Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (13)

12.

Ей го отдолу село Аспарухово — модел 1974 година.

В центъра на селския парк е училището.

Под прозорците, гледащи на юг, се е разположила нашата весела група.

И пее, та се къса: „Стани ми, стани — шо ми сладко спиш…“

Набляга се на „шо“-то.

Имаме бас профундо — Огито, тенор — Компанейро, Митьо баритон, аз неопределен и неопределяем глас.

И Коцето от Момчиловци, ама той малко така…

Отгоре са се накачулили момичетата. Ръкопляскат.

А Галя хвърля нещо.

Цветя и кутия бисквити.

Оги я вдига и казва важно: „Жоро, дадоха ни бутилка бисквити…“

Покланяме се. И се изнасяме към западната страна — да попеем на нашите мадами.

Които, обаче, проявяват яростна музикална антипатия.

Не щат и да ни чуят.

Само Коцевото бивше (както усещахме) гадже се показа. И се замята от прозорец на прозорец, пускайки в действие двойно разцепения си език.

Как може, ма не ни ли е срам, четири часът е вече, хората искат да спят…

Хората нещо не се показваха — макар крясъците й сигурно бяха стреснали и призраците в гробището — току-що отпуснали се в удобните ковчези.

Е, призраците легнаха, ама звездните братя, чиято стая беше под прозорците на озверялата годзила, се появиха в целия си блясък.

Ако щете вярвайте, ама бяха в униформи! Със знаците! Звездите! Фуражките дори бяха нахлупили…

„Момчета, вижте колко стана, след малко сме на полето, не е хубаво така…“ — занарежда Генади.

Генади беше командир. Натегач също, но страхливичък, мазничък, предпочитащ да се приплъзва по камъните, вместо да ги мята.

„Гена, викаме ние, ей сега ще си допеем — и лягаме…“

Той усети, че сме готови на компромис с изкуството и мъжката чест. И допусна голяма грешка — рече да покаже началническо юначество.

„Веднага!“ — изръмжа.

А отдолу се чу един глас: „Гена, ти си педерасссс…“

Силен, ясен, съскащ глас.

И до ден-днешен не знам кой беше.

Макар останалите да твърдят, че съм бил аз.

Но не беше само това, което ми се губи…

Прозорецът хлопна, Гената и братята се скриха.

А ние се огледахме.

Честта изискваше да довършим концерта.

Но — Огито?

Изчезнал беше.

Рекох да видя де сме го изтърсили. И се върнах зад ъгъла.

Ами да — седи си под прозореца и си гука с Галя.

Ромео (бая пийнал) и Жулиета (кикотеща се). Но не на балкона, а през прозорец.

„Оги, викам, хайде да вървим, че ни чакат…“

Той се обръща, слага пръст на устните и гръмко казва: „Жоро, тихо! Аз свалям…“

Галята направо се залива — ама аха да се изтърси отгоре.

В тоя момент Митьо се появи.

„Какво става?“

„Тоя сваля — обяснявам му. — Не ще да тръгва…“

Взехме го внимателно — за краката, за раменете… Мъкнем го, задникът му оре земята, а той гледа нагоре и вика: „Сбогом, Галя! Мен ме отвличат, но пак ще се върна…“

Абе…