Уилям Дийл
Тай Хорс (57)

ЗАПИСЪТ

Слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, когато Хатчър се прибра в хотела си. Беще изморен и унил и отначало не забеляза малкия касетофон, който беше оставен на масичката до леглото му. Той съблече мръсните си дрехи, взе си един душ, излезе от банята с увита около кръста кърпа и легна на леглото, мислейки си за Мърф Коуди и приятелите му — тая изгубила всяка надежда групичка хора, свързани помежду си с връзките на искреното приятелство и от необходимостта да се защитават взаимно. И изведнъж усети колко му липсва неговият остров, Джиниа и приятелите му там, хора, които не искаха нищо повече един от друг освен доверие и приятелство. Те почти не се различаваха с нищо от хората в „Лонгхорн“. И той призна пред самия себе си, че Джиниа беше внесла в живота му повече любов и красиви чувства, отколкото всичко останало, което беше видял и преживял след Анаполис.

Отново се върна мислено към хората от Томбстоун. Те щяха да ударят Толи Фонг, сигурен беше, и щяха да рискуват всичко заради това. После мислите му се насочиха към Фонг и той се сети за убийството на Камион, за бомбения атентат в Париж и за смъртта на Хиената. Полицията внушаваше, че той е бил убит от някой от неговите хора, но Хатчър знаеше доста неща за Хиената и едно от тях беше, че Хиената винаги действаше сам. Сега отделните парченца от тая мозайка започнаха да се подреждат по местата си.

Тогава забеляза малкия, почти джобен формат, касетофон. Загледа се в него и се зачуди откъде ли се е взел, след което се присегна и го взе.

Остана както си лежеше по гръб в леглото, като само натисна бутона за просвирване. Гласът, който чу, смрази кръвта му: „Хатчър, трябва ли да ти казвам кой говори, или ще ме познаеш по гласа? Може да ти помогна, като поосвежа някой от спомените ти. Името Сингапур значи ли нещо за теб? Трябва да значи, Хатчър, там уби моя чичо. Или реките, където изби най-верните войници на баща ми. Или къщата на оня американски евреин, Коуен, който сам си вика Чайна, където уби още от моите хора. Трябва ли да ти казвам името си? Не, мисля, че не. Сигурен съм, че знаеш, че дадох обещание на моя сан уонг да изоставя кръвната си клетва, моята ч’у-тяо срещу теб. И аз ще удържа на това обещание, въпреки че ти обезчести моята фамилия и проля наша кръв.

И докато моето обещание включва също и Коуен, то не включва всички твои приятели, Хатчър.

Послушай малко, ето още един глас, който трябва да познаеш.“

После лентата се въртя беззвучно около трийсет-четирийсет секунди, след което се чу кух, пищящ звук. Хатчър чу звуци от отваряне на врата и някой влезе в същото помещение на другия край на къщата, на апартамента или каквото и да беше помещението. Непосредствено след отварянето на вратата се чу покашляне на жена.

После тя изпищя.

Това беше писък на изненада и уплаха, последван незабавно от звук, който издава ударен човек… може би нещо подобно на стон. Беше трудно да се определи точно. Секунда по-късно се чу тежко дишане, звуци от изкачване на стъпала и стъпки, после отново гласът на Фонг: „Изчакай още няколко секунди, Хатчър, трябваше да употребя малко сила, за да укротя твоята приятелка.“

Касетофонът се повъртя няколко секунди беззвучно, след което се чу отново неясен звук, последван от писък и гневен женски глас, изпълнен с омраза: „Ти, мръсник такъв, махни си ръцете от мен, долен мръсник…“

Дафни.

Той скочи и седна на леглото. Сърцето му заби ускорено. Не можеше да повярва на това, което чуваше, не искаше да слуша. Изключи касетофона и го стисна с треперещи от гняв ръце. Преди да е чул цялата лента, той вече знаеше, че Дафни е мъртва. Знаеше това, защото Фонг не би му пратил да слуша тоя запис, ако тя беше още жива. Не можеше й да си представи колко преживян ужас съдържаше записът на тая лента. Не смееше да пусне касетофона.

