Нора Робъртс
Колекционерът (28)

25.

Благодарение на биологичния си часовник той се събуди в някакъв безбожно ранен час, напълно объркан от часовата разлика при пътуването от единия континент до другия и обратно. Мракът и тишината му подсказаха, че нямаше да му хареса това, което показваше часовникът, който взе от нощното шкафче, и примижа щом циферблатът светна. Беше четири и трийсет и пет сутринта.

Все пак можеше да използва този убийствено ранен час за нещо полезно, но явно Лила се беше не само събудила, но я нямаше и в леглото.

Беше я убедил, че бе много по-разумно, преди да започне следващата си работа, да остане в жилището му, отколкото да притеснява Джули и Люк или да отиде на хотел.

Беше я ядосал, когато й каза, че я обичаше и възнамеряваше да я спечели, независимо колко време и усилия щеше да му отнеме. Това обаче не го обезпокои. Предпочиташе, когато бе възможно, да излага нещата ясно и открито. А тя трябваше да свикне с това.

Разбираше, че като й призна любовта си и в същото време й заяви, че няма да я притиска, я смути и обърка. Той бе очаквал такава реакция. Точно този подход даваше добри плодове в отношенията му с многобройното му семейство. Аш нямаше намерение да й натрапва чувствата си, нито да бърза. Една ясна цел, която си заслужаваше преследването, изискваше определена… стратегия и тактика.

А една жена, която си заслужаваше да спечели, изискваше същото.

Имаше нужда от време, за да избистри стратегията и тактиката си, ала най-важното в момента беше да я защити. Това означаваше, че Джей Мадок и Николай Васин трябваше да бъдат спрени. Ключът към тази цел бе скрит в старите конюшни на семейното имение.

След като със съня бе свършено, той се нуждаеше от две неща: Лила и чаша кафе.

Докато слизаше по стълбите, чу музика. Не, някой пееше, осъзна той. Лила пееше… тичайте, тичайте и кучета? Учуден, той се спря за миг и разтърка лицето си с ръце.

Дъжд и вятър и… „Нещавена кожа“^[1], каза си Аш. Тя беше в кухнята му, посред нощ и със завидно хубав глас пееше песента от сериала.

Защо някой ще пее песен за стадо говеда в четири и половина сутринта?

Той влезе, когато тя вече подкарваше стадото. Седеше върху кухненския плот в къс, тънък пеньоар, стигащ до средата на бедрата й. Босите й крака се люлееха в такт с песента. Ноктите на краката й бяха лакирани с яркосин лак, а косата й бе събрана в хлабав кок.

Дори и без кафе той щеше да бъде безкрайно щастлив и доволен да я намира точно такава всяка сутрин до края на живота си.

— Какво правиш?

Тя подскочи леко и отпусна универсалния инструмент, който стискаше.

— Смятам да ти купя каишка със звънче на нея. Сънувах странен сън, в който баща ми, облечен в униформа, настояваше да ме научи как се лови риба с муха, затова стояхме до коленете в един бързей, а рибата беше… — Махна с ръце нагоре-надолу във въздуха, за да покаже подскачаща риба. — Но това бяха анимационни риби, което правеше всичко още по-странно. Едната пушеше пура.

Аш я зяпаше слисан.

— Какво?

— Точно това казах и аз. Баща ми обичаше да гледа стари уестърни по някакъв телевизионен канал, специално за такива филми. И сега тази „Нещавена кожа“ е заседнала в главата ми, защото трябваше да се науча ловя риба с муха. Помогни ми.

— Познах песента от филма, имам го. — Що се отнасяше до съня, той все още нищо не проумяваше. — А какво правиш с този инструмент в четири и половина сутринта?

— Някои от вратичките на шкафчетата са се разхлабили и това ме подлудява. Просто затягам винтовете. А вратата на килера леко скърца или по-точно скърцаше. В шкафа с инструментите нямаше смазочно масло, затова трябваше да извадя моето. Аш, не можеш да живееш на този свят без смазочно масло. И без тиксо. Както и без мигновено залепващо лепило.

— Ще си го отбележа.

— Говоря сериозно. Веднъж написах на производителите на смазочно масло благодарствено писмо за серията им от малки опаковки. Винаги нося една тубичка в чантата си, защото човек никога не знае кога ще му потрябва.

Той отиде при нея, сложи ръцете си на плота от двете й страни.

