Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (3)

2.

Имаше в селото едно момче на нашите години. Оператор в читалището им. Всяка вечер прожектираше филм. Е, два филма за седмицата, ама ТКЗС-то го държеше, защото… Абе, имат нужда хората от разнообразие, телевизорите все още не бяха заели хорското внимание, а едната кръчма само не стигаше.

Момчето беше левскарче — като всички интелигентни хора.

И от разните кинопрегледи събрал материали за „Левски“. Плюс отмъкнатите от някаква кинобаза.

С две думи — събрал няколко часа филми за нашите. Под което разбирам и националния отбор. Кадри отпреди 20 години дори — гледахме и мача с олимпийците на Англия, нейде 1956 година.

Та си кибичим една вечер, гледаме стари мачове, обсъждаме, по братски трима смучат един фас (филтрите смятахме за скъпа глезотия — ударението е на „скъпа“).

И влиза един от „звездните братя“, вика: „Момчета, откраднаха знамето на бригадата…“

Рипаме.

Друг селски (с тях много си допаднахме, нямахме проблеми, както в някои селища) рече, че ще палне камиона си и тръгваме да гоним Михаля — демек байрака.

Разпознали крадците. От съседното село, дето имаше друга наша бригада от СУ.

Мятаме се в каросерията — леко подпийнали, с горещи глави и свити в юмрук ръце. Шофьорът и той така, ама кой ти гледа…

Джжжжж — през полето, през трънаци, през горичката, през реката…

Точно при влизане в селото камионът поднесе и се шибна с каната в един стълб. То пък баш там била ръката на Компанейрото, та малкият му пръст пострада яката…

Оппа, за Компанейрото нещо.

Благоевградчанин.

Висок, открит, обичащ чашката и музиката. Китарата все с него. Избиваше го на някакъв полуиспански, тип Григор Вачков в „На всеки километър“ — испанската серия.

И към симпатягите се обръщаше с „Компанейро“, което му стана прякор. Иначе си е Краси.

Любим лаф, който стана и лаф на компанията: „Компанейро, офицеро е мио!“.

Та Компанейро изохка, ама само върза една кърпичка на смазания пръст.

Влязохме в селото — и точно срещу читалището. Дето колегите си разпалили огън на площада, танцуват, кефят се.

Замахаха ни — къде подигравателно, къде доброжелателно, но…

Ние не признаваме половинчати неща.

Напред — и до училището, където спяха. Нахлухме и почнахме да товарим камиона.

Пешкири, гащи, сапуни…

По едно време тича някой. Комендантът им се сетил къде сме.

Та го грабнахме и — в камиона. Клечим, държим го изправен и се молим колата да не спре.

Прибрахме се.

На другия ден Компанейро отиде в Расово, превързаха го, биха му инжекции против тетанус (трагедия — не можеше седмица да пие!).

Комендантът го разменихме срещу знамето.

Установихме, че „звездните братя“ решили, че ни е скучно, споразумели се с колегите си от оная бригада и устроили тая игричка.

И решихме сами да си направим интересното. Без тях. По нашему.