Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (6)

5.

Кръчмарят ни чакаше.

На масата — да казвам ли, че беше под асмата, до чешмата, в коритото на която се плакнеше дамаджанка с вино?

Седнахме, сложи големите чинии със сармите. По три сарми във всяка съдина. Нормални селски сарми — по два юмрука всяка.

И глинена паница с кисело мляко. Лъжица в него — стърчаща като… Добре, ще спестя сравнението…

Хапнахме, пийнахме, разприказвахме се.

Само дето се ядоса, като чу по колко ни е дала ракията.

„Бе тая луда ли е? Навсякъде е по три лева, тя 3,50 иска… Момчета, на ви един и петдесет, аз ще си ги взема от мъжа й… Ама и той като я свие…“

Та си говорихме хубаво, всякакви истории ни разправи, ние с Огито слушахме внимателно — че нали сме от тоя край, знаем си етикета (аз съм от Бяла Слатина, Огито от Плевен).

Ние пък разказахме някои наши истории.

Например, как в Радиново, Пловдивско, бяхме настанени през къща до казана.

И, който отиваше или се връщаше — все се отбиваше на лаф му’абет.

Та една вечер минаха Анкълъ и Компанейро. Компанейрото вече наквасен, Анкълъ като сълзица.

След час се върнаха. Компанейро прегърнал една мацка (имаше две сестрички, по-голямата шавлива малко… Или свободно и демократично мислеща).

Анкълъ ни прошепна, че й се наточил, а и тя му даваше явни иширети. Пък Компанейрото си беше вече извън играта — използваше я най-вече за подпиране.

И заминаха…

На сутринта Анкълъ се хили през криви гримаси и разправя.

Завели Компанейрото в къщата, дето бяха настанени. Сложили го в стаята — а той спял още по външните стълби, отишли в другата стая.

Там целувки, прегръдки, ръцете шарят като митничарски на личен оглед…

И оная рекла, че й се пие вода.

Ама Анкълъ е кавалер. Даже не помислил да й сипе от гарафата — водата била налята още по обяд.

И рипнал, грабнал стъклото, понесъл се към чешмата на двора.

Пуснал водата, изчакал да се изтече — а то вечерта вече си било студено всичко, напълнил гарафата и бегом обратно.

Не за себе си — мацката да не чака…

А там…

„Братчета, разправя ни той — представете си съвършено идиотската картина. Аз на вратата с гарафата в ръка. Креватът вляво. И на него подрипва косматият задник на Компанейрото… Кога се събудил, кога отишъл там, кога я склонил…“

Е, нищо не се случи после. Анкълъ и Компанейрото си останаха приятелчета и често се смееха на тая история.

Една подробност.

Компанейрото твърди, че нищо такова не е имало. И изобщо не помни подобна случка. И да не го мислим за сексуален лунатик…

А мацката така и не щя да каже какво всъщност е станало…

Ей така в приказки минаха час, час и нещо.

И се сетих, че трябва да се прибираме.

Щото съм съвестен…

Вдигнах Оги, благодарихме, тръгнахме.

И действително по обратния път даже не видяхме слънчогледа.

То и пътят едва следвахме — много завиваше…