Георги Коновски
Три шишета в машината на времето (27)

26.

А в ареста лежах още пет пъти. Можеше и повече, ама старшината Цонев нещо бръмчал на началника — командирован съм, само той ми е началник и т.н.

Поради което Генков гледаше, смърдеше (жаргон — мърмореше), но не смееше да се разпростира.

То и на сутринта след първия арест станал лек скандал. Макар че трябваше да карам 24 часа, освободиха ме — все едно нищо не е имало. Старшина Цонев, обаче, веднага разбрал, извика ме, разпита ме и каза: „Свободен си!“.

После чух, че имало триене на сол и оттогава Генков се опитваше само индиректно да прави гадости.

Аз пък се накефих, когато една вечер обяви „тревога“ и ни вдигна — с пълно бойно снаряжение, да отбиваме „атаки“ на врага.

От едната страна на поделението беше реката. Храсти, дървета, кал…

Та си представете — есен, ние сме заели позиции залегнали в тинята, държим автомати, чакаме конада „Огън!“.

И тя прозвучава.

Затракаха машинките. Ама аз се ослушвам. Не ми се гърмеше. Щото вече осем минава, пък после трябва да чистя и смазвам автомата… Кога ще спя?

Един новобранец ме гледа и пита: „Ама няма ли да гърмиш, другарю стар войник?“ (Неуставно обръщение, но…)

Викам му: „Искаш ли патроните?“

Заекът чак подскочи: „Да!“.

Разменихме двата пълнителя за 60 гилзи, запуца новобранецът, аз прибрах всичко под плащ-палатката.

Дадоха отбой. Прибрахме се. Пооправих автомата. Старшината — ще, не ще, прие го. Нямаше за какво да се хване, само ме изгледа подозрително.

В това време новобранците търкат — както пес дръгне кучка, нали ви го описах.

Повечето набори също се бяха изтарикатили, та си легнахме.

И таман заспивам — а в казармата бързо се заспива, отваря се вратата, появява се един мокър, кален таласъм, изревава: „Ваш’та мама…“, след което почва да гърми в помещението…

За отрицателно време си чукнахме главите под креватите с колегата, дето спеше отдолу.

Шум, крясъци, псувни, дим — щото и печката бяха обърнали. Навсякъде задници се вирят, глави се завират дори под шкафчетата…

Абе…

Генков направо… да, ще си кажа — с кеф и злоба ще кажа… напика се!

Видяхме му мокрите гащи.

Може и от нас някой да се е напикал. Макар че ние не осъзнахме какво става, а после стресът ни крепеше до заранта.

Но тоя се напика.

А образът с автомата бил оставен отцепление. И го забравили.

Стоял си кротко под ромолящия дъжд, докато по едно време усетил, че са го изоставили. И побеснял…

Направихме му мечка, разбира се.

Но на другия ден само се смеехме с това. И тихичко — с напикания старшина.

Който, между другото, се домъкна пак рано заранта. Ама някак си парцаливен един… бая време мина, докато се напери…

Нали старшините бяха аристокрацията на Севлиево, трябваше да е на ниво.

Бе те историите там край нямат…