Нора Робъртс
Колекционерът (11)

10.

Докато наблюдаваше Иван, Джей усети как възхищението и уважението й нарастват. Не към Иван, който не беше нищо друго, освен отвратителен чифт юмруци в комплект с бръсната глава. А към вуйчото, който според нея беше джентълмен, при това с морал. Възхищаваше се на морала по същия начин, по който би се възхитила на някой умел фокус. Интересно умение, от което лично тя нямаше нужда.

И тъкмо защото изпитваше уважение, щеше да го убие бързо и възможно най-безболезнено, след като й даде информацията, която искаше.

След поредица от удари тя пристъпваше напред, за да спре Иван и да говори на Вини със спокоен, тих глас.

— Яйцето, господин Тартели. Това, разбира се, е предмет с изключителна красота и стойност. Но не заслужава вашата болка, живота ви, бъдещето ви. Само ни кажете къде е и всичко това ще спре.

Той извъртя дясното си око по посока на гласа й. Лявото бе мораво, със затворен, подут клепач, изпод който се стичаха кръв и сълзи. Но окървавеното дясно око все още представляваше тясна цепка.

— Вие ли убихте Оливър?

Тя се наведе, за да може той да я вижда по-ясно.

— Оливър беше глупак. Знаете го, защото вие не сте. Той беше алчен и сега е мъртъв. Аз не мисля, че вие сте алчен човек, господин Тартели. Мисля, че искате да живеете. Къде е яйцето?

— На Фаберже? Оливър е имал яйце на Фаберже?

— Знаете, че е имал. Не злоупотребявайте с търпението ми. — Наведе се по-близо. — Има по-лоши неща от смъртта. И ние можем да ви накараме да ги изпитате.

— Нямам това, което искате. — Мъжът се задави и изкашля струйка кръв, която Джей ловко избегна. — Можете да претърсите всичко. Можете да огледате навсякъде и да вземете каквото искате. Не мога да ви дам нещо, което не притежавам.

— Какво друго може да е взел братът от банката, освен яйцето?

— Аз нямам брат.

Азиатката кимна към Иван и отстъпи настрани, за да избегне следващия кървав фонтан.

— Братът на Оливър. Аштън Арчър. Посетихте го.

— Аш.

Главата на Вини клюмна. Иван го удари с опакото на ръката, за да го свести.

— Остави го за малко — озъби се Джей на Иван. — Аштън Арчър. — Говореше нежно, окуражително. — Братът на Оливър. Защо го посетихте в четвъртък?

— Аш. Погребението. Оливър. Да помогна на Аш.

— Да, помогнете на Аш. Видяхте ли яйцето? Цялото от злато. Къде е то сега? Кажете ми само това, господин Тартели, и цялата болка ще спре.

Той я погледна отново през цепнатината на подутото си дясно око и заговори бавно през счупените си зъби.

— Нямам никакво яйце.

Иван замахна и заби жестоко юмрук в слънчевия сплит на Вини. Докато възрастният мъж повръщаше, Джей се замисли.

Бе видяла нещо в това окървавено око. Да, имаше страх, но в същото време и непоклатима решителност. Не за самия него, осъзна тя.

За брата? Този полубрат на племенника му. Колко странно, колко интересно да се натъкнеш на такава лоялност. Това беше нещо повече от морал и навярно можеше да бъде полезно.

— Трябва да се обадя. Дай му почивка — нареди тя на Иван. — Разбра ли? Ще отида да му донеса вода. Остави го малко да се съвземе.

Тя излезе от склада и реши да се обади на работодателя си. При все че й бе дал правото да действа самостоятелно, нямаше да рискува да промени стратегията без неговото одобрение.

Този морален, лоялен, изпълнен с решителност вуйчо можеше да бъде много по-полезен като залог в сделката. Дали братът щеше даде яйцето в замяна на живота на вуйчото?

Може би.

Да, братът може би също притежаваше морал и лоялност.

* * *

Щяха да го убият. Дори през мъчителната болка Вини разбираше тази безспорна истина. Каквото и да казваше жената, те никога нямаше да го оставят жив.

