Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (12)

11.

Ама вие не мислете, че само сме пили и… таковата, безделничели?

Нееее…

Ние бяхме съвестни комсомолци и студенти.

Ама много съвестни.

Сещам се как кандидатствах.

Писмен, устен, политически.

Изкарах ги.

На устния ме препитваше комисия, по-сетне единият от тях се оказа доцент Симеон. Свестен човек, много свестен.

Макар доста затворен — направо капсулирал се.

Та на изпита ми се падна Смирненски.

Много го харесвам. Считам го за гениален поет. Но в българското училище няма време за него.

Едно, че у нас има много, ама много поети, които спокойно можем да наречем гении.

Второ, че творчеството му е прекалено неудобно за всяка власт — независимо дали се нарича комунистическа или демократична.

Та говорих аз, каквото говорих — комисията кимаше. А отдолу на билета пишеше — „Наизуст «Юноша»“.

Да, но не го знаех!

Това страхотно стихотворение, което разкрива образа на всеки младеж, изправящ се срещу света и осъзнаващ драмата на живота — не го знаех.

Обаче, още в училище поовладях покера.

И се специализирах в блъфирането. Помагаше. По-сетне — когато като студенти си организирахме цели нощни турнири по покер.

Не на пари — де такива благи неща у студенти.

Имахме бурканче от детски храни, пълно със стотинки. Всяка — чип. По 1, 2, 5 и така нататък. В намаляваща прогресия.

Една нощ стигнахме до 144 пъти пода.

144!

Увличахме се… Но — без парични залози.

Защото добре схващахме колко са ни ангелите и как спирачките са още по-слаби.

Добре, добре… Връщам се.

И казах аз: „Имам наизуст «Юноша»…“ Като ще се гине — с музика да е.

Симеон вика: „Няма нужда, чухме необходимото“.

Аз блъфирам: „Но да го кажа…“

Той пак пренебрежително маха. Какво иска тоя ученик-зубър с цайси? Да покаже какъв отличник е? Е, видяха, чуха — стига толкова!

Пък аз повече не предложих.

Щото можеше да се съгласят.

Приеха ме.

Бяхме по списък 32 — 14 човека и 19 момичета.

После стигнахме 200.

След бригадата. Когато се заредиха парашутисти и подводничари. Отвсякъде.

Връзкар до връзкаря, мила моя майно льо…

Ама никакви юнаци!

Та тогава видях най-красивото момиче, което е имало късмета да пресече пътя ми.

Появи се на втората седмица.

Хубавааааа…

Лице-картинка, фигура — като че баща й е стругар…

Седна на първата банка (там се слагаха веднага всички зубрачки!).

И около нея — глутница чакали.

Няколко дни.

После се поизчисти.

Защото мацето беше… Абе, тъпа! Адски тъпа! Космически тъпа!

В подобен случай съм много скрупульозен. Бих предпочел гумена кукла. Поне ще си мълчи…

Пак се увлякох…

В първи курс имахме някаква комсомолска секретарка. От вчерашните ученички.

Натегачка, както казвахме в казармата.

Ма то събрания, ма то акции, ма то инициативи…

На народа му писна.

И преди втората сесия намерихме изход.

Отчетно-изборно събрание, ръкопляскания, листа, спусната от факултетския комитет…

Пък нашите ме предложиха и станах комсомолски секретар.

И отговорник на групата.

Четири години! Несменяем! Като другаря бай Тошо!

Веднага направих един Априлски пленум — макар да беше май месец.

И пак почнахме — събрание след събрание.

Но — на нашия таван.

Бързо и качествено.

Прочитаме дадените ни материали, някое момиче пише протокол, подписваме…

И минаваме към съществената част.

Което предизвика бая завист и дори омраза у някои примерни и ортодоксални комсомолци.

Та почнаха да мислят как да заемат така нужното им място.

Защото аз направо прахосвах поста. Дребен, но даващ възможност за контакти с отговорни другари, за изяви, за показност.

Ей го — в едната група беше записано синчето на завеждащ спортния отдел на „Работническо дело“. Една година по-рано почнал училище, поради което още не беше в казармата.

Много амбициозен, инициативен, пробивен… Леке, с една дума.

„Тате каза, че днес като бил в ЦК…“

„Баща ми днес се видял с другаря…“

И така нататък.

Което вирееше в групата му. Но, макар да го направиха комсомолски секретар на курса, при нас не се мяркаше.

Освен веднъж, обаче тогава се подхлъзна, пийналият Компанейро искал да го подкрепи, ама някак си се изплеснал и юмрукът му цъфна джуката на лекенцето Влади…

Което ни помогна натам да развиваме свободна комсомолска дейност. И предизвика известен респект, та когато трябваха хора за черна работа, знаеше се кои ще са.

Абе, хора, що не свиркате, че ме чакат под прозореца в Аспарухово?

Пък аз къде се занесох…