Нора Робъртс
Колекционерът (19)

17.

Лила едвам отвори едното си око, когато от телефона върху нощното шкафче се разнесе кратка мелодия.

Кой, по дяволите, й пишеше есемес толкова рано? Заспалото й съзнание не можа да си спомни дори един познат, който да е буден и работоспособен преди седем сутринта.

Реши да не обръща внимание на телефона и да поспи още. Но след по-малко от минута се отказа.

Знаеше, че няма момиче, което да пренебрегва телефонните обаждания с лека ръка. Тя също не го направи.

— Остави го за после — промърмори Аш и я погали по гърба, когато тя се надигна и протегна ръка към телефона.

— Аз съм робиня на комуникациите. — Отпусна глава на рамото му и прочете есемеса.

Люк ме чакаше снощи, когато се прибрах у дома и преди да си тръгне тази сутрин, ми направи тригуна. Той е моят мъфин.

— Ау! — И докато го изричаше, го изпрати като есемес.

— Какво е това?

— Есемес от Джули е. Двамата с Люк са заедно.

— Добре. По-добре някой да бъде с нея, докато всичко това не приключи.

— Не, искам да кажа „да“, но той не е там, само за да я пази. — Лила остави телефона и се обърна към Аш. — Разбира се, че ще я пази. Искам да кажа, че те са заедно.

— Вече го каза. — Ръката му се спусна надолу по гърба й.

— Заедно, съвсем заедно.

— Хм. — Другата му ръка се плъзна по гърдите й и спря. — Какво?

— Те са двойка — и не питай каква двойка. За втори път.

— Правят ли секс?

— Определено да, но това не е всичко. Те още се обичат, Джули ми го призна вчера, когато се отби при мен. Но нямаше нужда да ми го казва, защото аз вече го знаех.

— Вече го знаеше?

— Изписано им е по лицата. Дори и слепият може да го види.

— Аз не съм сляп.

— Ти просто не гледаш. Бил си разсеян от това-онова. И… — Ръката й се плъзна между телата им и откри, че той беше възбуден и готов. — Това.

— Това е разсейващо.

— Надявам се да е така.

Устните й се закръглиха за целувка, докато той приближаваше своите към тях, опари ги с горещия си дъх и те се разтвориха подканващо.

Тя беше толкова женствена — кожата й, косата й, извивката на бузата й. Гъвкава и податлива навсякъде, където устните и ръцете му я докосваха и галеха. Между завесите бе останал малък процеп и сега слънчевите лъчи нахлуваха през него. Аш я милваше на мъждивата светлина, събуждаше тялото й, както и тя неговото и всички копнежи и желания в душата му. Не ги пришпорваше нетърпеливата страст на мрака. Нямаше я изгарящата нужда да стигнат по-скоро до края. На меката светлина те вкусваха сладостта на бавното, дълго и чувствено обладание, отдаваха се докрай на усещанията, сплитаха тела, плъзгаха езици, докосваха с пръсти, докато и двамата закопняха за повече.

Само малко повече.

И за още повече, когато той влезе в нея, когато се издигаше и спускаше като в бавен, ленив танц. Ръцете й обхванаха лицето му, пръстите й нежно го погалиха, а очите й оставаха приковани в неговите, които я гледаха така, сякаш беше единствената на света.

Само това. Само тя.

Само това, помисли си младата жена, като се изви, за да му даде повече.

Само той, отекваше в главата й, докато привличаше лицето му към своето, влагайки признанието си в целувката.

Нежно като лека милувка, кроткото удоволствие прииждаше и се надигаше, опияняващо като вино, докато накрая не се разля върху билото на екстаза.

По-късно сънена, но щастлива, тя слезе на долния етаж, за да направи кафе, следвана по петите от Ърл Грей.

— Само ме остави да изпия това, става ли? Дори само половината. И ще те изведа на разходка.

Трепна, когато изрече думата „разходка“. И както я бяха предупредили стопаните му, малкото кученце радостно заскимтя и затрепери, изправи се на задните крачета и затанцува в радостно очакване.

— Добре, добре. Грешката е моя. Още една минута.

Отвори малкия килер, за да вземе каишката, найлонова торбичка и джапанки, които бе прибрала там специално за тази цел.

— Какво е това? — удиви се Аш, когато влезе в кухнята. — Да не би да получава удар?

— Не, не получава удар. Щастлив е. Сбърках и произнесох думата „разходка“ и това е резултатът. Ще го изведа, преди наистина да си докара инфаркт с тези танци. — Грабна термочашата и я напълни с черно кафе. — Скоро ще се върна.

— Аз ще го изведа — предложи Аш.