— Часът е четири и половина сутринта.

— Не можах да спя заради часовата разлика и онази анимационна риба, пушеща пура. Не можех да работя, защото в главата ми е каша от пътуването. Затова реших да направя малко домашен ремонт. Можем да го сметнем като заплащане за престоя ми тук.

— Не искам да ми плащаш за престоя си.

— Но аз искам. Така ще се чувствам по-добре. Плащам и на Джули.

— Добре. — Той я вдигна от плота и я пусна да стъпи на пода.

— Още не съм свършила.

— Препречила си ми пътя до кафемашината.

— О, аз вече изпих две чаши една след друга. Не биваше да го правя, защото сега се чувствам превъзбудена.

— Наистина ли? — Той провери колко кафе има в машината и видя, че тя го бе заредила догоре. — Не бях забелязал.

— Дори разсеяният ми от пътуването мозък може да долови сарказма. Искаш ли да боядисаш банята на долния етаж? Мислех си за онези красиви, стари сгради във Флоренция. Има специална техника, която имитира стара мазилка. Би било страхотен фон за всякакви произведения на изкуството. Смятам, че мога да го направя, като пробвам първо с банята, тъй като тя е малка и дори и да оплескам нещо, няма да е фатално.

Той само се взираше в нея, докато машината смля зърната и започна да вари кафето. Беше започнала с „Нещавена кожа“ и стигна до смазочни масла и боядисване на бани.

— Какво? Посред нощ е, а ти говориш за боядисване на бани. Защо?

— Защото в основни линии свърших книгата си, а следващата ми работа започва след близо две седмици. И освен това съм изпила две чаши кафе. Ако не съм заета, ще се превъзбудя още повече.

— Не ти ли се струва, че да надхитриш една професионална убийца и лудия й шеф е достатъчно ангажиращо занимание?

Лила се опитваше да не мисли за това.

— Когато съм заета, ми помага да не мисля, че познавам една убийца толкова отблизо, че дори я ударих с юмрук в лицето. За втори път в живота си удрям някого в лицето.

— А кога беше първият път?

— О, това беше Трент Ванс. Бяхме на тринайсет и смятах, че го харесвам, докато той не ме притисна към едно дърво и не сграбчи гърдите ми. Не че имах някакви, но все пак той… — Тя вдигна ръце със свити длани. — Затова го цапардосах.

Лишеният от кофеин мозък на Аш се напъна, за да си представи сцената.

— И в двата случая удрянето с юмрук е било оправдано.

— Щом го казваш, значи и ти си удрял някого в лицето. При все това съм съгласна с теб. Както и да е, ако можех да приема раздаването на юмручни удари като нещо, което искам да правя, то със сигурност вече щях да съм измислила какво можем да направим, какво трябва да направим и какво не бива.

— И боядисването на банята ще реши всичко това?

— Възможно е.

— Давай тогава. — Отпи от кафето и благодари мислено на Бога.

— Наистина ли?

— Ти ще я виждаш или ще я ползваш също толкова и вероятно повече от мен, защото ще живееш тук между два поредни ангажимента.

— Никога не съм казвала, че аз…

— Забавлявай се с банята — прекъсна я Аш. — И двамата ще почакаме да видим дали ще ни хареса.

— А междувременно?

— Междувременно, след като полицаите явно не са стигнали до никъде или поне не ни информират за хода на разследването, смятам да се свържа директно с Васин.

— Директно? И как?

— Ако ще водим истински разговор, имам нужда първо да хапна. — Отвори хладилника и се вгледа в почти празните рафтове. Надникна във фризера. — Има замразени гофрети.

— Става. Той живее много усамотено, а ние дори не сме сигурни къде точно е в момента. Ами ако е в Люксембург? Сега сигурно ще кажеш, че просто ще се метнем на частния ти самолет и ще отскочим до Люксембург. Никога няма да свикна с това.

— Самолетът не е мой, на семейството е.

— Все едно. С такова огромно богатство той се е обградил с много стени. Метафорично казано.

— Метафоричните стени обикновено се състоят от хора — адвокати, счетоводители, бодигардове. Хора му чистят къщите, приготвят му храната. Той има лекари. Колекционира предмети на изкуството, така че някой трябва да се занимава с това. Има много служители.

— Включително и лична убийца.

— Включително — съгласи се Аш и сложи две замразени гофрети в тостера. — За начало ми е нужен само един човек за връзка.

