Уилям Дийл
Тай Хорс (56)

ТАЙНАТА НА ХЮИ-КУЙ

Внезапно вълнение обзе Хатчър. До този момент той все още не беше сигурен, че Коуди наистина е жив. Сега, виждайки пред себе си стария си приятел, той почувства облекчение и радост.

Намтаан отвори кепенците. Слънчевите лъчи нахлуха в стаята, изпълвайки със светлина всичките й ъгълчета.

— За Бога, Поло, радвам се, че те виждам жив — прошепна Хатчър.

— Не те помня да си бил толкова опасен — каза Коуди.

— И аз не те помня с бели коси — прошепна Хатчър с усмивка, опитвайки се да преодолее напрежението.

— Това е част от представлението — обясни Коуди.

— Жена ми е много добра по грима и дегизировката. Истинската ми коса все още има малко от предишния цвят.

— Какво е станало с крака ти?

— Стана на парчета, като се изтърсих от самолета си. Ами твоето гърло?

— Набута се в приклада на една пушка.

— Интересно колко прости стават нещата с времето — каза Коуди. — Като мине известно време, някоя история, дето трябва да я разправяш с часове, се синтезира до едно-единствено изречение.

Той изглеждаше по-висок и по-слаб, отколкото Хатчър го помнеше. Каквито и лоши карти да беше изтеглил от съдбата Мърфи Коуди и самите години си бяха казали своето, макар напудрената брада и заострените с грима черти на лицето да попресилваха истината.

— Виж какво — каза му Хатчър, — ако мислиш, че можеш да ми имаш доверие, бих искал да останем няколко минути насаме.

Коуди се замисли за момент, след което се обърна към останалите.

— Окей — каза той. — Оставете ни насаме за минутка, ако обичате. Намтаан, ти остани.

Приятелите му се измъкнаха набързо от стаята.

— Много често си мислех за теб през тия години — каза Коуди, облегнат на рамката на прозореца, и се загледа в далечината над нивите. След малко се изсмя. — Прекарвали сме хубави дни заедно, нали?

— Вярно — съгласи се Хатчър.

— Спомняш ли си оная Нова година? Когато отидохме в Ню Йорк. И в края на краищата се озовахме и двамата в едно легло с оная мацка, как й беше името?

Хатчър трябваше да помисли близо минута, докато се сети за името й.

— Линда.

— Да, Линда.

— Много състрадателно сърце имаше тая Линда.

— Не й беше така името все пак — каза Коуди и се обърна с лице към Хатчър. — Знаеш ли, дължа ти едно извинение от много отдавна.

— Не ми дължиш нищо, Поло.

— Отидохме с баща ми да вечеряме в Сайгон, около месец преди да ме свалят. Тогава го видях за последен път. Той ми каза, че ти си бил във Виетнам, работел си в специалните служби там от няколко години. Тогава усетих как се смалявам наполовина от срам, като си спомних какво ти наговорих оная вечер в Сан Диего. Мисля, че по онова време езикът ми работеше много по-бързо от мозъка ми. За оная вечер, и за всеки друг път, когато може би съм те засегнал, извинявай.

— Благодаря ти. Това означава много за мен.

— А ти си много упорит кучи син, знаеш ли?

— Казвали са ми го.

— Е, какво имаш да ми съобщиш, Хач? — попита Коуди вече сериозно.

— От баща ти е.

Коуди беше изненадан.

— Баща ми знае, че съм жив? — попита той.

— Изпратиха ме тук, за да изясня точно тоя въпрос.

— Забрави това — каза Коуди. — Нека мъртвите да си останат мъртви.

— Нещата не са толкова прости — каза Хатчър. — Баща ти умира от рак.

Коуди остана потресен. Загледа се в празното пространство пред себе си, после прехапа долната си устна. Веждите му се събраха, образувайки мъчителна гънка на челото.

— О, Господи! — промълви той и изведиъж раменете му хлътнаха надолу, изгърби се, залитна и протегна ръка да се облегне на перваза на прозореца. Бръчките на времето се вдълбаха още по-безмилостно в лицето му.