— Това е част от работата ми — напомни му тя и извади от джоба си щипка за коса, с ловко движение зави косата си на кок и я защипа. — Но вчера аз направих бъркани яйца. — Погледна Аш, докато закопчаваше каишката около врата на почти изпадналото в истерия кученце. — А вчера Люк е опекъл мъфин на Джули, а тази сутрин й е направил тригуна.

— Онова копеле просто се фука. Аз мога да направя закуска. Специалитетът ми е овесена каша.

— За щастие съм се запасила с достатъчно кутии с „Пъфс“^[1], които са в горния шкаф вдясно от хладилника. Скоро ще се върнем.

— „Пъфс“?

— Това ми е слабост! — подвикна тя, грабна ключовете и се остави малкото куче да я повлече към вратата.

— „Пъфс“? — повтори Аш в празната кухня. — Не съм ял „Пъфс“ от… Не помня откога не съм ял „Пъфс“.

Намери кутиите, отвори една и огледа съдържанието й. Какво пък, по дяволите, сви рамене той, бръкна и взе едно топче, за да го пробва. Тогава осъзна, че през целия си живот съвсем неоснователно се бе отнасял с презрение към шоколадовите зърнени закуски.

Наля две чаши кафе, но си спомни, че снощи тя доста се бе постарала да подреди изискано масата, а и трябваше да се съревновава с Люк, затова сложи чашите върху поднос.

Преди да отнесе всичко на терасата на третия етаж, намери скицник и молив и нарисува своята версия за бележка.

* * *

Лила се втурна в апартамента с такава скорост, с каквато преди малко бе изскочила навън, ала този път носеше Ърл Грей на ръце.

— Това куче е голям немирник! Нахвърли се на едно лхаса апсо, но не разбрах дали искаше да се бият, или да правят секс. След това приключение и двамата умираме от глад, затова… — недовърши тя, осъзнала, че няма никой и си говори сама.

Намръщи се, вдигна скицника от плота и лицето й тутакси се озари от усмивка.

Той ги бе скицирал седнали на терасата да вдигат наздравица с кафени чаши. Дори бе добавил Ърл Грей, който бе застанал на задните си лапи и размахал предните.

— Това е супер — промърмори младата жена, когато сърцето й подскочи зарадвано като кучето върху скицата. — Кой да допусне, че той може да е такъв сладур? Е, Ърл Грей, изглежда ще закусваме на терасата. Само да взема кучешката ти храна.

Той стоеше до високата стена, гледаща на запад, но се обърна, когато тя се появи, крепейки кучето и две малки купички.

— Каква прекрасна идея. — Лила остави Ърл Грей на сянка, сложи до него купичката с храна и напълни другата с вода от маркуча. — И е много галантно и артистично от твоя страна.

Той бе подредил сини купи за зърнената закуска, купа с ягоди, чаши със сок, бяла порцеланова кана за кафе с подходящи купички за захар и сметана и салфетки на бели и сини райета. Беше поставил клонче с разцъфнали жълти кученца, което очевидно бе откъснал от градинските саксии, в малка изящна ваза.

— Не е тригуна, но…

Тя отиде до него, надигна се на пръсти и го целуна.

— Луда съм по „Пъфс“.

— Не бих казал, че съм чак луд, но не са лоши.

Тя го придърпа до масата и седна.

— Много ми хареса скицата ти. Ще запомня за следващия път да се среша, преди да изведа кучето навън.

— Харесвам я разрошена.

— Мъжете си падат по небрежната елегантност. Мляко?

Той изгледа колебливо съдържанието на купата си.

— Какво ще стане с това, ако добавиш и мляко?

— Ще стане вълшебно — обеща му тя и наля мляко в двете купи. — Господи, днес е великолепен ден. Дъждът отми всичко, дори и влагата. Какво ще правиш тази сутрин?

— Мисля да продължа с проучванията, но ми се струва, че е само загуба на време. По-добре да изчакам Керинов и да чуя какво ще ни каже. Може би ще поработя тук малко, ще нахвърлям някои скици. Ню Йорк от птичи поглед. Освен това трябва да проведа няколко разговора по телефона. Не е зле — каза той, като загреба една лъжица от купата. — Изглежда зле, но ако не го гледаш, всичко е наред.

— Ще се опитам да поработя. А когато преводачът дойде, предполагам, че ще можем да разберем нещо повече. Смяташ ли, че другото яйце вече е у тях? Несесерът?

— Възможно е. — Аш не бе мислил за това. — Но не са го получили от Оливър, а той е притежавал само документите за него. Прекарах доста време да преглеждам документацията му. Дори и да имат второто яйце, те все още искат да се докопат до това, което е у мен. Но доколкото познавам Оливър, смятам, че той е разчитал да направи големия удар и да използва получените пари, за да финансира откриването на второто яйце с намерението да спечели още повече. Все повече и повече, това беше девизът на Оливър.

