Нора Робъртс
Колекционерът (22)

20.

Джули се втурна вътре и прегърна Лила.

— Ранена ли си? О, боже, Лила.

— Добре съм. Люк не ти ли каза, че съм добре?

— Да, но… — Тя се отдръпна от Лила само за да я погледне в лицето. — Тя те е нападнала.

— Не беше точно така.

— Имала е нож. О, господи! Пробола те е! Ти кървиш.

— Не. — Лила притисна длани към лицето на Джули и погледите им се срещнаха. — Одраска ме, а Люк се справи с раната. Аз пък й сритах задника.

— Може да те е проследила от галерията.

— Не знам. Мисля, че само е обикаляла наоколо с надеждата да извади късмет. И наистина й провървя, докато не изритах задника й. Като изключим загубата на една хубава бяла блуза, тя пострада повече от мен.

— Често се случва с тези, които те нападат — заяви Джули. — Мисля, че трябва да заминеш за няколко седмици при родителите си. Аляска е прекалено далеч, за да те проследи и там.

— Това няма да стане. Аш и аз можем да обясним защо, след…

Звънецът на входната врата я прекъсна.

— Детективите — обяви Аш, след като погледна в монитора, свързан с охранителната камера.

— Ще си поговорим с тях. — Лила стисна ръката на Джули, докато Аш отиде да отвори вратата. — Имай ми доверие.

Файн и Уотърстоун влязоха и се огледаха бързо и делово. После Файн прикова поглед в кръвта по блузата на Лила.

— Ранена ли сте?

— Съвсем повърхностно. Да направя ли кафе или нещо друго? Нещо изстудено. И аз бих пийнала нещо студено.

— Аз ще се погрижа за това. — Люк се запъти към кухнята. — Тук съм в свои води.

— Да седнем. — Като внимаваше да не докосва раната й, Аш обви ръка около кръста й. — Лила трябва да седне.

— Добре съм, но мога да седна.

Тъй като той не свали ръката си от кръста й, тя се настани заедно с него на дивана, а детективите седнаха срещу тях.

— Защо не ни разкажете какво се случи? — започна Файн.

— Отбих се да видя Джули в галерията, която се намира по пътя дотук. Аш искаше да поработи този следобед върху картината. — Тя се поуспокои и им разказа останалото, колкото можа по-подробно.

Като спомена за заслугата на Ърл Грей, Файн се изненада, а Уотърстоун се усмихна доволно.

— Това е най-удивителната история, която съм чувал.

— Той е ужасно сладък. — Лила го пусна на пода, за да може да подуши наоколо. — И сега е моят герой. Като се подаде от чантата ми, той я изненада и ми осигури възможност да се спася. Изритах я здравата и побягнах.

— Докато тя ви говореше, не видяхте ли помощника й? — Файн изгледа кучето неспокойно, когато то започна да души обувките й.

— Не. Другият герой на деня беше оживеното улично движение в Ню Йорк. Тя не успя да ме настигне. Беше с високи токчета, а аз се възползвах от изненадата й и побягнах. Когато отново можех да мисля, се втурнах към пекарната на Люк.

Вдигна глава и се усмихна, когато Люк й поднесе висока чаша чай с лед.

— Мисля, че бях малко истерична — обърна се тя към него.

— Не — увери я Люк, докато раздаваше чаши на останалите. — Ти се справи.

— Благодаря. Тогава ви се обадих и ето ни тук. Тя е с коса до раменете. Без токчетата е около метър и седемдесет и три, нямаше никакъв акцент. Има особена интонация, но английският й е добър. Очите й са зелени, светлозелени, и убийството е нейният занаят, но го прави не само за прехрана, а и за удоволствие. Но вие знаете всичко това — заключи Лила. — Знаете коя е тя.

— Името й е Джей Мадок. Майка й е китайка, а баща й — англичанин. И двамата са починали. — Файн замълча за миг, като че ли се колебаеше дали да продължи. — Издирват я в няколко държави. Нейната специалност са убийствата и кражбите. Преди три години е подмамила в капан двама агенти на МИ-6 и ги убила. Оттогава е засичана няколко пъти. Информацията за нея е много оскъдна, но според следователите, които са работили по случая или са я проучвали, тя е безмилостна и коварна и не се спира пред нищо, за да постигне целта си.

— Бих се съгласила с това, но коварството невинаги е разумно. — Лила отново се замисли за онези светлозелени очи. — Тя е социопат и нарцисист.

— Не знаех, че сте завършили психиатрия.

Лила срещна спокойно погледа на детектив Файн.

— Знам много добре какво видях днес. Изплъзнах й се, защото не съм глупава и защото тя е прекалено самоуверена.

— Всеки, който може да неутрализира двама опитни агенти, има право на известна доза самоувереност.

— Тя е имала време да го планира — намеси се Аш в разговора, преди Лила да продължи. — И това е било въпрос на собственото й оцеляване. Добавете и гордостта, че се е справила с двама агенти, които навярно е уважавала заради уменията им.

Лила изви устни и кимна одобрително. Той разбираше, каза си младата жена. Разбираше съвсем правилно мислите и чувствата й.