Постоя така, вглъбен в себе, и накрая запита:

— Колко още му остава?

— Не повече от шест месеца, ако има късмет да изкара и толкова.

— О, Боже… — думите заседнаха на гърлото му. Той наведе глава надолу и по бузите му се появиха сълзи. Пай се приближи до него и го обгърна с ръка през кръста.

— Знаеш ли, не съм си и мислил, че ще го видя отново, смятах това за решено. Просто никога не съм си мислил за… че един ден…

— Него не го интересува какво си вършил или пък какво вършиш сега — каза Хатчър. — Той просто иска да знае, че си жив, да те види за последен път, преди да умре.

— Господи — промълви пак Коуди. Изтри мокрото си лице с длан и изрисуваните от жена му бръчки останаха по ръката му, откривайки по лицето му истинските бразди, оставени от времето и от несгодите. Вдигна поглед нагоре, към прозореца и дълго остана така, неподвижен и безмълвен. Пай и Хатчър също не промълвиха и дума.

Най-после Коуди проговори:

— Не е ли странно колко неща, които си смятал за изключително важни, изведнъж стават… незначителни. През целия си живот е трябвало да се съобразявам с това положение. Да си син на Бъфало Бил не беше никак лесно. Не трябваше да допускам грешка в каквото и да било… — Той замълча за момент, после поклати глава.

— Не — каза той, — не е вярно. Самият аз не си позволявах да допусна грешка където и да е. Това постоянно беше в главата ми. Искам да кажа, че постоянно виждах мислено как ме сочат с пръст още от детските си години. Не че той ми е казвал нещо такова. Той не ми е налагал нищо, не се и налагаше, той беше постоянно край мен като… като великана от страшната гора, с когото плашат малките деца. Когато реших да отида в Анаполис вместо в Уест Поинт, това за малко не го съсипа. Дявол да го вземе, беше побеснял. Аз просто се бях опитал да направя една самостоятелна стъпка в живота си, но, за Бога, той възприе това като страхотна обида. Заповяда ми да се запиша в Поинт и когато отказах, той се опита да ме изтегли от Анаполис. Но беше вече късно.

Хатчър си спомни за оная вечер, когато завари Коуди пиян да беснее из стаята си в Академията, защото беше останал сам на Коледа.

— Дявол да го вземе — прошепна Хатчър, — това е било преди двайсет и пет години.

— Двайсет, петдесет, няма значение, той така и не можа да забрави това. И не допусна и аз да го забравя. Това ми решение да отида във Флота помрачи отношенията ни завинаги.

— Това вече няма никакво значение — каза Хатчър.

— За мен има — отвърна Коуди с отпаднал глас.

Коуди продължи да гледа навън през прозореца, поклащайки глава и притискайки Пай към себе си.

— Слушай, Поло, не мога да кажа нищо за Слоун, не знам и какви, по дяволите, са мотивите на Портър — започна Хатчър. — Но баща ти изобщо не мисли за това, какво е било, или какво си вършил. Той умира, за Бога, и иска да се сбогува с теб. Моята, работа е да ви уредя среща на някое безопасно място, за да можете да се видите за последен път.

— Каква ирония на съдбата — каза Коуди. — Както би казал Профит, двама воини се гледат един друг през реката и няма как да си кажат сбогом.

— Неговата абстрактна поезия не ми е много понятна — каза Хатчър с нотка на раздразнение.

— Не разбираш ли? — каза му Коуди. — За външния свят ние всички сме мъртви. Казано с метафората на Профит, ние всички сме преминали на другия бряг на реката. Не можем да се върнем у дома, защото за нас няма вече у дома. А и някои от нас не могат да се върнат дори и да искат. Знаеш ли за Райкър и Галахър?

