Нора Робъртс
Колекционерът (7)

6.

Не беше толкова зле. Лила не знаеше дали е светско — никога не е била много добра в тези работи — но беше много цивилизовано.

Поне докато Аш не сподели теорията си за влизането в апартамента с Джули и за изненада на Лила, приятелката й напълно се съгласи с него.

— Как не съм сетила за това! — възкликна Джули и се извърна към Лила. — Сега вече има смисъл и всичко си пасва.

— Ти смяташе, че и предположението за крадла тийнейджърка също пасва — напомни й Лила.

— Защото просто се улових за него като за сламка. Но как едно глупаво хлапе ще отключи всички ключалки, без да остави следи? Полицаите провериха всичко.

— А един убиец ще отмъкне твоите „Маноло“ и червилото ти? Не съм сигурна, но не ти ли се струва, че някой, който е извършил две убийства, би трябвало да има други приоритети?

— Обувките бяха страхотни, а червилото — перфектно червено. А онзи парфюм не е толкова лесно да се намери. Освен това кой е казал, че един убиец не може да бъде и крадец? След като си убил двама души, кражбата е нещо съвсем безобидно. Лила, наистина трябва да си много внимателна.

— Не съм видяла нищо, което да е в помощ на полицията, а един убиец със страхотни обувки, ухаещ на скъп парфюм и с перфектно червено червило, би трябвало досега да го е разбрал.

— Не е смешно.

— Извинявай. — Лила тутакси се обърна към Аш. — Говорим за твоя брат и много добре знам, че не е смешно. Но ти не бива да се тревожиш за мен. Никой не бива да се тревожи за мен.

— Ако тя някога си направи татуировка — отбеляза Джули, — на нея ще бъде изписано точно това.

— Защото е истина. И дори предположенията ви да са верни, а те все още ми се струват в сферата на фантазиите, след няколко дни аз ще бъда в един превъзходен апартамент в Горен Ийст Сайд, в компанията на миниатюрен пудел, наречен Ърл Грей.

— Как си намираш такава работа? — учуди си Люк. — Как те откриват хората?

— Най-вече чрез препоръките на клиенти, от уста на уста. И благодарение на интернет.

— Значи имаш уебсайт.

— Подозирам, че дори и Ърл Грей си има уебсайт. Но, не — продължи тя предишната тема — оттам не може да се разбере къде точно съм отседнала. В интернет публикувам само календар, на който е отбелязано за кои периоди съм предварително ангажирана, без да се посочва мястото, където ще работя. И никога не оповестявам имената на клиентите си.

— Забравяш блога си — напомни Джули.

— Не назовавам точно сградите, а само районите. Никога и никъде не изписвам имената на клиентите си. Дори да цитирам техните коментари, добавям само инициалите им. Вижте, ето какво ще направя, ако бях убиец, който иска да узнае дали някоя досадна жена в жилищния комплекс е видяла лицето ми достатъчно добре, за да ме разпознае. Ще се приближа към нея на улицата и ще я попитам в коя посока се намира някакъв адрес. Ако тя ми отговори, без да се притесни, просто ще я подмина и ще продължа към следващата си жертва. Но ако ахне и възкликне: „Това си ти!“, ще я пробода в бедрената артерия с нож и ще побързам да се отдалеча, докато кръвта й изтича. Проблемът се решава по единия или другия начин. Някой иска ли да вечеря? — запита тя, решена да промени темата на разговора. — Аз съм гладна. Можем да поръчаме храна.

— Ще ви изведем навън — предложи Люк спокойно. — Наблизо има един италиански ресторант, само на две пресечки оттук. Вкусна храна, великолепно джелато.

— От веригата „Ехо“.

— Същият — усмихна се той на Джули. — Познавам собственика. Ще се обадя, за да ни запазят маса. Това устройва ли те? — обърна се той към Лила.

— Разбира се, защо не?

Не беше среща, каза си тя. Не беше някаква странна двойна среща между нея и брата на убития мъж и между най-добрата й приятелка и бившия й съпруг, който всъщност не се броеше. Беше само едно хапване.

