Уилям Дийл
Тай Хорс (11)

КОУДИ

Слоун започна да събира папките от пода и да подрежда листата в тях. Като свърши, подхвърли една от тях върху коленете на Хатчър.

— Прочети това — каза той.

Папката съдържаше служебното досие на Мърфи Роджър Коуди, лейтенант от Военноморските сили на Съединените щати. Мърф Коуди. Хатчър не беше чувал това име, откакто Коуди загина във Виетнам преди много години.

— За какво е всичко това? — попита Хатчър. — Коуди остана назад в миналото, петнайсет години оттогава.

— По-точно — четиринайсет.

— Четиринайсет, петнайсет — какво значение има?

— Прочети документите в папката, после ще говорим.

Хатчър запрелиства папката с означение „01“. В нея нямаше нищо необичайно за едно служебно досие. Данните започваха от постъпването на Коуди във Военно-морската академия на Съединените щати през 1962 г. и свършваха с момента, в който неговият двумоторен OV-10 се разбива и изгаря по време на полет при рутинна операция по прочистване около Бин Тхуи, в делтата на Меконг, на 13 април 1971 г. Коуди е бил зачислен в Шеста ескадрила на леките изтребители от силите за Морско-речен въздушен контрол. Бил е преместен на базиране във вътрешността на страната през юли 1971 г., девет месеца преди изчезването му. Беше получавал на два пъти служебни награди за изключителни заслуги при изпълнение на служебния си дълг и беше препоръчан в рапорт за Почетния кръст на военноморския флот, за което беше утвърден и отличието му беше присъдено посмъртно.

Допълнителните данни в досието включваха магнетофонни записи с показанията на двама летци от ескадрилата на Коуди и показанията на бордовия стрелец на хеликоптера от спасителния отряд, който е бил изпратен на мястото на произшествието при операцията по спасяването на Коуди и неговия иомощник-пилот; поверителен доклад от комисията на Военното разузнаване, разследвала случая през януари 1978 г., в който се потвърждаваше, че не са намерени никакви следи от Коуди; магнетофонен запис от заседанието на експертната комисия, занимаваща се със случаите на безследно изчезналите, както и официален сертификат от 1979 г., потвърждаващ смъртта му; освен това имаше и доклад на друга комисия, съставен след оглед на мястото на катастрофата през 1981 г., в който се посочва, че на местопроизшествието са открити неидентифицирани овъглени кости — това биха могли да са или тленните останки на Коуди, или на помощника му, бордовия стрелец Джон Роситър, или части от останките и на двамата.

Бащата на Коуди се споменаваше само в служебния формуляр на автобиографията му, в раздела „родители“. Там беше посочен само като „Уилям Джон Коуди, генерал от Американската армия“. Въобще ни намек, че това е Бъфало Бил Коуди, главнокомандващ на всички сухопътни сили във Виетнам — типичният за армейската бюрокрация лаконичен стил.

Бяха приложени и две фотографии — стандартната черно-бяла снимка от служебното досие на Коуди във Военноморските сили, и една цветна моментална снимка на Коуди, жена му и две дечица, на фона на коледна елха. На гърба тя беше датирана „Коледа, 1971 г.“, последната му Коледа, прекарана вкъщи. Имаше и няколко изрезки от вестници, между които и едно обявление от „Сан Франциско Кроникъл“, в което се оповестяваше женитбата на Джоан, вдовицата на Коуди, за някакъв контраадмирал две години след официалното обявяване на смъртта на Коуди. Студена, безизразна фактология на един живот, при това доста оскъдна.

Хатчър се загледа в двете снимки. Спомняше си Коуди като висок и здрав мъж със силен и жизнерадостен смях. Той обичаше веселието и приятните компании почти толкова, колкото и жените.

Снимките събудиха някои отдавнашни спомени у Хатчър, но изминалите двайсетина години бяха заличили много подробности от съзнанието му. Неясни спомени за различни случки иробягваха през мислите му — и странно защо, точно спомените за приятните моменти имаха най-мъгляви очертания. После в съзнанието му изплуваха други случки, със самия него и Мърф Коуди, които изникваха пред очите му с кристална яснота. При едната от тях, Коуди, второкурсник в Академията, изпаднал в животинска ярост на боксовия ринг, затисна противника си към въжетата и го обсипа с безброй убийствени удари в гръдния кош и главата, докато Хатчър и още един от техния отбор успеят да скочат на ринга и да го избутат настрани. В другия случай, Коуди, разкаян, се появи в болницата късно същата вечер и през сълзи започна да се извинява за причиненото на младия първокурсник, който имаше две счупени ребра и раздробена челюст. Коуди остана до леглото му цялата нощ.

Той си спомни също и колко се страхуваше самият той като новобранец от Коуди, който имаше славата на едно от най-гадните стари кучета и голям грубиян към новобранците.

— Откога го познаваш? — попита го Слоун.

Хатчър се замисли за момент и спомените го връхлетяха изведнъж. Разбъркани и непълни спомени, например формата на стаята, но не и обзавеждането, лицата на познати хора, но не и гласовете им. После тези спомени бавно започнаха да се избистрят и запълват, докато съзнанието му се връщаше назад и подреждаше събитията.

— Още от първия ми ден в Анаполис — отвърна той. — Никога няма да забравя този ден…

Беше август 1963 година. Горещ, слънчев ден. Хатчър и още половин дузина новобранци бяха строени изпънати като струни на плаца, почти залепили гърбове към стената на спалното помещение. Това беше първият им ден в Анаполис и всички те бяха объркани и много наплашени. Двама от старите кучета ги бяха награбили и им даваха първия встъпителен урок от жестокости и извращения, на които щяха да бъдат подложени като новобранци през първата им година в Академията.

По-гадният от двамата беше един едър здравеняк курсант, с постоянна подигравателна усмивка на лицето си, който се казваше Снайдър. Снайдър мразеше всички новобранци. Бяха го понижили в чин дисциплинарно и той изливаше безмилостно гнева си върху тях.

Другият второкурсник курсант просто стоеше и гледаше. Той беше висок, мускулест и симпатичен, въпреки острите черти и триъгълния профил на лицето си, които го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше. Той се беше качил на парадния подиум и не отделящ очи от Хатчър.