Скърбеше за жена си, за децата, за внуците, които нямаше да види как порастват. С радост би разменил яйцето срещу живота си, за щастието да прекара повече време със семейството си, но те така или иначе щяха да го убият. Ако им кажеше, че яйцето бе у Аш, щяха да убият и него.

Както бяха убили Оливър и жената, която навярно го бе обичала.

Трябваше да бъде силен. Каквото и да му стореха, той трябваше да бъде силен. Помоли се Бог да му даде тази сила и примирение, заради спасението на семейството му.

— Млъквай.

С наведена глава Вини продължи да се моли с накъсан шепот.

— Казах да си затваряш шибаната уста. — Ръката на Иван се стегна около гърлото на Вини. Стисна силно и вдигна грубо главата му. — Мислиш си, че това е ужасно? Мислиш, че е болезнено? Почакай, докато те оставят напълно в ръцете ми. Първо ще счупя всичките ти пръсти.

Убиецът пусна гърлото на Вини и сграбчи лявото му кутре, докато нещастната му жертва се даваше, опитвайки се да поеме глътка въздух. Дръпна го назад и счупи костта, сетне отново сграбчи гърлото на Вини, за да задуши ужасения му вик.

Онази китайска кучка щеше да чуе, да дойде и да го спре. Кучката с дръпнатите очи си мислеше, че е по-добра от него. Представи си как забиваше юмрук в лицето й, изнасилваше я и бавно я убиваше.

Счупи още един от пръстите на Вини, защото имаше власт.

— После ще ги отрежа, един по един.

Единственото око се изцъкли; тялото на Вини се разтърси от конвулсии.

— Кажи ни къде е шибаното яйце.

Бесен и в същото време изпълнен с радостен трепет Иван сключи пръсти около гърлото на Вини. Стисна докрай. Представи си лицето на Джей.

— Не се гъбаркам. Кажи ми или ще те накълцам на парчета. После ще убия жена ти и децата ти. Ще убия шибаното ти куче.

Но докато Иван беснееше, докато стискаше, а дишането му ставаше все по-учестено от възбудата и яростта, единственото око само се взираше празно в него.

— Задник. — Руснакът пусна Вини и отстъпи назад. Подуши собствената си пот и пикнята на нещастника. Задникът се беше напикал.

Той щеше да проговори. Ако кучката му беше дала малко повече свобода на действие, той щеше да накара този задник да проговори.

Джей се върна с малка бутилка вода, която бе намерила зад щанда. Тя също подуши потта и урината.

Подуши смъртта, аромат, който познаваше много добре. Не каза нищо, отиде до Вини и повдигна главата му.

— Мъртъв е.

— Глупости. Само е припаднал.

— Мъртъв е — повтори тя със същия равен глас. — Казах ти да му дадеш почивка. — Не, каза си наум, да чупиш пръстите му.

— Дадох му шибаната почивка. Сигурно е получил инфаркт или нещо такова.

— Инфаркт. — Тя пое дълбоко въздух и го издиша. — Жалко.

— Не е моя вината, че задникът пукна.

— Разбира се, че не е. — Джей видя прясната синина около гърлото на Вини. — Все пак е жалко.

— Той нищо не знаеше. Ако знаеше нещо, щеше да го изпее, още след първите няколко плесници. Загубихме си времето. Трябваше да хванем брата, както ти казах отначало.

— Трябва пак да се обадя. Ще оставим трупа тук. Магазинът е затворен утре, така че това ще ни осигури един ден.

— Ще инсценираме грабеж. Ще вземем някои боклуци, ще разхвърляме.

— Бихме могли. Или… — Тя бръкна в чантата си, но вместо да извади телефона, измъкна пистолета. Застреля Иван точно между очите, преди да успее да мигне. — Можем да направим това, което е много по-добра идея.

Съжаляваше за Вини. Смяташе, че е интересен и потенциално можеше да бъде много полезен. Но като мъртъв беше безполезен, затова повече не му обърна внимание, докато изпразваше джобовете на Иван от портфейла, телефона, оръжията му. И както очакваше, откри шишенце с амфетамини.