Сърцето й сякаш замря.

— Не мислиш да използваш за целта наемната му убийца.

— Тя би била най-директната ни връзка. Но след като навярно все още е в Италия, мисля, че ще започнем с адвокатите. Васин има бизнес в Ню Йорк, има собственост в Ню Йорк, следователно ще има и адвокати в Ню Йорк.

Той зарови в шкафа, чиято вратичка тя бе затегнала, и извади бутилка със сироп.

Лила предпазливо огледа бутилката.

— Откога стои там?

— Това е сок от растение, така че какво значение има?

Дръпна гофретите от тостера, метна по една в чиния, поля ги със сиропа и й подаде едната.

Тя се намръщи над недопечената гофрета, плуваща в съмнителния сироп.

— Винаги си имал готвачи, нали?

— Да. Освен това познавам хора от Лонг Айланд, които имат готвачи, така че това също е една възможност. — Грабна два ножа и две вилици, подаде един комплект на нея и застанал прав до плота и разряза гофретата си. — Но чрез адвокатите е по-директно. Нашите адвокати ще се свържат с неговите и ще ги уведомят, че искаме среща. След това ще чакаме някаква реакция.

— За него ще е неочаквано. Предложението може да го ядоса или заинтригува. А може би и двете.

— Двете е добре — реши Аш. — Дори е по-добре.

Лила трябваше да прокара с нещо лепкавата гофрета през гърлото си и отвори хладилника.

— Имаш зеленчуков сок „V8“ с манго — възкликна тя. Извади неотворената бутилка и я разклати, докато си мислеше, че той бе запомнил и купил дори любимия й сутрешен сок, което беше много по-романтично, отколкото рози и поезия. — Ти също трябва да пийнеш малко. Ще ти се отрази добре.

Аш само се ухили и тя извади две чаши.

— Да се върнем към вероятността за Люксембург. Васин няма да признае, че е имал нещо общо със случилото се с Оливър. Трябва да е луд, за да го направи — продължи Лила.

— Той е отшелник, който наема убийци, за да докопа предмети на изкуството, които не може да покаже на никого. Мисля, че това е достатъчно, за да го обявим за луд.

— Имаш право. — Лила остави чашата със сока върху плота пред него.

— Но аз искам само той да ми направи предложение за яйцето. Не можем да блъфираме, че притежаваме второто, защото знаем, че е у него. Затова ще използваме това, което ни е известно. Дори само едното яйце представлява огромна ценност и изключителна придобивка за един колекционер.

— А да имаш двете е неописуемо. — Гофретата не беше толкова отвратителна, колкото изглеждаше, реши тя. Но ако ще оставаше тук за известно време, определено се налагаше да поеме пазаруването в свои ръце. — А защо ти ще му правиш това предложение, какво ще искаш в замяна? Няма нищо незаконно в притежанието на яйцето. Ти разполагаш с фактура от продажбата, така че сделката е законна.

— Ще бъда пределно ясен, че не искам пари. Искам единствено замяна. Мадок.

— Неговата САД? Защо да ти я даде и от къде на къде тя ще позволи да бъде разменна монета?

— Всеки си има приоритети. Тя е служител и то несъмнено много ценен, но не е нищо повече от платен слуга.

— Тя е човек — възрази Лила. — Ужасен човек, но все пак е човешко същество.

— Ти не мислиш като мъж, който би убил заради едно златно яйце.

— Прав си. — Тя реши за момент да забрави своята чувствителност и морал и да се опита да мисли, да чувства като Васин. — Тя не го интересува, но му е полезна, тя е инструмент.

— Точно така. Фредерик Капели е работил за него или поне е взел някакъв хонорар. Но Васин не се е поколебал да се отърве от него.

— Добре, ще се съглася, че за него яйцата струват много повече, отколкото човешкия живот. Но той не може да рискува да ти я предаде, Аш. Тя ще го изпързаля, ще сключи сделка, ще изпее всичко на полицията. Той няма как да не вземе това под внимание.

Тъй като сокът му беше под ръка, Аш реши да го опита и го намери за изненадващо приятен.

— Аз нямам интерес да я предавам на полицията, нито да я оставям да сключи сделка. Защо да рискувам тя да получи имунитет или статут на защитен свидетел?

— Тогава какво искаш?

Той остави рязко чашата.

