Нора Робъртс
Колекционерът (4)

3.

Тя се обади на Джули и стовари отгоре й цялата история, докато поливаше растенията, береше узрелите домати и забавляваше котарака.

Джули беше смаяна, удивена и разбираща, но й каза и още нещо.

— Чух за случилото се, когато тази сутрин се приготвях за работа. Това беше основната тема на разговорите в галерията днес. Ние я познавахме бегло.

— Познавала си Блондинката? — Лила потръпна — сега прякорът й се струваше толкова неуместен. — Искам да кажа Сейдж Кендал.

— Бегло. Тя е идвала няколко пъти в галерията. Всъщност купи две много красиви неща. Не й ги продадох аз, не е била моя клиентка, но ме запознаха с нея. Досега не бях направила връзката с теб. Дори когато споменаха, че е живяла в западната част на Челси. Не чух коя е конкретната сграда и дали изобщо са я съобщили.

— Не знам. Сигурно вече са го направили. Виждам долу струпани хора, правят снимки. И няколко телевизионни екипа дежурят пред сградата.

— Това е ужасно. Случилото се е ужасно и за теб, скъпа. Не са съобщили името на мъжа, който я блъснал и след това се е самоубил, поне до тази сутрин. Оттогава не съм проверявала.

— Оливър Арчър, известен като господин Хлъзгавия. Запознах се с брат му в полицейския участък.

— Е, сигурно е било… неудобно.

— Навярно би трябвало да е, ала не беше. — Лила бе седнала на пода в банята, като внимателно търкаше с пясък няколкото малки лъщящи петна върху релсите на едно от чекмеджетата на тоалетния шкаф. Продължаваха да лепнат, но тя щеше да ги почисти. — Той ми купи лимонада — продължи, — а аз му разказах какво съм видяла.

— Ти… ти си пила с него? За бога, Лила, нищо чудно двамата с брат му да са опасни маниаци, мафиоти или серийни убийци, които работят заедно. Или…

— Седнахме в едно кафене срещу полицейския участък, където имаше поне петима полицаи. Много ми беше мъчно за него, Джули. Личеше си, че се опитва да разбере и да се справи с положението, да намери разумно обяснение за нещо, което не е разумно. Не вярва, че брат му е убил Сейдж, и беше доста убедителен.

— Лила, никой не иска да повярва, че брат му е способен на подобно нещо.

— Разбирам това. — Тя издуха пясъка от релсите. — И това беше моята първа реакция, но както казах, доводите му бяха много убедителни.

Плъзна напред-назад чекмеджето и кимна със задоволство. Защо всичко не ставаше толкова лесно?

— Той иска да дойде тук и да види от терасата апартамента на брат си.

— Да не си откачила?

— Почакай малко. Предложи да поканя някого с мен, а и аз не бих се съгласила да го приема, ако съм сама. Но преди да реша каквото и да било, смятам да потърся в интернет информация за него, за да съм сигурна, че не е имал в миналото някакви престъпни прояви, съпруги, умрели при мистериозни обстоятелства, или други братя и сестри — той каза, че има дванайсет, заварени, природени и доведени.

— Сериозно?

— Зная, че звучи абсурдно. На мен самата ми е трудно да си го представя. Но трябва да съм сигурна, че никой от тях няма тъмно минало или каквото и да е там.

— Кажи ми, че не си му дала адреса си?

— Не, не съм му дала нито адреса, нито телефонния номер. — Сбърчи вежди, докато преподреждаше гримовете в чекмеджето. — Не съм глупава, Джули.

— Не, но си прекалено доверчива. Как се казва — ако изобщо ти е дал истинското си име. Веднага ще го потърся в интернет.

— Разбира се, че ми каза истинското си име. Аштън Арчър. Звучи като измислено, но…

— Почакай малко. Аштън Арчър ли каза? Висок и строен красавец, много секси, който кара краката ти да омекват? Зелени очи и гъста, черна къдрава коса?

— Да. Откъде знаеш?

— Защото го познавам. Той е художник, Лила, при това доста добър. Аз работя в художествена галерия, и то доста добра, и излагаме голяма част от творбите му. Пътищата ни няколко пъти са се пресичали.