— Знам, че и двамата са имали сериозни неприятности непосредствено преди да изчезнат. Предполагам, че и Профит не може да се върне, защото е безнадежден наркоман, достатъчно е само да го погледнеш, за да разбереш. Уъндърбой — той се е научил да живее с новото си лице. Но ти, Коркскрю, Потър, Макс Ърли…

— Всичко започна още преди Виетнам. По дяволите, баща ми и адмиралът уредиха женитбата ми като двама средновековни крале, уреждащи бракосъчетание в името на кралствата си. Все едно живеех стегнат в корсет, жена ми и аз едва поддържахме вежливия тон. Старецът беше над мен при всяка стъпка в живота ми. И така накрая стигнах дотам, да стана доброволец в ескадрилата на „Черните понита“.

— Накрая всичко това се стовари върху Коуди — с тих глас го прекъсна Пай. — Беше постъпил като доброволец в „Черните понита“, за да не говорят другите, че се е уредил на някоя лека служба. Загубите и жертвите го разяждаха отвътре като червеи, виждах това всеки Божи ден.

— Не ставаше въпрос само за мен — каза. Коуди с неприкрита горчивина в гласа. — Ставаше въпрос за мисията ни. Все за тая наша шибана мисия там. Трябваше да вършиш това, което ти се нарежда, и то на всяка цена, каквото и да струва. И тогава започваш да се питаш: Кое е добро и кое е зло, и за какво, по дяволите, е нашата мисия там? Предполагам, не можеш да разбереш това, Хач.

— Разбирам повече, отколкото си представяш — отвърна Хатчър.

— И най-голямата ирония на съдбата е, че и аз станах една от тия жертви. Същата сутрин бях получил по пощата едно писмо за Джон Роситър, бордовия ми стрелец. Но забравих да му го дам. Никога не носех документи в себе си…мамка му, знаех, че ако ме свалят и разберат кой съм аз и кой е баща ми, ще ми почернят живота. И там, долу, останах само с писмото и с изгорелия на въглен Джон Роситър и с цялата джунгла около мен, обхваната в пламъци. Видях как хеликоптерът се спуска над мен и си помислих: Господи, май ще успея да се измъкна. Тогава изведнъж той се обърна и просто… отлетя.

Тогава навсякъде около мен започнаха да свистят куршуми и всичко, дърветата, самолетът, беше обхванато в пламъци… в тоя момент се сетих и си откъснах от униформата всички отличителни знаци. Следващото нещо, което си спомням, беше, че стоях с вдигнати ръце, те ме претърсваха и намериха писмото и неочаквано и за мен самия станах бордовият стрелец Джон Роситър.

Райкър беше първият, който ме позна. Но си затрая, всички те решиха да си траят. Но аз реших поне да се държа като редови офицер.

— Той се опита да преговаря с Тайсунг — намеси се Пай. — За да получи лекарства за Уъндърбой, морфин за Джони и да уреди да не вкарват Макс в тесни затворени пространства, за да не полудее.

— И за храна, просто за храна — добави Коуди. — Аз бях посредникът на лагерниците, нещо като сводник. Момче за всичко, момче за ебане. Ако Профит имаше нужда от хероин, аз продавах частица от себе си, за да намеря хероин. Ако Уъндърбой имаше нужда от лекарство, продавах още една частица за лекарство. Друга частица, за да уредя да не вкарват Макс в тесни дупки за да не откачи напълно. Бях станал роб на Тайсунг.

— Бедата беше в това, че всъщност аз нямах какво да продавам в замяна — каза Коуди. — И тогава…

— И тогава? — повтори Хатчър.

— И тогава Пай дойде при нас…

 

…Без да е сигурна дали Коуди е жив, или мъртъв, Пай беше тръгнала да го търси. Разбра само, че трябва да върви на северозапад, и тръгна на северозапад. Във Виетнам беше виетнамка. В Камбоджа — камбоджанка. В Лаос стана лаосчанка. Където и да попаднеше, тя само се усмихваше, питаше и слушаше. Когато се наложеше, тя се хващаше за малко на някаква работа за прехраната си и после тръгваше отново. Газеше през оризови полета, стремеше се да отбягва отрядите на Червените кхмери, спеше по дърветата, за да се пази от дивите животни, на два пъти за малко не умря от маларийна треска.