И хапването наистина мина добре, реши тя, докато вкусваше от пържените калмари с брускети, поднесени като предястие. За Лила не беше трудно да поддържа разговора, което винаги бе важно за нея, като обсипваше Люк с въпроси за пекарната му.

— Къде се научи на пекарството? Печивата са толкова разнообразни.

— Отначало от баба ми. След това постепенно натрупах опит.

— А какво стана с правото? — поинтересува се Джули.

— Мразех го.

— Нали ти казвах.

— Да, каза ми. Опитах. Родителите ми много искаха да стана лекар или адвокат и тъй като медицината ме привличаше много по-малко от правото, наистина опитах. Докато учех, работех в пекарна, за да плащам таксите през двете години, докато следвах право, и го намразих още повече.

— Как са родителите ти?

— Добре. А твоите?

— И те са добре. Спомням си шоколадовите курабийки по рецепта на баба ти и фантастичната торта, която приготви за осемнайсетия ми рожден ден.

— Тогава майка ти каза, че мога да си изкарвам прехраната с това.

— Наистина го каза! — засмя се Джули. — Но никога не съм си представяла, че ще станеш майстор пекар.

— Нито пък аз. Всъщност Аш ми даде идеята и ме подтикна да се заема с това. Той действително умее да убеждава, защото го прави така, сякаш идеята е твоя, особено когато е сигурен, че това ти е призванието.

— Аз просто те попитах защо да работиш за някой друг, когато би могъл да имаш хора, които да работят за теб, нали така?

— Или нещо подобно, но със същия ефект — довърши Люк. — А ти управляваш галерия? Винаги си обичала изкуството, говореше, че искаш да учиш история на живописта или нещо подобно.

— И го направих. Довърших следването си, преместих се в Ню Йорк, постъпих на работа в галерията. Омъжих се, запознах се с Лила, разведох се и се издигнах до поста управител.

— Аз нямам нищо общо с всичко това — уточни Лила.

— О, моля те.

— Не го казах нарочно.

— Запознахме се на курс по йога — поде Джули. — Лила и аз, не аз и Максим — бившият ми съпруг. Сближихме се, докато усвоявахме позите, а след това пиехме по сок в бара след курса. Едното доведе до другото.

Лила въздъхна.

— Тогава излизах с един мъж и нещата изглеждаха доста сериозни. И като истински жени, двете си споделяхме за мъжете в живота си. Аз й разказах за моя. Той изглеждаше страхотно, имаше успешна кариера. Пътуваше много, но беше много внимателен, когато бяхме заедно. А Джули ми разказа за съпруга си.

— Той също изглеждаше страхотно и беше преуспял в професията. Работеше повече, отколкото преди, и не беше толкова внимателен и влюбен, както в началото. Всъщност нещата от известно време не вървяха добре, но ние се опитвахме да изгладим различията и да закрепим брака си.

— И така, след няколко посещения на курса по йога, опити за изглаждане на различията и споделяне на някои подробности, се оказа, че мъжът, с когото се виждах, беше женен… за Джули. Спях със съпруга й, а тя вместо да ме удуши, изглаждайки основното противоречие, се разбра с мен.

— Двете се разбрахме.

— Наистина го направихме. — Лила почука по чашата на Джули. — И нашето приятелство бе скрепено с кръвта му. Не буквално — побърза да добави тя.

— Кръвопролитието не е необходимо, когато каниш любовницата на съпруга си…

— Леле!

— Когато каниш любовницата на съпруга си у дома на питие и му я представяш като новата си приятелка. Той опакова каквото успя за двайсетте минути, които му отпуснах, и се изнесе. Тогава двете с Лила опустошихме повече от килограм и половина сладолед.

— Беше „Бен енд Джерис“ с кафе и парченца шоколад — припомни си Лила със замечтана усмивка, което извика малката трапчинка в десния ъгъл на устата й. — Все още ми е любимият. Ти беше невероятна. Аз исках единствено да се свра в миша дупка от срам, но не и Джули. „Да му дадем да се разбере на копелето!“, беше нейната реакция. И ние го направихме.

