Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (11)

10.

Абе, аз накъде тръгнах?

Уж бях под прозорците на момичетата, пък ме завея в Бяла Слатина…

То вече много живот, много истории, много хора.

И всички скачат, крещят, махат с ръка: „Ей, не забравяй за мен! И за мен разкажи…“

Ще разкажа, бе! Спокойно!

С тия три шишета ракия в машината на времето далеч се стига.

Макар че не е само пиенето.

И любовта да не пропускам, и тарикатлъците, и завистта, и амбициите, и приятели, и врагове, и…

Добре, добре…

Караме наред по хаотичната спирала на спомените.

Докъде бях?

Аха, в Бяла Слатина.

Там разбрах какво е това любов.

Имаше една циганка — Айша…

Не, не — не съм се влюбвал! Сакън! Много по-сложна история.

Айша си беше работна циганка (абе, де изчезнаха ония цигани? Сега някакви паразити ромстват и мишкуват, а циганите нещо изчезнаха…).

Бачкаше наред с всички.

Не пиеше.

Но пък в дните, когато раздаваха пенсиите, яростно обслужваше пенсионерите.

Не й знам норматива, но се вихреше.

Личеше си как през деня й се спи, та две не види. Както викаше баба ми.

А, забравих да ви кажа.

Освен за себе си, Айша се грижеше за майка си.

И за брат си, който станал инвалид — без два крака, и бил изоставен от жена си.

И за децата му — четири.

Та малко ще се наложи човек да се позамисли, преди да я нарече както и да е…

Или поне да замълчи. Защото не е бил в нейното положение.

Била е женена…

Или май още се водеше с мъж официално.

Ама избягала.

„Отидох, вика, в Червен бряг. Намерих едно гадже, заведе ме в ресторанта на гарата. Ядене, пиене, пари даде човекът…

И после, даскале (така ни викаше — нали бяхме студенти), моичкият научил от свой апапин къде съм. Дойде в кръчмата.

Побесня. Като почна гаджето — смля го от бой.

Ама оня не беше виновен!

Хванах го на пазара, врътнах му някое око, забедрих крака и…

Що да не удари нещо настрани?

После мене ме почна… Бой, бой… И ме рита с обувките в главата. Пък обул трандафори… (за младите — остри патъци, модни по едно време)“

„Ама, Айшо — викаме един ден като дремехме в пояса — ми ти що го остави твоя?“

Пък тя пали цигара (е, много пушеше!).

„Биеше ме, даскале, много ме биеше. Щото все си мислеше, че съм шавърклива. Не, че не съм, ама чак толкова… Съблече ме гола, върже ме на пружината — и бой! После отива в кръчмата и ме оставя вързана. Тя, майка му, там. Ама не смее да ме пипа, щото и нея после…“

Пък ние — невинни бели душички, се зверим:

„И ти защо стоя?“.

„Па обичах си го, бе даскале!…“

Дръпна яката от фаса и рече:

„То и сега май си го обичам…“

Е, хайде който може — да направи научен труд за любовта…

Аз просто разказвам.