Но продължи да върви. Прекоси планините Анимитик, намери останките от един лагер — позна, че е бил затворнически по издълбаните в земята дупки и полуразрушените бамбукови решетки, с които ги затваряха отгоре — всичко бе погълнато вече от гъстите лиани, и пълно с въшки. Видя скелетите. Продължи нататък, едновременно и окуражена, и отчаяна.

Един ден чу гласове — познатите ругатни на американски войници — и тя запълзя през тревата на джунглата и видя лагера. Същата нощ пропълзя до дупките в земята, които те наричаха килии, и тихо завика името му, обхождайки всички килии, и накрая чу невярващия глас на Коуди да й отговаря „Пай?“ И тя легна върху капака от кръстосани бамбукови пръти, протегна ръка надолу и усети неговата ръка в дланта си.

— О, Коуди — прошепна тя през сълзи, — най-после те намерих.

След шест месеца скиталчество, тя най-после беше намерила Хюй-куй…

 

— О, Коуди, най-после те намерих — Коуди повтори думите й. — Боже мой, не мога да ти опиша как се чувствах в тоя момент.

Той спря да говори, преглътна мъчително и каза:

— И най-после… аз имах какво да предложа на Тайсунг.

Той изговори това шепнешком, сякаш се страхуваше, че думите ще се превърнат на пепел в устата му и те увиснаха като жестоко обвинение във въздуха с целия ужас на смисъла си.

— Изборът беше мой — каза Пай с мекия си глас. — Исках единствено да запазя живота на Коуди, да запазя живота на тях всичките. Никой не ме е молил да правя това, което върших.

— А аз не я спрях — каза Коуди, обърна се и погледна Хатчър право в очите, с израз, който казваше всичко, което можеше да се каже за това, каква цена беше платил, за да запази живота си, каква цена беше платил той и жената, която обичаше.

— Останахме живи… повечето от нас. Джейми Соломон умря от рак. Успя все пак преди това да се върне в Щатите. Джоу Байндър умря в лагера, а Семи Франклин умря от недояждане още преди Пай да дойде при нас.

— Джейми Соломон? — повтори Хатчър, спомняйки си за бележката, която беше намерил при мемориала.

— Най-важното е, че Пай успя да ни доведе дотук — продължи Коуди. — Че Тайсунг не ни изпрати в Ханой. Бяхме абсолютно убедени, че изпратят ли ни в Ханой — край с нас.

— Аз съблазнявах Тайсунг — каза Пай, свела поглед надолу. — Ходех надолу по реката и му носех пиене, цигари — всичко от което имаше нужда, за да си подслади живота. Веднъж му занесох Чайна Уайт.

— Това беше моя идея — каза Коуди. — Да направим тоя кучи син наркоман. Веднъж само да се пристрастеше, щеше да е готов на всичко, за да си получи дозата. Джони Профит имаше връзка с доставчиците, а Пай можеше да се движи свободно навсякъде.

— Отначало му носех известно време по малко за смъркане — каза Пай. — После му донесох и иглата.

— И тогава го опипахме натясно тоя кучи син — каза Коуди.

Вратата се отвори и на прага се появи Ърп с кутия бира в ръка.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Влез вътре — каза му Коуди. Ърп влезе в малката стаичка и се облегна на стената.

— Джейми ти беше оставил бележка — каза Хатчър.

— Бележка? Къде?

— При Стената, във Вашингтон, Мемориала за Виетнам. В нея ти благодареше за Тай Хорс. Сега разбирам какво е имал предвид. Говорил е за Тай Хорс, който е отнесъл падналите войни в рая.

— Точно така. Именно Пай ни изведе от оня ад и ни доведе в Банкок — каза Коуди. — И затова Джони я нарече Тай Хорс.