— Добре, значи ще се придържаме към тази версия. Може би второто яйце вече не е в Русия. Мисля, че то нямаше да изчезне, ако е останало в Русия. Вероятно е изнесено нелегално или продадено незаконно, или нещо подобно. Вероятността да е притежавано от същия човек, от когото брат ти е купил първото, е много малка. Просто ми е трудно да повярвам, че някой ще има и двете яйца и няма да се опита да продаде и двете. — Лила отхапа една ягода. — Така че това по принцип изключва Русия и още един човек в Ню Йорк. Напредваме.

— Ще изчакаме Керинов — каза Аш.

— Ще го изчакаме. Мразя да чакам. — Тя подпря брадичката си с длан. — Иска ми се да знаех руски.

— На мен също.

— Мога да чета малко на френски. Много малко. Учих френски в гимназията, защото си мечтаех да отида в Париж и да живея в малък, уютен апартамент.

Можеше да си я представи там, осъзна Аш. Можеше да си я представи навсякъде.

— Какво щеше да правиш в Париж? — попита той.

— Щях да се науча как да нося шалове по милион различни начина, щях да си купувам хрупкави френски хлебчета и щях да напиша прекрасен, трагичен роман. Промених решението си, когато осъзнах, че всъщност само искам да посетя Париж, а и защо ще искам да пиша прекрасен, трагичен роман, когато не желая да прочета такъв?

— На колко години беше, когато го осъзна?

— Втори курс в колежа, когато една сухарка, ограничена преподавателка по английска литература, ни накара да изчетем купища прекрасни, трагични романи. Всъщност не разбрах какво толкова беше прекрасното в някои от тях. Самата аз бях публикувала къс разказ в „Удивителни истории“ — нещо като предшественик на поредицата, която пиша сега. Бях пощуряла по тях.

— Тогава си била на колко, деветнайсет или двайсет? — Той си каза, че трябва да открие този разказ и да го прочете, за да има представа за някогашната Лила. — Сигурно е нещо, по което човек може да пощурее.

— Точно така. Дори баща ми беше срещу мен.

— Дори?

— Не биваше да се изразявам така. — Тя сви рамене и загреба от зърнената закуска. — Според неговия начин на мислене писането на романи е чудесно хоби. Но той очакваше, че дъщеря му ще се захване с нещо по-сериозно и ще стане преподавател в колеж. Както и да е, слуховете стигнаха до тази преподавателка в колежа, която пред всички студенти заяви, че това е бездарно съчинен боклук за масовата публика и всеки, който чете или пише популярни боклуци за масовата публика, си губи времето в нейния курс, както и в колежа.

— Е, тя е била кучка, при това завистлива.

— Несъмнено беше кучка, но аз й повярвах. Всичко написано през последните сто години за нея беше боклук. Във всеки случай аз приех думите й присърце. Напуснах нейния курс и колежа, за ужас на родителите ми. И така…

Тя понечи отново да свие рамене, но той сложи ръка върху нейната.

— Натрила си носовете на всички.

— Колкото до това, не знам. Ти как…

— Не, не ме питай как съм прекарал годините си в колежа. Какво си правила, когато си напуснала колежа?

— Изкарах няколко курса за писане на популярна литература и започнах да поддържам блог. Тъй като баща ми започна да вдига пара, че армията щяла да ми даде насока и щяла да ме научи на дисциплина, станах сервитьорка, за да не се чувствам виновна, задето приемах парите му, но не и неговите съвети. Сега той се гордее с мен. Продължава да мисли, че някой ден ще напиша нещо прекрасно, макар и не трагично, но харесва това, което пиша. Е, поне по-голямата част.

Аш реши засега да не засяга темата за баща й. Знаеше всичко за бащи, които не бяха особено доволни от професионалната кариера на децата си.

— Купих си твоята книга.

— Не си го направил. — Смутена и в същото време развълнувана и зарадвана, тя го погледна невярващо. — Наистина ли?

— И я прочетох. Забавна е, интелигентно написана и невероятно живописна. Знаеш как да нарисуваш картина с думи.

— Огромен комплимент от някой, който наистина рисува картини. Още по-голям комплимент е, че си прочел една книга за юноши.

— Аз не съм тийнейджър, но романът ме грабна. Разбирам защо Райли няма търпение да си купи втората книга. Не съм го споменавал досега — поясни той, — защото реших, че ще си помислиш, че го казвам, само за да те подмамя да спиш с мен. Вече е твърде късно за това.

— Това беше… мило. Навярно щях да си го помисля — но все пак щеше да спечелиш точки. Но по този начин си извоюва много повече. Тук е хубаво — въздъхна тя и посочи към хоризонта. — Изискан жилищен район, но всичко е в реда на нещата. На този фон императорското яйце и безмилостните колекционери изглеждат като художествена измислица.

