Нора Робъртс
Колекционерът (24)

21.

Лила живееше със списъци. За нея думите, написани на хартия, се превръщаха в реалност. Щом запише нещо, то щеше да се сбъдне. Един списък опростяваше набързо решеното заминаване за Италия, помагаше за по-ефективно опаковане на багажа, улесняваше всички задължителни подробности, преди качването на самолета.

Развълнувана от предстоящото приключение, тя състави списък с необходимия багаж, а след това започна да трупа купчини върху леглото в стаята за гости. Едната купчина щеше да вземе със себе си, другата да остави в апартамента на Джули, а третата бе предназначена за благотворителни организации. Прочисти багажа си, за да й остане място за това, което щяха да напазаруват с Джули. Знаеше, че приятелката й няма да я остави на мира, докато не обиколят магазините.

— Керинов току-що ми се обади — каза Аш, като влезе в стаята. — Каза, че ще намине.

— Сега?

— След малко. Има информация за нас. Какво правиш? Заминаваме чак след три дни.

— Това е планиране. Предварително разпределение на багажа. Тъй като няма да наглеждам нечий дом, не е нужно да взимам някои неща. А и гардеробът ми се нуждае от малко разчистване. Освен това ще ми трябва място за нещата, които не мога да взема в ръчния багаж. Като това — вдигна верния си „Летърман“, който обикновено носеше в чантата си, — както и декоративните свещи, с които винаги пътувам, запалка, нож за картон, моята…

— Разбрах, но няма ограничения за тези неща на борда на частен самолет.

— Частен какво? Самолет? — Тя изтърва инструментите. — Ще летим до Италия с частен самолет?

— Няма смисъл да имаш самолет и да не го използваш.

— Ти… Имаш частен самолет?

— Собственост е на семейството. Всъщност са два. Всеки един от нас има право на определен брой летателни часове в годината, ако самолетът вече не е ангажиран от друг. Казах ти, че ще погрижа за подробностите.

— Подробности — учуди се тя и седна.

— Притеснява ли те това, че можеш да вземеш опасния си комплект инструменти и ножа за картон на борда?

— Не. А и да летиш с частен самолет е вълнуващо или ще бъде. Просто съм малко смаяна.

Той седна до нея и каза:

— Моят прадядо е основал всичко. Син на миньор от Уелс, който искал по-добър живот за децата си. Най-големият му син спечелил пари, дошъл в Ню Йорк и спечелил още повече. През годините някои от нас са пропилели част от богатството, други са го увеличили. И ако позволиш на казаното от баща ми да ти повлияе, много ще се ядосам.

— Свикнала съм сама да си плащам пътуванията. Не мога да си позволя частен самолет.

— Искаш ли да ти взема билет за икономична класа?

— Не — усмихна се Лила. — Не съм чак такава глупачка. Просто ти казвам, че не се нуждая от частни самолети. Радвам се на преживяването и не искам да си мислиш, че го приемам като подаяние.

— Трудно ми е да си го мисля, когато ти изглеждаш така, сякаш съм ти казал, че ще скачаме с парашут, а не че ще летим с „Гълфстрийм 4“.

— Грешиш. Скачала съм с парашут. Тогава бях доста изплашена. Ами добре. — Тя взе инструментите и ги повъртя в ръце. — Значи ще си пренаредя багажа. Мога да приготвя вечеря.

— Би било чудесно.

— Имам предвид за Керинов.

— Не мисля, че той ще остане толкова дълго. Ще дойде след някакво съвещание, преди да се срещне с жена си, за да присъстват на роднинско тържество. Можеш да му кажеш докъде сме стигнали със семейство Бастоне.

— Тогава ще направя вечеря за нас. — Младата жена погледна подредените купчини дрехи. — Трябва отново да пренаредя дрехите.

— Добре — кимна той и извади телефона си. — Баща ми се обажда. Ще сляза да говоря долу.

— Татко — рече той, докато излизаше.