— Гледай ги тия новобранци — говореше Снайдър и крачеше наперено пред редицата от наплашените млади курсанти. — Я се вижте бе, зайци такива. Догодина, по това време едва ли и двама от вас ще са тук.

Той застана точно пред Хатчър.

— Ти ли си малолетният престъпник, а? Как могат да допускат и такава улична измет в Анаполис?

Хатчър гледаше право пред себе си и не знаеше как во да отговори.

Снайдър беше доближил физиономията си почти на инч от лицето на Хатчър.

— Какво става бе, новобранец, не можеш ли да говориш? — изкрещя му той.

— Йес, сър! — отговори Хатчър ужасен.

— Ти си фъшкия, новобранец, нали?

— Йес, сър!

— По-гадна от кучешко лайно, нали?

— Йес, сър!

— Не те чувам!

— Йес, сър!

— Добре, изчезвайте оттук! — изкрещя им Снайдър.

— Движение, движение, движение! По двама! — И той започна да се кикоти, докато те се изнасяха на бегом към помещенията си.

Само минута по-късно високият кадет се появи на вратата в помещението на Хатчър.

— Всички освен Хатчър да напуснат — изкомандва ги той и помещението се опразни незабавно. Хатчър стоеше прав и вдървен в новата си униформа, сякаш беше глътнал бастун. Коуди застана съвсем близо до него, но погледът му беше насочен встрани. Заговори му, гледайки през прозореца към плаца:

— Името ми е Мърфи Коуди. Ти ще ме наричаш мистър Коуди.

— Йес, сър.

— Чух, че си момче от улицата. Вярно ли е това, новобранец?

— Вижте, сър, аз…

— Да или не!

— Да, сър!

— Разбрах, че си шампион на „Златната ръкавица“ в Бостън. Истина ли е?

— Да, сър.

Коуди погледна към него.

— Средна категория?

— Да, сър.

— Защо тогава се държиш като насран, новобранец? — каза Коуди и излезе от помещението.

Денят на благодарността, 1963 година. Студен ден с остър, пронизващ вятър.

— Лицеви опори, новобранец — изрева Снайдър, щом съгледа Хатчър на излизане от столовата и първокурсникът изпълни командата.

Вече дузина от новобранците се бяха пречупили от безмилостния терор, който им налагаха Снайдър, Коуди и другите кадети. Но въпреки това Хатчър усещаше, че по някакъв особен начин Коуди го предпазва, специално него. Хатчър беше изненадал всички. Докато другите новобранци се бяха огънали и подчинили пред безпощадния тормоз, който им налагаха, Хатчър сякаш все повече укрепваше психически и с всеки изминал месец ставаше все по-устойчив. Когато дойде зимата, вече беше добил увереност, че ще успее да преодолее тази критична първа година, ако Снайдър не засилеше конфронтацията си с него.

Но Снайдър имаше други намерения.

— Хатчър е мой — парадираше открито Снайдър. — Ще го скапя. Ще го накарам да си замине оттук още преди Коледа.

Той тормозеше Хатчър непрестанно — в умивалнята, на плаца, в учебните помещения — и всичко това съпроводено от обидни и унижаващи реплики. Накрая Хатчър едва издържаше.

И сега отново го беше подхванал.

— Тая академия е само за мъже, новобранец — изръмжа му Снайдър. — А ти не си никакъв мъж, ти си нещо, на което в моя край викаме J.D.^[1] Знаеш ли какво значи J.D., новобранец?

— Йес, сър.

— Аз ще се нагърбя с благородната задача да те разкарам оттук. Да знаеш, че си свършен вече. Ти не заслужаваш да станеш офицер в тая академия за мъже.

Хатчър не каза нищо.

— Искаш ли да станеш офицер, новобранец?

— Йес, сър.

— Ама че си майтапчия. Че ти нямаш ни майка, ни баща, бе, нали така?

Хатчър не отговори. Но в тоя момент почувства как кръвта се надига към главата му.

— Попитах те нещо, новобранец.

Отново никакъв отговор.

Снайдър доближи физиономията си толкова близо до него, че Хатчър почувства дъха му.

— Нали знаеш как им викат на тия, дето нямат ни майка, ни баща, а, новобранец?

Хатчър стоеше стиснал зъби и гледаше право пред себе си. Мъчеше се да удържи да не започне да трепери от ярост.

— Кажи я тая думичка! — нареди му Снайдър.

— Може да не я знае думичката, Снайдър — обади се гласът на Коуди. Хатчър продължаваше да гледа право пред себе си. В следващия момент Снайдър се отмести встрани и пред погледа му застана Коуди.

— Може пък да не е стигнал до тоя клас в училище, когато се учи това, а? — каза Коуди.

— Така ли е, новобранец? — изръмжа Снайдър.

— Е, новобранец, така ли е? — повтори след него Коуди.

— Йес, сър — отговори Хатчър.

Снайдър се наклони леко към Коуди и му каза провлачено:

— Тоя е мой, Коуди. Ще го изпратя за храна на кучетата в Бостън още преди Коледа. — Изсмя се ехидно и излезе.

— За малко да му изпуснеш края, новобранец — каза му Коуди рязко. — От доста време те наблюдавам. Сега чуй какво ще ти кажа. Всички си мислят, че с тебе е свършено вече, но ти ще ни изработиш всичките. Затова дръж се, не се изпускай. Снайдър се опитва да те провокира да си изпуснеш нервите и ако успее, с тебе наистина е свършено. Изтърпял си толкова време досега, просто продължи да стискаш зъби. Още няколко месеца и ставаш второкурсник и вече никой няма да смее да те тормози.

— Какво има той против мен, сър?

— Той е елитарист. Смята, че не си подходящ за тая служба.

— А вие как смятате, сър?

— Изобщо няма никакво значение какво мисли тоя или оня. Важното е ти какво мислиш. И освен това, тоя разговор не сме го провеждали — каза рязко Коуди и се отдалечи.

 

— Вие с Мърф Коуди сте били много близки известно време, нали?

Въпросът на Слоун върна Хатчър към действителността. Той го погледна втренчено, остана така близо минута и след това отговори:

— Да… бяхме заедно в Анаполис. Почти не съм го виждал, откакто завършихме. Той отиде в морската авиация, а аз — в разузнаването. И защо? Защо е тоя интерес към Коуди сега?