— Искам отмъщение, искам тя да си плати, мамка му. Смятам да я накарам да си плати. Кучката уби брат ми. Тя проля семейна кръв, затова сега аз искам да пролея нейната.

Сърцето на Лила отново подскочи, после я побиха тръпки.

— Не можеш наистина да го искаш… не можеш. Не би могъл.

— Но за секунда си помисли, че мога. — Замахна с вилицата и я заби в едно парче от гофретата, напоено със сироп. — Би трябвало ти да ме познаваш много по-добре, отколкото той ме познава или би могъл да ме опознае и въпреки това почти ми повярва. И той ще ми повярва. Ще ми повярва — повтори Аш, — защото част от мен го мисли сериозно.

— Дори и да ти повярва, дори да каже: „Хей, да си стиснем ръцете“, тя няма да тръгне като покорно агънце. Убила е двама опитни агенти, когато са я притиснали до стената.

— Това е негов проблем. Ако иска яйцето, трябва да ми даде кучката, която уби брат ми. Нищо друго не искам. В противен случай ще го унищожа.

— Той никога няма да повярва, че можеш да го направиш.

— Мога да го направя и още как. — Той така рязко се оттласна от плота, че тя трепна и се хвана за ръба. — Заради това проклето нещо двама души от семейството ми са мъртви. То е опръскано с кръвта им. Писна ми да бъда преследван — от полицаите, от него, от наемните му убийци. И всичко това заради някаква изящна дрънкулка, която един мъртъв цар е поръчал за разглезената си съпруга! Майната му. Тук става дума за семейството ми. Аз не съм Оливър и не ми пука за парите. Тя уби брат ми и сега аз ще убия нея или ще разбия яйцето с чук на парчета

— Добре, добре. — Лила вдигна чашата с кафе с трепереща ръка и отново я побиха тръпки. — Това беше много убедително. Направо ми изкара ангелите.

— Не всичко беше театър. Една част от мен наистина го мисли. — Аш се облегна на плота и разтри очите си. — Действително пет пари не давам за яйцето, особено след като тя те поряза с онзи нож.

— О, Аш, това беше просто…

— Не ми казвай, че е било само драскотина. Това не е най-важното, Лила. Ако има възможност, тя ще те убие, без да се замисли. И ти го знаеш. Не казвай нищо повече, когато и без това съм толкова напрегнат и изнервен. Аз искам и имам нужда хората, отговорни за смъртта на Оливър и Вини, дори на жената, която не познавах, да бъдат наказани. Осъдени и хвърлени зад решетките. Яйцето има историческа стойност, ценно е като произведение на изкуството. То принадлежи на музея и аз ще се погрижа да отиде именно там. Защото Вини би искал така. Ако не беше заради него, наистина щях да го натроша с чук.

Очите му я гледаха остро и напрегнато, както когато я рисуваше.

— Бих го разбил с чук на хиляди парченца, Лила, защото ти означаваш несравнимо повече.

— Не знам какво да направя или кажа. — И как би могла, когато всичко в нея тръпнеше от сладък копнеж. — Никой досега не ме е възприемал по този начин. Никой не ме е карал да изпитвам толкова дълбоки чувства.

— Опитай се да свикнеш с това.

— Досега в живота ми не е имало нищо, което със сигурност да взема за себе си. Просто така се случи. Никога не съм си позволявала да се привържа твърде много към нещо, защото може да се наложи да го изоставя. А когато то означава твърде много за теб, от раздялата боли прекалено силно.

— Това е сигурно. — Аш взе ръката й, сви я в юмрук и я сложи върху сърцето си. — То е твое.

Тя усети как бие сърцето му — силно и равномерно. Щеше да е нейно, ако можеше да си позволи да го вземе.

— Не знам как.

— Бях твой, още когато ми протегна ръка и ми даде нещо, за което да се вкопча, дори без да ме познаваш. Затова ми позволи сега аз да ти бъда опора — каза той и я прегърна. — Няма да забравим, нито ще пренебрегнем задълженията си. Ти ще боядисаш банята. Аз ще се обадя на адвокатите. Ти ще свършиш своята работа, а аз моята. И ще бъда твоя опора, ще чакам, докато бъдеш готова да приемеш чувствата си.

Тя затвори очи, за да се успокои. Щеше да вземе това, което той й предлагаше, и да приеме това, което чувстваше. При това веднага.

