Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Колекционерът

Преводач: Диана Кутева, Стамен Стойчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Излязла от печат: 07.07.2014

Редактор: Мария Личкова

ISBN: 978-954-655-506-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1996

История

  1. — Добавяне

2.

Тя се облече, но се улови, че се чуди дали да избере джинси или панталони капри. Всичко бе от шока, каза си тя. Още беше уплашена, но иначе всичко беше наред. Тя щеше да е наред.

Нали беше жива.

Нахлузи джинсите, една тениска, после закрачи нервно из апартамента, като носеше на ръце объркания, но покорен Томас.

Видя пристигането на полицията и малобройната тълпа, скупчила се на тротоара, въпреки че беше два сутринта. Нямаше повече сили да наблюдава.

Не приличаше на това, което бе гледала в сериите на „От местопрестъплението“, „Закон и ред“, „Морска полиция, специален отдел“ или другите филми по телевизията. Красивата блондинка, която си падаше по къси черни рокли, лежеше премазана и окървавена на тротоара. Мъжът с къдравата кестенява коса, с когото тя живееше, правеше секс, говореше, смееше се, боричкаше се, я бе убил, бутайки я през прозореца.

Така че първо трябваше да се овладее. Да се успокои и да разкаже на полицията какво бе видяла. Свързано и разбираемо. Макар да не искаше да си спомня случилото се, трябваше да го направи. Обляното в сълзи лице, разпиляната коса, ударите. Напрегна се, за да възстанови в паметта си лицето на мъжа, когото бе виждала през прозореца — засмян или увлечен в оживен спор с приятелката си, докато се навеждаше, за да избегне ударите. Мислено си представи лицето му, запечата го в ума си, за да го опише на полицаите.

Полицаите бяха тук, напомни си Лила и подскочи, когато чу звънеца.

— Всичко е наред — промърмори тя на Томас. — Всичко е наред.

Надзърна през шпионката, видя двама униформени полицаи и прочете внимателно имената върху баджовете им.

Фицхю и Морели, повтори си, докато отваряше вратата.

— Госпожица Емерсън?

— Да. Да. Влезте. — Отстъпи назад, опитвайки се да измисли какво да каже. — Жената, тя… едва ли е оцеляла от падането.

— Не, госпожице. — Фицхю, по-възрастният и според нея по-опитният, пое инициативата. — Можете ли да ни кажете какво сте видели?

— Да, аз… Трябва да седнете. Може ли да седнете? Трябва да направя кафе. Бих могла да направя кафе.

— Не се притеснявайте. Много хубав апартамент — каза полицаят. — При семейство Килдербранд ли живеете?

— Какво? О, не. Не, те отсъстват в момента. Аз се грижа за къщата. Стоя тук, докато тях ги няма. Не живея тук. Трябва ли да им се обадя? Сега е… — Втренчи се объркано в часовника си. — Кое време е там? Не мога да мисля.

— Не се притеснявайте — повтори полицаят и я поведе към един стол.

— Съжалявам. Всичко е толкова ужасно. Той я удряше, сигурно я е блъснал, защото прозорецът се счупи и тя просто… просто полетя навън.

— Видели сте някой да удря жертвата?

— Да. Аз… — Лила притисна Томас към гърдите си, после го пусна на пода. Котаракът веднага тръгна към по-младия полицай и скочи право в скута му.

— Извинете. Мога да го отведа в другата стая.

— Няма проблем. Хубава котка.

— Хубав е. Наистина е много сладък. Понякога клиентът има котка, която е недружелюбна или просто нетърпима, и тогава… извинете. — Опита се да се овладее и пое дъх на пресекулки. — Нека започна отначало. Приготвях се да си лягам…

Разказа им какво бе видяла и ги заведе в спалнята, за да им покаже гледката. Когато Фицхю излезе, Лила направи кафе, даде на Томас ранна закуска и си поприказва с Морели.

Узна, че от година и половина бил женен и съпругата му очаквала първото им дете през януари. Той харесвал котки, но повече си падал по кучета, произхождал от многолюдно италиано-американско семейство. Брат му имал пицария в „Малката Италия“ и в свободното си време играел баскетбол.

— От вас ще излезе добър полицай — каза й той.

— Наистина ли?

— Умеете да измъквате информация. Без да се усетя, ви разказах историята на живота си.

— Обичам да задавам въпроси… не мога да се спра. Хората ме интересуват. Затова гледам през прозореца. Господи, тя сигурно има семейство, родители, близки, някой, който я обича. Беше просто великолепна и висока… сигурно е била модел.

— Висока?

— О, предположих заради прозореца, до който стоеше. — Лила вдигна ръце с дланите нагоре, за да покаже височината. — Трябва да е била около метър и седемдесет и пет, метър и седемдесет и осем.