— Беше изминала почти цяла, година, откакто войната свърши, а Тайсунг още ги държеше в лагера — намеси се в разказа Ърп. — Тъкмо по това време и аз се включих в тяхната история. От Ханой бяха обявили издирване за Тайсунг. Той се готвеше да бяга и да ги остави на оная банда, пазачите. Те сигурно щяха да избият всички. Но Пай му предложи сделка. Предложи му да уреди бягството и да вземат и него заедно с момчетата. Тогава аз вече живеех в Банкок и помогнах за подготовката на маршрута на бягството и за наемането на лодките.

— Трябваше да убием Тайсун още при първата възможност — каза Коуди, — но това копеле ни изпревари. Открадна една от лодките и изчезна.

— И вие просто останахте в Банкок? — попита Хатчър.

— Точно така — отвърна Коуди. — През годините, докато бях затворник, се бяха случили някои неща — неща, които трудно биха могли да бъдат обяснени. — Коуди спря, въздъхна, после продължи нататък: — Когато, след всичко това, успяхме да стигнем до Тайланд, в края на 76-та, аз научих, че официално съм обявен за загинал. Застраховката ми за живот беше изплатена, жена ми се беше омъжила повторно. Децата ми имаха друг баща. А аз? Аз имах Пай и шанса да започна всичко отново. Какво ми беше останало, при което да мога да се върна, Хач? И тогава реших да си остана мъртъв. В началото, непосредствено след като се измъкнахме от лагера, често си фантазирах как ще взема тайно да се върна в Щатите просто за да зърна децата. Те бяха на една и на две годинки, когато заминах, и все още са на една и на две в мислите ми… сега вече са сигурно в гимназията. И така, свърших с фантазиите. Дявол да го вземе, нямах дори и паспорт.

— А другите? — попита Хатчър.

— Другите… Галахър го чакаха от пет до десет години за присвояване в големи размери, Райкър го чакаше военен съд, че е стрелял по офицер. Знаеш проблема на Джони Профит. Той и Мелинда останаха поради това, че наркотикът е сравнително евтин и леснодостъпен тук. По това време Суийтс и Уайът отвориха „Лонгхорн“. Томбстоун израстна покрай него.

— А останалите? Коркскрю, Потър, Макс Ърли? В разказа се намеси Ърп.

— Когато пристигнахме тук, Ърли се обади вкъщи, в Юта. Телефонът му беше изключен, къщата — продадена, а жена му и двете му деца бяха заминали някъде далеч, никой не знаеше къде. Къде, но дяволите, можеше да се върне и той? Коркскрю? Бивш детройтски сводник. Че Банкок е направо рай в сравнение с предишния му живот. Освен това единственият му близък е бил брат му, който беше убит на оня хълм. А Потър? При кого да се връща — при занемарената си ферма в Арканзас и при жена си, която обслужвала половината щат, докато него го е нямало? И освен това всички бяхме навързани на едно общо въже след тия години, прекарани заедно в затвора. Коркскрю и Ърли не можеха да се върнат и да обяснят къде са се губили толкова време, без да издънят и Коуди, Райкър и Галахър. И така, всички си останаха мъртви за света.

— Хора от отвъдната страна на реката, както би се изразил Профит — поясни Коуди.

— И какво се случи по-нататък? Как влезе отново в играта Тайсунг?

— При нас дойде и оня мъж. Килани, Тед Килани… От там започнаха всички беди.

— Тайсунг се опита да ни купи, Хатчър — каза Пай. — Да ни направи мулета.

— Изнудване? — попита Хатчър.

— По най-гаден начин — започна да обяснява Коуди. — Заплаши ни, че ще разкрие мен, Галахър, Райкър и Килани, ако не се съгласим да станем негови мулета. Това му беше работата при Толи Фонг, да набира куриери за пратките с наркотици. А Килани беше най-уязвимият.

— Какъв е Килани? — попита Хатчър.

— Покъртителна древногръцка трагедия — отвърна Коуди. — Католически свещеник — как му казваха на това — ослепял за Божията промисъл. Загубил вярата си някъде между Сайгон и Банкок. Давал последно причастие на умиращи наши войници. През това време позицията била контраатакувана и превзета. В лагера загуби и малкото вяра, която му беше останала. Като дойдохме тук, той се влюби в жената на един тайландски политик. Ти си мислиш за нас, че сме били притиснати от обстоятелствата? Да знаеш пък той в какво положение беше. Не можеше да се върне отново в цивилизацията, а чувството за вина от грехопадението му го разкъсваше отвътре. Естествено, той беше най-уязвимият и Тайсунг подгони най-напред него.