Лила остана неподвижна. Мразеше да се чувства виновна, но Спенс Арчър я караше да се чувства точно така. Наложи си да не мисли за това и започна да съставя нов списък.

Докато Лила обмисляше какво да вземе за пътуването, Аш се взираше в нощния Ню Йорк и говореше с брат си Естебан по телефона. Едно от хубавите неща да имаш толкова много братя и сестри беше възможността да си осведомен почти за всичко.

— Оценявам го. Да, предположих, че ще можеш. Не знам доколко далече е стигнал Оливър. Навярно твърде далеч. Не, прав си, вероятно не съм можел да го спра. Да, ще внимавам.

Погледна нагоре към стълбите и си помисли за Лила. Имаше много причини, за да бъде внимателен.

— Помогна ми. Ще ти кажа какво е излязло от всичко това. Ще поддържаме връзка — добави той и в този момент домашният телефон иззвъня. — Да, обещавам. Пак ще се чуем.

Пъхна телефона в джоба си и вдигна слушалката на другия, за да каже на портиера да пусне Керинов.

Енергия, помисли си Аш. Усещаше я как се натрупваше. Не знаеше къде щеше да ги отнесе този мощен порив, но поне вятърът беше попътен.

Отиде до вратата и отвори на Керинов.

— Здравей, Алексей. Радвам се да те видя.

— Аш, току-що чух… — каза Лила, която слизаше по стълбите, но се спря, когато видя Керинов. — О, Алексей, здравей — сърдечно го приветства тя.

— Надявам се, че не ви притеснявам.

— Никога не ни притесняваш. Ще ти донеса нещо за пиене.

— Моля те, не си прави труда. Няма да остана дълго, имам семейна сбирка.

— Да седнем — предложи Аш.

— На погребението на Вини не можахме да поговорим, не и за това — каза Керинов на Аш, когато се настаниха в дневната.

— Беше тежък ден.

— Да. Дойдоха толкова много от роднините ти. — Руснакът погледна към ръцете си, разпери ги, сетне ги сплете. — Хубаво е в такива тежки дни да имаш подкрепата на семейството — въздъхна тихо и разплете пръсти. — Разполагам с известна информация. — Бръкна в чантата си и извади кафяв плик. — Записал съм някои бележки, но исках да ти кажа, че говорих с неколцина колеги, които по-добре от мен са запознати с творбите на Фаберже и царската епоха. Както винаги, има много слухове. Може би едно от изгубените яйца е в Германия. Логично е да се смята, че някое от императорските яйца е било конфискувано от нацистите, заедно с други съкровища след нашествията в Полша, Украйна, Австрия. Но това са само предположения, няма нищо сигурно. Няма документи, каквито имаме за тези две.

— Едното е в Ню Йорк — обади се Лила, — а другото е в Италия — поне се надяваме да е там.

— Да. Аштън ми каза, че заминавате, за да се опитате да проследите Несесера. Има колекции, обществени и частни. Някои от частните, които обсъдих с колегите, не са достъпни за никого. Но разполагам с имена, които съм отбелязал. Вероятности. Една от тях привлече вниманието ми.

Наведе се напред, разклати длани между коленете си и продължи:

— Има един мъж, Васил Васин, който твърди, че е син на великата княгиня Анастасия, дъщерята на Николай II и Александра. Доста преди да се докаже, че Анастасия е била екзекутирана заедно с останалите членове на семейството й. Десетилетия след това се носеха слухове, че тя е оцеляла и е избягала.

— Имаше филм — припомни си Лила. — С… О, коя играеше? Дали не беше Ингрид Бергман?

— Ана Андерсън — потвърди Керинов — е била една от най-известните измамници, които са се представяли за Анастасия, но тя не е била единствената. Васин е заявил претенциите си и излъгал мнозина, които са искали да му повярват. Той бил много красив, много чаровен и достатъчно убедителен, за да прилъже една богата наследница да се омъжи за него. Ана Мария Хъф, далечна братовчедка на английската кралица. Заради него тя започнала да колекционира руски произведения на изкуството, в знак на почит към семейството му, включително и творенията на Фаберже. Мечтата й била да събере отново всички изгубени императорски яйца, но не е успяла да я осъществи, поне доколкото е известно.