— Да, от вас ще излезе много добър полицай. Сигурен съм — заяви той и в този момент отново се чу звънецът.

След миг полицаят се върна, съпроводен от около четиридесетгодишен мъж с уморено лице и жена с интелигентни и будни очи, която изглеждаше с около десетина години по-млада.

— Това са детективи Уотърстоун и Файн. Сега те ще поговорят с вас. Пазете се, госпожице Емерсън.

— О, тръгвате ли? Благодаря за… ами, благодаря. Може би някой ден ще отида да похапна в ресторанта на брат ви.

— Непременно го направете. Довиждане, колеги.

Когато остана сама с тях, отново я налегнаха притеснението и безпокойството, които бяха позаглъхнали в присъствието на Морели.

— Направила съм кафе.

— С удоволствие бих изпила едно — усмихна се Файн и се наведе, за да погали котарака. — Хубава котка.

— Да. Ъъъ, как предпочитате кафето?

— За двамата без мляко и захар. Значи сте отседнали тук, докато семейство Килдербранд е във Франция?

— Точно така — отвърна Лила и бе доволна, че ръцете й са заети. — Аз наглеждам дома им.

— Изхранвате се, като живеете в домовете на други хора? — попита Уотърстоун.

— Не толкова за прехрана, по-скоро е приключение. За прехрана пиша книги. Печеля достатъчно, за да преживявам.

— Откога сте тук? — попита Уотърстоун.

— От една седмица. Извинете, от седмица и два дни, ако се брои и днешният ден. Ще остана тук общо три седмици, докато те гостуват на приятели и роднини във Франция.

— Пребивавали ли сте тук преди?

— Не, за пръв път са ми клиенти.

— А кой е постоянният ви адрес?

— Всъщност нямам такъв. Ако не съм на работа, отсядам при една приятелка, но това рядко се случва. През повечето време съм ангажирана.

— Нямате собствено жилище? — повтори въпроса Файн.

— Не, така си спестявам много от режийните разноски. Но за официални неща, например като пощенски адрес, използвам този на приятелка си Джули Брайънт. — Продиктува им още един адрес в Челси. — Понякога отсядам при нея между два поредни ангажимента.

— Хм. Защо не ни покажете точно къде сте били, когато сте станали свидетел на инцидента?

— Оттук, моля. Гласях се да си лягам, но се чувствах неспокойна. Трябваше да ви кажа, че една приятелка намина на гости — всъщност Джули — и пийнахме вино, доста вино, ако трябва да съм честна, и бях леко изнервена, затова взех бинокъла, за да наблюдавам какво става зад прозорците отсреща.

— Бинокъл, значи — повтори Уотърстоун.

— Ето този. — Лила отиде до прозореца на спалнята и взе бинокъла. — Където и да отида, винаги го нося със себе си. Отсядам в различни квартали в Ню Йорк и, ами, навсякъде може да се каже. Пътувам доста. Току-що се връщам от Рим.

— Някой в Рим ви е наел да наглеждате къщата му?

— По-точно апартамент — уточни тя на Файн. — Да. При моята работа препоръките на клиентите се разнасят от уста на уста, а имам и блог. Обичам да наблюдавам хората, измислям си истории за тях. Това е шпиониране — продължи тя спокойно. — Честно казано, лично аз не го смятам за такова, но по същество си е шпиониране. Само че… всички тези прозорци са като малки светове.

Уотърстоун взе бинокъла, вдигна го към очите си и огледа отсрещната сграда.

— Оттук се открива много добра гледка.

— Те много се караха или по-скоро разговаряха оживено. Твърде често.

— Кои? — попита Файн.

— Блондинката и господин Хлъзгавия. Така ги нарекох. Апартаментът беше неин, защото излъчва усещане за жена, но той оставаше да преспива почти всяка нощ… поне откакто аз съм тук.

— Можете ли да го опишете?

Лила кимна към Уотърстоун.

— Малко по-висок от нея, може би около метър и осемдесет и пет? Яко телосложение — набит, вероятно около осемдесет и пет килограма — кестенява къдрава коса. Трапчинки, които се появяват, когато се усмихне. Предполагам, че е малко под трийсет. Много привлекателен.

— Какво точно видяхте тази вечер?

— Виждах нея — носеше страхотна малка черна рокля, беше с пусната коса. Плачеше. Поне изглеждаше, че плаче, бършеше сълзите си и говореше бързо. Умоляваше. Така ми се стори на мен. Тогава го видях да я удря.

— Видели сте мъжа, който я е ударил?