* * *

Подготовката на банята за боядисване, проучването на специалната техника, купуването на материалите, изборът на грунда и цвета на основата — би трябвало да знае, че един художник би имал собствено мнение за всичко — запълваха времето й. Отдели си един свободен ден, за да отлежи всичко в главата й, и седна да редактира книгата си.

След това запретна ръкави, хвана четката и мечето и се залови за работа.

Аш прекарваше по-голямата част от дните си в ателието. Очакваше да й каже, че трябва отново да му позира, но той не повдигна въпроса. Предполагаше, че си имаше достатъчно грижи да разговаря с адвокатите, опитвайки се да подготви сцената за представлението с Васин.

Не го разпитваше. Можеше да измисли куп сценарии, а в главата й се въртяха поне половин дузина, но нито един не ставаше за първата стъпка. Така че Аш щеше да планира нещата, а тя щеше да се включи след това с идеите си, като последен щрих.

Освен това Лила също имаше достатъчно в чинията си, като основното блюдо бяха нейните и неговите чувства. Дали да отмести чинията настрани: „Не, благодаря, изглежда страхотно, но…?“. Това ли искаше? Или да вкуси една хапка и да каже любезно: „Благодаря, това беше достатъчно?“. Или да се настани удобно на масата и да се наяде до насита?

Но ако се настани удобно, чинията нямаше ли накрая да се изпразни? Или винаги щеше да се чувства сита, като нахранена с хляба и рибите на Христос?

— Спри — заповяда си младата жена. — Просто спри.

— Ако спреш сега, никой няма да може да използва помещението.

Тя погледна през рамо.

И ето го там, центърът на мислите й. Великолепната му черна коса бе разрошена, въпреки наболата брада, лицето му беше все така прекрасно, а разкошното му тяло бе напъхано в джинси — с петно от пурпурна боя върху лявото бедро — и черна тениска.

Приличаше на художник и всеки път, щом го видеше така, кръвта й кипваше.

Беше пъхнал палци в предните джобове на джинсите и я оглеждаше внимателно, както и тя него.

— Какво?

— Чудя се защо мъжете са секси, когато са раздърпани и рошави, а жените са просто запуснати и немарливи. Предполагам, че трябва да обвиняваме Ева — и без това тя носи вина за всичко.

— Коя Ева?

— Онази с Адам. Както и да е, няма да спра да боядисвам, а само някои въображаеми игри. Не се мръщи.

Замахна заплашително с мечето, което бе добре накиснато в грунд.

— Това е само основата. Венецианската техника за полагане на мазилка има много стъпки. Махай се.

— Тъкмо това щях да направя. Трябва да изляза, за да напазарувам. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, аз… — Размисли и притисна свободната си ръка към корема. — По-късно може да огладнея. Искаш ли да си разделим една пица калцоне? Докато се върнеш, ще съм свършила с основата.

— Пица калцоне звучи чудесно, но искам цяла за себе си.

— Аз не мога да изям цяла пица.

— Аз мога.

— Няма значение, тогава ми вземи половин сандвич с пуешко филе и сирене и някаква гарнитура. Сложи от всичко, но да е половин сандвич.

— Добре. — Той се наведе и я целуна. И отново огледа стената, която тя боядисваше.

— Значи разбираш от грунд.

— Както виждаш, да. — Той също така разбираше и какво означаваше да дадеш боя в ръцете на аматьор. Само една малка баня, напомни си Аш, пък и без това рядко я използваше.

— Дръж вратата заключена, не излизай навън и стой далеч от ателието.

— Ако имам нужда да…

— Няма да се бавя. — Той отново я целуна.

— Излизаш сам — извика след него. — Може би трябва да изчакаш да грабна един кухненски нож и да дойда с теб.

Той само се обърна през рамо, усмихна се и каза:

— Няма да се бавя.

— Няма да се бавя — промърмори тя и се върна към боядисването, за да изпусне парата и да се успокои. — Дръж вратата заключена, не излизай навън и стой далеч от ателието. Дори не съм мислила да се качвам горе, преди той да ми забрани.

Погледна към тавана. Щеше да му даде да се разбере, ако сега се качи право в ателието и започне да си вре носа навсякъде.

Но така щеше да наруши етичния си кодекс. Не нарушавай чуждото лично пространство, уважавай границите.

Освен това искаше да приключи с грунда и да преработи една сцена от романа, която сега си представяше по-различно. Можеше да се получи по-добре.