— Кейли би могла да намери такова.

Лила се замисли за своята героиня и поклати глава.

— Не, няма да е на Фаберже, а някое легендарно, мистично яйце. Драконово яйце или вълшебно кристално яйце. Хм, това би било интересно. И ако ще я карам да прави нещо, май е по-добре да се връщам при нея.

Аш също се изправи.

— Искам и тази нощ да остана тук.

— О! Защото искаш да спиш с мен, или защото не искаш да ме оставяш сама?

— И двете.

— Първото ми харесва повече. Но не можеш да се настаниш тук като мой колега по наглеждането на апартамента, Аш.

Той докосна ръката й, когато тя се захвана да прибира чиниите върху подноса.

— Остави всичко това за довечера.

— Добре — съгласи се тя, защото планът му й допадна.

— А утре ще ми отделиш два часа да ми позираш в ателието. Можеш да доведеш кучето.

— Наистина ли?

— Можем да се разходим до пекарната на Люк.

— Подкупваш ме с любимите ми капкейкове. Добре. Да видим какво ще стане днес. Нека първо се срещнем с Керинов, той е пръв в списъка.

Аш харесваше списъците и дългосрочните планове, определянето на всички стъпки по пътя от начало до край. Харесваше му да е тук с Лила. Но започваше да се замисля какво би било и какво би си струвало да стигне до край.

* * *

Лила се върна с Ърл Грей от следобедната му разходка и завари портиера да разговаря със слаб, дребен мъж, с малко коремче и дълга, посивяла брада. Носеше избелели джинси, тениска с името на рок групата „Грейтфул Дед“^[2] и чанта, провесена през рамото му.

Тя го взе за куриер и щеше да отмине, след като се усмихна на портиера, но го чу какво каза с лек акцент.

— Аз съм Алексей Керинов.

— Господин Керинов? — Лила очакваше да е по-възрастен, около петдесет и пет годишен, с костюм и побеляла коса и може би с малка, добре оформена козя брадичка.

Той я изгледа предпазливо през тъмните си очила.

— Да.

— Аз съм Лила Емерсън. Приятелка на Аштън Арчър.

— А, да. — Протегна й ръка, мека като на бебе.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Имате ли нещо против да ми покажете някакъв документ за самоличност?

— Не, разбира се. — Извади портфейл и й подаде шофьорската си книжка.

Тя забеляза, че е за управление на мотоциклет. Освен това се разминаваше с представата й за него.

— Ще се качите с мен. Благодаря, Дуейн — каза Лила.

— Няма защо, госпожице Емерсън.

— Мога ли да оставя тук куфара си? — Керинов посочи към куфара на колелца, оставен до него.

— Естествено — каза му Дуейн. — Ще ви го пазя.

— Благодаря ви. Бях във Вашингтон — каза той на Лила, като я последва към асансьора — по работа. Имате пудел колкото чаена чаша? — Протегна опакото на дланта си към Ърл Грей, за да я помирише. — Тъща ми имаше такова кученце, наричаше го Киви.

— Това е Ърл Грей.

— Много подходящо.^[3]

— Така е. А вие сте фен на „Грейтфул Дед“? — Тя кимна към тениската му и го видя как се ухили.

— Първият концерт, на който отидох след пристигането ми в Америка, беше техният. Останах поразен.

— Откога живеете тук?

— Бях на осем, когато напуснахме това, което тогава наричаха Съветски съюз.

— Преди падането на Берлинската стена.

— Да, преди това. Майка ми беше балерина в Болшой театър, а баща ми — учител по история, много мъдър мъж, който криеше политическите си предпочитания така старателно, че дори децата му не ги знаеха.

— Как се измъкнахте?

— Разрешиха ни, на сестра ми и на мен, да присъстваме на представлението на „Лебедово езеро“ в Лондон. Баща ми имаше контакти, приятели в Лондон. Двамата с майка ми са планирали всичко от месеци, без да казват на Талия и на мен. Една вечер, след представлението, цялото ни семейство се качи на едно такси. Сестра ми и аз си помислихме, че отиваме да вечеряме въпреки късния час. Но в колата не видяхме таксиметров шофьор. Оказа се, че ще ни вози един приятел на баща ни. Минахме през лондонските улици и стигнахме до посолството, където ни дадоха убежище. След това заминахме за Ню Йорк. Беше много вълнуващо.

— Обзалагам се, че е било така, особено за едно осемгодишно момче.

— Тогава, докато всичко не се уреди, не осъзнавах риска, който те бяха поели. Дотогава живеехме добре в Москва, дори можеше да се каже, че бяхме от привилегированите.

— Но те са искали свобода.

— Да. Повече за децата си, отколкото за себе си. Те ни направиха този подарък.