Вентилаторът се въртеше над главата му в синкопен ритъм. Отвън слънцето се беше спуснало под островърхите кули и куполите на храмовете. Здрачът запълзя безшумно из хотелската стая, изпълвайки всичките й ъгълчета със своите сенки, а Хатчър все още седеше на леглото, стиснал в ръце касетофона. Накрая той го включи отново и чу писъците на разгневената и оскърбявана жена, чу звуците от борба, падащи и чупещи се предмети, накрая — звука от рязък удар, изпъшкване и стон.

След това гласът на Фонг, леко задъхан: „Тя е тигрица, Хатчър. Има нокти като железни шипове. Трябваше отново да я цапардосам, но ще се свести след няколко минути. Пак ще я чуеш.“

После се разнесе тих, нагъл смях: „Май че й счупих ченето, Хатчър.“

После се чу някакво шумолене, звуци от движение в стаята и отново гласът на Фонг, този път отдалечен от микрофона. „Връзвам я за леглото, Хатчър. Ръцете й нагоре… ето така. Сега краката й. Сега е вързана на леглото, разпъната като морска звезда, подготвена е за мен, Хатчър.“

Дафни изстена. В първия момент гласът й прозвуча жално, отпаднал и объркан, после — отново силен, изпълнен с гняв. След това се чу шум от разкъсване на дрехи, съпроводени от наглото хилене на Фонг.

— Отвържи ме, свиня такава. Отвратителна, мръсна свиня!

После тя изпищя отново, този път писък, изразяващ огромно страдание, последван от сподавено, дълбоко ридание.

„Това е заради Хатчър, изсъска гласът на Фонг. Ясно ли ти е, кучко.“

Пронизителният й писък отново се разнесе от малкия говорител, сякаш разкъсвайки мембраната му. „Хач…!“

„Ще трябва да й запуша устата, Хатчър. Отсега нататък ще слушаш само мен и трябва да ми вярваш. Ще ти казвам всичко, което става тук. Няма да пропусна и най-дребната подробност обещавам ти…“

Хатчър удари бутона за спиране. По челото му заблестяха капки пот и започнаха бавно да се стичат надолу по лицето му, докато гледаше с безумен поглед малката машина. Беше стиснал зъби с такава сила, че чак го заболяха челюстите.

Насили се да пусне отново записа и да слуша как Фонг описва с подробности своите отвратителни, брутални действия, да слуша все по-отслабващия, все по-ужасен глас на Дафни. Хатчър беше вцепенен от невероятния садизъм на Фонг, от абсолютната липса на човешко съчувствие и състрадание у него, от ужасяващата настървеност, с която се гавреше с жената.

Накрая той се отпусна бавно напред, докато главата му опря в леглото, и заудря с юмруци по дюшека, изливайки болката и яростта си с приглушени стонове и викове.

Зловещият глас на Фонг продължаваше да звучи от касетофона, вече имитирайки по отвратителен начин шепота, с който Хатчър говореше. „Усещаш ли го, скъпа? Усещаш ли острието, опряно в гърлото ти, а?“

Отговорът на Дафни беше мъчителен стон, изтръгнал се от запушената й уста.

„Нали знаеш тоя номер, Хатчър. Поставяш острието в ямката на шията, точно над гръдната кост, и го насочваш надолу към сърцето…“

— Господи, не — изкрещя Хатчър, през стиснати до болка зъби.

„… после натискаш надолу…“

Чу се агонизиращият й вик, макар и заглушен от това, с което той беше запушил устата й.

„… рязко и силно…“

Хатчър чу сподавения й стон.

„… точно в сърцето. Ха!“

Жадно поемане на въздух. Хъркане от нахлуването на примесен с кръв въздух през прерязано гърло. После тишина.

„Свърши се, Хатчър, чу се шепотът на Фонг. Приятелката ти е мъртва. И много други твои приятели ще умрат, мръсен гуай-ло. Далеч не съм свършил още.“

Хатчър остана неподвижен повече от час, втренчен в сгъстяващия се мрак, стискайки до болка малкия касетофон в ръцете си, неспособен да укроти вълните на мъка и ярост, бушуващи в душата му, а през съзнанието му преминаваха спомените за всичко преживяно с Дафни Чийн. Дали можеше да предвиди това, което се беше случило, питаше се той. Би ли могъл да го предотврати? От време на време започваше да си мисли, че това е жестока шега, перверзна пиеса, изиграна за да го измъчи.