— Мислиш, че тя може да е купила едно от яйцата? — попита Аш.

— Не знам. Според проучванията ми, двамата са живели изключително разточително, като той често се е облагодетелствал от нейната кралска кръв и от твърдението, че е потомък на руското царско семейство.

— В такъв случай, ако са притежавали някое от яйцата — заключи Лила, — са щели да го оповестят.

— Да, и аз мисля така, но кой знае? Те са имали син, единствено дете, който е наследил богатството и собствеността им, както и колекцията. А според информацията, с която разполагам, и желанието да си върне изгубените яйца.

— Той би трябвало да знае, че твърденията на баща му, че е потомък на Романови, са опровергани. Аз също направих някои проучвания — намеси се Аш. — Открили са тялото на Анастасия, направили са ДНК експертиза.

— Хората вярват в това, в което искат да повярват — промърмори Лила. — Кой син ще иска да повярва, че баща му е бил измамник и лъжец? Съществуват много неясни неща — аз също направих проучвания — и доста причини някои жени да твърдят, че са Анастасия, донякъде основателно, или нейни потомци. След революцията новото руско правителство се е опитвало да преговаря за мир с Германия и е твърдяло, че момичетата са отведени на безопасно място.

— Да, да — кимна Керинов енергично. — За да прикрият жестокото убийство на беззащитни жени и деца.

— Слуховете, пуснати, за да прикрият убийствата, са се превърнали в легенда, че поне Анастасия е оцеляла. Но са намерили гробовете — поясни Аш. — За някои хора обаче науката е без значение. — Не, не са малко на брой — и той си помисли за Оливър.

— Да, някои хора вярват в това, в което искат да повярват — повтори Алексей и леко се усмихна. — Без значение какво твърдят науката или историята.

— Кога е било окончателно доказано, че Анастасия е била екзекутирана заедно със семейството си? — попита Лила.

— През 2007. Бил е открит втори гроб и учените са доказали, че останките принадлежат на Анастасия и малкия й брат. Жестоко е — добави Алексей, — че дори след смъртта са ги разделили от останалите им близки, за да прикрият убийствата.

— И така, синът трябва да е вече възрастен мъж. Навярно е било унизително или вбесяващо, вероятно и двете, да се докаже, че семейната ти история, потеклото ти са били лъжа.

— Той продължава да твърди, че е царски потомък. — Алексей потупа с показалец върху плика. — Както ще видите. Мнозина предпочитат да вярват, че откритията и документите са фалшифицирани. Легендата, че най-малката дъщеря на царя е оцеляла, е много по-романтична.

— А тяхната смърт е била жестока — обади се Лила.

— Ти мислиш, че този Васин е клиентът, за когото Оливър е купил яйцето?

— Има и други възможности и аз съм ги посочил в бележките. Една французойка, която наистина може да проследи родословното си дърво до Романови, и един американец, за когото се носят слухове, че купува откраднати произведения на изкуството. Но Николай Романов Васин привлече най-силно вниманието ми. Той има разнообразен международен бизнес, интереси във финансите, индустрията, но живее изключително усамотено. Има къщи в Люксембург, Франция, Прага и в Ню Йорк.

— В Ню Йорк?

Керинов кимна към Аш.

— На северния бряг на Лонг Айланд. Рядко кани гости, управлява голяма част от бизнеса си от разстояние — по телефона, с имейли и видеоконферентни връзки. Говори се, че страда от мизофобия — страх от микроби.

— Не обича да си цапа ръцете — промърмори Аш. — Връзва се. Наема някой друг да му свърши мръсната работа.