— Нали знаеш как са родителите. Генералът не може да се примири с мисълта, че е убит. Струва ми се, че иска да възобнови разследването по случая.

Хатчър присви очи. Слоун го лъжеше, но нито тонът му, нито изражението на лицето му го издаваха.

— Не ме будалкай, Хари. Не би се напънал чак толкова да ме издириш и да биеш пътя дотук само и само да си побъбрим за Мърф Коуди. Какво, да не мислиш, че съм оглупял от последния път, когато се видяхме?

Слоун протегна ръка напред с жест на извинение. Когато изпаднеше в затруднено положение, усмивката му ставаше още по-широка.

— Добре, добре. Извинявай. Изчакай да си поговорим още няколко минути, а?

Хатчър се отпусна. Изпитваше любопитство, а и нямаше какво да загуби, ако продължеше още малко с тая игра, пък каквато и да беше тя.

— Добре де, това беше много отдавна — продължи Хатчър, — Анаполис, от шейсет и трета до шейсет и седма година. Бях и на сватбата му. Това беше през…

— Шейсет и девета — каза Слоун и посочи към досието. — Отбелязано е там.

— После, откакто постъпих в нашия корпус, не съм го виждал.

— Защо?

Хатчър направи пауза за момент.

— Имахме едно спречкване — каза той. — Отначало Коуди беше доста груб. Много си падаше да налага тормоз. Чувстваше го нещо като задължение. Много развито чувство за дълг имаше. Изглежда, защото е син на Бъфало Бил.

— И какво стана? — продължи да се интересува Слоун.

— Е, нали знаеш, Поло беше в такова положение, че трябваше да оправдае надеждите, които възлагаха на него. Доколкото си спомням, генералът беше от хората, които не търпят и най-малките пропуски в строя.

— Той е играел поло?

— Поло ли го нарекох? — запита Хатчър изненадано. — Господи! Направил съм го съвсем несъзнателно, просто е изскочило от устата ми. Поло беше прякорът му, съкратено от „Полароид“. Коуди имаше страхотна визуална памет, без проблем запомняше всичко само от един поглед — лица, имена, математически формули, абсолютно всичко. Всички стари кучета в академията му викаха така.

Той отново направи пауза под въздействието на изплуващите в паметта му стари спомени.

— Виж, той беше добро момче, много коректен в личните си отношения, обичаше да вдига шум около себе си…

Хатчър отново насочи поглед към коледната семейна снимка. Човекът на тая коледна снимка изглеждаше някак си по-малък и по-тъжен от оня Коуди, който беше в спомените му. И тогава в паметта на Хатчър изплуваха спомените за коледните празници през оная първа година в Академията…

…и си падаше по мацките.

 

Беше Коледа на 1963 година. Беше паднал съвсем малко снежец, просто колкото да се каже, че е снежна Коледа и прекарването на тоя празник за първи път без семейството на Сирило беше мъчително изживяване за него. Хатчър се беше сгушил, за да се предпазва от острия вятър и вървеше по плаца с напъхана в яката брадичка. Нямаше нито пари, нито познати, при които да отиде, и прекарваше Коледните празници в Академията, заедно с още десетина кадети. Докато пресичаше мразовития плац, до слуха му достигнаха някакви крясъци и звуци като от преобръщане и трошене на мебели.

„Господи, помисли си Хатчър, сигурно някои са се сбили.“ Изтича към спалните помещения на второкурсниците и се качи на втория етаж. Фурорът се разнасяше от стаята на Коуди.

Вътре беше направо касапница. Книги, вестници, дрехи бяха разпилени но целия под. Коуди беше изпаднал в бяс, мяташе се като ненормален насам — натам из стаята, крещеше псувни на поразия и сълзи се стичаха от очите му. Вдигна с две ръце стола от работната маса над главата си, обърна се към прозореца и замахна с всичка сила, готов да го запрати натам. Хатчър се втурна към него и грабна стола от ръцете му. Коуди се обърна към него с почервеняло от пиянски бяс лице.

— К’во по дяволите прайш тука бе, нообранец!

— Мамка му, сър, ще си имате големи неприятност. Дежурният офицер може всеки момент да се изтърси насам.

— Да го духа дежурният офцер, нообранец.

Хатчър погледна през прозореца. Дежурният офице се беше засилил през заснежения плац направо към спалното помещение.

— Ох, мамка му! — изломоти Хатчър.

Сложи стола на мястото му и се втурна да оправи стаята. Насъбра вестниците и книгите и ги нареди в ъгъгла на работната маса, нахвърля разпилените дрехи гардеробчето и затвори вратата.

— Кво си мислиш, че прайш бе, нообранец? — заломоти Коуди.

— Дежурният офицер се е засилил право насам — каза Хатчър. — Ако ви снимат пиян в стаята, ще ви изхвърлят оттук, сър.

— Да ме изфърлят — запелтечи пиянски Коуди. — Шъ ги науча аз тях, сичките.

— Всички кои, сър.

— Глей си твойта раута.

— Йес, сър.

Хатчър чу как външната врата на спалния корпус с отвори и после се затвори.

— Вече се качва насам — рече Хатчър, почти пани ран.

— За кво стаа ъмрос?

— За шибания дежурен офицер, сър.

— Майната им на дежурните. — Хатчър награби Коуди и го заблъска към вратата на банята. — Кво прайш, дяволите да те…

Хатчър го натика в банята и пусна душа над него. Върна се в стаята и затвори вратата към банята После отиде до гардеробчето на Коуди и извади чифт обувки, кутийка боя и четка. Чу, че дежурният офицер приближава към стаята. Започна трескаво да лъска обувките, а в тоя момент дежурният заблъска по вратата.

— Мистър Коуди?

Хатчър му отвори.

— Какво правиш тук, новобранец? — запита го дежурният, насочил изпитателен поглед към Хатчър.

Хатчър вдигна обувката и четката към него.

— Лъскам обувките на мистър Коуди, сър.