Това беше добре, пресметна убийцата. Работодателят й не одобряваше наркотиците и щеше да приеме, дори и да не одобри, действията й, когато му кажеше за дрогата. Отиде в предната част на магазина, извади една пазарска торба и мек лист за опаковка. Качи се на горния етаж и взе бонбониерата.

Работодателят й щеше много да я хареса — много повече отколкото нямаше да хареса убийството на Иван.

Обви внимателно изящния предмет и го отнесе долу. Зарадва се, като откри много хубава кутия и стилна златна панделка. Сложи подаръка в кутията и завърза грижливо панделката.

Прибра телефона, ножа и пистолета на Иван в торбата, натъпка ги добре, сложи отгоре кутията и покри всичко с фина опаковъчна хартия.

След кратко колебание отвори витрината и избра една дамска табакера. Хареса й седефения капак, украсен с деликатни цветчета, които й напомняха за шарките по пауновите пера.

Можеше да я използва като кутия за визитки, реши Джей и я пъхна в чантата си.

Замисли се дали да вземе записите от видеокамерите, да повреди охранителната система, но тъй като не я познаваше добре, съществуваше риск да задейства алармата. По-добре беше да изпревари събитията. Нямаше съмнение, че продавачката, охранителят и няколкото купувачи щяха да предоставят описанието й на полицията. Нямаше да й стигне времето да издебне и убие всеки от тях.

Трябваше да се върне в къщата от кафяв пясъчник, която работодателят й бе осигурил като нейна основна квартира в Ню Йорк. Поне едно беше сигурно — Иван нямаше да се мотае там с надеждата да я види разсъблечена.

Най-добре беше да измине пеша няколко преки, преди да вземе такси. Докато върви, а после пътува с таксито, щеше да има достатъчно време да помисли какво да докладва на работодателя си.

* * *

Лила подреди слънчогледите във вазата — много мило приветствие според нея за добре дошли у дома — и остави бележката, която беше написала.

Обходи всички стаи в апартамента два пъти, както винаги правеше, и провери списъка си със задачи.

Нови ленени чаршафи на леглата, нови кърпи в банята, свежи плодове в купата. Лимонада в хладилника и охладена салата със спагети.

Кой щеше да иска веднага след завръщането от ваканцията да готви?

Остави храна и вода за Томас, поля растенията, преди това беше избърсала прахта по мебелите, мина подовете с прахосмукачка.

Сбогува се с котарака, като безброй пъти го погали и прегърна.

— Те ще си бъдат у дома след два часа — обеща му тя. — И ще се зарадват, като те видят. Бъди добро момче. Може би пак ще намина да те видя.

След като се огледа наоколо за последно, тя нарами лаптопа и чантата си. Ловко хвана дръжките на куфарите като опитен пътешественик и тръгна към вратата.

Приключението й в дома на Килдербранд бе свършило. Скоро щеше да започне следващото.

Но първо трябваше да отиде на погребение.

Портиерът я видя веднага, щом излезе от асансьора. Втурна се към нея.

— Госпожице Емерсън, трябваше да ми се обадите, за да ви помогна на слизане.

— Свикнала съм сама да се справям. Имам си система.

— Обзалагам се, че имате. Колата ви току-що бе паркирана отвън. Сигурно сте били в асансьора, когато се обадиха да ви извикам.

Лила се почувства малко неудобно, като забеляза лимузината. Не беше от най-луксозните, но също толкова дълга, с тъмни стъкла, бляскава.

— Благодаря за всичко, Етън.

— Няма за какво. Елате някой път да ни видите.

— Непременно.

Тя влезе в колата, погледна към Джули и Люк, а шофьорът затвори вратата зад нея.

— Това е странно. Извинявай, Люк, ти си познавал Оливър, но това е странно.

— Познавах го бегло. Но…

— Всички познаваме Аш. — Лила остави чантата си върху свободното място до себе си. — Поне денят е хубав. Когато си помисля за погребение, винаги си представям, че вали.

