Нора Робъртс
Колекционерът (18)

16.

Лила разопаковаше багажа си и се радваше, както винаги, че е на ново място. Клиентите й бяха оставили малко храна за нея и тя им беше благодарна, но по-късно щеше да изведе Ърл Грей и да напазарува. Поигра малко с кучето, което с радост се втурна да гони малката червена топка по пода. След „гони и хвани“ и „намери скритата топка“, Ърл Грей се умори и се оттегли в малкото си легло за кратка дрямка.

В притихналия апартамент Лила седна в работния си кът, наля във висока чаша лимонада и обнови блога си, отговори на имейлите, записа две нови поръчки.

Канеше се да се потопи в измисления свят на романа си, когато домашният телефон иззвъня.

— Резиденция Лоуенстайн.

— Госпожице Емерсън, обажда се Дуейн от портиерната. Джули Брайънт е във фоайето.

— Тя ми е приятелка. Можете да я пуснете. Благодаря, Дуейн.

— Няма защо.

Лила погледна часовника и се намръщи. Твърде късно за обедната почивка на Джули и твърде рано за края на работния й ден. Но посещението беше добре дошло. Трябваше да разкаже на Джули за Аш и за нощта след ужасния ден.

Отиде до вратата, отвори я и зачака. Нямаше смисъл Джули да звъни и да събуди кучето.

Чак когато чу звъна на асансьора и вратите му започнаха да се отварят, я прониза една мисъл. Ами ако не беше Джули, а САД бе използвала нейното име, за да проникне в сградата? Тъкмо понечи да затръшне вратата, когато Джули излезе от асансьора.

— Ти си.

— Разбира се, че съм аз. Казах коя съм.

— Развинтено въображение. — Лила се почука по слепоочието. — Не си ли излязла малко рано от работа?

— Измъкнах се по-рано. Имах нужда да се поразсея.

— Дошла си на точното място — махна тя с ръка. — Гледката е изумителна, нали?

— Наистина е изумителна — съгласи се Джули, влезе и захвърли чантата си върху едно кресло. — Миналата година идвах на купон в тази сграда, но апартаментът нямаше такава гледка. Наистина е страхотна.

— Почакай да видиш терасата на третия етаж. Бих могла през цялото лято да живея там. Донесла си вино — добави Лила, когато приятелката й ловко извади бутилката от чантата си, както фокусник заек от шапката си. — Значи ще си устроим винено парти.

— Определено.

— Добре, защото имам да ти казвам нещо, което върви с вино.

— Аз също на теб — рече Джули, докато следваше Лила до мокрия бар. — Вчера беше един безумен и ужасен ден и тогава…

— Знам! Точно това е — заключи Лила, докато отваряше бутилката със закрепения на стойка тирбушон. — Всичко се върти около „тогава“ — добави тя и издърпа тапата.

— Спах с него — изтърсиха двете едновременно.

Гледаха се една друга, докато Лила попита:

— Направила си го?

— Направила си го? — откликна като ехо Джули.

— Имаш предвид Люк, защото аз спах с Аш, така че ако и ти си спала с него, щях да забележа. Спала си с Люк. Мръсница.

— Мръсница? Ти си много по-квалифицирана мръсница. Аз бях омъжена за Люк.

— Точно това имах предвид. Да спиш с бившия си? — Развеселена, Лила цъкна с език, докато се пресягаше за чашите. — Определено мръснишка история. Как беше? Искам да кажа, дали беше като съживяване на щастливите спомени?

— Не. Ами, да, в известен смисъл. Познавам го, чувствам се уютно с него. Но и двамата сме пораснали, затова не беше като съживяване на спомени. По-скоро си мисля, че беше, не знам, нещо като затваряне на една глава, финал, какъвто не сме имали. Когато се разделихме, и двамата бяхме толкова тъжни и гневни. Толкова млади и глупави. Сега, като погледна назад, разбирам, че само сме си играли на семейство, не сме мислили, че едва ще свързваме двата края, опитвайки се да си платим наема, а и родителите му не спираха да му натякват да се запише в юридическия. И двамата нямахме посока в живота — каза Джули и сви рамене. — Просто избягахме като две деца, оженихме се, нехаещи за действителността, а после и двамата се стъписахме, чудейки се какво да правим с тази реалност.

— Наистина е трудно.