— Къде е Коуди? — запита дежурният, избута Хатчър встрани от вратата и влезе в стаята. Хатчър погледна иззад гърба му към пода до леглото. Там, до крака на леглото, беше оставена начената бутилка водка със завъртяна капачка. Хатчър се доближи съвсем предпазливо до леглото, пусна обувката да падне, изчака, и в момента, в който тя се приземи на пода, изрита бутилката под леглото.

Дежурният се извърна към него и Хатчър се изпъна като при команда „мирно“.

— Извинявам се, сър — запелтечи той. — Изпуснах обувката.

В тоя момент вратата на банята се открехна и Коуди, със стичаща се от косата му вода, надзърна през процепа Беше увил една хавлия около раменете си.

— Какво става? — запита той строго.

— Каква беше тая гюрултия тук, Коуди? — запита го на свой ред дежурният офицер.

— А-а, радиото — отвърна Коуди — Изключих го. Хващай се пак с обувките, новобранец! — И затръшна отново вратата на банята.

— Да, сър!

Дежурният офицер тръгна към изхода на стаята.

— Друг път го пускайте по-тихо — рече той на излизане.

Коуди се измъкна от банята Хавлията още стоеше увита около раменете му и от косата му се стичаше вода Куртката му, която си беше на него под хавлията, беше цялата мокра. Дойде до средата на стаята и се заоглежда, отпусна се на четири крака и започна да лази но пода и да търси бутилката. Съгледа я под леглото, пресегна се и я измъкна оттам. После седна на пода, облегнат на ръба на леглото, отвъртя капачката и започна да се смее идиотски.

— Много ти сече пипето, нообранец, навреме ти идва, чесно. Шъ удариш ли ена глътка?

— Не мисля, че…

— Сяай и удряй ена шибана глътка, нообранец — каза Коуди, целият сияещ и протегна бутилката към него.

Хатчър седна на пода до него, удари една стабилна глътка и разтресе глава.

— Голям си чешит бе, нообранец — каза Коуди малко подигравателно. — Отдавна те наблюдавам. Раздаваш го малко особняк, а? И как му викате на това, улична солидарност, а?

— Може и така.

— Може и така, какво?

— Сър.

— Аттака — той удари още една глътка и подаде пак бутилката на Хатчър. — Моят старец е военен, ама един път, нообранец. Сички обичат Бъфало Бил Коуди.

— Да, сър.

— Добре де, мамка му на сичко — каза той и направи неопределен пиянски жест с ръка. После се втренчи в бутилката водка. — Кво мислиш, дали шъ стана някога адмирал, нообранец?

Хатчър отпи по реда си от водката и я върна на Коуди.

— Такъв ли искате да станете, сър?

— Не сме ли тук точно за тва? Тва е Военноморска академия на Съединените щати, нообранец. Сички тряа да станем адмирали, преди да се дотътрим до пенсия, не ти ли е ясно тва? Нали и ти за тва си тук? Или си дошъл само за претс… прест… престиж? — Той се изхили и върна бутилката.

Хатчър удари поредната стабилна глътка от водката. Стаята вече започваше да му се върти пред очите.

— Обичам океана — рече накрая той и подаде бутилката обратно на Коуди.

— „Обичам океана“ — имитира го Коуди и се разхили. — Божичко, тоя бил дошъл тук, щот обичал скапания океан. Добре де, нообранец, и кой океан обичаш най-много?

Хатчър също се захили.

— Обичам ги сичките, щото имат вода.

Коуди се разтресе от смях.

— Тва е много интересно. Ама не е много точно. Не си точен, нообранец. А да бъдеш точен, е част от тва, ъ-ъ-ъ, за което сме дошли тук, да станем елита… елита-рисссс…

— Елитариссс, йесър.

Смехът им малко по малко прерастваше в неистово кикотене.

— Елитарисссти — успя да произнесе Коуди през смях.

— Елитарисссти — повтори Хатчър.

— Що направи тва за мен, нообранец? И аз съм се ебавал немалко с теб. Щот ти дадох оня съвет за Снайдър ли?

— Сигурно.

— Само за протокола, не съм ти праил кой знай кви услуги, Хатчър. И аз съм нагаждач, и сигурно най-гадният сноб от цялата тайфа. Догодина стаам капитан на боксовия отбор и в момента Снайдър ни е единственият в средната категория, а на тоя Снайдър чийнето му е от мукава. Един добър, точен удар и ще му скъсаш задника. Искам да напраим добър отбор, нообранец, и за тая работа ми трябва някой добряк в средната категория. Та за тва шъ гледам да те поопазя до квалификациите през пролетта, а ти, нали ти е ясно ква ти е задачата?

— Добре де — каза Хатчър и сви рамене, — квит ще да са ти съображенията. — Но след малка пауза добави: — Квот и да е, ама двама такива като теб и Снайдър, и да искат, не могат да ме разкарат оттук.

Коуди го погледна изненадано, после се отпусна назад към леглото с бутилката, която бе стиснал в коленете си, и кимна.

— Знайш ли кво, май че си прав — каза той и му подаде бутилката. — Кво по дяолите прайш сега тук, нообранец? Що не си си отишъл в Бостън?

— Нямам пари. Освен тва единствените хора, при които ми се ще да отида, не са тук, на Запад.

— Сирьозно? И аз съм така, нообранец, и аз няам къде да ида. Моят старец е някъде из Далечния изток, а мисис Коуди е на пътешествие из Карибите. Че кво толкова е днес. Ден кат сички други, а?

Той удари една стабилна глътка и подаде бутилката на Хатчър.

— Ама най-вече, май, щот мойта дулцинея — миличката, сладичка Кеси — решила да се жени за някакъв адвокат. Мойш ли да повярваш, шъ съ жени за един от ония шибани кръвопийци. Решила била, че не ще да бъде моряшка жена.

— Добре де, ни мойш да й се сърдиш за тва.

— Май че си прав — каза той. — Оовен тва не щяла да чака още три години, та да озакони любимия си спорт — Коуди се изкиска и вдигна бутилката водка за тост. — Майната й и на Кеси, и на чукането.

Удари една яка глътка и върна бутилката на Хатчър.

— И на мен ми се е случвало тва — каза Хатчър. — Мойта мацка ме зарязя зарад един боксьор. Та приказката ми е за унижението. Оня няма врат, само мускули, от петите чак до главата. — И той надигна бутилката.

— Ама кво да прайш, за глупостта цяр няма.