— Не. Видях, че някой я удари. Той беше отляво на прозореца. Видях само удара, мигновено замахване. Мярна се тъмен ръкав. И начина, по който главата й отскочи назад. Тя се опита да предпази лицето си, но той отново я удари. Аз грабнах телефона. Беше върху нощното шкафче заедно със зарядното. Смятах да се обадя в полицията и отново погледнах, тя беше до прозореца — с гръб към него. Препречваше видимостта към останалата част от стаята. Тогава стъклото се счупи и жената падна. Падна толкова бързо. Нищо друго не видях, освен нея, за миг. Обадих се в полицията и когато отново погледнах към прозореца, той беше тъмен. Не можах нищо да видя.

— Но не сте видели нападателя?

— Не. Само нея. Видях само нея. Но някой там, в сградата, някой трябва да го познава. Или някой от нейните приятели, от семейството й. Все някой го познава. Той я бутна. Може би не го направи нарочно, но я удари отново толкова силно, че стъклото се счупи и тя падна. Това няма значение. Той я уби и някой трябва да го познава.

— По кое време я видяхте за пръв път тази вечер? — Уотърстоун остави бинокъла.

— Беше точно в два без двайсет. Погледнах часовника, преди да отида до прозореца. Помислих си, че е твърде късно някой да е буден, затова съм сигурна, че беше два без двайсет. Само минута или минута и половина след това я видях.

— След като се обадихте на 911 — поде Файн, — видяхте ли някой да напуска сградата?

— Не, не съм. Когато тя падна, за миг застинах.

— Обаждането ви на 911 е регистрирано в два без шестнайсет — осведоми я Файн. — Колко време, след като сте я видели, е била ударена?

— Около минута. Видях двойката от два етажа по-горе, облечена като за официално вечерно парти и… — поколеба се Лила за миг, но реши да не казва за голия секси тип. — Мъжът от дванайсетия етаж имаше някакъв приятел на гости, тогава я видях, така че сигурно е било два без осемнайсет или седемнайсет. Ако часовникът ми е точен.

Файн извади телефона си, плъзна пръст по екрана и й го подаде.

— Познавате ли този мъж?

Лила огледа снимката от шофьорската книжка.

— Това е той! Това е приятелят й. Сигурна съм. Деветдесет и девет процента — не, деветдесет и шест процента със сигурност. Вече сте го заловили. Ще свидетелствам.

Сълзи на съжаление към мъртвата запариха в очите й.

— Каквото е нужно. Той нямаше право да я наранява по този начин. Ще направя всичко, което е нужно.

— Оценяваме готовността ви, госпожице Емерсън, но няма нужда да свидетелствате срещу този мъж.

— Но той… Той признал ли е?

— Не точно. — Файн прибра телефона си. — Той е на път към моргата.

— Не разбирам.

— Изглежда мъжът, когото сте видели да бута жертвата от прозореца, след това е седнал на дивана, пъхнал е дулото на трийсет и два милиметров пистолет в устата си и е дръпнал спусъка.

— О, господи. — Лила се олюля и се свлече до леглото. — О, господи. Той е убил нея, а след това и себе си.

— Така изглежда.

— Защо? Защо го е направил?

— Това е въпросът — кимна Файн. — Да започнем пак отначало.

* * *

Когато полицаите си тръгнаха, тя беше на крака вече близо двайсет и четири часа. Понечи да се обади на Джули, но се спря. Трябваше ли денят на приятелката й да започва с този ужас?

Замисли се дали да не позвъни на майка си — винаги надеждна опора в критични ситуации — но после си представи как щеше да протече разговорът.

След като й изрази подкрепата и съпричастието си, щеше да последва неизбежното: „Защо живееш в Ню Йорк, Лила-Лу? Прекалено е опасно. Ела да живееш с мен и баща си (пенсиониран подполковник) в Джуно. Както и в Аляска“.

— Не желая да говоря отново за това — рече на глас Лила. — Просто нямам сили да разказвам всичко отначало.

Стовари се върху леглото, както беше с дрехите, и гушна до гърдите си Томас.

За нейна изненада след секунди вече спеше дълбоко.

* * *

Събуди се с разтуптяно сърце, ръцете й се вкопчиха в ръба на леглото от усещането, че пропада шеметно.

Реакция, каза си младата жена. Несъзнателна реакция на преживяното от друг. Претърколи се и видя, че вече беше обяд.

Достатъчно. Трябваше да вземе душ, да се преоблече и да излезе. Беше направила всичко, което можеше, каза на полицията всичко, което бе видяла. Господин Хлъзгавия бе убил Блондинката, а след това и себе си, унищожавайки два живота и нищо не можеше да го промени, най-малкото тя, особено ако се остави да бъде обсебена от това.

Но вместо да послуша здравия разум, Лила грабна като истинска маниачка айпада си и затърси информация за убийството.

— Известен модел пада и загива — прочете тя. — Знаех си, че има тяло на модел.