— Какво стана.

— Работата му беше да изчака, когато един самолет каца някъде край Хат Яй и да откара един камион, пълен с жени до границата с Малайзия. Не е знаел, че бебетата на всички жени са мъртви и са натъпкани с хероин. Когато на граничния пункт разкрили каква е работата, Килани се паникьосал, избягал и дошъл направо при Макс. Два дена след това взел автобуса към плажа. Пу Кхат, заплувал навътре и повече не се върна. Откриха тялото му след повече от седмица.

— Тогава ние възкресихме Тай Хорс — намеси се Ърп. — Сключихме сделка да прекараме двайсет кила хероин до Амстердам и когато куриерът ни донесе пратката, аз го убих и изхвърлих двайсетте калъпа в Чао Фрайа Ривър. След това изпратих съобщение до Толи Фонг и Уол Пот, че Тай Хорс взима нещата в свои ръце. Не можех да направя това като Мърф Коуди. Не можех да го направя и като американец. Така че аз станах тайландец и Пай стана тайландка. И така — ожених се за тайландка, убивах като тайландец и правех всичко като тайландец. Всички знаят, че аз съм тайландец. Мърфи Коуди вече не съществува.

— Освен това чрез Сай пуснахме по улиците мълвата, че Тай Хорс е операция на Тайсунг — каза Ърп.

— Улучихме с един куршум два заека — продължи Коуди. — Лепнахме мръсно петно на Фонг, заради което пък той нарочи Тайсунг. Единствената ни силна карта в случая беше това, че Тайсунг не беше разкривал пред Фонг какви сме ние всъщност.

— Изиграхме цялата игра с телефонни обаждания — каза Ърп. — Онова гадно влечуго оттогава не смееше да си покаже муцуната на улицата.

— И все пак ви е следил — каза Хатчър. — До самия ден, когато Уинди Портър беше убит. Вие ли бяхте зад тая работа?

Коуди поклати глава отрицателно.

— Толи Фонг.

За известно време в стаята се възцари тишина. На Коуди като че ли му се беше изчерпило желанието да говори повече за това.

Тогава Хатчър поднови разговора.

— Мога да предположа какво се е случило след това — каза той. — Фонг си е помислил, че Уол Пот го е изиграл, така че дребният мръсник е трябвало да се измъква от страната. Тогава той е подал сигнала за Мърф.

— И Слоун те прати тук, за да ме намериш — каза Коуди.

— Виж какво, остави Слоун — прекъсна го Хатчър.

— Той си замина. Откара тялото на Портър в Щатите.

— Тоя път не позна, войнико — каза Ърп. — Точно в тоя момент Слоун е в Банкок. На едно място, което се нарича „Хауз ъв Дриймс“ в Китайския квартал.

— Глупости — отряза го Хатчър.

— Той е пристрастен към опиума — каза му Коуди.

— „Хауз ъв Дриймс“ е бардак за пушене на опиум. Наблюдаваме Слоун откакто пристигна, след като Уол Пот се обади в посолството. Понякога остава на онова място дни наред.

— Слоун!

— Искаш ли да видиш това място? — попита Ърп. — Това е китайски бардак, който се използва за складирането на стока, Когато я събират от вътрешността на страната.

„Китайски бардак“, помисли си Хатчър, спомняйки си адреса, посочен в паспорта на Уол Пот, който се беше оказал един празен кей. И професията му — търговец на готова продукция.

— Оценявам лоялността ти — каза Коуди, — но тоя човек е наркоман, нито по-лош, нито по-добър от Джони Профит.

— И познай кой е собственикът на тоя бърдак? — каза Ърп.

— Толи Фонг — Хатчър не беше затруднен.

— Точно така.