— Кво мислиш да прайш навръх Нова година, новобранец?

— Нищо.

— Виждал ли си някога „Таймс скуеър“ навръх Нов година?

— Мистър Коуди, нямам пари дори да си платя автобусния билет, та камо ли да ходя на парти.

— Добре де, за мен поне парите не са проблем. Аз шъ съ опраям с тоя въпрос, само да не изтърсиш на някой, че Коуди и нообранецът Хатчър си прекарват уикендите заедно. — Той му намигна, захили се и удари още една глътка. — Шъ си земем стая в някой готин хотел, поръчваме си обслужване по стаите, че може даже да си намерим и две самотни мацки. И в полунощ се смъкваме долу сред развилнелите се орди. — Коуди надигна бутилката. — За развилнелите се орди.

И така, кадет Мърф Коуди и новобранецът Кристиън Хатчър заминаха да посрещат Новата година в Ню Йорк.

От момента, в който се качиха на автобуса, един за друг бяха просто Мърф и Хач, а намирането на свободни мацки не беше никакъв проблем — проблем беше как да се справят с големия избор. Баровете бяха претъпкани, купони се вихреха из стаите, преливаха по коридорите и се сливаха с всеобщия купон по улиците. В Ню Йорк върлуваше епидемия от всеобща любов към ближния. И когато случайно, от време на време, фортуната се представяше пред тях под формата на свободни мацки, Хатчър и Коуди си провеждаха тайно гласуване по своя собствена система, слагайки едната ръка зад гърба си и с пръсти сигнализираха като как оценяват мацката. Ако сборът от пръстите на двамата се окажеше повече от седем за всяка мацка поотделно, щяха да я вземат с тях. Успяха да уредят тоя въпрос още преди свечеряване.

Оказа се, че двете момичета живеели в една стая. Хелън, която беше с Мърф, беше помощник фоторедактор в едно списание. Мацката на Хатчър, Линда, беше разпоредителка в един от театрите на Бродуей. И двете бяха по на осемнайсет. Освен това и двете живееха в тази стая, тъй че в ситуацията имаше допълнителна пикантност, която идваше от старанието им да не са прекалено шумни и демонстративни пред двойката на другото легло, която правеше същото само на пет-шест фута от тях.

Нямаше още и два часа след полунощ, когато се разнесе острият, настойчив звън на телефона. Хелън вдигна слушалката.

— Здравей, мамо, честита Нова… Какво?… О, не! Кога?… О, Господи. Мамо, веднага тръгвам за там.

Тя постави обратно слушалката и седна на края на леглото, тресяща се от плач. Коуди стана и я наметна с чаршафа.

— Какво е станало? — запита той.

— Брат ми… бил в някаква кола… колата… катастрофирали. Веднага трябва да отида в болницата. Те мислят, че няма… че няма…

— Хайде, обличай се. Ще дойда с теб.

— Била някъде по пътя за Куйнс^[2].

— Добре де, обличай се. Няма значение къде е, няма да те оставя да идеш дотам сама.

Коуди беше истински джентълмен. Манталитетът му на сваляч се беше изпарил от момента, в който се бяха хванали с момичетата, заменен от изключително нежно отношение, което направо удиви Хатчър. Сега Коуди организира съвсем експедитивно бързото им изнасяне към болницата, а Хатчър и Линда останаха да лежат един до друг в леглото. След новината за катастрофата мисълта за секс, та дори и за по-интимни ласки, им се струваше лекомислена и егоистична. Лежаха така един до друг дълго време, Хатчър задрямваше, после се събуждаше, после пак задрямваше. Небето отвън вече беше започнало да изсивява, когато на входната врата се позвъни.

— Господи, кой ли може да бъде пък сега — прошепна тя. Хатчър се промъкна до вратата и погледна през шпионката.

— Това е Мърф — каза той и му отвори.

На прага стоеше Коуди, сложил шапка под мишница.

— Мислех си да дойда да ви успокоя, че Фред — братът на Хелън — ще може да се оправи.

— Ей, та това е чудесно — каза Хатчър.

— Не знаех номера на телефона, та затова не ви позвъних.

— Добре, много хубаво, радваме се да чуем тая новина.

— Ъ-ъ…

— Не ми се ще да се прибирам в хотела сам — каза той тихичко.

Линда се появи на вратата до Хатчър, загърната в пеньоар.

— Хайде, влизай — каза тя, хвана Коуди за ръката й го придърпа вътре. Хатчър и Линда си легнаха в тяхното легло и гледаха към Коуди, докато той се събличаше. Коуди остана по шорти, седна на края на другото легло и започна да си събува чорапите.

Линда погледна към Хатчър, после пак се обърна към, Коуди и рече:

— Ей, моряче, ела тук при нас Това легло е още топло.

Коуди се усмихна, погледна Хатчър, който също му махна с ръка. Той прекоси стаята и се пъхна под завивките до Линда. После Хатчър и Мърфи се обърнаха към Линда, и двамата я прегърнаха с по една ръка, и се унесоха в кротка дрямка.

Хатчър, потопен в спомените си, отвели го в оная новогодишна нощ, си мислеше: „Господи, наистина ли някога животът ми е бил толкова естествено прост и невинен?“ Дали някога приятелството и любовта са били в такава непосредствена близост помежду си, както тогава, в оная нощ, с него и Коуди?

На следващата сутрин те бяха в автобуса на път обратно към Академията и изведнъж Хатчър отново си стана предишният „новобранец“ и всичко си беше така, сякаш това пътуване никога не се беше случвало.

 

Пролетта на 1964 година. Времето все още беше мразовито, но само на петдесет мили оттам, във Вашингтон, градинките с мандаринови дръвчета вече цъфтяха, туристи се тълпяха но парковете и улиците и щракаха навсякъде с неизменните си фотоапарати. А в това време, в Академията, Хатчър маршируваше по плаца и си мислеше: „Още два месеца, само още два месеца и край на цялата тая гадост.“

Един познат глас му извика:

— Новобранец!

Хатчър веднага застана мирно, с прибрана брадичка и поглед право напред. Пред него застана Коуди.

— Квалификациите са утре в три часа, в гимнастическия салон. Да се явиш!

— Йес, сър!