— Знаех си, че името му ми е познато, но реших, че е заради името на брат му. Той е нарисувал онази картина с жената на поляната, която свири на цигулка на фона на разрушен замък, огрян от пълна луна. Това е същата картина, за която казах, че бих си купила, ако имаше къде да я окача.

— Да, същият.

— А той има ли съпруги, умрели при мистериозни обстоятелства?

— Не, доколкото зная. Не е женен, но известно време имаше връзка с Келси Нън, американска примабалерина. Може би все още са заедно, мога да проуча това. Ползва се със солидна професионална репутация, не изглежда пълен невротик, както повечето художници. Очевидно обича работата си. Семейството му е богато и по линия на бащата, и на майката. Ще проверя в интернет за повече подробности. Бащата се занимава с недвижими имоти и предприемачество, а родът на майка му е свързан с корабостроенето. И други подобни глупости. Искаш ли повече информация?

Той не приличаше на богаташ. Но брат му — да, реши Лила. Ала мъжът, който седеше срещу нея в сепарето на онова кафене, не изглеждаше като човек с много пари. Беше тъжен и в същото време раздразнен, но се владееше.

— Сама ще проверя. Значи ми казваш, че той няма да ме изхвърли през прозореца.

— Бих казала, че е малко вероятно. Аз го харесвам, персонално и професионално, а сега го съжалявам заради брат му, въпреки че е убил една от нашите клиентки.

— Тогава ще му позволя да дойде тук. Той си заслужи одобрението от Джули Брайънт.

— Не избързвай с това, Лила.

— Няма, ще се уговорим за утре. Тази вечер съм прекалено уморена. Смятах да ти предложа отново да дойдеш при мен, но наистина съм скапана.

— Потопи се в онази чудесна вана. Запали свещи, почети някоя книга. После си облечи пижамата, поръчай си пица, погледай някоя романтична комедия по телевизията, а накрая се гушни в леглото с котарака и заспивай.

— Звучи страхотно.

— Направи го и ми се обади, ако си променила решението си и се нуждаеш от компания. Ако ли не, ще проуча по-подробно Аштън Арчър. Ще използвам връзките си. Ако остана доволна от резултатите, тогава той ще заслужи одобрение от Джули Брайънт. Утре ще си поговорим.

— Разбрахме се.

Преди да влезе във ваната, Лила пак излезе на терасата. Остана там в жегата на късния следобед, загледана в прозореца, който сега бе закован с дъски, а някога й беше разкрил един скрит свят.

* * *

Джей Мадок наблюдаваше кльощавата брюнетка да влиза в сградата, след като си побъбри с портиера.

Права беше, когато реши да проследи тази жена, права беше да се довери на инстинктите си и да нареди на Иван да не изпуска от поглед брата на идиота.

Не можеше да е случайност, че брюнетката и братът излязоха заедно от полицейския участък и след това дълго разговаряха, нито че жената, идиотът и курвата му живееха в един и същ жилищен комплекс.

Полицията имаше свидетел — така гласеше информацията, с която Джей разполагаше. Тази жена навярно е въпросният свидетел.

Но какво бе видяла?

Според нейната информация полицията разследваше убийство и самоубийство. Но тя не хранеше много надежди, въпреки пренебрежителното й отношение към полицията, че тази версия ще издържи дълго, с или без свидетел. Трябваше да действа и да оправи издънката заради престараването на Иван с курвата.

Работодателят й нямаше да остане доволен, че идиотът я бе очистил, преди да измъкне информация за местонахождението. А когато работодателят й беше недоволен, се случваха много лоши неща. Обикновено Джей вършеше тези неща и никак не й се щеше този път тя да е потърпевшата.

Значи проблемът трябваше да бъде разрешен. Загадка, а тя обичаше загадките. Идиотът, курвата, кльощавата жена и братът.

Как се вписваха и как можеше да ги използва, за да докопа плячката за работодателя си?

Трябваше да помисли, да проучи, да разреши.