— Записах ви имената и информацията, която успях да събера, но не попаднах на слухове за откриване или издирване на яйцата. Иска ми се да можех да ви кажа повече.

— Ти ни даде имена и следа, по която да поемем. Можем да споменем имената на Бастоне, когато се срещнем с него — каза Аш.

— Което и ще направим — потвърди Лила. — В четвъртък следобед. Антония се свърза с мен, преди да сляза на долния етаж — обясни тя. — Баща й се съгласил да говори с нас. Ще ни разкаже подробностите. Поканени сме следващия четвъртък във вилата на Бастоне.

— В два часа — довърши Аш. — Брат ми Естебан е в същия бизнес. Помолих го да убеди Бастоне да ни съдейства.

— Добре. Всичко се подрежда благоприятно за нас.

— Това е следващата важна стъпка — отбеляза Керинов. — Ще ме държите ли в течение на събитията? Иска ми се да можех да замина с вас, но заради семейството и бизнеса трябва да съм в Ню Йорк през следващите няколко седмици. Като заговорихме за семейство, време е да отида при моето. — Той стана. — И така, ще ви пожелая „удача“ — късмет, на руски.

Стисна ръката на Аш и леко се изчерви, когато Лила го прегърна, преди да го изпрати до вратата. Тя се върна при Аш, потривайки ръце.

— Нека да проверим в Гугъл за този Николай Романов Васин. Знам, че сега разполагаме с бележките на Керинов, но нека да се поразровя в мрежата.

— Имам по-добър източник от Гугъл. Баща ми.

— О. — Богатите говорят с богати, припомни си тя. — Добра идея. Обади му се, а аз, както ти обещах, ще се погрижа за вечерята. Мисля, че трябва да проверим и другите две възможности. Може би той познава и тях.

— Или е чувал за тях. Не съм забравил, че той ти дължи извинение, Лила.

— Това не е най-голямата ми грижа в момента.

— Но е моя. — Аш отиде в кухнята преди нея и наля вино в две чаши. — Да пием за готвачката — каза той и й подаде едната. — Ще се оттегля, за да не ти преча.

Останала сама, тя погледна към чашата си, сви рамене и отпи една глътка. Баща му можеше да им даде допълнителна информация и само това беше важно. Сега нямаше значение, че тя си бе намерила извинение да не присъства на погребението на Вини — и двамата знаеха, че бе само извинение. В момента беше без значение и какво си мисли за нея бащата на Аш.

По-късно… Кой можеше да знае какво можеше и какво щеше да има значение по-късно?

Точно сега трябваше да измисли какво да сготви.

Той я остави на спокойствие за повече от един час и когато се появи, каза:

— Ухае чудесно. Какво е това?

— Не съм сигурна. Не са скариди, нито спагети, но има по-малко и от двете. Можем да го наречем скарилини. Нали си мисля само за Италия. Но каквото и да е, вече е готово.

Тя сервира ястието в широки, плитки купи, с големи резени хляб с розмарин, който Аш бе купил от пекарната на Люк, и още по една заслужена чаша вино.

Опита го и кимна. Чесънът беше точно колкото трябва, реши тя, а лимонът му придаваше още по-пикантен и наситен вкус.

— Не е зле.

— Повече е от добро. Великолепно е — похвали я Аш.

— По принцип, когато измислям ново блюдо, имам повече успехи, отколкото неуспехи, но за сметка на това провалите ми наистина са смайващи.

— Трябва да си записваш успешните рецепти, тази е една от тях.

— Но така се губи спонтанността. — Тя бодна една скарида и нави на вилицата си малко от оризовите спагети. — И така, какво каза баща ти? Ще ни помогне ли?