Хатчър отиде в салона по-рано от посочения час, позагря петнайсетина минути на боксовата круша, след това започна да разпуска и да се наслаждава на познатата отпреди миризма на кожа и алкохол, която витаеше около ринга. После се появи и Снайдър, нахален и гаден, както винаги.

Коуди, който само след три месеца щеше да стане капитан на отбора, сега съдийстваше. Когато обявиха срещата в средната категория, Коуди ги привика в центъра на ринга и им направи инструктаж.

— Три рунда — каза им той. — Победителят влиза в отбора, загубилият е аут. При команда „брейк“ веднага спирате. Чиста игра, без мръсни удари. Поздравете се и почваме боя.

Той провери ръкавиците на Снайдър, потупа го по рамото, после отиде в ъгъла на Хатчър, наведе се и докато му проверяваше връзките на ръкавиците, прошепна тихо:

— Нали ти казах вече, че има стъклено чене. Обаче пък левият му апъркът е като торпедо. Ще се опитва да ти играе от близка дистанция и да те мародерства с левачката. Поразкарай го два рунда да го умориш и тогава можеш да приемеш близкия бой, но се дръж плътно откъм лявата му страна, за да няма размах за левия си. Само един хубав удар, пласиран някъде между брадичката и ухото и ще го трупясаш.

Това беше много полезен съвет. Хатчър се придържаше все откъм лявата страна на Снайдър, поддържаше добра дистанция с единични удари и постоянно движение и се движеше в кръг около него все наляво, за да не може Снайдър да освободи размах за мощен ъперкът. На два пъти получи стабилни, мощни удари, но успя да ги парира и отговори на свой ред с бързи комбинации. Очевидно беше по-бърз от Снайдър, но и освен това, както скоро разбра, и по-разумен. Снайдър беше бавен с краката, разчиташе на силните си удари и през цялото време дебнеше противника си да му нанесе решителен удар. Хатчър обаче не му даваше тая възможност. Тогава Снайдър реши да атакува. Влезе му плътно, пусна първо десен и след това нанесе силен ляв отдолу. Хатчър го пое с рамо и в тоя момент пред очите му се появи разкрита широката, гадна челюст. Тогава Хатчър изстреля мощен нрав десен, непосредствено над рамото на Снайдър, точно в челюстта му, малко под ухото. Вложи цялата си сила в тоя удар и усети как ръката му влага енергията от движението на рамото и на цялото тяло, после видя как Снайдър изцъкли бялото на очите си и краката му омекнаха като мармаладени. От удара Снайдър се извъртя на деветдесет градуса и се строполи на ринга.

Коуди прекоси ринга, наведе се и огледа за момент отпуснатото тяло на Снайдър, после се изправи и кимна на Хатчър.

— Добре дошъл в отбора — каза му той ухилен.

 

Денят на производството в първото военно звание, 1964 година. В стаята на Хатчър се чуваше непрекъснатият тропот от крака в коридора — младите кадети се щураха насам-натам, влизаха и излизаха навън, към плаца, в суетнята по подготовката на униформите за парада. Хатчър тъкмо си нагласяваше кепето, когато на вратата се появи Коуди с грейнал поглед на строгото ястребово лице.

— Ол райт, не забравяйте, че сте си новобранци чак докато не свърши парада. Всички, освен Хатчър, вън!

Колегите от стаята на Хатчър се изнизиха набързо вън. Хатчър се изнъна в стойка „мирно“ пред Коуди, но за пръв път вече гледаше право в очите по-старши от него кадет — нещо, което беше по принцип забранено за новобранците първокурсници.

— Новобранец, знаеш ли какво е птица удавник? — запита го Коуди.

— Не, сър.

— Птицата удавник е една особена птица, която лети само в концентрични кръгове с все по-намаляващ радиус, докато накрая изчезне и се завре в собствения си задник. И от прикритието на тая изгодна позиция може спокойно да мята лайна но противника. Та това е птицата удавник, новобранец. Е, мистър, доста тежка служба изкара досега, но, за Бога, явно нищо не може да те пречупи. Вече си птица удавник, приятелю, и можеш спокойно да почнеш да мяташ лайна по враговете си.

— Да, сър.

Коуди измъкна изпод куртката си една бутилка водка. Трийсет и два каратова усмивка се появи на строгото му ястребово лице. Подаде бутилката на Хатчър.

— Първо вие, мистър Хатчър. Добре дошъл на борда — поздрави го той.

И през следващите две години той и Хатчър бяха неразделни съотборници и приятели.

 

— Все пак Коуди беше постъпил там една година преди мен — каза Хатчър на Слоун. — Като завърши, той отиде направо във Въздушните сили на флота. Аз отидох в разузнаването. След гова не се бяхме виждали доста време, но поддържахме връзка. После, през 1969 година, той ме помоли да му бъда шафер на сватбата.

— Било много шикозно представление, доколкото разбрах.

— Важни клечки от федералната администрация, типичният вашингтонски хайлайф: конгресмени, сенатори, адмирали, генерали, основните участници в телевизионните новини — всички бяха там.

— Какво представляваше жена му? — попита Слоун.

— Идеалният пример за недостъпната, ледена фея — блестяща външност, перфектни обноски. Всички качества на идеалната партия — превъзходно образование, превъзходен произход, превъзходно материално положение, всичко — превъзходно, превъзходно, превъзходно.

— Ама на теб не ти допадна?

— Не, напротив, струва ми се, че ние не й допаднахме. Изглежда, ние, съвипускниците му от Академията, й се сторихме доста грубовати, хора от простолюдието. Щото баща й беше адмирал, нали ги знаеш тия? — Хатчър се върна в спомените си в деня на сватбеното тържество; пред очите му оживя стълпотворението от униформи и веселяшки настроени флотски офицери. — Струва ми се, че Поло не беше щастлив с този брак.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не знам. Просто имах чувството, че той беше адски циничен в този ден. Държеше се повече като оня Коуди от старото време на грубоватите обноски в Академията. Не знам защо. В края на краищата и при него всичко си беше наред. Завършил Академията, беше станал първокласен пилот, женеше се за адмиралска дъщеря.

— Както в общи линии е отразявал биографията си и в служебните формуляри.