Вървеше бавно, докато премисляше. Обичаше влажната жега, градската тълпа. Мъжете задържаха погледи върху нея. Беше съгласна с тях — заслужаваше много повече. Ала в горещия и пренаселен град дори тя не ги впечатляваше достатъчно. Когато се размекваше, работодателят й я наричаше „неговата азиатска кнедла“, но той беше… необикновен мъж.

Възприемаше я като инструмент, от време на време като домашен любимец или разглезено дете. Тя му беше благодарна, че не я искаше за любовница, защото щеше да се наложи да спи с него. А тази мисъл обиждаше дори нейната недотам чувствителна природа.

Спря се, за да се полюбува на чифт обувки, изложени на витрината — високи, проблясващи златисти токчета, тънки каишки от леопардова кожа. Имаше времена, когато беше щастлива дори само на един чифт. А сега можеше да си позволи да си купи колкото си поиска. В съзнанието й изплува споменът за пламналите, покрити с пришки крака, за глада, толкова дълбок и остър, че я пронизваше като кинжал.

Ако сега отидеше по работа в Китай, щеше да отсяда в най-скъпите хотели — и все пак спомените за прахта и глада, за ужасния студ и непоносимата жега продължаваха да я преследват.

Но парите и кръвта, силата и красивите обувки пропъждаха призраците.

Искаше обувките, искаше ги веднага. Джей влезе в магазина.

Когато след десет минути излезе, те бяха на краката й и тя се наслаждаваше на начина, по който подчертаваха мускулестите й, но изящни прасци. В ръката й небрежно се полюляваше чантата от покупката, ослепителна азиатка в черно — стигащи до глезените плътно прилепнали панталони, впита тениска — и екзотични обувки. Черната й като абанос дълга коса бе вързана на опашка и се полюшваше на гърба й, вдигната високо и стегнато, откривайки лицето с измамно меки черти, пълни червени устни, големи бадемови очи, подчертани с черна очна линия.

Да, мъжете я заглеждаха, жените също. Мъжете искаха да я чукат, а жените да приличат на нея — дори някои от тях също искаха да я чукат.

Но те никога нямаше да я опознаят. Тя беше куршум в мрака, нож, прерязващ безшумно гърлото.

Убиваше не само защото можеше, не само защото се плащаше много, много добре, но и защото обичаше да го прави. Харесваше й дори повече от новите обувки, секса, храната, пиенето и дишането.

Запита се дали би убила кльощавата брюнетка и брата на идиота. Зависеше от това, как се вписваха в загадката, но смяташе, че би могло да е едновременно необходимо и приятно.

Телефонът й избръмча, тя го извади от чантата и кимна със задоволство. Снимката, която бе направила на жената, вече имаше име и адрес.

Лила Емерсън, но адресът не беше на сградата, в която тя бе влязла.

Странно, помисли си Джей, но при все това влизането й в сградата не би могло да е съвпадение. Но след като в момента беше в тази сграда, значи не се намираше на адреса, изписан върху дисплея на телефона.

Може би щеше да открие нещо интересно и полезно в дома на тази Лила Емерсън.

* * *

Джули отключи вратата на апартамента си малко след девет вечерта и побърза да свали обувките. Не биваше да позволява на колежките да я завлекат в онзи салса клуб. Беше забавно, но, господи, краката й вече от час страдаха като пеленаче от колики.

Мечтаеше да ги потопи в топлата, ароматизирана вана, да изпие поне няколко литра вода, за да отмие твърде многото изпити маргарити, и да си легне.

Дали не остаряваше, зачуди се младата жена, докато заключваше вратата. Повехнала? Скучна?

Разбира се, че не. Просто беше капнала от умора, малко разтревожена за Лила, все още потисната от раздялата с Дейвид и изтощена от четиринайсетте часа работа и танците.

Фактът, че беше на трийсет и две, неомъжена, без деца и спеше сама, нямаше нищо общо с това.

Джули знаеше, че има невероятна кариера, влезе направо кухнята и грабна голямата бутилка с минерална вода „Фиджи“. Обичаше работата си, хората, с които работеше и се срещаше. Художниците, любителите на изкуството, изложбите, редките пътувания.