— Хващам се на бас, че имаш чадър в чантата.

Лила сви рамене към Джули.

— Просто за всеки случай.

— Ако някога попаднеш на пустинен остров, във военна зона или те затрупа лавина, ще си мечтаеш за Лила и чантата й. Ако си счупиш някой крайник, тя навярно ще измъкне шина от чантата си. Веднъж ми поправи тостера с отвертка колкото палеца ми и пинцети.

— Без тиксо?

— В чантата ми е — увери го Лила. — Мини ролка. Е, може би сега ще ми опишеш — на нас — в общи линии събитието. Кои ще присъстват?

— Всички ще бъдат там.

— Цялото воинство от заварени, доведени и природени братя и сестри?

— Да, или поне повечето от тях. — Люк се размърда, сякаш не се чувстваше съвсем удобно с тъмния костюм и вратовръзката. — Те винаги се събират по важни поводи — погребения, сватби, дипломиране, сериозни болести, раждане на дете. Не бих нарекъл имението демилитаризирана зона, но е доста близо до това.

— Военните действия нещо обичайно ли са?

— Случват се. Но при подобно събитие? Може да има малки, остри схватки, но не и голям конфликт. По време на сватба всичко може да се случи. На последната, на която присъствах, майката на булката и настоящата съпруга на бащата се хванаха за косите, изподраха си лицата, разкъсаха си дрехите и накрая цопнаха в езерото със златните рибки.

Люк протегна крака.

— Документирано е на видео.

— Значи ни очаква голямо забавление. — Лила се наведе, повдигна капака на вградения мини хладилник и се огледа. — Някой иска ли джинджифилова бира?

* * *

Аш седеше под перголата, засенчена от гъстите цветове на глицинията. Налагаше се да влезе вътре, да се погрижи за всички и всичко, но искаше поне за няколко минути да остане сам, да се наслади на свежия въздух и тишината.

Въпреки че беше голяма, къщата изглеждаше задушна, претъпкана с хора и прекалено шумна.

От мястото си виждаше елегантните очертания на къщата за гости, заобиколена от пъстроцветна градина. Майката на Оливър трябваше вече да излезе, а не да стои затворена със снаха си, дъщеря си и останалите, които баща му незлобливо наричаше нейното ято гъски.

Но можеше да бъде и по-зле, каза си Аш, а сега тя имаше достатъчно време да потърси утеха и съчувствие у тези жени преди началото на погребението.

Той се бе постарал да спази изискванията й за ритуала. Само бели цветя и то в огромно количество. Десетки бели столове бяха подредени на просторната северна морава. Имаше и бял подиум за тези, които щяха да произнасят прощални слова. Подбраните от нея фотографии на Оливър бяха в бели рамки. Дори струнният квартет бе получил указания да се яви с бели костюми, докато за всички опечалени задължителният цвят на облеклото бе черният.

Само гайдарят можеше да е с цветни дрехи.

Той смяташе, а и, слава богу, баща му се съгласи, че на майката трябваше да се осигури всичко, което пожелаеше за погребението на детето си.

Макар че самият Аш се бе надявал на малка церемония в тесен семеен кръг, на събитието щяха да присъстват над триста души. Повечето бяха от рода, а неколцината приятели, пристигнали предишния ден, бяха настанени из цялата къща, разполагаща с десет спални, къщата за гости, къщата край басейна и другите постройки в имението.

Те имаха нужда да разговарят, да задават въпроси, на които той не можеше да отговори, да се хранят, да спят, да се смеят, да плачат. Изсмукваха всяка глътка въздух.

След повече от трийсет и шест часа сред тази лудница Аш мечтаеше единствено за ателието си. При все това той се усмихна, когато природената му сестра Жизел, красавица с гарвановочерна коса, пристъпи под сенчестите клони.

Тя седна до него и отпусна глава на рамото му.

— Реших да се поразходя, преди да съм изритала Катрина от балкона на Джулиет в басейна. Не съм сигурна дали ще имам сили да я изстрелям право в басейна, затова разходката ми се стори по-мъдро решение. И се натъкнах на теб.

