Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (33)

32.

А, походих по ония краища. И по море, и по суша.

Ядох плов — пилаф, де. Ама с пръсти — с все ориза (друг вид, не нашенския), със стафидите и другия пълнеж.

Пробвах грузинските лепешки — хачапури. Ама и как звучи, а!

Пих истински чай. Тоя, дето млади момичета и булки не берат — толкова е силен, че оставя бездетни жените.

Чифир ми направиха. Половин пачка черен чай в канче.

Леле, бие в главата — наркотик сущий…

Арменски сармички пробвах. Там. Дребни, вкуснииии… И едни малки сладки…

Абе, по арменски пестеливо, но хубаво.

Интересни неща чух от казахи едни. Претендираха, че са наследници на прабългарите. Просто, казват, едно от племената останало там и ето ги — рода.

Що не? Нямат претенции към историята, а представят една версия.

То и един башкир ми говори за връзката между тях и Волжска България…

Но това са други теми. Големи, сложни, а сега разказвам простички неща за станалото с мен…

Да се върна в Чепинци.

Като дойдохме в училището, оказа се, че медицинска сила ще ни бъде местният фелдшер.

Който взе да се изживява като фактор, едва ли не главнокомандващ на бригадата.

Заобяснява какво да правим, кое къде да сложим, кой какъв е в стопанството…

Нежно и достатъчно грубо го върнахме на земята.

Та се пообиди и взе да не се вясва.

Слава Богу, нямаше нужда от него.

Но поне се сети да ни остави ключовете от лекарския кабинет — там имаше и шкаф с лекарства.

Ние, обаче, го ползвахме за друго.

Няма-няма… и някой иде при коменданта. „Анатоле, дай ключа от кабинета, че да взема едно аспиринче… Ще ти го върна след половин час…“ И се втурва към стаята, влачейки за ръка някое девойче. Сигурно, за да му подава водата.

А колко пъти съм виждал как двойка стои пред вратата, тропа и момчето вика: „Айде, бе Пешо! Цял час си вътре…“

Но това си бяха авантюри на несериозните.

Аз — примерен! Огито също. Ваня споменах, Анатол — после известен фолклорист, хептен.

Изобщо — щаб за пример.

Не бяхме женени, но това не пречеше на морала ни.

Лично моя милост хлътна още на първата бригада (ей, деца, деца — що ваши наченки бяха заложени по тия бригади! Вие сте били светли искрици в бащините ви очи, когато те се спрели на едно момиче… Но това е още по-сложна тема!).

Бяхме в Плевен, както споменах веднъж.

Имаше една група девойчета от един град. Едната мощна, сочна, другата се залюби с някакъв южноамериканец — море беше си жив индианец, роди, омъжи се, разведе се…

Другата ни така, ни иначе — фър-фър.

И едно дребно момиченце.

Седим привечер, опознаваме се.

Лагерът, на едната му страна телена ограда, зад нея дворът на някакво учреждение. Свързваше ги врата. До нея — пейка, с покрив отгоре.

Момичетата седнали на пейката, ние кавалерски се разположили насреща им.

И една котка, която се разположила край мен и ме облизва.

Та после…

После си е личен живот. Не се разказва. Само ще спомена как веднъж ходихме да си купя нови сандали. Много ги носех. И старите се засилвам да хвърля в един кош.

Защо? Ще послужат…

И за какво? Имам още два чифта стари…

Ако ги хвърлиш — няма да ме видиш!!!

Я! (Още бях курназ!)

Мятам ги, тръгвам…

Тишина…

И — цок, цок, цок… Стъпки!

Победих?

Да, бе! И Наполеон си е мислел така, когато Кутузов се оттеглял на изток…