоре, падаше веднага между краката му. Имаше лъскава тъмнокафява козина и едно голямо, бяло петно — сякаш някой му беше излял кутия боя. Това петно не беше никак симетрично — покриваше половината от главата на кучето и се спускаше надолу по предната част на гърдите му, където беше нашарено с малки кафяви петънца. Кучето не вървеше, то се влачеше увиснало на каишката и беше толкова отпуснато, че сигурно го мързеше и да си чеше бълхите.

Чернокожият на пейката си отвори едното око, видя кучето и започна да се хили беззвучно. Първо се затресоха едрите му, яки рамене, а след това смехът се пренесе надолу, към стегнатия му мускулест кръст. Както се мъчеше да си задържи устата затворена, изведнъж кикотът му избухна със силно изпръхтяване, съпроводено с гейзер бира.

— Боже милостиви, виж какъв огромен, мързелив, грозен, кривокрак, скапан пес се влачи там.

— Извинявай, да не би да говориш за моето куче Отис? — попита намръщено мъжът с червено-бяло-сините гуменки.

— Говоря за оня огромен, мързелив, грозен, кривокрак, скапан пес ей там. Да не би името му да е Отис?

— Какво искаш да кажеш с това „да не би“? Името му си е Отис.

— Добре, значи тогава за него говоря.

— Направо ме шашкаш, братле. Нали ти казах, това е моето куче.

— Ако не го разправяш наляво-надясно, никой няма да разбере.

— Аз се гордея с това шибано куче бе, човек.

— Тогава значи си по-глупав и от него.

— Не искаш ли да си сдъвчеш вечерята довечера. Да не иск-аш да си събираш зъбите от земята и да си ги носиш вкъщи в джоба?

— А-ха, а ти да не искаш да ти издърпам езика надолу и да ти го вържа за оная работа?

— Господи Боже всемогъщи! Абе, ти си май голям късметлия, а? Да не би да си мислиш, че тоя ти е най-късметлийския ден в тъпия ти, скапан, шибан живот?

— Въобще не ми трябва късмет, за да те смеля още тук, на улицата, и да направя от теб едно голямо, грозно петно по асфалта.

— Надявам се, че си си казал последната молитва. Надявам се, че си целунал за сбогом оная пъпчива, дебела, смрадлива, дърта курва със сплескан нос, майка ти, защото сега ще станеш на ситно смляна кайма.

— Майната ти, не ми е ясно как си останал още жив, как някой още не е напъхал верижен трактор в тая гадна, шибана твоя уста, защото ми се струва много голяма, да знаеш.

— Ще ти ритам задника по целия път до двореца на крал Тут. Ще ти изритам задника извън нашия век.

— Добре де, що тогава не го направиш, голяма уста такава?

— Целуни за сбогом земята под краката си, копеле смотано.

— Ей сега, невзрачен, скапан лайньо.

— Що не спреш да приказваш и не станеш да се биеш?

— Добре бе, ами ти за какво ще се биеш бе, смотан въшльо, скапан разбойник и още квот си щещ. Скапан фойерверк. Скапана покана за прием при шибания президент.

— Слушай, тия са приятели — прошепна Сай на Хатчър. — Често водя американски туристи тук. Тия обикновено са много добри приятели.

— Добри приятели! — повтори изненадано Хатчър.

— Обикновено — да.

Белият мъж върза кучето за стълба пред „Лонгхорн“ и зае класическа боксьорска поза, вдигнал едната си ръка пред лицето си с опрени до носа пръсти, а другата размахваше към противника си подигравателно.

— Я се дръж сериозно, Потър — каза му негърът с усмивка. — Като те погна, ще те набия целия в тротоара, та ще остане да стърчи само тъпата ти кратуна отгоре.

— Добре бе, дай да те видя, Коркскрю, дай да те видя — продължи да го дразни мъжът, на когото викаха Потър, подскачайки наоколо.

Един огромен мъж с широки като на бизон рамене се показа на прага на „Лонгхорн“, сложил ръце на тънкия си като на балерина кръст. Той имаше снежнобяла коса и бели, засукани нагоре мустаци-и носеше каубойски ботуши, джинси и колан с кобур със затъкнат „Питон 357“ в него.

Хатчър наблюдаваше сценката с отворена уста. „Тук сме попаднали в някакво изкривяване на времето, помисли си Хатчър, сигурно сме се върнали в Дивия Запад от миналия век.“

Белокосият мъж пристъпи напред и застана между Потър и Коркскрю, поставяйки кротко ръце върху раменете на двамата.

— Какво по дяволите става тук? — запита ги той.

— Той се подиграва с кучето ми — изръмжа Потър. Белокосият погледна към кучето и направи усилие да потисне смеха си.