— Именно. Не ми е ясно как по дяволите се е озовал; в Речния патрулен флот по Кафявата река^[3].

— Постъпил е там като доброволец.

— Сериозно? Та най-накрая да стигне до Гънг Хо.

— Доколкото знам, тъстът му се е опитал да попречи на назначението му там, но Коуди е настоял — добави Слоун.

— Онова там беше наистина гадна работа — каза Хатчър.

— Както и да е — присви рамене Слоун. — И ти не си го виждал от сватбата му, така ли?

— Само веднъж. Във военновъздушната база в Сан Диего. Аз бях там във връзка с разследването на един случай, а в момента неговата част беше базирана там.

— Сигурно е било непосредствено преди да постъпиш в нашия отдел?

— Да. Тъкмо бях обявил, че подавам оставка… Бяха се случили едни недоразумения.

— За какво се отнасяше?

— Има ли някакво значение?

— Мисля, че не.

— Оттогава повече не съм го виждал. И мисля, че вече никога няма да имам тая възможност.

— Недей да бъдеш толкова сигурен — каза Слоун и но лицето му заигра двусмислена усмивка.

— Какво искаш да кажеш? — запита Хатчър с дрезгавия си шепот.

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че имам информация, че Мърф Коуди е жив?

— Къде? Военнопленник ли е?

— Свободен е като волна птичка. Банкок.

Тръпки побиха Хатчър, когато чу това име. Този град беше заровен в пепелта на спомените му.

— Каква е тая информация?

— Според мен, заслужава доверие.

— Това не е отговор. Доколко достоверен е тоя източник?

— Някакъв тайландски политик, дребна риба. Иска да му осигурим свободен достъп в Щатите и работна виза. Според информацията, която имаме, Коуди е набелязан и следователно му се налага спешно да се измъква оттам.

— Набелязан от кого?

— От Уайт Пам — каза Слоун.

— Тоя гангстерски клан е от Макао. Какво ще правят те в Банкок? — попита Хатчър.

— Такава е информацията от източника. Доста време мина, откакто си се откъснал от обстановката там. Тия проклети триади вече са се разпрострели навсякъде.

— И с какво се занимава там — опиум?

— Не знаем със сигурност. Подозираме, че е бил куриер на Уайт Пам. Но не сме изровили неоспорими доказателства за това.

— Какво значи неоспорими доказателства? — прошепна Хатчър, макар вече да му беше ясен отговорът на тоя въпрос.

Ако Мърф Коуди е наистина жив и е в Банкок, и не беше се обадил през всичките тия години, то за това би трябвало да има някаква причина. А ако и Военното разузнаване не знаеше причината, то това не говореше нищо добро за Коуди.

— Не се нрави на наивен — каза Слоун. — Какво, по дяволите, ще прави той в Тайланд? Имам предвид, щом като е жив, защо не се е обадил?

Хатчър можеше да измисли цял куп причини, но нито една от тях не беше благоприятна за Коуди.

— Може би е получил амнезия — най-накрая оформи някакво благовидно предположение той.

— А-ха, тогава пък аз съм сигурно дядо Коледа, а? — оцени предположението му Слоун.

Всички останали възможности, за които можеше да се сети Хатчър, бяха, че или Коуди е сътрудничил на виетнамците, или е бил изменник, или дезертьор, или пък, че е замесен в наркобизнеса, или в убийства, или в търговия с бели робини, или още цяла дузина други престъпления, които можеха да му дойдат наум.

Явно и на Слоун му се въртяха из главата такива предположения.

— Ако наистина е жив, не мога да измисля каквато и да е свястна причина, която да оправдае поведението му. Като начало, налице е поне фактът на дезертьорството, което е неоспоримо. Щом не е убит, той все още принадлежи на американския флот, тялом и духом.

— Добре де, но въпросът преди всичко е: „Защо е останал в нелегалност?“ — каза Хатчър. — Искам да кажа, ако не е бил убит и не е бил в Ханой, тогава къде, по дяволите, е бил?

— Е, където и да е бил, във флота са убедени, че той е „загинал при изпълнение на служебния си дълг“.

— Може би това му е помогнало.

Хатчър замислено кимна с глава.

— Или пък го е вкарало в капана. Но както и да е, какво общо има всичко това с мен?

— Никой не познава Тайланд така добре като тебе, Хач. Познаваш и добрите момчета, и лошите момчета там, действал си и от двете страни на барикадата. Не мога да накарам Военното разузнаване да се заеме с тоя случай, защото още на часа всички в Пентагона ще разберат за това. Разследването трябва да бъде неофициално. Ако Коуди е жив и се е замесил в нещо нечисто… все пак трябва да се съобразим и с репутацията на неговия старец.

— Нечисто — изръмжа Хатчър и се ухили. — Много си деликатен, Хари.

— Схващаш ми мисълта — продължи Слоун. — Имаме нужда от някого, който познава страната, и който да може да си държи езика зад зъбите. А не познавам друг, който по-добре от теб може да си държи езика зад зъбите, стари приятелю. Освен това, навремето беше страшен при разследванията на такива по-заплетени случаи, ако мога така да се изразя.

— Първо на първо на мен не ми е минало още времето, и освен това не ми викай „стари приятелю“. И кои, по дяволите, сте вие?

— Пет-шест колеги на Бъфало Бил от добрите стари времена в Генералния щаб. Виж сега, тоя тайландец, Уол Пот се казва, отишъл в посолството ни в Банкок и им предложил сделка. За щастие, човекът от разузнаването там се оказал един от помощниците на Коуди отпреди, Лю Портър.

— Уинди Портър^[4]?

— Да, помниш ли го?

— Смътно.

— Той е разпитал Пот. Веднага щом схванал каква е ситуацията, наредил да задържат Пот и ми се обадил.

Аз наобиколих набързо няколко стари приятели от Естаун и се поразмърдахме с тях по тоя въпрос. Най-накрая трябваше да съобщим и на Стареца.

— Защо накрая — изхриптя Хатчър. Слоун го изгледа сериозно.

— Защото Бъфало Бил умира от рак, Хач. Няма да изкара и до края на годината.

Това сякаш вцепени Хатчър. Пред очите му за момент изникна представата за стария генерал Бъфало Бил Коуди, с тяло разяждано от коварната болест.