— Къде са сега?

— Живеят в Бруклин. Баща ми е пенсионер, а майката ми има малка танцова школа.

— Оставили са всичко зад гърба си — отбеляза тя, когато излязоха от асансьора. — Осигурили са свободен живот на децата си в Америка. Те са герои.

— Да, вие ме разбирате. Аз им дължа… възможността да слушам концерт на Джери Гарсия^[4] и всичко останало. Вие също ли бяхте приятелка на Вини?

— Не, всъщност не. Но вие сте бил негов приятел. — Тя отключи вратата на луксозния апартамент. — Съжалявам.

— Беше добър човек. Погребението му е утре. Никога не съм мислил, че… Разговаряхме само преди няколко дни. Докато четох документите, си казах, че Вини ще полудее, като научи какво е написано в тях. Нямах търпение да говоря с него, да се срещнем и да обсъдим какво трябва да се направи. А сега…

— Сега трябва да погребете приятеля си. — Тя докосна ръката му и го поведе навътре.

— Тук е чудесно. Такава гледка! Това е Джордж Трети — доближи той лакирания шкаф. — Красив е, съвършен. Мисля, че е изработен през 1790. Виждам, че колекционирате китайски кутийки за тютюн. Този опал е изключително фин. А това… Извинете.

Той се обърна към нея и размаха ръце във въздуха.

— Антиките са моята страст и понякога се самозабравям.

— Страст, която сте споделяли с Вини.

— Да. Запознахме се на един търг. Бяхме конкуренти в наддаването за един стол с атлазена дамаска в стил френски класицизъм.

Тя долови в гласа му възбуда и съжаление.

— Кой спечели?

— Той. Беше неудържим. Имате изключителен вкус, госпожице Емерсън, и безпогрешен усет.

— Казвайте ми Лила и това всъщност не е…

Аш излезе от асансьора. Изгледа набързо Керинов и веднага отиде до Лила, като я закри с тялото си.

— Аш, това е Алексей Керинов. Срещнах го във фоайето, като се прибрах с Ърл Грей.

— Подранил сте.

— Да, влакът пристигна по-рано. Имах късмет веднага да хвана такси. Дойдох направо при вас, както поискахте. — Керинов вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Имате право да сте предпазлив.

— Той ми показа шофьорската си книжка, преди да се качим тук. Имате мотоциклет, нали?

— Да, Харли Дейвидсън, модел V-Rod. Жена ми не е много доволна. — Усмихна се леко, но не сваляше предпазливия си поглед от Аш. — Виждал съм ваша снимка — каза му Керинов, — на която сте заедно с брат ви Оливър и сестра ви Жизел, сред децата на Вини, около разкошна маса от епохата на крал Уилям и кралица Мери, с прекрасни инкрустации, в трапезарията на първия етаж в дома му. Той ви приемаше като свой син.

— И аз се чувствах така. Благодарен съм ви, че дойдохте толкова рано — каза Аш и му подаде ръка.

— Изнервен съм — призна Керинов. — Почти не съм мигнал, откакто разговаряхме. Информацията в документите е важна. За императорски яйца често се говори в моите кръгове, особено за изгубените. В Лондон, Прага, Ню Йорк. Обаче няма никакви следи, водещи до тях. Но това? Това тук е един вид карта, пътеводител. Никога не съм се натъквал на нещо толкова подробно.

— Нека да седнем — обади се Лила. — Да направя ли чай? Или кафе? Или нещо студено?

— Нещо студено ще ми дойде добре.

— Можем да отидем в дневната — реши Аш. — Там ще бъде по-удобно да видим какво ни носите.

— Може ли да ми кажете какво знае полицията? За Вини. За Оливър. Трябва да добавя, че ми е много мъчно за брат ви. Запознах се с него в магазина на Вини. Толкова млад и много очарователен — завърши той с искрено съжаление.

— Да, такъв беше.

— Документите негови ли са? На Оливър.

— Той ги е притежавал. — Аш покани с ръка Керинов да седне на един от столовете край дългата маса.

— И е умрял заради тях, също като Вини. Умрял е заради това, до което документите са можели да го отведат. Тези яйца струват милиони долари. В исторически смисъл откриването им е безценно. За един колекционер тяхната стойност е неописуема. Несъмнено има такива, които са готови да убият заради тях. А в исторически план те са опетнени с кръвта на членовете на царското семейство.

Керинов седна, отвори чантата си и извади кафяв хартиен плик.

— Това са документите, които Вини ми даде. Трябва да ги пазите на сигурно място.

— Ще ги пазя.

— А ето и моите преводи. — Преводачът извади още два плика. — По един плик за всяко яйце. Тези страници също трябва да се пазят. Документите бяха предимно на руски, както Вини, а навярно и вие сте предполагали. Има и няколко документа на чешки. Техният превод ми отне повече време. Може ли да започна? — попита Керинов, преди да отвори плика.