— Значи ти мислиш, че Толи Фонг изнудва Слоун? — попита Хатчър.

— А няма ли основания за такова предположение? Виждали сме го да ходи там поне пет-шест пъти. Виждаме го и кога си тръгва. И ние си имаме една симпатична, малка разузнавателна мрежа, Хатчър. Ти си мислиш, че си имал късмет като си намерил „Лонгхорн“ и си попаднал на нас. Единственият ти късмет беше, че нае Сай. Той имаше задачата да те следи.

— Само не ми казвай, че и той е един от вас.

— Той си изкарва хубави бакшиши, като кара туристи до „Лонгхорн“ — обясни му Коуди. — Освен това е един от най-добрите шофьори в Банкок. В замяна на това и той ни помага понякога.

— Значи вие сте знаели във всеки момент къде се намирам — констатира Хатчър.

— Контролирахме и направлявахме движението ти — каза Ърп. — Попадането ти на Уол Пот обаче си беше твой удар.

— И значи ти си ме следял? — обърна се Хатчър към Коуди.

Коуди кимна.

— Не бяхме сигурни дали не знаеш къде се намира Уол Пот. Имаше вероятност да се срещнеш с него.

— А защо не ме уби? — попита Хатчър. — Предполагам, мислил си за това.

Коуди кимна отново.

— Прав си. Но просто не можах да го направя. Решихме, когато Макс се обади за тигъра, да те докараме тук и да те проверим.

— И какво, ако бяхте решили, че съм дошъл тук, за да убия Мърф? — попита Хатчър.

— Всеки от нас щеше да ти тегли по един куршум — обясни му Уайът Ърп.

За момент Хатчър се замисли.

— Нещо не се връзва тук — каза той някак обезпокоен. — Толи Фонг никога досега не е имал проблеми при набирането на мулета. Защо изведнъж ще се обърне към такъв като Уол Пот да му върши тая работа?

Сега той прекарва купища стока от планините до Банкок и оттук — за Щатите — обясни Ърп. — В момента има най-малко хиляда калъпа чист деветдесет и девет процентов Чайна Уайт скрит из складове в Банкок. Нуждае се спешно от транспортирането му нататък — в големи количества, и то бързо.

— И ние знаем къде се намира стоката му — каза Коуди.

Хатчър поклати бавно глава.

— Ако наистина си мислите това, което аз си мисля, че си мислите, зарежете тая работа. Това не е ваша грижа.

— Но Фонг е — обади се Райкър.

— Забравете Толи Фонг — каза категорично Хатчър.

— Ще ви подгонят всички триади, докато не ви избият до един. Спрете дотук. Оставете Тай Хорс да се върне, откъдето е дошъл — в митовете. Фонг няма да се занимава повече с вас.

— Май не си вярваш много — каза Коуди.

— Слушай, нали ми каза, че той се е захванал с нещо голямо. Няма да има време да се занимава с вас или с Тай Хорс. А ако го убиете, после няма да има спиране.

Аз убих бащата на Фонг през 1976 и той и досега ме преследва.

— Казах ти вече, ще им нанесем удар и ще го премахнем веднъж завинаги — заключи категорично Ърп. — Така решаваме и твоя проблем и нашия.

Хатчър поклати глава.

— Вижте какво, като ви казах, че съм приключил с убийствата, наистина имах предвид точно това. Тръгнах насам от другия край на света просто за да изпълня един хуманен акт. Вместо това ми се налагаше да убивам буквално всеки ден, за да запазя живота си. По дяволите всичко това, стига толкова убийства. Колкото по-скоро успея да се измъкна от Банкок, толкова по-добре.

След като каза това, Хатчър се обърна и излезе от къщичката.

— Мислиш ли, че е прав, Коуди? — попита Пай. — Мислиш ли, че Толи Фонг ще забрави?

— Сигурно — обади се Ърп. — Колкото е сигурно и че папата ще играе на втора база в някой тим от Американската бейзболна асоциация през следващия сезон.

Мелинда седеше отвън на верандата, когато Хатчър излезе от къщичката. Тя вдигна поглед към него и за първи път му се усмихна.

