Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (18)

17.

Леле, три глави настрани мръднах. И нещо разказът стана сантиментално-мемоарен, вместо планираната шантава веселост.

Поради което се налага да се върна в оная заран.

Защото си беше вече заран — слънцето надничаше с половин око, нейде тракаха каруци, бръмчаха двигатели, народът се надигаше, за да отиваме на работа.

Пък ние — весели, ама весели…

Оги легна при чешмата и рече, че няма да стане. Да му донесем одеяло.

Ние — благородни души — домъкнахме дюшек и го положихме до него. Той припълзя отгоре му.

Ама за да не скучае сам, взехме Златко барабар с дюшека и го пренесохме от другата страна на пилона за знамето.

И стана една аранжировка…

Огито отляво, Златко отдясно — почетен караул.

Ама вторият взе, че отвори очи, рече нещо на старобългарски и се замъкна пак в салона.

А Огито примерно си остана да лежи.

Той си е такъв — примерен… Така се и ожени.

Помня, една вечер дойде в квартирата с бутилка водка (те — пак пиене! Ама да лъжа ли?!).

Седнахме й, после внезапно се оказа, че и при мен има една.

Съквартирантът го нямаше. Тогава беше едно наивно, ама амбициозно момченце от Лом — Румянчо.

Провинциалистче по всички линии. То и аз си бях, но чак толкова…

Един ден ме вика на балкона и ми показва нещо. „Балонче“ — вика. Хвърлено на терасата. И седна да го надува…

После ми се сърди бая време, когато най-накрая разбра, че това било презерватив.

Разделихме се с него — прекалено огромна разлика във вижданията.

Аз съм си консервативен, ама толкова ограничен и задръстен човек доста време после не срещнах.

Та пийнахме, поприказвахме, хапнахме — редя ги по значението.

Сетне Оги си тръгна…

Живееше недалеч — на „Лайош Кошут“ 11, насреща му имаше цигарена фабрика.

Но той решил да се прибере за по-пряко по „Александър Стамболийски“. Защото там живееха две момичета от нашия курс. Едната на номер 104 — в кооперацията на леля ми, другата малко по-надолу.

Оги — като разумен човек — решил, че Людмила е чак на третия етаж, трябва да се катери по стълбите, пък след две бутилки водка… е, и едната да е — по равно си сипвахме, ама…

Та си рекъл, че ще мине през Анелия — хем живее на партера. Влиза се в двора, почуква се на прозореца, после направо през него — няма нужда да се отваря вратата.

Така и станало.

Влязъл, попитал дали има нещо за пиене, тя извадила бутилка джин, седнали на приказка…

Анелия беше дошла от Русе, слаба, руса, жива. И речовита.

На другия ден си хапвах в мензата. Боб чорба. С вилица, разбира се. Хем да улучиш бобеното зърно, хем повече хляб да изгълташ с чорбата.

И добре, че беше тоя боб.

Щото като рече Огито: „Жоро, ние се оженихме…“ — и щях да се задавя, ако беше мръвка нещо.

Е, от тогава Огито не пие джин… А сватба направихме (което е друга история), след 20 години се разведоха. И сега — вече 20 години, живее с друга. Та му напомням — на 20 години се сменя жената, с по-нов модел. Ама нещо не му се иска, май…

Както и да е, лежеше си той на дюшека в Аспарухово и спеше.

Взех последната бутилка с малко клатеща се в нея остатъчна течност. Викам: „Оги, има ракия…“

Отвори едно око и рече: „Къде е?“.

Видя, че няма лъжа и измама. Седна върху дюшека и взе шишето.

Представете си картинката — Оги седнал с кръстосани крака. По едни червени гащета. Той самият — черен, космат, чорлав, заспал, с бутилка в ръка…

Половината момичета се влюбиха в него веднага…

А после взе пиенето и влезе в салона.