— Тук виждате описанието, за което вече знаем от фактурата на Фаберже, от инвентарния опис за заграбените след революцията императорски съкровища.

Аш прочете превода за Херувима с колесницата.

— Яйцето е било поръчано от Александър III за съпругата му Мария Фьодоровна. По онова време цената му е била двайсет и три хиляди рубли. Голяма сума за онези години. Някои биха добавили, че е непростим каприз, ако се има предвид окаяното състояние на страната и народа. И все пак тази цена е несравнимо по-ниска от сегашната му стойност.

— Благодаря ви — каза той, когато Лила остави на масата поднос, върху който имаше кана с лимонада и висока чаша с лед. — Лимонадата е любимата ми напитка.

— Също и на мен.

Той вдигна чашата веднага щом Лила я напълни и жадно я пресуши.

— Гърлото ми пресъхна. Това е едновременно опасно и вълнуващо.

— Като да избягаш от Съветския съюз след балетно представление.

— Да. — Мъжът пое бавно въздух. — Да. Николай II, който седнал на трона след баща си, изпратил милиони селяни в Първата световна война. Било е ужасна участ за хората и за страната, като това е посяло семето на революцията. Работниците се сплотили, за да съборят властта. Временното правителство, съставено от банкери и други като тях, било пометено от съветите. Ленин взел властта след кървавата баня през есента на 1917 и конфискувал императорските съкровища, цялата собственост на царя, а царското семейство било екзекутирано. Той искал да натрупа чуждестранна валута в хазната и да сложи край на войната. Това е история, знам, но фонът на събитията е от значение.

— От баща си сте се научили да цените историята — отбеляза Лила и погледна към Аш. — Баща му е бил учител по история, преди да избягат.

Аш никак не се изненада, че Лила вече се е запознала със семейната история на Керинов.

— Да, от баща ми. Изучавахме историята на родината ни, както и на другите държави, но Русия си остава страната, в която сме се родили. — Керинов отпи още една глътка. — И така войната продължила, а опитите на Ленин да сключи мир с Германия пропаднали. Той изгубил Киев. Мирният договор бил подписан, когато противникът стигнал на броени километри от Петроград. Войната на източния фронт приключила.

— Ужасно време — промърмори Лила. — Защо не сме извлекли поука от историята?

— Баща ми би казал, че хората, заграбили властта, най-често са алчни и жадуват за повече. Две войни, световната и гражданската, са коствали на Русия реки от кръв и несметни съкровища, но и мирът също имал много висока цена. Някои от царските съкровища са били продадени явно, други — тайно. А някои са останали в Русия. От петдесетте императорски яйца всички, с изключение на осемте, са в музеи или частни колекции, дотолкова ни е известно — добави той.

Потупа с пръст по разпечатката, която бе донесъл.

— Ето това тук се отнася за яйцето Херувима с колесницата, продадено през 1924. Това е след смъртта на Ленин, по време на борбите за власт между чекистките тройки, точно преди Сталин да заграби цялото управление. Войни и политически игри. Изглежда, че една от чекистките тройки е имала достъп до част от царските съкровища и може би просто за лично облагодетелстване е продала яйцето на Владимир Старски за две хиляди рубли. Много по-малко, отколкото е струвало, но при съветската власт това е била огромна сума. В този документ се казва, че Старски е отнесъл яйцето в Чехословакия като подарък за жена му.

— А това всъщност не е официално документирано, защото на практика яйцето е било откраднато?

— Да — кимна Керинов на Лила. — Според законите и мисленето по онова време, съкровището е принадлежало на съветската власт. Но яйцето било отнесено в Прага и останало там до следващата му продажба през 1938, когато нацистите нападат Чехословакия. Целта на Хитлер била да асимилира страната и да пороби населението й, да смаже чешките интелектуалци. Яйцето било продадено от сина на Старски на американеца Джоунас Мартин от Ню Йорк за пет хиляди щатски долара.

— Този Старски трябва да е бил отчаян — заключи Лила. — За да избяга заедно със семейството си от Чехословакия, по-далеч от войната, сигурно е продал повечето от ценностите, които е притежавал. Тръгнал е на път почти без багаж, но с много пари, за да се махне възможно по-далеч от хитлеристите.

— Така мисля и аз. — Керинов удари с юмрук върху масата, за да го потвърди. — Отново започнала война, но с още по-ужасни кръвопролития. За Джоунас Мартин успях да открия само, че е бил богат американски банкер. Тази сума за него е била нищо. Смятам, че за него яйцето е било дребно украшение, сувенир с изящна изработка. Синът на Старски го е продал, вероятно без да е бил наясно с истинската му стойност. И така яйцето се озовало в Ню Йорк, в една изискана къща в Сътън Плейс.