Най-после се реши да се обади на Коуен. Три пъти набира номера му, докато накрая чу познатия бостънски акцент в слушалката.

— Чайна?

— Да, приятелю.

— Обаждам се заради Дафни…

— Какво мога да ти кажа. Чувствам се отвратително. Аз трябваше да я пазя, да взема мерки за охраната й…

— Значи истина е?

— Ти как научи?

Устните на Хатчър пресъхнаха в тоя момент. Взе чаша и отпи глътка вода.

— Оставил ми е касетофон със запис… описал е всяка… всяка…

— Божичко. Слушай, Хач. Вече говорих с неговия сан уонг. Казах му, че Фонг е безчестие и позор за всички Чию Чао, че той е изнасилвач и убиец на жени… мамка му, няма да повярваш сигурно, но… казах му, че ако който и да е, който и да е член на Чию Чао се осмели да стъпи в Хонконг, да го смятат за мъртъв. Той опозори всички тях, Хач, всички мръсни, гадни…

— Чайна?

— Да?

— Сега не мога да говоря повече, Чайна.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Просто не мога да говоря повече.

— Пази се, Хач. Той е демон, тоя човек.

— Знам… ще се чуем но-късно.

— Слушай, ще дойда при теб, ще взема няколко от най-добрите си хора. Мога да дойда още утре сутринта и да…

— Чайна?

— Да?

— Остани си вкъщи, Чайна. Ще се чуем по-късно, разбра ли? — Хатчър бавно остави слушалката.

За Хатчър беше трудно да приеме истината, че през годините самият той беше убивал без чувство на злоба и омраза, че беше направляван и манипулиран до така ва степен, че предизвикването на нечия смърт за него не представляваше по-значимо събитие от отиването в магазина или гласуването на избори. Ако това пътуване, започнало от Лос Боксес и завършило с лова на тигъра в Тайланд, не донесе нищо съществено за самия Хатчър, то поне го принуди да се обърне към тъмните кътчета в душата си, тази част от предишния му живот и спомените му, които той отдавна съзнателно игнорираше. С помощта на „126“-ти той беше открил себе си; беше научил много за другарството, доверието и любовта от Мелинда и хората от Томбстоун; за смисъла и значението на приятелството и верността — от Сирило и Джиниа, от Дафни и Чайна Коуен.

За истинското значение на омразата той научи от Толи Фонг.

Хатчър знаеше, че никога няма да успее да осмисли някои тъмни страни от собствената си същност. Може би беше способен да надмогне омразата, която разяждаше душата му като отровна змия, освен това си даваше сметка, че гаврата и убийството на Дафни нямаше нищо общо с Чию Чао или с Чайна Коуен, с Хари Слоун или Коуди; това беше нещо лично между него и Толи Фонг. Хатчър пръв беше започнал това и омразата на Фонг имаше своите основания. Хатчър знаеше, че Фонг ще продължи своето отмъщение, докато неговата ч’у-тяо не бъде удовлетворена.

А Коуди и Ърп също имаха право. В края на краищата и хората от Томбстоун също щяха да изпитат смъртоносното жило на неговата мъст. На това трябваше да бъде сложен край веднъж завинаги. Хатчър си даде сметка, че миналото му не може да бъде погребано, преди да бъдат решени натрупаните в него проблеми. Сега Хатчър си даде сметка и за това, че беше дошъл в Банкок, защото животът на Коуди значеше нещо за него. По абсурдната ирония на живота, докато той се беше опитал да извърши нещо хуманно, Слоун, който беше създал безчувствения звяр в него, го беше призовал, за да използва отново творението си.

Все още не можеше да бъде сложен край на убийствата. Единият от двамата, Хатчър или Фонг, трябваше да умре, за да бъде сложен край на тази кръвна вражда.

 

Малките железни колички бяха точно копие на един от първите състезателни модели на мерцедес — едноместни, с огромни гуми от естествен каучук и малки пластмасови стъкла отпред. Бяха произведени в Германия от компанията „Чуко“ и като се навиеха с ключе, достигаха скорост от трийсет мили в час за около две секунди.