Грабна последния капкейк — не биваше, но го направи — и го изяде, докато четеше кратката статия за смъртта на двамата. Сейдж Кендал. Дори и името й е на модел, помисли си Лила.

— И Оливър Арчър. Господин Хлъзгавия също си има име. Тя е само на двайсет и четири, Томас. Четири години по-млада от мен. Снимала се е в някои реклами. Чудя се дали съм я виждала. И защо ли това прави нещата още по-трагични?

Не, трябваше да спре, да направи това, което си каза. Да се изкъпе и да излезе за малко.

Душът помогна, както и обличането на тънката лятна рокля и сандалите. Гримът помогна още малко, призна тя, докато разглеждаше в огледалото все още бледото си лице и тъмните сенки под очите.

Щеше да се разходи из квартала, за да избяга от натрапчивите мисли, щеше да намери някое местенце, където да хапне. След това щеше да се обади на Джули и да я помоли да дойде при нея, за да сподели всичко с някой безпристрастен, съпричастен човек.

— Ще се върна след два часа, Томас — каза Лила на котарака.

Тръгна, но се върна, за да вземе визитката, оставена й от детектив Файн. Нямаше да се отърве от това обсебване, докато не го изчисти от съзнанието си. Нищо лошо нямаше, ако свидетелят на инцидент с убийство и самоубийство попита разследващите дали са приключили случая.

Във всеки случай щеше да си направи една кратка приятна разходка. Може би щеше да се топне в басейна, когато се върне. Понеже не беше постоянен жител на жилищния комплекс, формално нямаше право да използва басейна и гимнастическия салон, но внимателната Мейси беше уредила и това.

Можеше да поплува, за да се отърси от умората, стреса, объркването, а после да завърши деня, като поплаче на рамото на най-добрата си приятелка.

Утре пак щеше да пише. Животът продължаваше. Смъртта напомняше на всички, че животът трябва да продължи.

* * *

Аш изпразни съдържанието на торбата. „Вещи“, така ги наричаха те, помисли си. Лични вещи. Часовникът, пръстенът, портфейлът — с твърде много пари в брой — и калъф за кредитни карти, с доста кредитни карти. Сребърен ключодържател от „Тифани“. Часовникът, пръстенът, навярно бяха също от там или от „Картие“, или от друг прочут бижутерски магазин, който Оливър смяташе за достатъчно изискан. Както и фина сребърна запалка.

Всички блестящи дрънкулки, които брат му бе пъхнал в джоба си през последния ден от живота си.

Оливър, винаги пред прага на следващия голям успех, на следващия страхотен удар или каквато и да е велика цел. Очарователният, безгрижният Оливър.

Мъртъв.

— Имал е айфон, все още е у нас.

— Какво? — Аш вдигна глава към детектива — Файн, спомни си. Детектив Файн с меките сини очи, пълни с тайни. — Съжалявам, какво?

— У нас все още е телефонът му и когато приключим с огледа на апартамента, ще се наложи да дойдете с нас, за да идентифицирате вещите му. Както вече ви съобщих, адресът в шофьорската му книжка е в Уест Вилидж, но според нашата информация се е преместил оттам преди три месеца.

— Да, казахте ми. Не знам.

— Не сте се виждали с него от…?

Той вече бе казал на нея и на партньора й със суровото лице, когато идваха в мансардния му апартамент. Потвърждаване на информацията, така го наричаха. Лични вещи, потвърждения на информацията. Термини от криминалните романи и сериали. Не от неговия живот.

— Няколко месеца. Три или четири.

— Но сте разговаряли с него преди няколко дни.

— Той ми се обади, предложи да се видим за по едно питие, да си поговорим. Бях зает и отклоних поканата, казах му, че ще се срещнем следващата седмица. Господи. — Аш притисна пръсти към очите си.

— Разбирам, че ви е трудно. Казахте, че не сте познавали жената, с която е живял през последните три месеца, вече почти четири.

— Не. Той я спомена, когато се обади. Похвали се — била много секси, супермодел. Не обърнах особено внимание. Оливър винаги се хвали, това при него е нещо обичайно.

— Не е ли споменал за някакви неприятности между него и този секси супермодел?

— Тъкмо обратното. Била страхотна, двамата се чувствали страхотно заедно, всичко било страхотно. — Погледна надолу към ръцете си и забеляза светлосиньо петно от едната страна на палеца си.

Рисуваше, когато дойдоха в ателието му. Беше раздразнен от прекъсването — после целият му свят се промени.

Само с няколко думи всичко се промени.

— Господин Арчър?

— Да. Да. Всичко било дяволски страхотно. При Оливър винаги е така. Всичко е страхотно, освен ако…

— Освен ако?

Аш прокара пръсти през гъстата си черна коса.

