Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Ранни мемоари

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11865

История

  1. — Добавяне

6.

Стигнахме Аспарухово скоро — след четири километра път.

Свежа вечер, лек ветрец, движение — абе, пооправихме се.

И успяхме да заемем място в строя за проверка.

Всичко си беше наред. Освен, дето Коцето липсваше. Видели се с един младеж от селото и от глътка на глътка…

С две думи — Коцето славно спеше в салона.

И хич не му пукаше за някаква си проверка.

Момчетата успяха да се похвалят, че се качили следобеда на тавана, изловили сума ти гълъби, оскубали ги, а лелките опекли цяла кошница бивши пернати.

Мезето е налице, значи.

Та така си приказвахме, докато звездните братя церемониално си въртяха любимите им ритуали в стил „Ма малей, к’ви сме юнаци!“.

Само когато в списъка стигнаха до Коцето, нещата малко се пооплетоха.

Ние рекохме, че е болен — внезапно го свил стомахът. Диария, с две думи — не е за пред хората.

Но тогавашното му гадже — една дребна, но змиеподобна (най-вече в езика) колежка, се зае яростно да разруши хубавата лъжа.

„Мръсник! Лъжат! Пиян е, знам го аз…“

Звездните братя се направиха на приятно разсеяни — уж не са я чули. Макар квиченето й да се носеше над спокойното заспиващо село.

(После, когато се освести, Коцето обобщи нещата: „Целият полк строен, а тая ме излага пред командването…“

Абе, казармата яката ни държа — май и сега още.)

Та изкомандваха звездните: „Свободни сте!“.

Пак отклонение. Имах усещането, че тия не са стъпвали в казармата. Така им правеше кеф да командорят и се кичат като пауни.

То се оказа и вярно. Двама били отложени, третият направо освободен.

Пък тогава освобождаваха само инвалиди и педали. Тоя не беше инвалид…

Е, пръсна се народът — свободно време преди лягане.

Ние с Огито, обаче, бяхме огладнели. Шега ли е да минеш два километра път за четири километра време…

Сетих се, че в стола трябва да има таратор от обяд. Вмъкнахме се.

Ами да — половин казан с таратор.

Който още повече ни освежи. Излязохме бодри и свежи като кисели краставички. Само метнахме поглед към казана. И не го забравихме…