— И трябва да се справиш с нея, ала ние като че ли не съумяхме да разберем как така може едновременно да искаме да сме заедно и да желаем и други неща. Предполагам… Не, сигурна съм, че смятах, че вината е негова, а всъщност не беше. Той вероятно е решил, че е моя, но никога не го е казвал. Това беше другият ми проблем. Люк просто казваше това, което искаш да чуеш, и ме влудяваше. Кажи какво наистина мислиш, по дяволите!

— Искал е да бъдеш щастлива.

— Да, аз също исках той да бъде щастлив, но не бяхме, защото продължавахме да живеем, без да се опитаме да се преборим с действителността. Малки караници, които доведоха до голяма разправия, след която аз си тръгнах. Той не ме спря.

— А ти си искала да го направи.

— Господи, исках да ме спре. Но аз го бях наранила и той ме остави да си отида. И аз винаги…

— … си съжалявала — подсказа й Лила услужливо. — За раздялата, не че си се омъжила за Люк. Каза ми го веднъж след две шоколадови мартинита.

— Шоколадовите мартинита трябва да бъдат забранени, но, да, предполагам, че винаги съм съжалявала за това как приключи всичко, и може би винаги съм се питала какво би било, ако не се бяхме разделили тогава. И сега… — Взе чашата вино, която Лила й подаде. — Сега всичко отново се обърка.

— Защо? Не ми отговаряй веднага. Да се качим горе. Ще взема бутилката и ще седнем на терасата.

— Ще седнем отвън, но без бутилката — отсече Джули. — У дома ме чака куп бумащина за довършване, защото си тръгнах по-рано. Една чаша вино е всичко, което ще получа, задето днес се скатах от работа.

— Напълно справедливо.

Лила остави спящото куче в креватчето му и поведе Джули към терасата.

— Права си, човек може да живее на тази тераса. Трябва да си сменя жилището — реши Джули. — Да си намеря апартамент с тераса. Но първо трябва да получа повишение на заплатата. При това доста голямо.

— Защо? — повтори Лила, седна и вдигна лице към небето. — Отнася се за Люк, не за повишението.

— Той ми изпече мъфин.

— Леле — промълви Лила, сведе поглед към приятелката си и се усмихна.

— Знам. Това означава нещо. Не е просто „ето ти едно лакомство“. Той го е направил специално за мен. На разсъмване. Навярно дори преди разсъмване. Това означава нещо.

— Означава, че е мислил за теб преди зазоряване. Искал е и ти да мислиш за него, когато се събудиш. Толкова е мило.

— Тогава защо не ми го каза, когато го попитах?

— Какво каза?

— Че било просто мъфин. Отидох в пекарната му, той беше долу — ръката й описа кръг във въздуха — в онази негова пещера, където месеше огромно тесто. По дяволите, защо беше толкова секси? Защо беше толкова секси, потънал до лакти в тестото?

— Защото той и без това си е секси, а един мъж в пещера, става още по-секси.

— Не е честно, това е. Секс, мъфин, после секси пещера. Аз отидох там, за да получа прост отговор.

— О.

— Какво искаш да кажеш с това „О“? Познавам това твое „О“.

— Тогава не е нужно да обяснявам, но добре. Той ти е изпекъл мъфин, което, съгласна съм с теб, означава нещо. И ти си отишла на работното му място, за да го попиташ.

— Точно така. Какво лошо има в това?

— Може би просто е трябвало да изядеш мъфина и по-късно да му благодариш.

— Исках да знам. — Джули се отпусна на стола до Лила.

— Това го разбрах. Но от негова гледна точка… Искаш ли да ти кажа как виждам аз нещата от неговата гледна точка?

— Вероятно не. Не, определено не искам. Но би трябвало, така че продължавай.

— Той е направил нещо хубаво, един жест на внимание и имайки предвид, че е пекар, го намирам за подходящ. Искал е да те накара да се усмихнеш, да помислиш за него, защото и той е мислил за теб, и то, хващам се на бас, с усмивка. Вместо това ти си се разтревожила.

— Наистина се разтревожих, при все че разумната ми половина крещи: „Престани да бъдеш глупачка. Престани, престани, престани“. — Отпи от виното. — Исках случилото се помежду ни да е свалка. Обикновена, без усложнения, както е между възрастни хора. И тогава видях онзи проклет мъфин…

— Все още си влюбена в него.