— Зарязах копелето и задържах любовницата.

— Аз зарязах копелето — поправи я Лила — и задържах емоционалната и тънеща в неведение съпруга. Някой трябваше да го направи.

— Искам да те нарисувам.

Лила погледна към Аш.

— Извинявай, какво? — примигна учудено.

— Искам да дойдеш в апартамента ми за предварителни скици. Като за начало два часа позиране ще са достатъчни. Какъв размер носиш?

— Какво?

— Втори — осведоми го Джули, — като повечето любовници. Какво търсиш? — попита тя, наклонила глава.

— Нещо непринудено, циганско секси — дълга широка пола, аленочервена, фуста в ярки цветове.

— Наистина ли? — Очарована, Джули се извърна към Лила и я изгледа преценяващо. — Наистина.

— Престанете. Не. Благодаря. Аз… Ентусиазмът ви е ласкателен, но аз по-скоро съм смаяна. Не съм модел. Не знам как да позирам.

— Аз съм сигурен какво искам, така че ти няма нужда да знаеш каквото и да било. — Извика сервитьора и поръча специалните спагети на заведението. — Вдругиден започваме работа. Около десет.

— Аз не… Съгласна съм с това, което поръча — каза Лила на сервитьора. — Благодаря. Виж, аз не…

— Мога да ти плащам на час или ще уговорим определена сума за всички сеанси. Ще се разберем. Умееш ли да се гримираш?

— Какво?

— Разбира се, че умее — махна с ръка Джули. — Портрет в цял ръст? Тя има дълги и прекрасни крака.

— Забелязах.

— Наистина, престани!

— Лила не обича да попада в светлината на прожекторите. Стегни се, Лила-Лу. Ти току-що бе поканена за модел от един високо ценен съвременен художник, чиито фантастични, понякога смущаващи, понякога своенравни, но винаги чувствени картини се приемат с възторг. Тя ще дойде в ателието ти да позира. Аз ще я убедя.

— По-добре не му противоречи — обърна се Люк към Лила. — В крайна сметка ще направиш това, което той иска.

— Аз така или иначе ще те нарисувам — сви рамене Аш. — Но ще се получи много по-добре, ще постигна по-голяма дълбочина, ако и ти ми помагаш. Защо тя те нарече Лила-Лу?

— Лила Луис, бащиното ми име. Подполковник Луис Емерсън. А и ти не можеш да ме нарисуваш, ако кажа „не“.

— Ами лицето ти, тялото ти? — Той вдигна рамене. — Те са запечатани в ума ми.

— Ще ти позира — повтори Джули. — Хайде, времето е дамите да се уединят за малко. Извинете ни. — И за да изпревари протестите на Лила, Джули просто хвана ръката на приятелката си и я накара да стане.

— Той не може да ме застави да му позирам! — изсъска Лила, докато Джули я отдалечаваше от масата. — Нито пък ти.

— Обзалагам се, че грешиш.

— Освен това аз не съм непринуден, секси цигански тип.

— Ето тук вече определено грешиш. — Тя поведе Лила надолу по тесните стъпала към тоалетните. — Притежаваш цигански колорит и подобаващ житейски стил.

— Едно залитане с женен мъж, за когото не знаех, че е женен, и вече имам непринуден житейски стил?

— Цигански житейски стил. — Джули я натика в тясното помещение с умивалници. — Това е приказна възможност и шанс за интересно преживяване, а освен това ще бъдеш обезсмъртена.

— Чувствам се объркана и притеснена. — А може би не беше зле да се изпишка, след като вече беше тук, помисли си Лила и влезе в една от кабините. — Мразя да се чувствам притеснена.

— Той ще намери начин да се справи и с това. — Джули последва примера й, като избра втората кабина. — Ще се опитам да дойда в ателието му и да присъствам на един или два сеанса. Ще ми бъде много интересно да го наблюдавам как работи. Така ще мога да разговарям с клиентите за творческия му процес.