— И знаеш ли какво му е името на това куче? — попита чернокожият, прехапал устни да не се разхили. — Отис. Отис, за Бога. Достатъчно е само името му да чуеш, за да се разплачеш.

Потър подскочи и се опита да се нахвърли върху него, но белокосият мъжага внимателно го отблъсна назад.

— По-кротко, Бени — каза белокосият. — Елате вътре, ще ви черпя и двамата по едно пиене. А ти можеш да оставиш Отис там, вързан за стълба.

Бени остана поразен.

— Някой ще го открадне — простена той с паника в гласа си.

Коркскрю избухна в неудържим смях, но белокосият мъж се опита да бъде по-дипломатичен.

— Не мисля така — каза той спокойно. — Не мисля, че някой би откраднал кучето ти.

— Освен ако някой не е адски прегладнял — едва успя да произнесе Коркскрю през смях, който вече го избиваше на сълзи.

— По дяволите, Коркскрю, достатъчно те търпях! — изрева Бени.

— Ох, дявол да го вземе, хайде, стига — каза Коркскрю все още през смях. — Ела, аз ще черпя.

Белокосият мъж ги подкара и двамата към заведението. Отис ги изгледа и без никаква подготовка направо се просна на тротоара, изсумтя и потъна в дълбок сън.

— Кой е оня едрият мъж с… — попита Хатмър и изрисува с пръсти дъги около ъгълчетата на устата си.

— Мистър Мустак? Това е Ърп — отговори му Сай.

— Ърп?

Сай кимна утвърдително.

— Да не е Уайът Ърп? — попита го Хатчър почти саркастично.

Сай остана изненадан.

— Ти го познаваш? — попита той.

— Не, просто предположих, че така му е първото име — въздъхна Хатчър.

— Съвсем точно — отвърна Сай, явно респектирай.

— Ще взема да проверя онова заведение — каза Хатчър и кимна с глава към отсрещната страна на улицата, където се намираше „Лонгхорн“.

— Аз ще чакам тук — каза Сай. И започна да тренира някои движения от репертоара си.

— Както искаш — отвърна му Хатчър.

Веднага щом влезе вътре, го порази отново предното му усещане за изкривяване на времето. Той изчака няколко секунди на прага, за да се адаптират очите му към сумрака вътре. След това фиксира всички детайли от обстановката в съзнанието си, за да не ги забрави. Всичко изглеждаше забележително автентично — голямото помещение със зелените абажури над масите и талашът но пода; големите висящи вентилатори, раздвижващи леко въздуха, който миришеше на алкохол и хамбургери; античният бар, който се простираше по цялата ширина на помещението и който очевидно беше докаран от Америка с голямото фасетово огледало зад него, създаващо илюзията за двойно по-голям обем на салона; големите букви, гравирани дъгообразно в огледалото, изписващи името „Том Скухани“, а под него „Галуей Рууст, 1877“; проскубаната, стара бизонска глава с едно око и с черна превръзка върху другото; избелели от времето дагеротипни обяви и рисунки на прочути престъпници, представители на закона и индианци, заемащи една от стените; идеално запазеният джубокс в ъгъла, на който се въртеше плоча от доброто старо време, а в момента звучеше „По-млад от пролетта“ на Тони Бенет; дъската за обяви в другия ъгъл, с налепени по нея бележки, бизнес-обяви и различни пагони от армията, военновъздушните сили и флота; малкият портал на една от стените, който водеше към по-малко помещение зад завеса от стъклени мъниста.

Мъжът, който се наричаше Уайът Ърп, беше седнал в единия край на бара и си приказваше спокойно с Коркскрю и Бени, които явно бяха забравили недоразумението помежду си.

Барманът беше висок, елегантен чернокож в черна блузка, върху която беше наметнал кожено елече, със сини джинси и каубойски ботуши. На главата си носеше каубойска шапка с боднати в околожката й папагалски пера, червено, жълто и зелено, а самата шапка беше толкова голяма, че можеше спокойно да си я ползва за вана. Имаше още един посетител в големия салон, с дълга руса коса, и седеше приведен над бара с гръб към вратата.

Отначало никой не обърна внимание на Хатчър, когато се насочи към бара, но той внезапно усети някакъв мраз, сякаш леден вятър духна във врата му, при което космите на гърба му настръхнаха. Той почувства някакво неудобство, сякаш неканен беше влязъл в клуб с ограничен достъп. Защо ли Уол Пот беше идвал дни наред в Томбстоун за такива кратки периоди от време? Дали наистина беше наблюдавал „Лонгхорн“? Дали беше преследвал Коуди? Или Тай Хорс?

Дали отговорът на загадката около Мърф Коуди се намираше в тоя салон?