Райкър, който ги беше открил в един магазин за играчки на международния базар, беше купил четири. Сега беше коленичил на пода, издуха праха от осите на една от количките и капна малко масло на движещите се части. От джубокса гърмеше някаква мелодия, а Коркскрю и Джони Профит донатъкмяваха своите колички.

Компанията от редовните посетители се беше наредила покрай стената на малкия салон зад завесата от стъклените мъниста, бяха преместили и масите встрани и бяха наредили дебели плоскости от стиронор покрай срещуположната стена и около краката на масата за билярд, за да предотвратят щети по състезателните автомобилчета от евентулен сблъсък. Достопочтения, както винаги със строго и непроницаемо изражение на лицето, беше седнал зад масичката си, приемаше облозите и записваше сумите в тефтерите си.

— Окей, хайде, Коркскрю, готов ли си? Хайде, че сега ще те направя на кюфте.

— Ще ме направиш на куково лято — отвърна якият негър. Той отдели пръста си от задните колелета на малката си количка и те избръмчаха, завъртайки се, подкарани от навитата пружина. — Я виж тук бе, човече. Сега ще поставя рекорд.

— Сигурно — отвърна му иронично Райкър, докато навиваше своята количка с ключето и придържаше с пръст задните й гуми.

— Готови ли сте? — извика им Уъндърбой. В ръцете си държеше парче копринен плат, изрисуван с флумастер на ситни карета, подобно на стартов флаг.

— Пилоти, готови-и… — извика той и размята флага над главата си. После го спусна рязко надолу. Коркскрю и Райкър пуснаха количките, колелата им се завъртяха със жужене и те полетяха към другия край на стаята. Количката на Райкър започна леко да тегли надясно, доближи плътно тази на Коркскрю и я побутна леко, колкото да я отклони от курса й. Миниатюрната състезателна количка смени посоката си, насочи се встрани и се блъсна в стената, където се обърна нагоре с колелата някъде по средата на дистанцията. Едно от колелата й се извади и заподскача подир количката на Райкър, която в този момент пресече линията на финала и се блъсна в бариерата от стиропор зад него. Ърп, застанал на другия край на стаята, размята флага на финиша.

— Браво! — развика се Райкър.

— Фаул — веднага оспори резултата Коркскрю. — Това беше фаул, човече, ти ме набута право в стената.

— Фаул? По дяволите, тук няма такова нещо — отсече Райкър.

Двамата мъже стояха наежени един срещу друг, стискаха юмруци и се караха, докато Достопочтения не вдигна ръка и не се покашля предупредително.

— Джентълмени, джентълмени — каза той строго, — какво става тук? Едва ли това е начинът, по който се държат световни шампиони.

— Какво е решението на апелативната комисия, Достопочтени? — попита Коркскрю.

Мъжът в белия костюм се покашля отново и обяви решението:

— За съжаление, макар и да се създаде впечатление за нарушение на правилата, аз съм длъжен да се позова на липсата на някакви по-специални правила, третиращи поведението на колите по време на състезание, така че в тоя смисъл няма нарушение на правилата. Синята кола е победител.

В стаята се разнесоха приветствени възгласи и заложените пари смениха собствениците си. Райкър започна да брои пачката батове, които Коркскрю шляпна върху дланта му, изплащайки своя залог. В следващия момент в помещението изведнъж се възцари тишина. Райкър се обърна назад. На прага на салончето, точно под мънистената завеса, стоеше Хатчър. Изглеждаше блед и измъчен.

— Ей, приятел, какво има — попита го Уъндърбой, — не можеш да понесеш раздялата с нас ли?

Хатчър не се усмихна на тази шега. Прекоси тихомълком салончето, сложи касетофона на края на масата за билярд и го включи. Посетителите се заслушаха, после, като чуха злокобния глас на Фонг, се приближиха към масата смълчани.

— О, Господи — прошепна Мелинда, притисна ръка към устата си и се обърна с гръб към масата.

Когато записът свърши, всички те се бяха насъбрали около Хатчър и гледаха безмълвно към касетофона. Нямаше нужда от никакви обяснения, записът казваше всичко.

— Тази жена е значела много за теб, нали? — попита Профит.