— Вижте, той е от семейството, а сега е мъртъв и аз се опитвам да свикна с мисълта. Няма да го критикувам.

— Това не е критика, господин Арчър. Колкото по-добра представа добием за него, толкова по-точно ще установим какво се е случило.

Може би беше истина. Кой беше той, та да съди.

— Добре, Оливър живееше на пълни обороти. Всичко при него беше супер — сделките, жените, клубовете. Обичаше да се забавлява.

— Да живее нашироко?

— Да, и така може да се каже. Обичаше да се мисли за играч, но Бог ми е свидетел, че не беше. За Оливър залозите винаги бяха най-високи и ако спечелеше — хазарт, бизнес сделка, жена, — ги губеше още на следващата игра. Така че всичко беше велико, докато картонената кула не се срутеше и той имаше нужда от някой, който да го измъкне от поредната каша. Той е очарователен и умен… беше.

Думата го прониза като нож. Оливър никога повече нямаше да бъде очарователен и умен.

— Той е най-малкото дете на майка си, единственият й син и по принцип беше прекалено разглезен.

— Казахте, че не е бил насилник и грубиян?

— Не. — Аш се изтръгна от унеса на скръбта, щеше да го остави за по-късно, но когато заговори, в гласа му се прокрадна раздразнение. — Не съм казал, че Оливър не е бил насилник и грубиян, казах, че е тъкмо противоположното на това. — Отново същият остър нож проряза стомаха му, обвинението, че брат му е убил човек. — Ако попаднеше в затруднение, той се опитваше да се измъкне със сладки приказки или бягаше. Ако не успееше с чар и убеждение — а това се случваше рядко — той се спасяваше с бягство, скриваше се.

— При все това ние имаме свидетел, който твърди, че той няколко пъти е ударил приятелката си и я бутнал през прозореца от четиринайсетия етаж.

— Свидетелят греши — заяви Аш категорично. — Оливър може да е пълен с глупости и мания за величие повече от всеки друг, когото познавам, но никога няма да удари жена. И със сигурност никога не би убил жена. И най-вече — никога не би се самоубил.

— В апартамента са намерени доста големи количества алкохол и наркотици. Оксикодон, кокаин, марихуана, Викодин.

Докато тя говореше с хладен полицейски тон, Аш си я представи като валкирия — студена и властна. Би я нарисувал на кон, с отпуснати криле, докато оглежда бойното поле, с лице, изсечено като камък, решавайки кой да живее и кой да умре.

— Още очакваме доклада от токсикологията, но е имало хапчета и половин бутилка бърбън „Мейкърс Марк“ и чаша, в която е останал един пръст от питието, върху масата до тялото на брат ви.

Наркотици, алкохол, убийство, самоубийство. Семейството ще страда, помисли си Аш. Трябваше да измъкне ножа от стомаха си, да убеди полицаите, че грешат.

— Наркотици, бърбън, възможно е. Оливър не беше светец, но останалото? Не го вярвам. Свидетелят или лъже, или греши.

— Свидетелят няма причини да лъже. — Докато го изричаше, Файн зърна Лила с бадж, прикрепен върху презрамката на роклята, да влиза в залата на полицаите. — Извинете ме за минута.

Стана и поведе Лила навън.

— Госпожице Емерсън. Спомнихте си още нещо?

— Не, съжалявам. Просто не мога да изтрия случилото се от ума си. Пред очите ми е как пада. Виждам я как го умоляваше, преди да… Извинете. Трябваше да изляза и си помислих, че мога да дойда тук и да разбера дали сте свършили… приключили със случая. Дали знаете със сигурност какво точно е станало.

— Разследването продължава. Чакаме някои доклади, провеждаме разпити. Всичко това отнема време.

— Знам. Извинете ме още веднъж. Ще ми кажете ли, когато разследваното завърши?

— Аз ще се погрижа за това. Бяхте много полезна.

— А сега ви преча. Трябва да си вървя, да се прибирам. Вие сте заета. — Огледа залата. Бюра, телефони, компютри, купчини папки и неколцина мъже и жени, които работеха.

Забеляза един мъж с черна тениска и джинси, който внимателно пъхна часовник в платнен сак.

— Всички са заети.

— Оценяваме помощта ви. — Файн изчака Лила да тръгне към вратата и тогава се върна при бюрото си и Аш.

— Вижте, казах ви всичко, за което се сетих — каза той и стана. — Вече два пъти повторихме всичко. Трябва да се обадя на майка му, на семейството. Нужно ми е малко време, за да уредя всичко.

— Разбирам. Може да се наложи отново да поговорим. Ще ви съобщим кога ще имате достъп до апартамента. Съжалявам за загубата ви, господин Арчър.

Той само кимна и излезе.