Работата с четката и мечето й доставяше удоволствие — хубаво беше от време на време да сменяш гледната точка. След обяда щеше да седне отново пред клавиатурата.

Отстъпи назад и огледа стените. Топло тосканско жълто — дискретно, с едва доловим оранжев нюанс за подсилване на цвета. Сега трябваше да изчака двайсет и четири часа, преди да започне да полага следващия цвят, който щеше да е с по-наситен светлокафяв оттенък. След това започваше по-интересният етап от процеса.

Дотогава трябваше да почисти не само четките и мечетата, а и себе си.

Все още оглеждаше работата, която бе свършила, когато телефонът в джоба й завибрира. Извади го, за да отговори на обаждането.

— Здравейте, тук е Лила.

— Хареса ли ти италианската ваканция?

Гласът смрази кръвта й. Ядоса се на себе си, задето първата й реакция бе сковаващ страх.

— Да, много. — Огледа се диво, докато говореше — врата, прозорци — почти очакваше да види онова ослепително, екзотично лице през стъклото.

— Не се и съмнявам. Частен самолет, луксозни хотели. Улови в мрежата си голяма и тлъста риба, а?

Лила потисна изблика на гняв и обида и дори успя да се изсмее.

— И освен това изглежда страхотно. А на теб хареса ли ти твоята италианска почивка? Видях те на пиаца дел Синьория. Изглеждаше сякаш бързаше да свършиш нещо важно.

Мълчанието от другата страна показваше, че е улучила в целта, и кратката пауза й помогна да успокои бесните удари на сърцето си. Да се окопити и да си спомни, че телефонът й може да записва разговора.

— Все още ми харесват обувките ти — изрече тя, докато включваше телефона на запис. — Купих си няколко чифта, докато бях там.

— Колко жалко, че не съм те видяла.

— Е, ти беше много заета. Трябваше да убиеш търговец на антики. — Гърлото й, болезнено пресъхнало, се нуждаеше отчаяно от глътка вода, но Лила не можеше да помръдне краката си. — Кой си мислиш, че се обади в полицията, Джей?

Второ попадение в целта, каза си Лила. Да, беше ужасена, но не и безпомощна, нито глупава.

— Полицията не ме тревожи, biao zi. А и те няма да ти помогнат. Следващият път няма да ме видиш. Няма да видиш ножа, докато не го почувстваш.

Тя затвори очи и се облегна на касата на вратата, но се насили гласът й да прозвучи спокойно и уверено.

— Ти и ножът ти миналия път не си свършихте работата. Как е устната ти? Излекува ли се? Или още има нужда да я прикриваш с червилото, което задигна от Джули?

— Ще се молиш да те убия. Фаберже е сделка, но ти не си, bi? Ти ще бъдеш удоволствие.

— Работодателят ти знае ли, че ми се обаждаш, за да ми дрънкаш тъпотии? Обзалагам се, че няма да му хареса.

— Всеки път, когато затвориш очи, ще знаеш, че когато ги отвориш отново, може да ме видиш. Порадвай се на живота си, докато можеш, защото той е кратък, но смъртта, biao zi, е много, много дълга. Нямам търпение да ти покажа колко дълга. Ciao.

Лила притисна телефона до препускащото си сърце. Влезе, залитайки, в банята, за да наплиска лепкавото си от пот лице, после се отпусна премаляла на пода, защото краката й се подкосиха.

Трябваше да се обади в полицията, независимо дали щеше да има полза, но първо трябваше да спре да трепери.

Все пак се бе държала достойно, нали? Колко хора можеха да се похвалят, че са се опълчили на един отмъстителен професионален убиец? И да имат достатъчно ум, за да запишат това геройство на телефона си?

Сигурно списъкът не беше много дълъг.

Това беше лично, помисли си тя. И беше свързано с юмрука в лицето.

— Да. — Пое дълбоко дъх, издиша, после отпусна глава на свитите си колене. — Вече съм по-добре. Само да се обадя на полицаите и… — Не, осъзна тя. На Аш.

Във Флоренция не му се обади и сгреши. Сега се бе държала достойно, но това не означаваше, че трябва да посреща всичко сама, независимо дали бе гордо изправена, или седеше на пода.

Свали телефона от ухото и се втренчи в ръката си, за да се увери, че не трепери. В този момент звънецът на входната врата я стресна и тя изпусна телефона в скута си.