— Ти му позирай. Ти бъди непринудена, секси циганка.

— Той иска теб. Вече те е видял във въображението си и иска теб. — Джули отиде до умивалника и изпробва сапуна, ухаещ на розов грейпфрут. — Освен това като му позираш, ще му дадеш ново вдъхновение за нова картина. И така ще му помогнеш да преодолее скръбта си.

В огледалото очите на Лила се присвиха при вида на самодоволното лице на Джули.

— О, това е удар под кръста.

— Наистина е така. — Джули извади червилото си. — Но същевременно е вярно. Дай му един шанс. Не си страхливка.

— Това е още по-коварен удар под кръста.

Джули се засмя, потупа Лила по рамото и излезе, но когато изкачи половината стъпала, извика.

— Какво има? Мишка ли видя? Какво?

— Обувките ми!

Джули се втурна нагоре по стъпалата, профуча покрай бюрото на рецепцията, като заобикаляше и се провираше през посетителите, които тъкмо влизаха. Накрая изскочи през вратата. Въртейки глава наляво и надясно, тя хукна нагоре по двете стъпала, водещи към тротоара.

— По дяволите!

— Джули, какво става, по дяволите?

— Обувките, моите обувки. Обувките, наистина страхотни крака, някаква татуировка на глезена. Къса червена рокля. Не можах да видя повече.

— Джули, Маноло Бланик не произвежда само по един чифт от всеки модел.

— Тези бяха моите. Замисли се. — Тя се завъртя, метър и осемдесет пламтяща женска ярост. — Ти виждаш убиеца, някой влиза в апартамента ми, краде обувките ми. А сега аз ги виждам на краката на една жена, която излиза от ресторанта, където сме на вечеря, и се намира само на две пресечки от мястото на убийството.

Лила се намръщи и потръпна, полазиха я студени тръпки въпреки горещината.

— Сега вече ме изплаши.

— Аш навярно е прав. Който и да е убил брат му, те следи. Трябва отново да говориш с полицаите.

— Сега вече съвсем ме изплаши. Добре, ще им кажа. Обещавам. Но те ще ме помислят за луда.

— Просто им кажи. И довечера подпри един стол под дръжката на вратата.

— Те са нахлули в твоя апартамент, не в апартамента, където живея в момента.

— Аз също ще подпра стол под дръжката.

* * *

Джей влезе в колата, точно когато Джули изкачи запъхтяна стълбите. Никак не й харесваше връзката между брата на идиота и тази любопитна жена, наблюдавала апартамента.

Не беше видяла достатъчно или поне така изглеждаше, за да създаде проблем, но на Джей никак не й харесваше това познанство.

Работодателят й не трябваше да узнае за тези малки издънки.

Нямаше да има издънки, ако Иван не беше бутнал глупавата курва през прозореца и ако идиотът не бе изгубил съзнание само след няколко питиета. Тя не беше сложила толкова много хапчета в бърбъна му.

Това означаваше, че той навярно е взел някое и друго преди пристигането й.

Лош късмет, помисли си тя. Не че й дремеше особено за лошия късмет, но тази работа сякаш беше урочасана.

Може би все пак братът знаеше нещо.

Мансардният му апартамент приличаше на крепост, но време беше да се справи и с това. Реши, че има на разположение няколко часа, докато той вечеря с онази любопитна сврака.

— Карай към жилището на брата — заповяда тя на Иван. — Ще ме оставиш там, а след това ще се върнеш и ще наблюдаваш брата и останалите. Звънни ми, когато тръгнат.

— Губим си времето. Кучката не знае нищо, а и у тях няма нищо. Ако имаха, щяха да го продадат.

Защо все й се падаше да работи с тъпаци?

— Плаща ти се, за да правиш това, което ти кажа. Прави това, което ти казвам.

После, мислеше си тя, щеше да се справи поне с една от всичките издънки.

* * *

Лила не възрази, когато Аш настоя да я изпрати до дома й. Люк настоя да направи същото за Джули, чисто жилище се намираше в противоположна посока.