Веднага се огледа за брюнетката в тънката лятна рокля. Зърна я, докато слизаше надолу по стълбите — яркозелена пола, дълга права коса, с цвят на черно кафе, вързана на опашка.

Не бе чул много от разговора й с полицайката, но бе напълно сигурен, че тя имаше нещо общо със смъртта на Оливър.

Въпреки че стълбите бяха не по-малко оживени от коридорите и полицейската зала, той я настигна и докосна ръката й.

— Извинете ме, госпожице… Извинете, но вътре не чух добре името ви.

— О. Лила. Лила Емерсън.

— Добре. Бих искал да поговоря с вас, ако имате няколко свободни минути.

— Добре. Навярно работите заедно с детективите Файн и Уотърстоун?

— Може да се каже.

Слязоха на партера, където влизаха и излизаха полицаи, а посетителите минаваха през пропуска, тя откопча баджа и го подаде на сержанта на гишето. След като се поколеба малко, той също извади своя и го върна.

— Аз съм братът на Оливър.

— Оливър? — Отне й миг, което му подсказа, че тя не бе познавала лично Оливър. Сетне очите й се разшириха. — О, съжалявам. Много съжалявам.

— Благодаря. Ако поговорите с мен за това, може би…

— Не съм сигурна, че би трябвало, че е редно — каза тя и се огледа, опитвайки се да прецени, после погледна лицето му и видя болката, — не знам.

— Чаша кафе. Позволете да ви почерпя едно кафе. На обществено място. Наблизо сигурно има кафене и вероятно е пълно с полицаи. Моля ви.

Погледът му беше като на Томас — проницателен и зелен — но Лила видя тъгата в него. Остри черти на лицето, сякаш някой ги бе издялал изкусно с остър нож. Наболата брада му придаваше интригуващо опасно изражение, но очите му…

Мъжът току-що бе изгубил брат си, а което беше още по-трагично, брат му бе отнел два човешки живота. Самата му смърт бе достатъчно тежка, но убийство и самоубийство — това трябва да е особено жесток удар за семейството.

— Разбира се. Има едно кафене отсреща.

— Благодаря. Аш — рече той и протегна ръка. — Аштън Арчър.

Като чу името, нещо дълбоко в съзнанието й трепна, но тя само протегна ръка в отговор.

— Лила.

Той я поведе напред и само кимна, когато тя посочи към кафенето от другата страна на улицата.

— Наистина съжалявам — промълви Лила, докато чакаха на светофара до една жена, която се караше жестоко с някого по мобилния си телефон. — Не мога да си представя да загубиш брат си. Аз нямам брат, но не мога да си представя да го загубя, ако имах. Имате ли други близки?

— Други братя и сестри?

— Да.

Той я погледна, докато пресичаха улицата, понесени от потока пешеходци.

— Вече са тринайсет. Нещастно число — каза Аш сякаш на себе си.

Жената с телефона крачеше до Лила, гласът й се извиси тънък и пронизителен. Две момичета тийнейджърки подскачаха отпред, докато говореха оживено и се кискаха за някой на име Брад. Два клаксона изсвириха, когато светофарът превключи.

Сигурно не бе чула добре.

— Извинете, какво казахте?

— Че тринайсет е нещастно число.

— Не, имах предвид… Наистина ли казахте, че имате тринайсет братя и сестри?

— Дванайсет. Аз съм тринайсетият — каза Аш и отвори вратата на кафенето. Посрещна ги уханието на смляно кафе, прясно опечени сладкиши и човешка глъч.

— Майка ви трябва да е… — Луда, помисли си Лила. — Забележителна жена.

— И аз мисля така. Това са доведени, заварени и природени братя и сестри — поясни той и се насочи към едно свободно сепаре за двама. — Баща ми се е женил пет пъти. А майка ми — три.

— Това е… леле.

— Да, съвременно американско семейство.

— Сигурно по Коледа става истинска лудница. Всички ли живеят в Ню Йорк?

— Не съвсем. Кафе? — попита новият й познат, когато сервитьорката приближи.

— Всъщност може ли да поръчам една лимонада? Вече изпих достатъчно кафета.

— За мен кафе, черно.

Той я погледна изпитателно. Добро лице, реши, имаше нещо свежо и открито в него, макар че виждаше белезите на стреса и умората, особено в очите й — дълбоки, наситено тъмнокафяви като косата й — с малък златист пръстен около ирисите. Цигански очи, помисли си, и макар че нямаше нищо екзотично в нея, мигом си я представи в червено — червен корсаж, широка пола с разноцветни волани. Виждаше я във вихъра на танца, полуизвърната, с развени коси. Смееше се, докато пламъците на лагерния огън бумтяха зад нея.

— Добре ли сте? Глупав въпрос — веднага се поправи тя. — Разбира се, че не сте.