— Все още съм влюбена в него. Никога нямаше да се получи с Максим, знаех го, макар че не исках да го приема, когато се омъжих за него. Нямаше да се получи, дори и ти да не беше спала с него. Заблудено момиче съм.

— Заблудена, нищо неподозираща съпруга.

— Люк никога нямаше да ми изневери. Той не е такъв. А миналата нощ беше като да се завърнеш у дома, но всичко е по-хубаво, има повече смисъл.

— Тогава защо не си щастлива?

— Защото не исках да стане така, Лила. Не искам да бъда жената, която не може да забрави — ръката й отново описа кръг във въздуха — миналото. Бих могла да се справя със секса. Справям се със секса.

— А мъфинът промени това.

— Знам, че звучи абсурдно.

— Не е. — Лила сложи ръка върху нейната. — Изобщо не е абсурдно.

— Предполагам, че точно това исках да чуя. Трябваше да приема милия жест, защото той е точно това, и да оставя нещата така, вместо да се чудя дали не означава нещо повече. По дяволите, страхувам се, че искам да означава повече от това, което е на пръв поглед.

— Вторият шанс е винаги по-плашещ от първия, защото вторият път знаеш колко много рискуваш.

— Да. — Джули затвори очи. — Знаех си, че ще разбереш. Трябва да изгладя нещата с Люк, особено след като той е толкова близък приятел с Аш, а аз — с теб. Днес обаче съм лоша приятелка, защото дори не те попитах как се чувстваш. За теб и за Аш.

— Чувствам се страхотно, но пък не съм получила мъфин. Вместо това направих бъркани яйца за двамата.

— Изглеждате чудесна двойка. Досега не съм го казвала, защото ти ще започнеш да се съмняваш.

— Не, нямаше, всъщност щях — поправи се тя, преди Джули да го стори. — Навярно. Чудесна двойка? Наистина ли мислиш така? Той е прекрасен и в двата варианта.

— Два варианта?

— Като художник — джинси, тениска, изцапан тук-там, с набола брада. И като богат наследник, издокаран в костюм на Армани. Или може би не е бил на Армани. Не бих могла да знам.

— За вчера ли става дума? Том Форд^[1]. Определено.

— Ти знаеш по-добре.

— Да, така е. И наистина двамата сте чудесна двойка. Прекрасни сте.

— Само моята най-добра приятелка и майка ми биха го казали. Но аз мога да изглеждам доста добре, когато посветя малко повече време и усилия на външността си.

— Имаш разкошна коса — поне цял метър, фантастични очи, много секси уста и идеална кожа. Така че млъквай и не се оплаквай повече.

— Толкова добре действаш на егото ми. Миналата нощ също беше добра за егото ми. Очаквах той да предприеме нещо. Нали знаеш, че тези неща се усещат.

— За добро или за зло.

— Но аз започнах първа — или отворих вратата. Той влезе и… не беше като да се завърнеш у дома. Беше все едно да откриеш нов континент. Но…

— Ето, отново съмнения. — Джули вдигна чашата към Крайслер Билдинг.

— Не, не са, но аз все още изследвам новия свят. Просто върху плещите му тежи цялата тази вина, Джули. Не е справедливо да носи това бреме. Но след като го опознах и особено след като вчера станах свидетел на сложните и бурни отношения в семейството му, разбрах, че той всъщност е главата на рода. Баща му само проформа е начело на клана. Всички за всичко се допитват до Аш.

— От това, което Люк ми каза, така е от години. Баща му се грижи за бизнеса, а Аш за семейството. Люк казва, че фамилният девиз трябва да е: „Аштън ще го оправи“.

Лила въздъхна и отпи от виното.

— Това е проблем, а не съмнения — настоя тя. — Според мен той прекалено се притеснява за някои неща. Решава, че ще остана в апартамента му, защото Люк е в твоя и това било разумно. Но за мен „обсъждам“ е по-добре, отколкото „решавам“, а той е изпратил да вземат багажа ми, без да го обсъди с мен.

— А от негова гледна точка?

— Глупости, приказки за отговорност и съдба, нещо като: „Каквото посееш, това ще пожънеш“ — вирна брадичка Лила и я потупа с пръст. — Добре, разбрах.

— Урежда всички подробности и да, грижи се за теб. Не е лошо някой да го прави, но в определени граници, а и ти доброволно променяш някои от тях.

