Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (36)

35.

И, тъй като пиша всичко това около 24 май, ще разкажа за най-хубавия си празник.

Не, не този, когато минах с табелата на училището.

Не и тези, когато се снимах с ленти „Отличник“.

Не и дните, когато всички се събирахме на село.

А 24 май 1976 година.

Тогава трябваше да тръгнем от Театъра на армията, да заобиколим и се включим в колоната на определеното място.

В 9 часа бяхме пред театъра. След половин час заваля. Порой.

Към 10 се обадиха, че манифестацията се отменя.

В 10 часа дъждът спря. Минута по-късно слънцето изгря — златно, бодро, весело.

Но — манифестацията е отменена…

Тръгнахме да се прибираме и гледаме — народът се излива като порой на площада. Минават по пътя, махат на околните с цветя, пеят „Върви, народе възродени“.

На трибуната — никой. Пък и не поглеждахме натам.

Истинска народна манифестация.

В чест на Светите братя Кирил и Методий, а не на някакви си човечета, турили се на всеобщо обозрение.

И след толкова години си мисля със светло чувство за този ден. За него, за хората, за нас…

Абе, не си падахме по идеологиите. Особено, когато ни натоварваха.

Помня как Пламен трябваше да се явява на изпит за прием в Художествената академия. Политически изпит!

А оня — не помни разшифровката на БКП какво е, изпит ще държи.

Аз бях вече втора година студент. И се включих в доброволния отряд на СУ.

Компания си бяхме — имахме щаб в новото крило, под ГГФ-то, събирахме се, пушехме, лафехме си, пийвахме…

Цялата работа беше да се дава дежурство до 23 часа — два пъти в месеца.

Но компанията…

Та обясних на Пламен разстановката, взех в щаба учебниците и зачаках.

Изпитът им беше в голямата аудитория над щаба.

В десет нашият излиза да пусне една вода, отива до вратата, влиза. Но технично влиза в асансьора, който го смъква един етаж надолу.

Аз съм там, чете той, запомня…

И обратно. Излиза от вратата на асансьора артистично закопчавайки панталона.

За дежурещия пред вратата на залата кандидатът излиза от тоалетната — асансьор и тоалетна са едно до друго, почти слети при малко криви ъгъл.

Влезе, де.

Успешно запомнил колкото да се зачете изпита.

И веднъж ни взеха да бъдем външен кръг на охраната на някакъв конгрес. Зала „Фестивална“, ние сме на спирката преди нея, посочваме на ватмана на трамвая да не спира пред залата. Нещо, което той си знаеше.

Впрочем, месец по-късно, тичам след един трамвай и той спира. Шашнат се качвам, а ватманът вика: „Заповядайте, другарю…“

И от дума на дума се разбра, че ме помнел от оная спирка, смятал, че съм от „нашите“. Аз не го разубеждавах…

А тогава ни държаха по четири часа, даваха кафе, сандвичи. Правехме видимата охрана.

Иначе си имаше сериозни хора — но нейде си.

Тогава се смяхме много с едно маце.

Абе, как се разнасят слуховете…

Слиза едно девойче от трамвая и пита: „Извинете, къде е кафенето, дето раздават безплатно кафе?“.

Да се смееш ли…

И последното ми деяние в ДО беше на една среща с другаря бай Тошо.

За 8 декември. Тогава си хареса Станка Шопова, та взе да я лансира.

Ние бяхме натоварени с черната работа. Разпределяхме кувертите по факултети. Ресторант „София“ не е малък, ама и Университета си го бива.

Та комсомолските секретари носеха пари и вземаха картончетата за сериозните другари.

Един ден идва младеж, представя се — първи курс руска филология.

Нашите, обаче, гледат — кувертите дадени?!

Не може да бъде!

Кому?

Леле, стана една…

И се разбра — зайци някакви искали да видят Тодор Живков. И се представили за други, нашият човек им дал ей така — на доверие, кувертите…

Абе, щеше да стане дебела…

И вечерта ние сме в ресторанта.

Имаше някаква стилна решетка — пред нея масата на „другарите“. Един от тях, една хубава студентка.

Първият ред маси — на проверени комсомолци. Втори, трети.

Гледаме към входа — няма го.

Изведнъж се разнасят ръкопляскания. Той се появява нейде от вътрешната страна. От друг вход явно.

Станка Шопова ми бутна чантичката си и се втурна да го посреща.

Ала-бала, приветствия, скандирания — абе, по формата.

После насядахме.

И тук възникнаха два проблема.

Първият — Станка прави знаци за чантичката.

Как да отида до нея, като тя седи до Тодор Живков, а трябва да мина зад гърба му?

Станах леко, един добре облечен другар застана до мен и ме пита — що тъй, бе пиле? Казвам му, той махва неопределено с ръка и ми сочи да мина, но… По пътя и после точно обратното. Без отклонения…

Малей, все едно бях движеща се мишена…

Или поне така се чувствах.

Другарят бай ме погледна въпросително, аз носех чантичката, той се усети и нещо каза на Станка. Подадох й я — и обратно през минното поле.

Уф!

А после взеха да сервират.

На нашите по другите редове им лесно — сложили им прибори и те перат като косачи през полето.

Ама нас — нали ни снимат, заредили ни като маркизи с вилици, лъжици, ножове… С кое да почнеш?

Гледаме — момичетата на официалната маса също се озъртат в недоумение. Пък се сетиха, видяха гостите какво ползват, взеха и те така.

Ние видяхме от тях, станахме също културни.

Ами как иначе — комсомолски секретар бях, отговорник на групата, бригадирски ръководител… Тежкар! От дребните…