Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (26)

25.

В казармата нямаше време за големи занятия — от рода на марша на скок.

Всичко се провеждаше бързо, понякога само за отчитане на дейност.

Тъй като бяхме нарядна рота и режимът, както казах, беше строг — 24 часа наряд, 24 часа почивка. Което означава — работа.

А работа винаги има — включително пренасяне на камъни от тоя ъгъл до другия. Буквално това правихме един път. Нещо искал началникът на базата, ама май и той не знаеше какво.

Та струпахме купчина в единия край на огромния двор.

До нея — череша, наоколо трапища, обрасли с трева.

Там ме учиха да карам кола. Молотовка. С ударение на първото „о“.

Ама нещо не стана.

Тъй като шофирането е автоматична дейност, рефлексивна. Пък аз все търся на корена ряпа. И се заглеждам, замислям…

В една неделя беше, спокоен ден. Качихме се с приятелчето, дето щеше да ме обучава. Показа как се пали, тръгнахме, аз управлявам… и зяпам.

Та ха в една яма, ха в купчината камъни, ха накрая в черешата.

След което се отказах. И си останах с единственото добро, сторено за шофьори и пешеходци. Не се сдобих с разрешително за лов на хора, наричано шофьорска книжка.

Но камионите ги използвах. В края на двора имаше гаражи. А в тях маса камиони. Включително щабни, медицински и тем подобни.

Намерих ключове за щабния. А вътре — маса, столове, легло дори.

И много пъти в събота и неделя, а и привечер в нормалните дни, се укривах успешно там. Чета си и си свиркам.

Защото оня гад — старшина Генков, все намираше как да тормози войниците.

Хайде аз — иди доди, в базата бях почти постоянно. Но приятелчетата се приберат от наряд към пет и половина — шест, хапнем и…

Генков вика ротата да подрежда складовете му, да прехвърляме дърва, да… абе, да ни намира работа. И на себе си. Изглежда у тях го гонеха пък него като новобранец, та чак към осем вечерта се прибираше.

Още първата седмица ми вдигна мерника.

Значи, седнал съм аз след вечеря, неосъзнато гледам нанякъде си и…

Старшината ни строява — да се прехвърлели едни дърва.

Учтиво му обяснявам, че по устав няма право да ни ангажира с подобни неща в свободното за войниците време преди лягане.

А той ме прати в ареста.

Краят на януари, началото на февруари. Стуууууууд…

Аз, с един шинел, без колан, в караулното. Там беше арестът.

То самото се състои от няколко помещения — стая за караула, за караулния началник, арест и още някаква врата имаше, не помня каква.

Бутнаха ме в ареста.

В другите стаи горят печки — зима, бе, хора!

В ареста — цък!

Замина старшината към портала, отвори се вратата, началник-караула — от старите войници, ме извика и заведе в стаята на почиващите. Печката бумти, хубаво…

Нямаше легло за мен — непредвиден „гост“. Ама легнах край вратичката на печката и захърках. Един войник спи навсякъде. Спал съм в камион от Търново до Севлиево, а като се прибрахме — гледам: бил съм с глава между две брадви. Ама кой ти гледа…

Войникът спи, службата си върви…

И други правила — не се навъртай около началството, ще ти намери работа. Навъртай се около кухнята. Вместо да питаш — лягай да спиш… И така нататък!

Но кому ги казвам?

Днешните млади казарма не знаят.

А едно време от нея освобождаваха само болните и педерастите. Младите днес не са болни…

Посред нощ ме сръгаха.

Генков се домъкнал (зима, студ, сняг!) от тях, идвал на проверка на караула…

Разбира се, нашият човек на портала издебнал, докато дежурният го изпровождал, и врътнал шайбата.

Преместиха ме в ареста. Дойде оня, надникна през прозорчето. А аз — сгушен на дървения одър, симулирам, че дзиндзиркам.

Та се накефи гадинката…