— Може би. Знам само, че той ме рисува, макар да не исках, но сега вече искам. Затова се запитах, наистина ли искам да ме рисува, или той ме накара да мисля така? Не съм много сигурна. Сигурна съм, че искам да бъда с него и да му помогна да се справи с тази странна и ужасяваща история с яйцето на Фаберже, както и че искам отново да спя с него. Това са трите основни неща.

Джули остави чашата си, наведе се и потупа с длани бузите на Лила.

— Погледни това лице. Ти си щастлива.

— Така е. Това ми подсказва, че мога да бъда щастлива въпреки всичко, което става около мен. Трима души са мъртви, двама от които са близки на Аш, а той е получил безценно яйце на Фаберже, което е скрил някъде. Освен това съществува и тази абсурдно красива азиатка, която иска това яйце и е убила или е помогнала да бъдат убити тези трима души. Тя знае коя съм аз и е откраднала парфюма ти.

— Мисля, че заради нея повече не мога да понасям този аромат. Знам, че искаш да помогнеш на Аш. Всички го искаме. Но колкото и да го харесвам, ти си моето обично момиче. Трябва да внимаваш.

— Аз внимавам и ще внимавам. Тази жена може би търси нас и яйцето, но полицаите ни държат под око. Освен това помисли малко. Убийството на Оливър и приятелката му не й е помогнало да получи това, което е искала. Защо да прави два пъти тази грешка?

— Не знам, може би защото е убийца. Потенциален психопат. В случая логиката не важи, Лила.

Лила се замисли и кимна — Джули беше улучила право в целта.

— В такъв случай ще бъда по-разумна. Мисля, че съм и няма защо да въртиш очи. Наистина съм. Не беше разумно от нейна страна да взема неща от апартамента ти. Ако не го бе направила, ние никога нямаше да разберем, че е била там. Не беше разумно да си сложи парфюма ти, когато е проникнала в апартамента на Аш, макар да си беше чист късмет, че ние отидохме там малко след нея, за да усетим уханието достатъчно силно. Не беше умно да оставя онзи убиец сам с Вини, след като вече е доказал с приятелката на Оливър, че не може да се контролира. Цялата тази арогантност и импулсивност, Джули, не са разумни. Но аз ще бъда разумна.

— Просто се пази. Стига ми да знам, че си в безопасност.

— Намирам се на покрива на строго охранявана сграда и само шепа хора знаят, че съм тук. Бих казала, че съм в безопасност.

— Дано и занапред да е все така. А сега трябва да вървя и да се заема с бумащината.

— И да решиш как да оправиш кашата с Люк.

— Да, и това.

— Ще те изпратя. И без това трябва да изведа кучето и да напазарувам.

— Какво куче? Не видях никакво куче.

— Лесно е да не го забележиш. Знаеш ли, можеш да си донесеш работата тук, ако не искаш да оставаш сама — рече тя, докато я водеше към малкия асансьор. — Мястото е достатъчно голямо.

— По-добре да остана малко сама, а и предполагам, че Аш ще дойде тази вечер.

— Да, ще дойде и ще донесе вечеря. Но както вече казах, мястото е голямо. Ти също си моето обично момиче.

Джули я прегърна през рамо, когато слязоха на първия етаж.

— Тази вечер ще поработя и ще размишлявам. Може би през седмицата ще се възползвам от поканата ти.

Остави празната чаша върху мокрия бар и взе чантата си, а Лила излезе от кухнята с малка синя каишка, украсена с изкуствени диаманти.

— О! — възкликна тя, когато Лила вдигна във въздуха малката бяла топка, която представляваше Ърл Грей. — Толкова е малък, възхитителен е!

— И е голям сладур. Вземи го.

Подаде кученцето на Джули, което заскимтя гальовно, докато Лила взимаше чантата си.

— О, и аз искам такова! Чудя се дали мога да го водя със себе си на работа. Заради него клиентите ще се размекнат и ще купят повече.

— Винаги мислиш практично.

— И как иначе ще получа голямо повишение на заплатата, за да си купя апартамент с тераса и малко сладко кученце, което мога да нося в чантата си? Радвам се, че дойдох — каза тя, докато излизаха. — Когато пристигнах, бях потисната и разстроена, а сега имам чувството, че излизам от курс по йога.

— Намасте^[2] — отвърна й закачливо Лила.