— Мисля, че всички обичаме Стареца, нали? — каза Слоун с неочаквано пресипнал глас. За момент замълча, преглътна мъчително и после продължи: — Той ни помоли за една последна услуга. Ако момчето му е живо, поиска, да го види, преди да умре.

— Ами ако Коуди е загазил?

— Именно затова имам нужда от теб, Хач — каза Слоун с все още разтреперан глас. — Ако много я е оплескал, Портър няма да може да се справи. Знаеш го, че е като мечок. Всъщност, генералът иска просто да се срещне някъде с Коуди — където и да е — Хаваите, Токио, Сидни. Където пожелае Мърфи. Никой не трябва да разбере за тая среща.

— Едно такова пътуване сигурно ще убие Стареца — каза Хатчър.

— И без това малко време му е останало — каза Слоун с примирение. — Единственото нещо, което можем да направим за него, е да се отнесем с много внимание и съчувствие към последното му желание, без значение колко усилия ще ни коства това и да успеем да убедим момчето, че не го търсим, за да го набутаме в панделата, че просто искаме да направим един последен подарък на Стареца.

— Едва ли можеш да наречеш Коуди „момче“ — каза Хатчър. — Сега трябва да е вече на четирийсет и две — сметна той, като прибави една година към своята възраст.

— Иди в Тайланд и го намери, ако е там — каза Слоун делово. — Или поне да успокоиш душата на Стареца.

— Като докажа със сигурност, че е убит? — изхриптя Хатчър.

— Да. Или едното, или другото. Изведнъж Хатчър се изсмя беззвучно.

— Разузнаването на флота от четиринайсет години се мъчи да се добере до някакви следи от Коуди — каза той, — а ти ме караш, ей така, да ида в Банкок, който има петдесет милионно население, и да го открия.

— Никой не е търсил Коуди. Поне откакто от флота направиха окончателното си заключение, че е убит. Но ти, моето момче, ти си най-добрият!

— Я си ги заври тия комплименти отзад.

— Ти работиш със стръв, Хач — каза Слоун. — Ще ти предоставим Уол Пот. Ще ти предоставим Уинди Портър. Познаваш Коуди. Познаваш страната. И можеш да си държиш устата затворена, каквото и да стане. Доказа го в Мадранго. От теб искам само да отидеш там, да намериш Коуди и да уредиш срещата. Или да ми изпратиш доказателства, че е мъртъв. Дявол да го вземе, ще имаш даже и Флиткрафт на твое разположение.

— Хм, че Флиткрафт още ли се подвизава при теб?

— Сега той е най-добрият от хората ми.

Хатчър си наля отново вино в чашата и започна да си играе с краищата на листата в папката.

— Знаеш, че не мога да се върна отново там — каза той накрая.

— Хайде сега и ти, че кога беше това? Преди осем, десет години?

— Какво значение има, ако ще и петдесет да са.

— Всичко ще ти е подготвено предварително, ще получаваш всякаква подкрепа, от която имаш нужда. Имам няколко мои хора там, които ги бива за всичко.

— Каква ви е сделката с оня тайландец, как му беше името?

— Уол Пот. Виж какво, не ме интересува какво ще правиш с тоя дребен мошеник. Ако ти прави мизерни номера, ако щеш чупи му краката, разпъвай го на кръст, изтръгвай му ноктите. Изобщо не ме интересува.

— Същият Хари от едно време.

— Всичко това е негова версия, накарай го да я докаже.

— Нямах това предвид. Получил ли си е той визата.

— Ако се държи както трябва, мисля, че ще мога да уредя нещо.

— Искам нещо по-конкретно от тия приказки. Искам да знам каква сделка мога да му предложа, ако той ни го открие.

— Ако той ни го открие, ще му осигурим протекци и ще го измъкнем от Тайланд.

— Сигурен ли си?

— Какво толкова си се загрижил?

— Когато давам някакво обещание, държа то да се спазва.

— Добре, имаш думата ми. Значи приемаш?

Хатчър го изгледа втренчено и след това остави пистолета на масата.

— Цената ми е двеста трийсет и шест хиляди и шестотин долара.

— Какво!

— Това са по двеста долара на ден за всеки от дните, които прекарах в оная гадна дупка.

— Я ела на себе си бе, човек.

— Съвсем на себе си съм, Хари.

— Откъде да ти намеря толкова нари?

— Ей, аз съм Хач, не забравяй! Ти разполагаш с частни сметки по целия свят — Панама, Швейцария, Бахамските острови. Сигурно и още някъде си поскътал туй-онуй. Няма да се пазариш за няколко долара, я?

— Ама ти си богат, Хач.

— Това е обезщетение за нанесени вреди, Хари. Цената не подлежи на дискусия. Или приемаш, и пи се отказваш.

Усмивката на Слоун се разтегна чак до ушите му, очите му отново заприсвяткаха игриви пламъчета.

— Дори си мислиш, че цената ти е ниска, нали? Познавам но очите ти, приятелче. Изгубил си стръвта си. Липсва ти старата адреналинова помпа. Прекалено спокоен е сганал животът ти. Но, дявол да ю вземе, добрата стомана ръжда не хваща.

Слоун отчасти беше нрав. Но не обърканите и противоречиви чувства, не спомените накараха Хатчър да се реши да се върне към стария живот, към местата, на които се беше заклел никога повече да не стъпи, към хората, които мислеше, че никога повече няма да види, към това да работи за Слоун, когото преди време искаше да убие. Причината беше Коуди, човекът който преди му беше много повече от приятел, в несравнима степен по-близък от Слоун, защото Мърф Коуди винаги беше постъпвал честно с него.

— Захващам се с тая работа заради Мърф Коуди и заради Стареца, ясно ли ти е? Това няма нищо общо с теб и мен. Ако Коуди е там, ще го намеря. Ако не е, ще ти съобщя за това. А ако ти някога отново дойдеш тук, ще те пратя за храна на рибите.

Слоун се наклони съвсем близо до него — широко усмихнат и с игриви пламъчета в очите.

— Знаеш ли какво. Мисля, че говориш сериозно — каза той.

И Хатчър му отвърна с усмивка, макар и не толкова блага.

— Продължавай да си го мислиш — каза той. — От това може да зависи животът ти.