Грабна го отново, изправи се и пристъпи към вратата. Разбира се, тя бе заключена, въпреки че не беше пуснала резето след излизането на Аш. Но стъклата на прозорците бяха уязвими.

Първата й мисъл беше да намери някакво оръжие. Без да откъсва поглед от вратата, тя заотстъпва към кухнята. В кухнята имаше безброй оръжия.

Звънецът отново я накара да подскочи.

Звънецът, помисли си Лила, не се връзваше с думите на Джей „Няма да видиш нито мен, нито ножа“. Една жена, която е дошла да убива, не звъни на вратата.

Глупачка, каза си тя, да подскачаш само защото някой бе позвънил на вратата.

— Просто виж кой е — прошепна. — Отиди и виж кой е, вместо да стоиш тук и да трепериш.

Застави се да отиде и да отвори шкафа, където с разрешението на Аш бе преместила монитора, свързан с охранителната камера. Когато разпозна посетителя, реши, че по-лесно щеше да е, ако пред вратата бе някой убиец.

— По дяволите, мамка му. — Лила пъхна телефона в джоба си и притисна ръце към лицето си, борейки се с напиращите сълзи на облекчение.

Никой не беше дошъл, за да я убие. Посетителят може и да искаше тя да изчезне от живота му, но не и мъртва, потънала в локва от собствената си кръв.

И все пак…

Нахлупи по-плътно бейзболната шапка върху вързаната на опашка коса. Защо бащата на Аш беше дошъл сега? Не можеше ли да намине, когато Аш бе тук, а нея я нямаше?

Защо трябваше да цъфне точно в този момент, когато беше кълбо от нерви?

И трябваше ли да се отбива, когато беше облечена в старата риза и потритите шорти, които пазеше само за черна работа?

— Мамка му, мамка му, мамка му! — Искаше да пренебрегне звънеца и посетителя, но не можеше да си позволи да бъде толкова груба, а и, призна си тя, предпочиташе да бъде в компанията на мъж, който я презираше, отколкото сама.

Изправи рамене и закрачи към вратата. Направи го, заповяда си младата жена и отключи вратата.

— Господин Арчър. — Не си даде труд да го удостои дори с фалшива усмивка. Добрите маниери бяха едно, а лицемерието — съвсем друго. — Съжалявам, че се забавих. Рисувах.

— Сега вече рисуваш?

— Стени, не платна. Съжалявам, но Аш не е тук. Отиде на пазар. Искате ли да влезете и да го почакате?

Вместо да отговори, той мина покрай нея.

— Доколкото виждам, си се пренесла тук.

— Не. Ще остана тук, докато започна следващата си работа. Искате ли нещо за пиене?

— Ще останеш тук — повтори той — след главозамайващото пътуване до Италия.

— Да, ходихме в Италия. С удоволствие ще ви налея питие, но съм сигурна, че отлично знаете кое къде е, ако предпочитате сам да се обслужите. Наистина трябва да почистя инструментите си.

— Искам да знам какво става.

Виждаше в него нещо от Аш и, колкото и да бе странно, нещо от своя баща.

Властността, осъзна. Това бе мъж, който бе свикнал да притежава власт, да я използва и очакваше останалите да се подредят в покорна редичка.

Но тя нямаше да го стори.

— Боядисвам малката баня, като използвам стара венецианска техника.

— Не ставай глупава.

— Не съм. Опитвам се да не забравям, че каквото и да мислите за мен, вие сте бащата на Аш.

— И като негов баща искам да знам какво става.

— Тогава трябва да бъдете по-конкретен.

— Искам да знам защо сте посетили Джовани Бастоне. И откога си успяла да се намъкнеш в живота на сина ми и в дома му толкова бързо, искам да знам какви са намеренията ти.

Главата й започна да пулсира — равномерно туптене в слепоочията и на тила.

— Първият въпрос трябва да зададете на Аш. Колкото до втория, не ви дължа отговор. Можете да попитате сина си какви са неговите намерения, тъй като става дума за неговия дом и неговия живот. Като негов баща очевидно не желаете да съм тук, затова ще си тръгна, докато двамата с Аш разговаряте.

Грабна резервните ключове от купата, която стоеше в шкафа с монитора, отправи се с решителна крачка към вратата и я отвори.

Дръпна се, когато видя Аш да изкачва външните стъпала.