Двете се разделиха на тротоара и Джули се шмугна в таксито, повикано от услужливия портиер. Докато пътуваше към центъра, провери имейлите си. Нямаше нищо от Люк, но и защо ли да й пише? Щеше да измисли как да подходи към него, а засега имаше достатъчно съобщения от службата, които да ангажират вниманието й.

Отговори на асистентката си, свърза се директно с клиент, за да обсъдят една картина, после провери колко бе часът и реши да позвъни на един художник, който се намираше в Рим. Когато някой клиент искаше да преговаря, нейната задача бе да осигури най-добрата сделка за галерията, за художника и за клиента.

През останалата част от пътуването разведряваше мрачното настроение на художника, гъделичкаше самочувствието му, набиваше практични съвети в главата му. После го посъветва да отиде да празнува, защото вярваше, че можеше да убеди клиента да купи втората му картина, ако сделката му се стори изгодна.

— Върви да си купиш още боя — промърмори тя, когато приключи разговора. — И храна. Ще те направя почти богат… Господин Барнселър! Обажда се Джули. Мисля, че имам много добро предложение за вас.

Даде знак на шофьора, когато влязоха в нейната улица, посочи ъгъла и затършува в чантата за портмонето си.

— Да, току-що говорих лично с Родерик. Той е много емоционално привързан към творбата си „Щандът“. Казах ли, че е работил в онази закусвалня, за да се издържа, докато е учил в художественото училище? Да, да, но ви обяснявах неговото отношение към картината, както и към „Сервитьорът“, другото му платно на същата тематика. Разбира се, двете по отделно са прекрасни, но заедно са толкова очарователни и завладяващи.

Плати на шофьора и слезе от таксито, като крепеше с едната си ръка телефона, а с другата чантата.

— Не ми се иска да разваля ансамбъла, затова го уговорих да ги оцени заедно. Лично на мен ще бъде много неприятно, ако някой грабне „Сервитьорът“, особено след като твърдо вярвам, че много скоро творбите на Родерик ще качат цената си.

Остави клиента да се двоуми, да изразява неохота, но долови в тона му, че е склонен да сключи сделката. Той искаше картините, а тя трябваше само да го накара да повярва, че е направил много изгодна покупка.

— Ще бъда честна с вас, господин Барнселър, Родерик никак не е склонен да раздели двете платна и няма да свали цената, ако става дума само за една картина. Но успях да го убедя да се съгласи на две хиляди долара за двете картини. Сигурна съм, че мога да накарам да свали цената до хиляди осемстотин и петдесет, дори и това да означава да орежем нашата комисионна, само и само да са доволни и купувачът, и продавачът.

Замълча за миг и изтанцува набързо танца на щастието върху тротоара, след което, без да промени хладния си професионален тон, продължи разговора.

— Имате великолепен вкус, набито око за изкуството. Сигурна съм, че ще изпитате щастие всеки път, когато погледнете двете платна. Ще позвъня в галерията, за да ги отбележат като продадени. Ще ги опаковаме и ще ви ги изпратим. Да, разбира се, може да се уреди всичко с асистентката ми по телефона или да дойдете утре и да се видите с мен. Поздравления, господин Барнселър. Винаги сте добре дошъл. За мен няма по-голяма радост и удоволствие от това истинското изкуство да отива при истинските ценители.

Повтори танца на щастието, преди да се обади на художника.

— Купи шампанско, Родерик. Току-що продаде две картини. Ще получим хиляди осемстотин и петдесет. Да, знам, че ти препоръчах да поискаш хиляда седемстотин и петдесет, но не исках да смъкваме цената толкова ниско. Той много харесва творбите ти и затова сега можеш да отпразнуваш твоите четиридесет процента. Върви, кажи го на Джорджи, отпразнувайте продажбата, а утре започвай да рисуваш нещо прекрасно, за да попълниш местата на току-що продадените платна. Да, и аз те обичам. Чао.

Усмихната, тя изпрати на асистентката си есемес с указания, докато машинално маневрираше сред другите пешеходци. И едва не се спъна в Люк.

Чакаше я, седнал на стъпалата пред дома й. Наблюдаваше я как върви по тротоара — бърз и оживен разговор, кратка пауза, колкото да пристъпи от крак на крак, широката, щастлива усмивка.

А сега я видя как се сепна от изненада.

— Прескочих до галерията ти. Казаха ми, че си излязла по-рано, затова реших да те изчакам.