Е, имаше един развод зад гърба си. По-точно два развода, но първия път беше на осемнайсет и лудо влюбена, а и бракът й не бе продължил дори година. Така че не се броеше.

Но докато стоеше и пиеше направо от бутилката в чистата и лъсната до блясък кухня, истинско произведение на модернизма и техниката, използвана най-вече като склад за вода, вино и някои основни продукти, Джули се питаше защо се чувстваше толкова неспокойна и неудовлетворена.

Обичаше работата си, многото приятели, апартамента си, който отговаряше на вкуса й — точно на нейния вкус — и страхотния си гардероб. Дори през по-голямата част от времето харесваше как изглежда, особено откакто преди година си взе за личен треньор един истински маркиз дьо Сад.

Тя беше елегантна, привлекателна, интересна и независима жена. И нямаше щастлива връзка, която да продължи повече от три месеца, призна Джули. Щастлива поне за нея.

Може би не й бе писано. Пропъди потискащата мисъл, взе бутилката с вода, прекоси дневната в топли неутрални тонове и пръснати тук-там ярки разноцветни творби на модерното изкуство и влезе в спалнята.

Може би трябваше да си вземе котка. Котките бяха интересни и независими и ако успееше да намери някое сладко животинче като Томас, щеше да…

Закова се на място, с ръка, застинала върху ключа за осветлението. Долови лекото ухание на парфюм. Нейният парфюм. Не беше на „Ричи Ричи“, с който се пръскаше, преди да тръгне на работа, а по-тежкият, чувствен аромат на „Будоар“, който си слагаше, когато излизаше с някого или просто беше в подходящо настроение.

Във всеки случай, благодарение на салсата, в момента от нея се носеше единствено леката миризма на пот, но тя познаваше онзи плътен аромат.

Не би трябвало въздухът тук да ухае на него.

Озадачена, Джули отиде до скрина. Старинното ковчеже за бижута беше на обичайното си място, както и дневният парфюм — високо, тясно, сребристо шишенце с гравирана червена лилия.

Но шишенцето „Будоар“ бе изчезнало.

Да не би, без да иска, да го бе преместила? Но защо да го прави? Да, вярно бе, че тази сутрин имаше лек махмурлук и всичко й беше малко като в мъгла, но си спомняше, че бе оставила шишенцето тук. Беше изтървала винтчето на обицата си. Дори сега можеше да си представи как се опитваше непохватно да го нагласи и как изруга, когато то падна върху скрина — точно до розовото шишенце.

Мърморейки си под носа, младата жена влезе в банята, за да провери и там. Погледна в малкото тоалетно куфарче, където държеше гримовете си. Не беше тук, констатира озадачено. Както и къде, по дяволите, се бяха дянали тъмночервеното червило в златна гилза с монограма на Ив Сен Лоран и черната течна очна линия на Боби Барун? Беше ги сложила тук миналата седмица след поредната обиколка в магазин „Сефора“.

Върна се отново в спалнята, провери всичките си вечерни чанти, просто за всеки случай, както и пътния тоалетен несесер, който бе използвала през ужасната сватбена седмица в Хамптън.

Стоеше в дрешника с ръце на кръста. Изведнъж ахна, когато не видя съвсем новите, необувани сандали на Маноло Бланик в коралов цвят, с тринайсетсантиметрова платформа и инкрустирани диаманти.

Объркването тутакси отстъпи пред страха, а сърцето й бясно заби. Втурна се към кухнята, грабна чантата си, извади телефона и се обади на полицията.

 

 

Малко след полунощ Лила отвори вратата.

— Извинявай — каза Джули още от прага. — Само това ти липсваше след миналата нощ.

— Не ставай глупава. Добре ли си?

— Вече не знам какво става с мен. Полицаите ме мислят за луда. И може би наистина съм.

— Не. Не си. Ето, да занесем това в спалнята.

Лила вдигна куфара и го затътри към спалнята за гости.