— Сега разбираш ли?

— Повечето неща — отвърна той. — Малко не съм наясно по детайлите.

— Например за какво?

— Например за теб и Профит.

— Бих искала да разбереш нещо повече за Джони и мен. Може би това ще ти помогне да разбереш кое сплотява всички нас. Не е страхът от това, че ще ни разкрият.

— Знам, че не е страхът. Поне простите неща ги схващам.

Хатчър я погледна и си помисли за страстния гняв и протест, който се излъчваше от всичките й фотографски репортажи. Несъмнено тя беше способна да предугади и да улови точния момент, в който лицата изразяваха вътрешните чувства, лицата на жертвите на войната — на войниците, на противниците, на невинните мирни жители, които като че ли винаги понасяха най-голямата част от страданията. Да улови страха, разочарованието и ужасното объркване на младите, отчаянието и ужаса на старите, изправени пред безмислената и нелепа смърт.

Сякаш прочела мислите му, Мелинда продължи нататък:

— Джони беше личност. Не се страхуваше от нищо. А мечтите му… Господи, какви мечти имаше само. Но не беше подготвен за Виетнам. Това, което видя там, беше свръх силите му, съсипа го и той се чувстваше като… не знам, като малко момченце в тъмния килер, което очаква някой възрастен да го намери, да го прегърне и успокои. Наистина, имаше нужда от мен. Често нощем се притискаше в мен, обвиваше ме с ръце и ми говореше колко много ме обича. А аз бях покорена от поезията му. А, струва ми се, и от неговата слабост. Но оная дива страна го привличаше като магнит. Същото беше и със спринцовката. Когато последния път не се върна, животът ми се превърна в едно непрекъснато очакване. Знаех, че той не може да е загинал.

— Как го намери?

— Пай. Тя ми се обади един ден. Аз не я познавах, а тя беше много потайна. Каза ми само „Ела в Банкок!“ и аз разбрах за какво става въпрос. Взех първия самолет.

— Тая спринцовка ще го погуби, знаеш, нали? — прошепна Хатчър.

— Разбира се — отвърна тя. — Винаги съм знаела, че ще го надживея. Всеки път, когато си слага поредната доза, си мисля, че това ще е краят за него. Всяка вечер, когато легне до мен и ме прегърне, чувствам безсилието и разрухата в тялото му. Тогава само се моля на Бога да го остави до мен поне още един ден, преди иглата да го довърши. Не мога да си представя какво ще бъде след това — Самотата, когато него няма да го има.

— Фонг ще убие Мърф, Хатчър, както и Мърф трябваше да убие Уол Пот. Именно за това ние първи трябва да ударим и да унищожим Толи Фонг.

— Аз не участвам. Правете, каквото искате. Свърших си моята работа и се връщам вкъщи — отвърна й той.

Хатчър се замисли и си представи нейните пътуванията по реката, когато е трябвало да търгува, за да купува различни неща за Тайсунг… и за Джони; за цената, която е трябвало да плаща за всичко това; за пътуването, което беше направила, за да закара умиращия от рак Джейми до Южен Виетнам, за да може той да се прибере в Щатите.

— Оставете Толи Фонг — прошепна Хатчър. — Раздразните ли го, той ще стане като разярен бик. Оставете го и всичко ще отмине, ще се забрави. Повярвай ми, познавам добре този човек.

— А Слоун?

— Трябва да се видя с него още веднъж… има още едно нещо между нас, на което трябва окончателно да сложим край.

— А какво ще му кажеш за Мърф Коуди?

Хатчър погледна към високия мъж с тъжни очи, който някога беше неговия нахакан колега и съотборник в боксьорския тим, погледна през дворчето към Уъндърбой, който свиреше на китарата си и припяваше тихо на тайландските танцьорки, погледна и към Пай, която беше продала младостта си, народността си, беше продала самата си душа заради мъжа, когото обичаше.

— Ще му кажа истината — отговори Хатчър. — Ще му кажа, че Мърф Коуди не е жив.