— О. Отбих се при Лила на новото й работно място.

— А на връщане, на една пресечка от къщи, си получила добри новини.

— Успешна продажба. Успешна за галерията, за художника, за клиента. Хубаво е да зарадваш и тримата участници. — След миг на колебание тя седна на стъпалата до него и се загледа в непрестанния поток от хора.

Мислеше си как можеше два пъти омъжвана и два пъти развеждана гражданка на Ню Йорк да се чувства сякаш бе на осемнайсет и седеше на стъпалата на верандата на родителите си в Блумфийлд, Ню Джърси, заедно с гаджето си от гимназията. Влюбена до уши.

— Какво правиш тук, Люк?

— Намерих отговор на твоя въпрос от сутринта.

— О, това ли? Канех се да ти се обадя. Беше просто една глупост. Не знам какво ми стана и аз съм…

— Обичам те от първия ден, в който те видях, от първия ден в гимназията, от първия урок в час по история на страховитата госпожа Готлиб.

Беше наистина страховита, помисли си Джули, но стисна усти, за да възпре думите, емоциите, сълзите.

— Става дума за половината ми живот. Може би бяхме прекалено млади, може би всичко объркахме.

— Бяхме. — Сълзите замъглиха погледа й и този път тя не ги спря. — Объркахме.

— Но никога не успях да те забравя. Никога няма да те забравя. Справих се добре през изминалите години, и то дяволски добре. Но сега е различно и съществуваш само ти. И винаги ще останеш само ти. Това е. — Погледна я. — Това исках да ти кажа.

Топката от емоции се надигна от сърцето й и заседна в гърлото й. Сълзите рукнаха, но бяха топли и сладки. Ръцете й трепереха, когато ги вдигна към лицето му.

— Тогава беше само ти, все още си ти и винаги ще бъдеш.

Устните й се впиха в неговите, топли и сладки, докато Ню Йорк пулсираше забързано край тях, и тя си припомни хортензиите на майка си — големи сини топки край малката покрита веранда на къщата, където обичаха да седят през лятото.

Някои неща се връщаха, за да разцъфнат.

— Да влезем вътре.

Той допря чело в нейното и въздъхна дълбоко.

— Да, да влезем вътре.

* * *

Лила подреди върху масата на терасата свещи, вино, красиви чинии и чаши. Независимо че храната нямаше да бъде домашно приготвена, вечерята можеше да бъде романтична и красива, ако се поднесеше в изискана обстановка. А лятната нюйоркска вечер беше най-хубавата част от нея.

После заваля.

Наложи се да промени обстановката. Уютна вечеря в трапезарията на масата край прозорците, по които трополяха дъждовните капки. Пак беше романтично, особено след като затрещяха първите гръмотевици.

Тя отдели доста време да разреше косата си и я върже ниско на тила на хлабава опашка, да се гримира дискретно и да не личи, че е вложила твърде много усилия и време, за да изглежда съвършено. Облече тесни черни панталони и прозрачно бакъреночервено горнище върху дантелена камизола, което подчертаваше златистото в очите й.

Хрумна й, че ако с Аш продължат да се виждат, ще й се наложи да поднови доста от остарелия си гардероб. Освен това осъзна, че той закъсняваше.

Запали свещите, пусна музика и си наля чаша вино. В осем часа вече беше готова да му се обади, когато домашният телефон иззвъня.

— Госпожице Емерсън, обажда се Дуейн от портиерната. Господин Арчър е във фоайето.

— О, може ли да му подадеш телефона, за да го чуя, Дуейн?

— Лила.

— Само за да съм сигурна. Върни телефона на Дуейн, аз ще му кажа да те пусне горе.

След това каза на портиера да пусне Аш и се самопохвали за проявените загриженост за безопасността, разум и предпазливост.

Когато отвори вратата, Аш стоеше на прага, от косата му капеше вода, а в ръката си държеше книжна торба с храна.

— Май усмивката не ти е послужила за чадър. Влизай. Ще ти донеса кърпа.

— Донесох пържоли.

Тя подаде глава от банята.

— Поръчал си пържоли за вкъщи?

— Знам едно място, където приготвят страхотни пържоли, а тази вечер ми се хапва вкусна пържола. Предположих, че ще искаш своята средно опечена. Но ако предпочиташ полусурова, можеш да вземеш моята.