— Правилно си решила. Какво е направила тя?

— Плаче. Плаче, плаче, плаче. Двамата с Оливър почти не си говореха, а когато го правеха, беше само за да се обиждат един друг.

— Може би тъкмо заради това плаче. Изгубила си е другарчето за обиди.

— Предполагам, че им доставяше удоволствие да си лазят взаимно по нервите.

— За теб е много тежко — рече Аш и я прегърна.

— Обичах го. Той беше голяма напаст, но аз го обичах. Както и ти.

— Почти съм сигурен, че използвах точно същите думи, за да го опиша на един човек. Той много те обичаше.

Жизел извърна лице и го притисна към рамото на Аш.

— Дяволите да го вземат. Толкова съм бясна, че е мъртъв.

— Знам. И аз изпитвам същото. Видя ли се с майка му?

— Отидох тази сутрин. Поговорих малко с Олимпия. Тя се е вкопчила в Анджи, а някой й даде валиум. Тя ще издържи. Както и ние. Но той толкова много ще ми липсва. Винаги ме е разсмивал, първо ме вбесяваше, после ме разсмиваше. А и харесвах Сейдж.

— Ти си я срещала?

— Хей, нали аз ги запознах. — Жизел издърпа кърпичката от малкото джобче на сакото му и попи сълзите си. — Запознах се с нея миналата година в Париж и веднага си паснахме и сближихме. Когато се върнахме в Ню Йорк, обядвахме заедно. Е, аз обядвах, тя похапна само листо маруля и ягода. Половин ягода.

Сгъна умело кърпичката, така че мократа страна да не се вижда, и я нагласи в джобчето на сакото.

— Тя ме покани на някакъв купон и аз реших да заведа Оливър — мислех, че ще се харесат. И наистина се харесаха. Сега съжалявам, че го заведох. — Жизел отново зарови лице в рамото на Аш. — Знам, че е глупаво, не е нужно да ми го казваш, но ми се иска да не го бях завела на онзи купон. Дали и двамата щяха да бъдат живи, ако не ги бях запознала?

Аш докосна нежно с устни косата й.

— Ти поиска да не ти казвам, че е глупаво, но се изкушавам да го направя.

— Той се е забъркал в нещо гадно, Аш. Сигурно е така. Някой го е убил, така че трябва да е било нещо лошо.

— Казвал ли ти е нещо? Нещо за някаква сделка? За клиент?

— Не. Последният път, когато говорих с него — само няколко дни преди… преди да умре, той ми се обади. Каза, че всичко било чудесно, направо супер, и щял да дойде да ме види. Можело да му помогна да си намери подходящо жилище в Париж. Смятал да си купи апартамент. Аз си казах, че това никога няма да се случи, но пък ако стане, ще е страшно забавно, нали?

Изправи глава и примигна, за да спре напиращите сълзи.

— Ти знаеш повече, отколкото казваш. Нищо няма да те питам — не съм сигурна, че съм готова да узная истината, но ти знаеш повече, отколкото ни казваш. Ако мога, с удоволствие ще ти помогна.

— Знам, че ще го направиш. — Аш я целуна по бузата. — Ако има нещо, ще ти кажа. Трябва да отида да проверя цветята и гайдата.

— Аз ще отида да погледна Олимпия. Предполагам, че поканените скоро ще пристигнат. — Тя се изправи заедно с него. — Повикай Боб да ти помогне. Боб е стабилен като скала.

Истина е, помисли си Аш, след което се разделиха. Той вече бе помолил Боб — заварен брат от страна на майка му — да наглежда колко пият някои от роднините, които имаха слабост към чашката.

Не му се щеше някой да свърши в езерото със златните рибки.

 

 

Лила реши, че резиденция бе твърде ограничено и неточно название за имението на фамилията Арчър. Да, стените бяха високи и дебели, но камъните излъчваха царствено достойнство. Да, портите се издигаха застрашително, яки и солидно заключени, но кованото желязо беше с великолепна изработка, извито около стилизираната буква А. Яркооранжеви тигрови лилии бяха пуснали филизи по стените около главния вход на имението.