— Удивително е, че познаваш Джули и Люк, имайки предвид цялата история.

— Животът е пълен със странни неща.

— Така е. И наистина беше странно да се видят искрите, прехвърчащи помежду им.

— Искри?

— Стар пламък, тлеещ огън, няколко нови искри и — пуф! — Тя размаха ръце във въздуха, имитирайки разгарящ се пламък.

— Стар пламък, кратък, неудачен брак. Ще угасне.

— На бас.

— На бас ли?

— Май не внимаваш много, защото само повтаряш думите ми: казвам, че се обзалагам — да кажем на десет долара — че ще има пламък, а не съскане на угасващ огън.

— Приемам баса. Може да се каже, че той вече се среща с някого.

— „Вече се среща“ означава секс, а и Джули не е „някой“. Двамата изглеждат страхотно заедно. Красиви, жизнени и енергични.

— Ела в апартамента ми.

— Почакай. Какво? — Тя сякаш долови някакво пращене — нови искри — и реши да избегне опарването. — Знаех си, че не обръщаш внимание какво ти говоря.

— Само на няколко пресечки оттук. Не е късно. Можеш да видиш ателието ми, да си починеш. Няма да ти налетя.

— Е, сега вече съсипа вечерта ми. Шегичка — припряно додаде тя, забелязала промяната в очите му. — Джули няма да ме остави на мира, докато не ти позволя да ми направиш поне няколко скици, а след като това стане, сам ще се убедиш колко съм неподходяща.

— Ела да видиш мястото. Ти обичаш да посещаваш нови места, а и атмосферата може да ти помогне да превъзмогнеш резервите си.

— Наистина си много мил. Действително обичам да посещавам нови места, а и не е толкова късно. А и след като вече знам, че не се интересуваш от мен и няма да ми налетиш и съм в безопасност, защо не?

Той зави зад ъгъла и закрачи на разстояние от нея към сградата, в която бе апартаментът му.

— Не съм казал, че не се интересувам от теб и не искам да ти налетя. Казах, че няма да го направя. Как се запозна с лъжливото копеле? Онзи, който си споделяла с Джули.

Лила все още се опитваше да осмисли последните му думи, че все пак не му беше безразлична.

— Както го каза, прозвуча перверзно. Валеше проливен дъжд и двамата си поделихме едно такси. Беше романтично, типично за Ню Йорк. Той не носеше халка и определено даде да се разбере, че не е женен, нито е обвързан. В крайна сметка пийнахме по чашка, а няколко дни по-късно вечеряхме заедно и така нататък. Това, което можеше да се превърне в една отвратителна история, имаше неочакван край и аз се сдобих с чудесна приятелка. Така че всъщност копелето направи добро и на двете ни.

— Кога разбра, че имаш талант? — попита тя, сменяйки рязко темата.

— Май не обичаш да говориш себе си?

— Няма много за казване, а и другите хора са ми по-интересни. Дали още в детската градина си нарисувал невероятно добра картина, която майка ти е поръчала да сложат в рамка?

— Майка ми не е толкова сантиментална. Втората съпруга на баща ми сложи в рамка една скица, която нарисувах на кучето й, когато бях на около тринайсет. Беше хубаво куче. Това е мястото.

Той приближи към стара тухлена триетажна сграда с големи прозорци.

Един от онези стари складове, помисли си младата жена, превърнати в жилища. Обичаше такива места.

— Обзалагам се, че живееш на третия етаж, заради светлината.

— Да, така е. — Той отключи голямата желязна врата, влезе и набра кода на алармата, докато тя пристъпваше след него.

Смаяна, Лила се огледа. Беше очаквала някое малко, обикновено място, може би с един от онези стари товарни асансьори, стени и врати на апартаментите на първия етаж.

Вместо това се озова в огромно просторно помещение, раздвижено със сводове от стари тухли. Широки дъски, издраскани, но блестящи, покриваха пода; наситените цветове на мебелите контрастираха с неутралните тонове на стените; столове с пъстроцветни дамаски бяха подредени в уютни кътчета за разговори; очарователна старинна двойна камина беше вградена в един от сводовете.