— Където Оливър го открил сред скъпоценностите на наследницата на Мартин — Миранда Суонсън.

— Тя е внучка на Джоунас Мартин. Документите приключват с разписката за продажбата на яйцето на Мартин. Но…

Керинов отвори втория плик.

— Несесерът. Описанието му е приложено заедно с описанието на Херувима с колесницата. И историята му е същата. Война, революция, смяна на властта. Конфискувано е, последните официални сведения за него датират от 1922, когато е отбелязано прехвърлянето му в сейфовете на Совнаркома. Оттам е пътувало заедно с първото яйце — като съпрузи, би могло да се каже — от Русия до Чехословакия, а оттам до Ню Йорк. Император Александър III го подарява на майка си Мария Фьодоровна, после Ленин го конфискува, докопва го една от крадливите чекистки тройки, продава го на Старски, а синът му го препродава на Джоунас Мартин.

— Излиза, че и двете яйца са били в Ню Йорк. — Аш погледна към Лила. — Нашата версия се оказва погрешна.

— Двете — потвърди Керинов, — но до 12 юни 1946, когато Несесерът поема по нов път. Това… извинете.

Отвори плика с документите на руски език.

— Ето, ето тук. — И посочи към един раздел от документа. — Това отново е на руски, но е написано на лош руски език. С граматически неточности и някои сбъркани имена. Написано е било от някой, който не е владеел руски добре, но е бил запознат с историята на Несесера. Тук яйцето не е назовано по име, а е приложено само описанието му. Наричали са го яйце кутия със скъпоценни камъни. Дамски комплект за маникюр с тринайсет части. Спечелил го е Антонио Бастоне при игра с пет карти срещу Джоунас Мартин Младши.

— При игра на покер — промърмори Лила.

— Поне така го преведох. Както казах, руският не е съвсем правилен, но се разбира. Тук има участие синът.

— Синът хвърля на масата красивата дрънкулка, когато е свършил парите в брой, но е очаквал да спечели раздаването.

Керинов кимна към Аш.

— Логично предположение. Виждате ли тук? Споразумели са се цената да е осем хиляди. Но младият Мартин не е имал късмет. Джони Каръка, както се казва. Открих данни за него в „Кой кой е“ от същата година. Бил е на двайсет, студент по право в Харвард. Но за Антонио Бастоне не открих нищо повече, освен името му.

— Звучи почти като виц — обади се Лила, — като се прибавят и документите на руски. Те никога не са си направили труда да разберат какво са притежавали. На този Джони определено не му е пукало. Захвърлил е яйцето с лека ръка, просто една красива, немного скъпа дрънкулка, която се мотае из къщата.

— Това е нещо, което и Оливър би направил — рече Аш тихо. — Също толкова безгрижно. Кръгът се затваря, нали?

Лила положи ръка върху неговата и пръстите им се преплетоха.

— Оливър не е имал възможност да се поучи от грешките си. Сега ние имаме шанс да оправим нещата.

— Можем да открием яйцата. — Керинов се наведе нетърпеливо напред. — Абсолютно вярвам в това. Историята им трябва да бъде проучена по-обстойно и да се попълнят белите петна. Да се замислим за това къде са попадали, къде са били пренасяни. Как са оцелели. Не са загубени навеки и могат да бъдат открити. Вини щеше да налее водка и да вдигне тост за успеха на търсенето.

— И какво ще правим, ако ги открием? — зачуди се Аш.

— Те принадлежат на някой музей. Тук. В най-големия град на света. Руснаците вероятно ще възразят, но документите за собственост са неоспорими. Всичко е тук. Продажби и препродажби. Те са велики произведения на изкуството, исторически ценности. Трябва да принадлежат на света.

Вдигна чашата си, после рязко я остави.

— Нали нямате намерение да ги задържите, да ги затворите под стъклен похлупак? Господин Арчър, вие сте богат човек, можете да си позволите да проявите щедрост. Вие сте човек на изкуството и трябва да разбирате колко е важно изкуството да е достъпно за хората.

— Няма нужда да ме убеждавате. Просто исках да разбера вашето мнение. Лила?

— Да.

— Добре. Оливър е получил тези документи и Херувима с колесницата.

— Извинете, „и“ ли казахте? Може би имахте предвид „за“?

— „И“ — повтори Аш. — Той е получил документите и яйцето.

Керинов едва не припадна на стола. За миг лицето му стана мъртвешки бледо, после яркочервено.