— Познава Васин — в смисъл, че веднъж са се срещнали, преди около десетина години. Според баща ми Васин никога не е бил много общителен, но през последните години заживял още по-усамотено. Никога не се е женил, никога не е проявявал влечение към жените. Нито към мъже, ако това има някакво значение. Дори и навремето той старателно избягвал всякакво ръкостискане, макар че се срещнал с баща ми заради някаква много важна сделка, в която участвали видни представители на властта. Довел със себе си асистентка, която през цялата вечер му сервирала специално бутилирана за него вода. Според баща ми Васин бил доста надут, суетен, ексцентричен, лишен от всякакъв чар, при все че физически бил доста привлекателен.

— Висок и красив брюнет. Погледнах набързо в Гугъл и открих няколко снимки от осемдесетте и деветдесетте. Притежава блясъка на кинозвезда.

— Преди години се е занимавал с кино. Бил е продуцент на няколко филма и на крачка от финансирането на римейк на филма „Анастасия“ — сценарият бил написан, кастингът вървял с пълна сила. Но тогава се получили резултатите от ДНК анализите и всички историци и изследователи били единодушни, че Анастасия е загинала заедно с останалите членове на семейството й, така че проектът пропаднал.

— Предполагам, че е бил разочарован.

— Тогава, спомни си баща ми, той напуснал бизнеса с киното. Събитието, на което и двамата присъствали, може би е бил последният път, когато Васин приел покана за важна делова среща. Заживял още по-изолирано и постепенно започнал да ръководи бизнеса си от разстояние, както спомена Керинов.

— Да притежава огромно богатство и да не използва част от него, за да обикаля света, да посещава приятни места, да им се наслаждава, да се среща с хора. — Тя уви разсеяно още спагети на вилицата си. — Сигурно е заклет маниак на тема предпазване от зарази.

— Според баща ми това не му пречи да е безмилостен бизнесмен. Бил е обвинен в корпоративен шпионаж, но армията му от адвокати е успяла да омаловажи и отхвърли обвиненията или е уредила прекратяване на делото чрез подкуп — баща ми не е сигурен как точно е станало. Неговата специалност са насилствените поглъщания на компании.

— Звучи, все едно е някакъв принц.

— Той със сигурност се мисли за такъв.

— Ха. — Развеселена, Лила бодна още една скарида.

— Навремето е разрешавал ограничен достъп до колекцията си от произведения на изкуството, и то само за журналисти, но вече от много години и тя е недостъпна за чужди погледи.

— Значи той се е изолирал от обществото, трупа произведения на изкуството и управлява бизнес империята си чрез модерните технологии само защото е богат.

— Толкова богат, че никой не знае колко точно притежава. Но има още нещо, освен разказаното от Алексей, което накланя везните към Васин.

— Аха.

— Според баща ми двама конкуренти на Васин са загинали при трагични обстоятелства.

— Това е много по-ужасяващо от факта, че е безмилостен бизнесмен — отбеляза Лила.

— Също така се предполага, че в средата на деветдесетте един репортер започнал да пише книга за бащата на Васин, който още е бил жив. Той бил изпратен да отразява бомбения атентат в Оклахома сити и изчезнал. Оттогава никой нищо не е чул за него и тялото му не е било открито.

— Баща ти ли ти каза всичко това?

— Той се е поровил доста, заради случилото се с Оливър. Не знае какво търся аз…

— Нима още не си му казал? За яйцето? Аш…

— Не, не съм му казал. Баща ми е достатъчно умен, за да разбере, че интересът ми към Васин е свързан с убийството на Оливър. А и е достатъчно разтревожен, без да му съобщавам всички подробности.

— Като му съобщиш подробностите, ще му дадеш отговори. Нямам право да те поучавам — призна тя, — след като аз самата казах на родителите си, че заминавам само на почивка.

— Може би така е по-добре.

— Същото си казах и аз, но някак си се чувствам виновна. А ти не.

— Ни най-малко — потвърди Аш безгрижно. — Що се отнася до останалите две имена, които ни даде Алексей, баща ми не познава жената, но познава американеца, при това доста добре. Съдейки по краткото му описание, Джак Питърсън е човек, който не би се посвенил да купува откраднати стоки, да мами на карти или да се възползва от вътрешна информация. Смята го за част от играта. Но убийството, при това на сина на човек, когото познава, не е в стила му. Накратко, Питърсън обича да играе, харесва му да печели, но също така умее да приема поражението с чест.