— Не. Извинете. — Неподходящо време, неподходящо място, неподходяща жена, каза си той и се наведе отново напред. — Познавахте ли Оливър?

— Не.

— А жената? Как се казваше? Роузмари?

— Сейдж, също като градински чай. Не, не познавах нито един от двамата. Отседнала съм в отсрещната сграда и гледах през прозореца. Видях…

— Какво видяхте? — Той отпусна ръка върху нейната и бързо я отдръпна, когато усети как тя се скова. — Ще ми разкажете ли какво видяхте?

— Видях нея. Беше разстроена, плачеше и някой я удари.

— Някой?

— Не можах да го видя. Но преди съм виждала брат ви там. Виждала съм ги заедно в апартамента, няколко пъти. Спореха, разговаряха, сдобряваха се, нали разбирате?

— Не съм сигурен. Вашият апартамент гледа точно към нейния, така ли? Към техния — поправи се. — Полицаите казаха, че той е живял там.

— Не съвсем. Това не е моят апартамент. Аз съм отседнала временно там. — Замълча за миг, когато сервитьорката донесе лимонадата и кафето. — Благодаря — кимна и й се усмихна. — Отседнала съм там за няколко седмици, докато собствениците отсъстват и аз… разбирам, че изглеждам нахална и любопитна, но обичам да наблюдавам хората. Пребивавам на интересни места, имам бинокъл и…

— Правите се на Джими Стюарт.

— Да! — Облекчение и смях се примесиха в тази единствена дума. — Да, също като във филма „Задния прозорец“. Само че човек не очаква да види как Реймънд Бър слага разчленената си мъртвата жена в голям сандък и го изнася. Или беше куфар? Както и да е. Не възприемам това като шпиониране или поне не го възприемах, докато това не се случи. За мен беше като театър. Целият свят всъщност е сцена, а аз обичам да съм сред публиката.

— Но не сте видели Оливър? — върна се той към най-важното. — Не сте го видели да я удря? Да я бута?

— Не. Казах го на полицаите. Видях, че някой я удари, но от мястото си не можах да го различа. Тя плачеше, беше изплашена и се молеше — видях всичко това изписано върху лицето й. Взех телефона, за да се обадя на 911, и тогава… Тя излетя през прозореца, стъклото се счупи и тя просто излетя през него и падна.

Този път, когато сложи ръката си върху нейната, той не я отдръпна, защото тя трепереше.

— Спокойно — рече Аш.

— Картината постоянно е пред очите ми. Виждам счупеното стъкло и как тя полита с широко разперени ръце, с ритащи във въздуха крака. Чух вика й, но това е само в представите ми. Всъщност не я чух. Съжалявам за брат ви, но…

— Той не го е направил.

Жената мълчеше, само вдигна чашата и отпи от лимонадата.

— Той не е способен да го направи — повтори Аш.

Когато вдигна глава и го погледна, очите й излъчваха симпатия и състрадание.

Тя не беше валкирия, реши Аш. Беше твърде чувствителна.

— Това, което се случи, е ужасно.

— Мислите, че не мога да приема, че брат ми може да убие някого и след това да се самоубие. Не е това. Аз просто знам, че не би могъл. Двамата не бяхме много близки. Не съм го виждал от месеци, а и преди това срещите ни бяха кратки. Той е по-близък с Жизел, те са почти връстници. Но тя е в…

Мъката се стовари отгоре му като тежък камък.

— Не съм съвсем сигурен. Може би в Париж. Ще трябва да разбера. Той беше като трън в задника — продължи Аш. — Въжеиграч, но без инстинкт на убиец, присъщ на въжеиграчите. В него имаше много чар, много лекомислие, винаги бликаше от големи идеи, но без практическо виждане как да ги осъществи. Но никога не би посегнал на жена.

Тя ги бе наблюдавала, припомни си той и попита:

— Казахте, че двамата много са се карали. Някога виждали ли сте го да я удря?

— Не, но…

— Не ми пука дали е бил надрусан, пиян, или и двете, но той никога не би ударил жена. Не би убил жена. Никога не би се самоубил. Оливър вярваше, че в каквато и каша да се забърка, все някой ще го измъкне оттам. Вечният оптимист, това беше той.

— Понякога не познаваме хората толкова добре, колкото си мислим — каза Лила със загрижен и благ тон.

— Права сте. Той беше влюбен. Оливър все беше влюбен или търсеше любовта. Раздаваше се докрай, но когато му омръзнеше някоя връзка и искаше да скъса, започваше да разрежда срещите, постепенно се отдръпваше, изпращаше на жената скъп подарък и писъмце, пълно със съжаления и извинения. „Вината не е в теб, а в мен“, неща от този сорт. Наоколо му имаше прекалено много драматични разводи, затова той предпочиташе чистото скъсване. Освен това знам, че беше твърде суетен, за да пъхне дулото на пистолета в устата си и да дръпне спусъка. Ако смяташе да се самоубие — но никога досега не е изпадал до такова отчаяние — щеше да се нагълта с хапчета.