— Не, не съм. Не съм луда. Стават разни неща, Лила. Странни неща, признавам. Кой прониква в чужд дом, за да вземе грим, парфюм, чифт обувки и голяма чанта от леопардова кожа, очевидно за да прибере в нея придобивките си? Кой е този, който краде всичко това, а оставя произведения на изкуството, бижута, много хубав швейцарски часовник „Бом и Мерсие“ и перлите на баба ми?

— Може би някоя тийнейджърка.

— Не съм ги забутала някъде. Зная, че полицаите смятат така, но не съм ги местила.

— Джули, ти никога нищо не забутваш. Да не би да са виновни чистачките?

Джули се отпусна в края на леглото.

— Ченгетата ме питаха и за тях. От шест години използвам една фирма за почистване. Две едни и същи жени идват в апартамента ми всяка втора седмица. Те не биха рискували работа си заради някакъв грим. Ти си единствена от всички останали, която има ключ и знае кода на алармената система.

Лила опря ръка към сърцето си.

— Кълна се, не съм аз.

— Ти въобще не носиш обувки с моя размер, нито си слагаш червено червило, макар че трябва да си помислиш за червилото. Ти не си заподозряна. Благодаря ти, че ме покани тук. Просто не мога да остана сама тази нощ. Утре ще сменя ключалките, вече смених кода на алармата.

Хм, тийнейджърка, значи, замисли се тя. Възможно беше да живее някоя в нашата сграда. Може би беше точно това, някаква глупава любителка на акробатични номера. Все едно да краде готини неща от магазините.

— Може би е глупаво, но ми се струва наистина нередно. Да се рови в нещата ти, да задига това-онова. Надявам се полицията да я открие — прекъсна мислите й Лила.

— Виждала ли си тийнейджърка с платформи на „Маноло Бланик“, червило на Ив Сен Лоран, ухаеща на „Будоар“? — промърмори Джули. — Малко вероятно.

— Все пак може да се случи — каза Лила и я прегърна. — При първа възможност ще излезем по магазините и ще възстановим задигнатото. Сега искаш ли нещо друго?

— Само да се наспя добре. Мога да легна на дивана.

— Леглото е голямо, има достатъчно място за теб, мен и Томас.

— Благодаря. Може ли един душ набързо? След работата ходихме да танцуваме салса.

— Забавлявала си се. Разбира се, отивай. Ще оставя да свети лампата от твоята страна на леглото.

— О, за малко да забравя — обади се Джули, като се надигна, за да си вземе нощницата. — Аш издържа проверката. Говорих с няколко души, дискретно. Окончателните резултати от проучването твърдят, че той е изцяло погълнат от работата си, че понякога се изнервя много, ако го заставят да свърши нещо в неподходящ за него момент, и не общува толкова много, колкото би искал неговият агент, както и някои дами, но това е положението. Никой не е чувал да се е забърквал в някакви неприятности, няма доклади в полицията да е прибягвал до насилие, с изключение на едно спречкване с някакъв пияница по време на изложба.

— Ударил е пияница?

— Очевидно. Според това, което чух, пияният прекалил със закачките към едно от момичетата, които позирали за картините му, а тя нямала никакво желание да бъде докосвана. Според източника ми, онзи си заслужил боя, сцената се разиграла в една лондонска галерия. Така че имаш моето одобрение, ако решиш да го поканиш тук, за да надникне през прозореца.

— Тогава ще го поканя.

Лила се върна в леглото, замислена за откраднатото червило и дизайнерските обувки, за убийство и самоубийството и за секси художниците, които удряха пияници.

Всичко се въртеше в главата й, примесено с някакви странни, накъсани сънища. Така и не чу кога Джули се вмъкна в леглото, нито Томас, който измяука доволно, като се сгуши помежду им.

* * *

Събуди я ароматът на кафе и тя стана. Откри Джули в кухнята, заета да препича гевречета в тостера, а Томас да дъвче закуската си.

— Нахранила си котарака, приготвила си кафе. Ще се ожениш ли за мен?

— Обмислям да си взема котка, но може би вместо това ще се оженя за теб.

— Можеш да имаш и мен, и котка.

— Ще си помисля. — Джули взе две красиви стъклени купички, пълни с горски плодове.