— Има ли значение в случая? — отвърна Хатчър. Всички поклатиха бавно глави.

— Аз сбърках — прошепна Хатчър — оная сутрин, когато казах, че Фонг е прекалено зает и няма да има време да се занимава с вас. Не бях прав. Той няма да престане да убива, докато не стигне до мен.

— Тогава? — попита Ърп.

— Тогава, единствената възможност е да го принудим да действа. Аз ще тръгна подире му, ще го принудя да излезе срещу мен, в положение на самоотбрана, и тогава ще го убия.

— Просто така?

— Да, така.

— Но нали тая сутрин ми каза, че си свършил с убийствата — попитато Мелинда.

— Сгрешил съм.

— И смяташ да свършиш работата сам? — попита Потър.

— Все още не съм забравил някои стари номера.

— И защо е необходимо това изпълнение в стил Самотния воин? — попита Ърп.

— Това е моя битка.

— Не си прав, войнико — каза Профит. — Това е и наша битка. Нямаш монопол върху отмъщението. Ти загуби тая жена, ние загубихме Килани.

— Вие не можете да рискувате никой от вас — каза Хатчър. — Ако не успеете, ще загубите всичко, което сте създали тук. Всичко ще отиде на вятъра.

— Е, аз не мисля, че имам какво толкова да губя — каза Ърп.

— Аз също — намеси се Коркскрю.

— Нито пък аз — добави Потър.

— Вижте какво, ако ще се захващаме с него, трябва да сложим край и на всичко останало — каза Райкър.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Хатчър.

— Вече ти обясних — той се готви да извърши крупен трансфер към Съединените щати — отговори му Ърп. — Само в оня вертеп има складирани два тона прах. Спомням си, че каза, струва ми се, че ти си бил тоя, който е разбил Дрегънс Бред през ’72-ра и ’73-та, за да спре хероиновия поток към Сайгон. Каква е разликата между тогава и сега?

Хатчър погледна към Ърп. Това, което каза Ърп, беше истина. Не беше достатъчно само да искаш нещата да се променят.

— Прав си — отвърна рязко Хатчър. — Нищо не се е променило.

— Значи ще ударим и складовете му, нали? — каза Райкър с усмивка.

— Търсите си белята ли? — понита Хатчър.

— По дяволите, нищо друго няма значение — отвърна вместо него Коркскрю.

Хатчър прекоси салона, отиде до бара и си наля половин чаша бира. Изпи я на бавни глътки, после изтри с пръст горната си устна.

У Хатчър започнаха да се пробуждат старите инстинкти. И старите спомени. Навремето, преди много години, „126“-и и „127“-и бяха провели една продължителна философска дискусия.

— Понякога се налага човек да изиграе ролята на Бога — беше казал „126“-и. — Понякога Бог е прекалено зает със своите си работи, за да се занимава с човешките дела.

— А как ще разбереш? — попита го „127“-и. — Как ще разбереш, че не действаш просто от предубеждение, от омраза или завист?

— Ще разбереш, защото това няма да те ангажира емоционално — отвърна „126“-и. — Защото няма да изпиташ удоволствие от извършеното.

Да убие Толи Фонг за него нямаше да бъде удоволствие. Той беше просто един вулкан, очакващ момента на избухването. И моментът беше настъпил, Хатчър не можеше повече да чака. Но Фонг не беше аматьор. Осъществяването на мисията му щеше да изисква ангажирането на всичко, на което беше способен. Също както преди… както често казваше Слоун: „Направи го, и то добре.“

— При операция като тази има само две възможности — каза Хатчър. — Или ти го преследваш, или го предизвикваш той да те преследва. Който и от двата варианта да изберем, трябва да го изпипаме добре. Той не се движи сам, а ако броя правилно, ние тук сме само петима. Трябва да открием къде е складирана стоката му и да изработим план как да стигнем до нея… и как да стигнем до него.

Ърп се усмихна.

— Нали ти казах, войнико, ние винаги знаем къде се намира той. Един от нас винаги държи това копеле под око. В тоя момент той е в бърлогата при стоката си. И можеш да убиеш с един удар два чакала.

— Как така? — попита Хатчър.

— Защото и Слоун е там, в „Хауз ъв Дриймс“ — беше отговорът.