— Не е от типа, който ще наеме убиец.

— Не, не мисля, че би го направил.

— Добре, в такъв случай засега ще се съсредоточим върху Николай Романов Васин. Какво мислиш, че може да се случи, ако споменем името му на Бастоне?

— Ще разберем. Разпредели ли багажа си?

— Да, всичко е под контрол.

— Добре. Да поразчистим ли тук? Сещам се, че трябва да изведем и кучето. А след това ще ти направя още няколко скици.

За да удължи момента и да отложи разтребването на чиниите и извеждането на кучето, Лила се облегна назад с чашата вино в ръка.

— Но ти вече започна да рисуваш картината.

— Това е друг проект. Обмислям да подготвя някои нови неща за изложба през следващата зима. — Той се изправи и взе купите. — Искам да нарисувам най-малко поне още две картини с теб, а първата, която съм замислил, ще изобразява фея в усамотена беседка в градина.

— О, да, ти вече го спомена. Изумруди. Като блестящата фея Тинкърбел.

— Определено не и като Тинкърбел. По-скоро Титания, събуждаща се от сън в лятната нощ. И при това гола.

— Какво? Не. — Тя се засмя на идеята, но после си спомни, че беше казала „не“ и за картината с циганка. — Не — повтори и накрая потрети: — Не.

— Ще поговорим за това. Нека да разходим кучето. Ще ти купя голяма кутия сладолед.

— Не можеш да ме подкупиш със сладолед, за да си сваля дрехите.

— Знам как да те отърва от дрехите. — Той я сграбчи и притисна гърба й към хладилника. Устните му завладяха нейните, ръцете му я прегръщаха, обсебваха, възбуждаха.

— Няма да позирам гола. Няма да вися гола в галерията на Джули.

— Това е изкуство, Лила, не порно.

— Ясна ми е разликата. Става дума за голотата ми — успя да пророни тя, когато той погали гърдите й.

— Имаш съвършено тяло. Стройно и слабо, почти крехко, но в същото време в него се таи сила. Ще направя няколко скици, ще нахвърлям идеи. Ако не ги харесаш, ще ги скъсам.

— Ще ги скъсаш.

Устните му приближиха нейните и се задържаха там.

— Ще ти позволя да ги скъсаш. Но първо имам нужда да те докосна, имам нужда да те любя. А след това ще те скицирам, докато очите ти са все още натежали от отмала, а устните меки и подпухнали от целувките. Ако не видиш колко си съвършена, колко силна, колко приказна, ще ги скъсаш. Така е справедливо.

— Аз… да, аз…

— Добре. — Той я целуна отново страстно и дълго, после се отдръпна. — Ще взема кучето.

Почти като на сън, Лила отиде до дрешника и взе каишката, но изведнъж застина. Осъзна, че от твърдо „не“ бе стигнала до определено „да“ и каза:

— Това беше много подло.

— Все още можеш да се върнеш към първоначалния си отказ — напомни й Аш и взе каишката. — Голямата кутия сладолед остава.

— За човек на изкуството много те бива в преговорите.

— Гените на Арчър — закопча той каишката и пусна Ърл Грей на пода. — Да вървим на разходка — рече той и се ухили, когато кученцето затанцува радостно.

* * *

След като мястото нямаше да бъде проблем, Лила разпредели багажа си в два куфара. Така спокойно щеше да побере и новите покупки. Смяташе да остави у Джули една торба с дрехи и вещи, които нямаше да й трябват в Италия, но Аш ги отнесе в апартамента си, както и една торба с дрехи, които смяташе да даде за благотворителност.

Той щеше да се погрижи за това.

Трябваше да си признае, че така беше по-лесно, дори по-удобно, но тя не можеше точно да определи от кой момент бе започнала да свиква с „аз ще се погрижа за това“.