Таванът се извисяваше над втория етаж, към който водеше стълба с лъскави метални перила и зеленясали медни подпори.

— Това е изумително — възкликна Лила.

Тъй като той не я спря, тя започна да се разхожда наоколо — разгледа дългата кухня с черно-бели теракотени плочки на пода и излъскани каменни плотове, както и трапезарията с огромна черна маса и шест стола с високи облегалки.

Стените в неутрални тонове служеха като фон за произведенията на изкуството, окачени по тях — картини, скици, графики и акварели. Колекция, с която би се гордяла всяка галерия, помисли си Лила.

— Това е твое. Изцяло твое — каза тя с искрено удивление.

Лила пристъпи в друго помещение, което беше едновременно кабинет, библиотека и дневна, със собствена малка камина. Уютно кътче, реши младата жена, въпреки че не бе обособено като самостоятелна стая.

— Всичко това е твое — повтори тя. — Тук съвсем спокойно може да живее десетчленно семейство.

— Понякога сме толкова.

— Ти… О. — Засмя се и поклати глава. — Предполагам, че е вярно. Сигурно роднините ти често ги гостуват.

— От време на време идват и си отиват.

— Затова си запазил стария асансьор — отбеляза тя и се приближи към широкия асансьор с решетка.

— Удобен е. Но ако искаш, можем да използваме стълбището.

— Бих искала, защото съм любопитна да разгледам втория етаж. Това е прекрасна организация на пространството — цветове, материи, всичко. — Не лъжеше, когато каза, че е любопитна и тръгна към извитите стълби със старинните медни перила. — Прекарвам времето си на различни места и често се питам какво са мислили хората, когато са ги подреждали, защо са сложи това тук, вместо там или защо са махнали тази стена или пък защо не са я съборили. Но не и тук. Можеш да разчиташ на мен винаги, когато имаш нужда от някой, който да наглежда дома ти, докато отсъстваш, имаш номера ми.

— Да, мисля, че го имам.

Тя вдигна поглед към него и лицето й се озари от непринудена усмивка.

— Имаш телефона ми, но останалото може да те изненада. Колко спални има тук?

— Четири на този етаж.

— Четири на този етаж. Колко си богат? Не те питам, защото смятам да се омъжа за теб заради парите ти. Чисто любопитство.

— Е, сега вече ти съсипа вечерта ми.

Тя отново се засмя и тръгна към помещение, което приличаше на стая за гости с широко легло с балдахин, което сякаш мамеше да се излегнеш върху него, ала още по-неустоима бе огромната картина върху стената, изобразяваща слънчогледово поле, преливащо от багри.

Лила спря и смръщи вежди.

— Почакай — рече тя и сбърчи нос.

Пристъпи бързо, отдалечавайки се от стълбите, и отново се спря пред стаята, която предположи, че е неговата спалня с голямо легло от сива стомана и смачкана тъмносиня завивка.

— Не мислех, че ще имам гости, когато…

— Не. — Лила вдигна ръка и влезе решително в спалнята. — „Будоар“.

— Мъжете нямат будоари, Лила-Лу. Те имат спални.

— Не, имам предвид парфюма. Това е парфюмът на Джули. Усещаш ли миризмата?

Отне му минута и тя осъзна, че той усещаше нейния парфюм — свеж и кокетен аромат. Но той го долови — по-плътни, по-чувствени нюанси, витаещи във въздуха.

— Сега го усетих.

— Това е лудост. Господи, това е лудост, но ти беше прав. — С разтуптяно сърце Лила сграбчи ръката му. — Беше прав за апартамента на Джули, защото който е влязъл там, е бил и тук. Може би все още е.

— Не мърдай оттук — нареди Аш, но тя не само се вкопчи по-силно в ръката му, но я сграбчи с две ръце.