— Мили боже, мили боже. Той… Имате го? Притежавате едно от изгубените императорски яйца? Тук? Моля ви, аз трябва да…

— Не е тук. На безопасно място е. Мисля, че Оливър е сключил сделка с някого, после е постъпил безразсъдно, опитвайки се да вдигне мизата. Вследствие на което двамата с приятелката му са убити. Вини също беше убит, докато се опитваше да ми помогне да подредя пъзела. Така че става дума за повече от лов на съкровище.

— Разбирам. Извинете ме за момент. — Руснакът стана, отиде до прозореца, върна се до масата, после отново приближи до прозореца. — Сърцето ми сякаш ще се пръсне. Мисля какво щеше да каже баща ми, един човек, който изучава миналото и винаги се е отнасял с презрение към играчките на богатите. Какво щеше да каже, ако можех да му споделя, че синът му има принос във връщането на тази частица от историята на света?

Върна се при масата и се отпусна бавно и сковано на стола като старец и добави:

— Навярно е глупаво да мисля за баща си в този момент.

— Не — поклати глава Лила, — не е глупаво. Ние всички искаме бащите ни да се гордеят с нас.

— Дължа му — Керинов се потупа по гърдите — толкова много. За мен като човек, който навярно възприема играчките на богатите мъже като изкуство, това е делото на живота ми. Вини…

Гласът му пресекна и той притисна пръсти към очите си. Когато ги свали, сплете ръце върху масата и каза:

— Вие ми се доверихте, за което съм ви много благодарен. Не съм достоен за подобна чест.

— Вини ви е вярвал.

— Ще направя за вас всичко, което бих направил за него. Всичко, което мога. Той гледаше на вас като на свой син — повтори Керинов. — Затова ще направя всичко, което е по силите ми. Вие сте го видели, докосвали сте го.

Аш мълчаливо извади телефона от джоба си и показа снимките, които бе направил на яйцето.

— Господи. Боже. Това е повече от изключително. Доколкото знам, вие притежавате единствената ясна снимка на този шедьовър на изкуството. Трябва да бъде предадено в музей, най-добре в „Метрополитен“. Не бива отново да бъде скривано от света.

— Когато всичко приключи, няма да бъде скрито. Хората, които искат това яйце, убиха двама членове на семейството ми. Това е не само произведение на изкуството и част от историята, а моето оръжие. А сега се оказва, че има и още едно яйце. Искам да го открия, преди те да са го направили. За целта трябва да намеря Антонио Бастоне или по-скоро неговите наследници. Ако още е жив, би трябвало да е на повече от деветдесет години, така че е малко вероятно.

— Но има голяма вероятност той отново да го е продал или изгубил в друга игра на покер, или да го е подарил на някоя жена. — Лила вдигна ръце. — Но не мисля, че дори синовете на богаташите, особено ако имат лош късмет, печелят всеки ден на покер лъскави дрънкулки. Затова може би историята е забравена, както и това, което се е случило с печалбата. Все пак е нещо, откъдето да започнем.

— Юридически факултет в „Харвард“, 1946. Може би са били състуденти. Нищо чудно Миранда Суонсън да знае нещо за тази история. Мога да задействам някои връзки — реши Аш.

— А аз ще направя още някои проучвания. Имам и друга работа, но засега тя може да почака. Ще се съсредоточа върху тази задача. Благодарен съм, че съм част от всичко това, част от историята. — След още един продължителен поглед Керинов върна телефона на Аш.

— Почакайте за минута. — Лила стана и излезе.

— Всичко това трябва да остане в строга тайна — каза Аш.

— Разбирам. Имате думата ми.

— Дори от семейството ви.

— Дори от него — съгласи се Керинов. — Аз познавам някои колекционери, както и други, които може би ще знаят повече. Благодарение на контактите си мога да открия кой има конкретен интерес от яйцата на Фаберже или руски антики.

— Бъдете внимателен, когато разпитвате. Те убиха трима души. Няма да се поколебаят да го сторят отново.

— Моята работа е да задавам въпроси, да събирам информация за колекционери и колекции. Няма да питам нищо, което би събудило подозрения.

Лила се върна с поднос, върху който имаше три малки чаши за шотове и запотена бутилка холандска водка „Кетел уан“.

— Много сте любезна — погледна я Керинов одобрително.

— Мисля, че моментът е подходящ. — Наля три шота леденостудена водка и вдигна чашата си. — За Вини.

— За Вини — промърмори Керинов и гаврътна шота.

— И още по едно. — Лила напълни отново чашите. — За вечното изкуство. Как се казва на руски „Наздраве“, Алексей?

— Ако пия за вашето здраве, казвам „За ваше здоровье“.

— Добре. За ваше здоровье.

— Имате усет към езиците. За вечното изкуство, за наше здраве и за успеха.

Допряха чашите си. Трите силни пожелания, слети в едно.

А това, помисли си Лила, като изпи водката на екс, бе началото на следващата крачка.