Освен това се огъна и позира гола. Чувстваше се неловко и притеснено, докато той не й показа първата скица.

Господи, тя наистина изглеждаше красива и приказна. И въпреки че феята, в която се бе превърнала, определено беше гола, той бе нарисувал крилата така, че й придаваха достатъчно благоприличен вид, за да се успокои. Изумрудите се бяха превърнали в блестящи капки роса в косата й и в проблясващите листа на беседката.

Голотата беше ненатрапчива, помисли си тя, но не беше сигурна какво щеше да каже подполковникът за това, ако изобщо някога видеше тази картина.

Лила не скъса скиците. И как би могла?

— Той го е знаел — каза тя на Ърл Грей, докато довършваше подреждането на цветята, които бе купила за завръщането на домакините. — Знаел е, че ще получи точно това, какво иска. Не мога да определя какво изпитвам. Но човек не може да не му се възхищава, нали?

Тя приклекна до кучето, което я наблюдаваше, стиснало собственически между лапичките си малкото котенце играчка, която му бе купила като подарък на раздяла.

— Наистина ще ми липсваш, мой миниатюрен герой.

Когато чу звънеца, тя отиде до вратата, погледна първо през шпионката и я отвори.

— Можеше само да се обадиш отдолу.

— Може би искам да се сбогувам с Ърл Грей. Някой ден пак ще се видим, приятелю. Готова ли си?

Двата й куфара, лаптопът и чантата бяха подредени до вратата.

— Бъди кротък и послушен — каза тя на кучето. — Те скоро ще се приберат. — Хвърли още един поглед наоколо, после си взе чантата и хвана дръжката на един от куфарите.

— На път за насам взех Люк и Джули, така че можем да тръгнем направо към летището. Паспортът у теб ли е? Извинявай — добави той, когато тя го стрелна с укорителен поглед. — Навик. Някога пътувала ли си за Европа с шест сестри, три от които тийнейджърки?

— Признавам, че не съм.

— Повярвай ми, сега ще е много по-лесно, дори като се има предвид основната цел на пътуването.

После погали косата й, наведе се и я целуна, когато асансьорът потегли надолу.

Той често правеше така, помисли си младата жена. Винаги практичен, организираше и се „грижеше за всичко“, а в следващия момент я докосваше или поглеждаше и тя ставаше непрактична и неорганизирана.

Лила се повдигна на пръсти и наведе главата му към себе си.

— Благодаря — промълви и го целуна.

— За какво?

— Първо, че прибра багажа ми в апартамента си и се погрижи за дрехите, които отделих за благотворителност. Не ти благодарих.

— Ти беше заета да ми повтаряш, че не трябвало да се нагърбвам с това.

— Знам. Това е малък проблем, но сега ти благодаря. И освен това ти благодаря за пътуването, независимо от повода. Отивам в Италия, а това е едно от любимите ми места. Ще пътувам с най-добрата си приятелка и нейния любим, когото много харесвам. И най-вече ще бъда с теб. Затова ти благодаря.

— И аз ще пътувам с най-добрия си приятел, с неговата дама и с теб. Благодаря и на теб.

— И още благодарности, този път предварително. Благодаря, че няма да мислиш пренебрежително за мен, когато се кача на частния самолет и изпищя от удивление. Освен това там ще е пълно с бутони и командни уреди за различните устройства, видях как изглежда един „Гълфстрийм 4“. Смятам да си поиграя с всички. И да говоря с пилотите, и да ги убедя да ми позволят малко да поседя в пилотската кабина. А някои от тези неща могат да те накарат да се засрамиш.

— Лила. — Аш я поведе навън от асансьора. — Аз съм съпровождал цяла орда тийнейджърки в Европа. Нищо не може да ме засрами.

— Това е добре. И така, бон воаяж на всички нас.

Тя го хвана за ръката и излязоха заедно.