— Средно опечена е добре. — Лила излезе с кърпата, подаде му я и пое торбата. — Отворила съм вино, но купих и бира, ако предпочиташ.

— Бира е идеално. — Търкайки косата си с кърпата, той тръгна след нея и спря на прага на трапезарията.

— Доста си се постарала.

— Красивите чинии и свещите за удоволствие за едно момиче.

— Изглеждаш страхотно. Трябваше да ти кажа първо това… и да ти донеса цветя.

— Казваш ми го сега и си ми донесъл пържола.

Лила му подаде бирата, той я пое и я остави настрани. Прегърна я.

Тя отново усети онова жужене, онзи кипеж на кръвта, подсилени от глухия тътен на гръмотевиците.

— Има и второ яйце — каза Аш, като я отдалечи от себе си, без да сваля ръце от раменете й.

— Какво? — Златистите пръстени около очите й станаха огромни. — Те са две?

— Преводачът на Вини ми се обади веднага щом се прибрах у дома. Каза, че има документи, описващи друго яйце — Несесерът, и смята, че може да бъде проследено. — Отново я притегли към гърдите си и я целуна. — Вече имаме едно преимущество. Прекарах няколко часа в търсенето на информация за него. Преводачът се връща в Ню Йорк утре и ще се срещна с него тук. Ще открием второто яйце.

— Я почакай малко. Трябва да осмисля това — стисна тя главата си с длани. — Дали Оливър е знаел? Дали САД знае?

— Не знам, но не вярвам. Защо Оливър не се е възползвал от второто яйце? Дали го е търсил, или се е пазарил за документите? Просто не знам — каза Аш и взе бирата си. — Опитвам се да мисля като Оливър и смятам, че той щеше да се опита да го открие. Нямаше да може да устои. По дяволите, и аз не мога да устоя, а далеч не съм толкова импулсивен. Помолих Керинов да дойде тук.

— Керинов е преводачът?

— Да. Първо трябваше да те попитам. Тук изглежда по-безопасно, а за него е по-удобно и по-бързо от гарата да дойде направо тук.

— Така е, нямам нищо против. Главата ми се замая. Второ яйце — императорско яйце?

— Да. Искам да говоря с жената, от която Оливър е купил първото яйце. Сигурно е получил документите от нея. Тя навярно не е подозирала какво притежава, но може би все ще ни каже нещо. Според икономката й в момента тя е извън града, но не можах да измъкна от нея къде е, оставих обаче името и телефония си номер.

— И едно яйце е истинско чудо, но две? — Опитвайки се да осмисли чутото, Лила приседна върху страничната облегалка на едно от дълбоките меки кресла. — Как изглежда? Второто яйце.

— Направено е като несесер — малко, декоративно ковчеже за женски тоалетни принадлежности. Украсено е с диаманти, рубини, сапфири, изумруди, поне според моите проучвания. Изненадата вероятно е комплект за маникюр, но не открих фотографии на яйцето. Разбрах, че е било в двореца Гатчина^[3], през 1917 година е конфискувано и изпратено в Кремъл, а през 1922 е предадено на Совнаркома.

— Какво е това? — недоумяваше Лила.

— Съвет на народните комисари, начело с Ленин или правителството на управляващата партия на болшевиките. А след това не открих данни за местоположението му.

— Комплект за маникюр — промърмори тя. — Сигурно и то струва милиони.

— Сигурно.

— Всичко това ми звучи нереално и несигурно. Вярваш ли му? Можеш да се довериш на този Керинов?

— Вини му е вярвал.

— Добре — кимна Лила и се изправи. — Навярно ще трябва да стоплим пържолите.

— Има и две порции печени картофи и аспержи.

— Значи ще ги стоплим и ще хапнем. Не си спомням кога за последен път съм яла пържола. После ще съзаклятничим и ще планираме. — Отвори торбата. — Много ме бива по съзаклятничеството.

Тя вдигна глава, когато той прокара ръка през косата й.

— Какво?

— Току-що ми хрумна, че като оставим настрани всичко това, а то е доста сериозно, се радвам, че съм тук и ще вечерям с теб. Радвам се, че по-късно ще се качим горе и ще бъда с теб. Ще те докосвам.

Тя се извърна и обви ръце около него.

— Каквото и да става.

— Каквото и да става — потвърди Аш.

Лила си спомни за преживяния в неговия дом върховен момент и бе сигурна, че не би могла да си пожелае нещо повече.