Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (20)

19.

Нали ни пробваха, направиха ме отряден командир. На втори отряд — нашия курс. Златан заместник.

А на първия беше една Маргарита — лека лигла, комсомолска натегачка, злобна, макар и хубавичка.

Това беше в Радиново, дето веднъж го споменах.

Та посред войнишките изпращания една сутрин се оказахме без командване на бригадата.

Всичките си спяха по квартирите — кьоркютюк пияни. Комендантът дори с гаджето. Те там се и ожениха. Та малко го съжалявахме, защото си познавахме колежката.

Е, ние тръгнахме на работа. Беряхме ябълки. Ниски дървета, палмети, уж удобни…

Уж — защото бяха стари вече, поизсъхнали, бодливи. И твърде трудно се проникваше в короната им.

Отидохме в градината, значи — а там няма амбалаж.

Забравили, щели да докарат, не знаят кога, да почакаме…

Хубаво де — почакахме. Нейде два часа чакахме.

После ми писна и наредих: „Строй се! Към селото!“.

А Маргаритката седи и се муси нещо…

Та тръгнахме и на около двеста метра ни среща командирът — леко поизтрезнял. Бях пратил човек да го вдигне, справил се — макар и с доста зор.

И като се развика…

Защо съм ги повел обратно, ония сега ще докарат амбалаж и ще ни обвинят, че сме избягали, нямаме протокол…

Което — после разсъдих — беше вярно.

И моята грешка беше в невслушването в разума, прибързаността, изобщо — разпалеността на действията ми.

А после почна да ме упреква, че съм поел всичко в ръцете си, не съм оставил Маргарита да командва, тя е на първи отряд — значи заместничка…

Контрирах, че нямаше да има никаква нужда от заместници, ако не бяха се напили като прасета и не бяха ни оставили на съдбата.

Той се разсърди.

И веднага се оплакал в щаба в Пловдив.

А шефка там беше Станка Вангелова, после Шопова.

Която си ме гледаше накриво — трудно приемах, че има авторитет, защото малко нещо я познавах. И хич не се съгласявах да бъда част от антуража й.

Та Станка дойде със свитата си — там беше едно хубаво маце, Кира се казваше… Но това е друга история.

Дойде, направи събрание на бригадата.

На което всички — независимо от кой отряд бяха, застанаха зад мен. И се казаха доста нелицеприятни неща за звездните братя.

Само едно момче — смятахме го за приятел, дори със Златко му бяхме на гости в Пловдив, та той се изцепи, че след пристигането на амбалажа, съм казал на бригадирите да не се напрягат, и без това от АПК-то ни дължат заплащане не по норма, а по тарифна ставка.

Което си беше така — познавах отлично разпоредбите и правилата.

И като рипнаха нашите…

Смляха го от критики.

Предположиха, че всичко е от завист, от мерак за власт и така нататък.

Вальо млъкна, сви се, до края на следването заобикаляше компанията ни…

А аз отнесох мъмрене — за волунтаризъм и анархизъм.

Без малко щеше да ни отнесе законът след една бригада.

Бяхме във Видин.

Но не в града, а в един пионерски лагер — на около 30 километра встрани, в една затънтена, макар и много красива местност.

Аз бях ЗКТЧ — трудовата част.

Най-гадната длъжност. Мотивация, качествена работа, количествени натрупвания, а полето широко…

И ние сме с нашите колеги.

Които нея година бяха пред четвърти курс — демек, големи.

Та ги мързеше…

А имаше как да изкараме хубави пари. Беряхме ябълки. В хубава палметна градина. Към 20 лева на сандъче за СССР, тридесет и няколко за ГДР.

И работехме… Но какво ни костваше!

Мамини синчета и щерки, парашутистите и подводничарите бяха точно тогава решили да отидат на почивка и им се щеше някак си да не се работи, а просто… Абе, веселба!

Казано честно, половината от тях поне не се бяха появявали досега.

Болни, нефели…

Пък тая година им хрумна да разнообразят живота си.

А, и с далечен прицел — идваше разпределение, трябваха им малко червени точки в биографията.

После се уредиха в столицата, естествено, но в оня момент още не бяха сигурни.

Та на тая бригада всичко си беше нормално.

Имаше домакинка на лагера, имаше стол — храненето нормално, имаше вечер забави, имаше ходения във Видин и посещения на тамошни заведения (като се сетя за една винарна, скрита под земята, в парка — много приятно място), улавяхме и сръбска телевизия.

Което също беше важно — гледахме западен футбол, видяхме известни боксови мачове (включително на Касиус Клей, вече Мохамед Али), някои много интересни концерти.

Но…

Но!

Един ден се обадиха от цигарената фабрика. Има ли възможност да отидем за два дни — събота и неделя? Върнали им пратка отнейде си, трябвало да се накъсат пакетите, да се приготвят за преработка цигарите. Пари нямат, но всеки ще получи два стека цигари.

При 50 стотинки филтърните…

Отидохме.

Работихме, взехме цигари, и си взехме още.

Някои бяха прекалено нахални. Един се прибра по къси гащета.

Представете си — минава охранителят зад фабриката и на метър пред него — туп! — се изтърсва пакет с цигари. Грамаден.

Напълнил нашия гащите с кутии, вързал крачолите, стегнал с каиша и ги метнал през прозореца.

Та после в лагера цигарите ги имахме за нищо.

При покера една цигара беше чип, а вървящите по плаца, ако видят кутия цигари, ги мързеше за толкова да се навеждат…