Двама охранители в черни униформи провериха личните им карти, преди да пропуснат лимузината. Може би за едно имение това беше нещо обичайно. Но повече проверки нямаше.

Високи, елегантни дървета се извисяваха над морави, гладки като кадифе. Тучни храсти бяха засадени артистично покрай правата като стрела алея за коли, водеща към масивната къща.

Навярно би изглеждало малко претрупано, помисли си Лила, но кремавожълтите камъни омекотяваха гледката, както и плавният завой. Красивите балкони, покривите на всяко крило, скосени от четирите страни, придаваха гостоприемен чар на постройката.

Лила зърна малко кътче с изкусно подрязани дървета и храсти в причудливи форми — дракон, еднорог и крилат кон.

— Настоящата съпруга — поясни Люк. — Тя има подобни прищевки.

— Харесва ми.

Шофьорът спря пред закрития портал. Гъсти лози с пурпурни цветове, големи колкото чинии, се увиваха около колоните, преплитаха се над балконите. Такива детайли смекчаваха строгата внушителност на къщата и я превръщаха в уютен дом.

От друга страна, ако знаеше за всичко това, Лила щеше да си купи нов тоалет. Черната й рокля, купена преди четири години, не й се струваше достатъчно изискана.

Надяваше се прическата й — хлабав кок, ниско на тила — в която бе вложила доста старание, да й придава достатъчно изтънченост.

Шофьорът й помогна да слезе и тя застана до лимузината, възхищавайки се на къщата. Миг по-късно една блондинка излезе забързано от масивната входна врата, спусна се по трите широки стъпала на портала с колоните и се спря за миг в подножието им. После се спусна към Люк.

— Люк — изхлипа тя. — О, Люк.

Зад гърба й Лила и Джули повдигнаха вежди и се спогледаха.

— Оливър! О, Люк!

— Много съжалявам, Рина. — Ръката му я потупа приятелски по гърба на късата рокля с кокетен дантелен корсаж.

— Никога повече няма да го видим. Толкова се радвам, че си тук.

Прекалено интимно, реши Лила, съдейки по начина, по който жената се беше вкопчила в него. След няколко секунди Люк се опита да се освободи от прегръдката й.

Около двайсет и две годишна, предположи Лила, с дълга права лъскава руса коса, стройни загорели крака и безупречна кожа, по която се стичаха кристалните сълзи като по сценарий.

Много нелюбезно заключение, смъмри се младата жена. Вярно, но нелюбезно.

Блондинката обви ръце около кръста на Люк и се притисна собственически към него, докато оглеждаше преценяващо Лила и Джули.

— Кои сте вие?

— Катрина Картрайт, а това са Джули Брайънт и Лила Емерсън. Те са приятелки на Аш.

— О. Той е в северното крило, урежда разни неща. Ще ви заведа. Гостите вече пристигат. Всички тези хора — пророни тя с отсъстващ поглед, докато още една лимузина приближи към къщата, — дошли са да почетат Оливър.

— Как е майка му? — осведоми се Люк.

— Днес не съм я виждала. Затворила се е в къщата за гости. Съсипана е. Всички сме съсипани. — Тя остана вкопчена в Люк, докато вървяха по застланата с каменни плочи пътека. — Не знам как ще издържим. Как всеки от нас ще издържи.

— Във вътрешния двор има бар. — Катрина посочи безгрижно към масата, покрита с бяла покривка, до която бе застанала жена с бяло сако.

Зад просторния вътрешен двор се бе ширнала зелена морава. Редици бели столове бяха подредени пред беседка, увита с рози. Под арката имаше висока маса, върху която бе поставена урна.

Всичко бе в булчинско бяло, помисли си Лила, включително и стативът със снимката на Оливър Арчър в рамка.