— За нищо на света, защото големият смел мъж, който винаги нарежда на жените да останат на място, е този, който обикновено бива накълцан със сатъра от откачен убиец, криещ се в дрешника.

Той отиде до дрешника заедно с Лила, вкопчена в ръката му, и рязко отвори вратата.

— Няма откачен убиец.

— Не в този дрешник. Обзалагам се, че тук има поне двайсетина.

Без да спори, Аш я поведе със себе си, докато претърсваше систематично втория етаж.

— Трябва да вземем някакво оръжие.

— Моят АК-47 е на поправка. Тук няма никой, нито на първия етаж, тъй като ти надникна навсякъде. Освен това уханието беше много по-силно в спалнята ми.

— Това би могло да означава, че тя последно е влязла там? Нали така? Или там е останала най-дълго. Казвам „тя“, защото не мога да си представя един мъж, убиец или крадец, или и двете, да си сложи откраднат парфюм „Будоар“.

— Може би си права. Ще отида да проверя в ателието. Виж, заключи се в спалнята, ако се притесняваш.

— Няма да се заключа в спалнята. Чел ли си „Сиянието“ на Стивън Кинг?

— За бога — въздъхна примирено Аш и заизкачва стълбите с Лила, вкопчена в колана му.

При други обстоятелства голямото разхвърляно и пълно с цветове ателие щеше да я очарова. Сега само се озърна бегло, готова за нападение, но видя единствено маси, триножници, буркани, бутилки, килими, мушами. Върху една от стените висеше масивна коркова дъска, покрита със снимки, скици, стари бележки.

Тя усети миризмите на боя, терпентин и креда.

— Тук има доста миризми — отбеляза тя. — Не съм сигурна, че ще успея да доловя парфюма сред тях.

Вдигна поглед към огромния стъклен купол, издигащ се над обособената всекидневна с дълъг кожен диван, две маси, лампа и скрин.

Вече бе достатъчно спокойна, за да пусне колана му, да отстъпи назад и да огледа по-добре стаята.

До стените Аш бе облегнал десетки платна. Искаше да го попита какво го бе вдъхновило, за да ги нарисува, а после да ги струпа така. И какво ги правеше, ако изобщо правеше нещо с тях. Но моментът не беше подходящ.

Тогава видя русалката.

— О, боже, колко е красива. И ужасяваща. Ужасяваща по начин, по който само истинската красота може да бъде. Тя няма да ги спаси, нали? Тя не е малката русалка на Андерсън, копнееща за любов и човешки крака. Морето е нейният единствен любовник, от когото се нуждае и когото желае. Тя ще ги наблюдава, докато се давят. Ако някой от тях се добере до нейната скала, може би ще проклина участта си и ще съжалява, че не се е удавил. И все пак последното, което ще види, ще бъде нейната красота.

Искаше да докосне тази змиевидно извита опашка, събрала всички цветове на дъгата, но трябваше да скрие ръката си зад гърба, за да се въздържи.

— Как си я нарекъл?

— „Очакване“.

— Съвършена е. Просто е съвършена. Чудя се кой ли ще я купи? И дали ще види в нея това, което си нарисувал, или за него ще е само красива русалка върху една скала в бурно море?

— Зависи какво иска да види.

— В такъв случай не гледа истински. Това ме разсея. Тук няма никой. Тя е дошла и си е отишла. — Лила се извърна и видя, че Аш я наблюдава. — Трябва да се обадим в полицията.

— И какво по-точно ще им кажем? Че сме подушили парфюм, чиято миризма вече ще е изветряла, докато те дойдат. Нищо не е разместено, поне на пръв поглед.

— Тя е взела някои вещи от апартамента на Джули. Сигурно е взела нещо и оттук. Само някои дреболии. Сувенири, награди, които да подреди в кутия, или каквото и да са те за нея. Но това не е най-важното, нали?

— Не. Тя не е търсила теб тук, но е търсила нещо. Какво е имал Оливър, което тя иска? Не би могла да го намери тук.

— Което означава, че тя ще продължи да търси. Не аз трябва да съм внимателна, Аш, а ти.