— Ау, приготвила си и горски плодове.

— Плодовете бяха в хладилника, а в шкафа открих тези красиви купички. Тук наистина има много хубави неща. Не знам как се удържаш да не разровиш шкафовете и чекмеджетата. И представи си кой го казва — някой, в чийто дом току-що е ровила някаква тийнейджърка.

Джули отметна огненочервената си коса, очите й блеснаха злобно и допълни:

— Надявам се, че цялата е в пъпки.

— Мейси?

— Коя… О, не, тийнейджърката.

— Вярно. Кафето още не ме е разсънило. Пъпки, шини и безумно увлечение по суперсекси куотърбек, който изобщо не подозира за съществуването й.

— Най-много ми хареса частта за куотърбека — каза Джули. — Да седнем на терасата, както си представям, че една двойка с изискан вкус, живееща тук, би направила. След това ще се облека и отново ще се гмурна в реалността.

— Имаш страхотен апартамент.

— От този апартамент могат да излязат два като моя, а терасата е отделно. При това има и басейн и фитнес зала под ръка. Размислих — додаде Джули, докато сервираше купичките от подноса върху масата. — Ще те зарежа заради първия богат тип, който се закачи на въдицата ми. Ще се омъжа за него и ще се преместя тук.

— Златотърсачка.

— Следващата ми амбиция. Никаква пъпчива тийнейджърка не може да се промъкне през охраната на това място.

— Вероятно не — каза Лила и погледна към закования прозорец. — Не би било лесно да се мине през охраната, нали? Но… ако те са пуснали някого, някой посетител или друг наемател, или пък в апартамента се е вмъкнал много опитен крадец, предварително планирал всичко. Само че полицаите не споменаха нищо за грабеж.

— Той я бутнал през прозореца, след това се е застрелял. Мъчно ми е за Аштън, Лила, но точно това се е случило в отсрещния апартамент.

— Той е толкова сигурен, че не е станало така. Няма да мисля за това — тръсна глава Лила и размаха ръце във въздуха. — Ще закуся с теб, нищо че ти искаш да ме зарежеш заради някакво богато копеле.

— Трябва да е и красавец. За предпочитане латино тип.

— Странно, аз пък си представях някой беден и плешив — каза Лила и лапна няколко плода. — Невинаги това, което лъщи, е злато. Както и да е, точно сега не мога да мисля за това. Днес трябва да работя. Ще пиша здравата, а след това ще се обадя на богатия и красив Аштън Арчър. Ако иска да погледне оттук, може да го направи. Пък и нищо друго не мога да сторя, нали?

— Ти няма какво да правиш. Полицията ще си свърши работата, а Аштън ще трябва да се примири със случилото се. Тежко е. Аз изгубих приятелка — е, по-скоро позната — в колежа, която се самоуби.

— Никога не си ми го казвала.

— Ние не бяхме много близки, но дружахме. Харесвахме се, но предполагам не дотам, че да знам колко е страдала. Гаджето й я изоставило, навярно не е било само това, но е било капката, преляла чашата. Взела приспивателни. Беше само на деветнайсет.

— Ужасно. — За миг Лила отново почувства онова ужасно отчаяние. — Не искам пъпчивата тийнейджърка да е лудо влюбена в някого. И пъпките й стигат.

— Да. Скъпа, дори когато не е истинско, може да е фатално. Но да оставим това. Искаш ли да се върна, да бъда тук, когато Аштън дойде?

— Не, не е нужно. Но ако не желаеш да се прибираш у вас, можеш да останеш тук колкото искаш.

— Вече го преодолях. Мога да се справя с една тийнейджърка. А и предполагам, че тя е взела каквото иска и сега ще отиде да си играе на крадла някъде другаде — изрече тя нехайно, но въздъхна тежко. — По дяволите, наистина харесвах тези обувки. Надявам се да се спъне с тях и да си счупи глезена.

— Доста жестоко.

— Както и да откраднеш от една жена чифт „Маноло“.

Тъй като не можеше да оспори това, на Лила не й оставаше друго, освен да си допие кафето.