Във втората беседка оркестър тихо свиреше класическа музика. Присъстващите, облечени в черно, общуваха на групи. Някои вече бяха уважили бара, забеляза Лила, и държаха в ръцете си чаши с коктейли. Други седяха и разговаряха с приглушени гласове.

Една жена носеше шапка с широка кръгла периферия като луна. Попиваше очите си със снежнобяла кърпичка.

През високите прави дървета тя мярна игрище и предположи, че беше тенискорт, а южно от него тропическо сините води на басейна проблясваха под слънчевите лъчи. Край него се бе сгушила каменна къща.

Някой се засмя прекалено високо. Друг говореше на италиански. Жена в бяла униформа се движеше безшумно като призрак и пълнеше дискретно празните чаши. Друга донесе на жената с шапката висока чаша с шампанско.

Мина й през ума, че отначало не искаше да идва, но сега всичко беше великолепно, приличаше на театър, имаше чувството, че наблюдава представление.

Искаше да опише тази сцена — със сигурност можеше да вмъкне нещо в книгата си — и започна да запаметява лицата, пейзажа, някои детайли.

Тогава видя Аш. Лицето му беше толкова уморено, толкова тъжно.

Не беше пиеса, помисли си младата жена. Нито театър.

Смърт.

Забравила всичко, водена единствено от мисълта за него, тя го доближи.

Той пое ръката й и остана така за един дълъг миг.

— Радвам се, че дойде.

— Аз също. Толкова е… някак си неземно красиво. Цялото това бяло и черно. Драматично. От това, което си ми разказвал, той щеше да го хареса.

— Да, щеше. Олимпия — майка му — беше права. По дяволите, Рина се е докопала до Люк. Трябва да го отърва от нея. От тийнейджърка е влюбена в него.

— Мисля, че той може сам да се справи. Мога ли да помогна с нещо?

— Всичко е готово. Или ще бъде. Нека да ви настаня.

— Ние ще се настаним сами. Ти имаш да вършиш по-важни неща.

— Трябва да доведа Олимпия или да изпратя някого да я доведе. След малко ще се видим.

— Не се безпокой за нас.

— Радвам се, че дойде — повтори той. — Наистина се радвам.

Трябваше да мине през гостите, някои от които искаха да му изкажат съболезнования, а други — просто да разменят по няколко думи с него. Запъти се към къщата, за да мине през нея и да излезе от страничната врата, но се спря, когато видя Анджи.

Изглеждаше уморена, отбеляза Аш. Трябваше да носи не само своята болка, но и да утешава зълва си.

— Тя иска Вини. — Анджи прокара ръка през гъстата си къдрава коса. — Виждал ли си го?

— Не. Трябваше да свърша някои неща и сигурно съм пропуснал идването му.

— Ще се опитам отново да му звънна на мобилния. Трябваше да е тук преди час, даже два. — Жената въздъхна. — Той кара като бабичка и не иска да използва хендсфри. Така че ако шофира, няма да вдигне.

— Ще се огледам наоколо за него.

— Не, ти се погрижи церемонията да започне. Олимпия още се държи, но няма да е за дълго. След като е закъснял, няма да го чакаме. Кажи на организатора на погребението да прикани хората да заемат местата си. Къде е баща ти?

— Ще го доведа. Ще започнем след десет минути, става ли?

— Десет минути. Ще трябва да я доведем тук. — Извади мобилния си от малката чантичка. — По дяволите, Вини — промърмори, докато се отдалечаваше.

Вини можеше да е в къщата, реши Аш. Щеше да провери и да каже на баща си, че е време да започват.

Даде знак на организатора на погребението и придружи бабата на Оливър по майчина линия до мястото й, преди да тръгне към къщата.

Зърна Лила, седнала от лявата страна на Люк, а Джули — от дясната му. Отляво до Лила седеше сестра му Катрина. Беше сграбчила ръцете на Лила и оживено й разказваше нещо.

Сигурно преливаше от възклицания, представи си Аш.

Но тази гледка малко го разведри.

Да, радваше, че тя бе дошла, каза си за кой ли път, после влезе забързано в къщата, за да намери баща си и да се сбогуват с Оливър.