— Мисля, че е било инцидент — нейното падане. Искам да кажа, че е било в разгара на спора. Той може да е превъртял, след като тя е паднала.

Аш поклати глава.

— Оливър щеше да ми се обади или да дотича при мен. Той е най-малкото дете на майка си и единственият й син, затова беше разглезен. Когато се забъркаше в неприятности, винаги се обаждаше на някого да му помогне да се измъкне. Това е неговата спонтанна реакция: „Аш, закъсал съм го. Трябва да оправиш нещата“.

— Значи обикновено ви се е обаждал.

— Ако неприятностите бяха особено големи, щях да съм аз. И той никога не би смесил хапчета с уиски. Имаше бивша съпруга, която умря по този начин, и това го ужасяваше. Можеше да вземе едното или другото, не че не беше възможно да прекали, но никога едновременно с хапчета и алкохол. Нещата не се връзват — настоя той. — Казахте, че сте ги виждали заедно, че сте ги наблюдавали.

Лила се почувства неудобно и се размърда.

— Вярно е. Това е ужасен навик. Трябва да престана.

— Виждали сте ги да се карат, но той никога не й е посягал, нали?

— Не… Не, по-скоро тя посягаше. Хвърляше предмети, най-вече чупливи. Веднъж запрати обувката си по него.

— И какво направи той?

— Наведе се. — Лила се усмихна леко и той видя малка трапчинка — като леко щастливо намигване — в десния ъгъл на устата й. — Добри рефлекси. Доколкото си спомням, тя крещеше и веднъж дори го блъсна. Той, от своя страна, говореше много, жестикулираше с плавни и грациозни движения. Затова го нарекох господин Хлъзгавия.

Големите й тъмни очи се разшириха от смущение.

— О, господи, извинете.

— Не, определението е точно. Той беше хлъзгав. Не е избухвал, не я е заплашвал, не е стигал до насилие, нали? Не е отвръщал на ударите й?

— Не. Казваше нещо, което я разсмиваше. Виждах, усещах го, че беше против волята й, ала тя се извръщаше и отмяташе коса. А той приближаваше и… двамата се хвърляха в прегръдките си. Когато хората не искат публика, би трябвало да пускат завесите, нали?

— Тя е хвърляла нещо по него, крещяла му е, блъскала го е. А той се е измъквал със сладки приказки, със секс. Това е типично за Оливър.

Мъжът никога не бе отговарял с физическо насилие, замисли се Лила. Двамата спореха или се караха почти всеки ден, едни и същи несъгласия всеки ден, но той никога не я бе удрял. Никога не я бе докосвал, освен като прелюдия за секс.

И все пак.

— Но факт е, че тя бе блъсната през прозореца, а той се е застрелял.

— Тя е била блъсната през прозореца, но той не я е бутнал — и не се е застрелял. Следователно някой друг е бил с тях в апартамента. Някой друг е бил там — повтори Аш — и е убил и двамата. Въпросът е кой и защо.

Това, което той каза, звучеше убедително. Съвсем убедително. Изглеждаше… логично, но тъкмо логиката я накара да се усъмни.

— Но има и още един въпрос. Как?

— Права сте. Въпросите са три. Отговорът на единия може би ще даде и отговорите на останалите два.

Мъжът не сваляше поглед от нея. Сега видя в очите й нещо повече от симпатия. Видя надигащ се интерес.

— Може ли да видя апартамента ви?

— Какво?

— Полицаите още не ме пускат в апартамента на Оливър. Искам да го видя от мястото, откъдето вие сте гледали през онази нощ. Знам, че не ме познавате — побърза да добави, преди тя да заговори. — Имате ли някой, който да е с вас, за да не оставате сама с мен?

— Може би. Ще видя дали мога да измисля нещо.

— Чудесно. Ще ви дам телефонния си номер. Когато сте готова, ми се обадете. Аз просто трябва да видя… имам нужда да го видя.

Тя му подаде телефона си, той записа номера и й го върна.

— Трябва да се връщам в апартамента — рече Лила. — Отсъствах по-дълго, отколкото е редно.

— Благодаря, че поговорихте с мен и ме изслушахте.

— Съжалявам за случилото се. — Тя стана и отпусна ръка върху рамото му. — Заради вас, заради семейството ви. Надявам се, че каквито и да са отговорите, ще ги откриете. Ако уредя посещението ви в апартамента, ще ви се обадя.

— Благодаря.

Лила го остави в тясното сепаре втренчил поглед в кафето, останало недокоснато.