— А с Лила? Решила е, че е лесна плячка, и е проявила немарливост — продължи Аш.

— Не разчитайте това пак да се повтори — предупреди я Уотърстоун. — Днес сте имала късмет.

— Не разчитам някой да направи два пъти една и съща грешка. Дори и аз — допълни Лила.

— Тогава ни предайте яйцето на Фаберже и ни позволете да обявим, че е у нас. Така повече няма да имате грижа за него, а тя няма да има причина да преследва никой от вас двамата.

— Знаете, че това не е вярно — обърна се Лила към Файн. — За нея ние сме издънка и тя трябва да я поправи. А още повече, че днес й нанесох лична обида и тя няма да позволи да ми се размине. Ако ви дадем яйцето, единствената й цел ще бъде да ни убие.

Уотърстоун се размърда на стола си и по гласа, поведението му и търпението, което проявяваше, Лила реши, че той се държи с тях както с двете си деца тийнейджъри.

— Лила, ние можем да ви защитим. ФБР и Интерпол — сега това е международно разследване.

— Мисля, че можете и ще го направите. Поне за известно време. Но накрая разходите и човешките ресурси ще си кажат думата. А тя може да си позволи да чака. Откога е наемен убиец?

— Била е на седемнайсет, вероятно дори на шестнайсет.

— Значи през половината си живот.

— Приблизително.

— Вие разполагате с информация за нея — каза Аш, — но не знаете за кого работи тя в момента.

— Още не. Работим по въпроса, ангажирали сме едни от най-добрите ни експерти — отговори припряно Файн. — Ще стигнем до този, който й плаща.

— Дори и да го направите, дори и да успеете да стигнете до него, това няма да я спре.

— Още една причина, за да се нуждаете от закрила.

— Двамата с Лила заминаваме за няколко дни. И вие можете да дойдете — обърна се той към Люк и Джули. — Ще поговорим за това после.

— Къде? — пожела да узнае Файн.

— Италия. Ще се махнем за малко от Ню Йорк. Ако я заловите, докато отсъстваме, проблемът ще е решен. Искам Лила да е в безопасност, детективи. Искам живота си обратно и искам този, който е отговорен за смъртта на Оливър и Вини, да бъде заловен и затворен. А това няма да се случи, ако Джей Мадок не бъде спряна.

— Трябва да знаем как да се свържем с вас в Италия, къде отивате, кога възнамерявате да се върнете.

— Ще ви осигуря тази информация — съгласи се Аш.

— Ние не се опитваме да усложним работата ви — увери ги Лила.

Файн я изгледа хладно.

— Може би не, но не се опитвате и да я улесните.

 

 

Лила се замисли над думите й, след като детективите си тръгнаха.

— Какво да направим? Да се сврем някъде и да се крием, докато те я открият и арестуват, което повече от десет години никой не е успял да направи? Ние не сме започнали всичко това, нито сме го искали. Аз просто гледах през прозореца. А ти отвори писмото от брат си.

— Ако криенето можеше да реши проблема, аз щях да се постарая да те скрия добре. Но… — Аш се върна, след като заключи вратата, и отново седна до нея. — Ти беше права, когато каза, че тя може, и навярно ще го направи, да си позволи да чака. Ако сега тя се покрие, не се знае нито кога, нито къде ще те нападне отново.

— Или теб.

— Или мен. Затова заминаваме за Италия.

— Заминаваме за Италия — съгласи се Лила и погледна към Джули и Люк. — Вие можете ли да дойдете с нас?

— Не знам. Не съм планирала точно в момента да си взема отпуск, но бих искала — каза Джули. — А и не виждам как ще сме ви от полза.

— Ще ни помагате в разследването — подчерта Аш. — Четирима са по-добре от двама. А след днешния ден не искам Лила никъде да ходи сама. Да умееш да се грижиш за себе си — побърза да каже, изпреварвайки я, — не означава, че винаги трябва да го правиш.

— Ако сме група, е по-малко рисковано. Бих могъл да измисля нещо — обади се Люк. После срещна погледа на Аш, прочете безмълвната молба за подкрепа и кимна леко. — Да, мога да го уредя. А ти, Джули?

— Аз мога да го превърна в делово пътуване. Ще посетя някои галерии, ще разгледам работите на някои улични художници. Ще поговоря с притежателите, за да им предложа някои интересни възможности, а след като току-що приключих успешно две големи сделки, мисля, че колегите няма да имат нищо против да замина.

— Добре. Аз ще се погрижа за останалото.

— Какво имаш предвид с това, че ще се погрижиш за останалото? — извърна се Лила към Аш.

— Трябва да стигнем до Италия, да отседнем някъде, да се организират някои пътувания на място. Аз ще уредя това.

— Защо ти?

Той сложи ръка върху нейната.

— Заради брат ми.

Беше трудно да оспориш простотата и искреността на тези думи, реши младата жена и обърна ръката му, за да сплете пръсти с неговите.

— Добре, но аз ще се свържа с Антония Бастоне. Аз ще се заема с това.

— Което означава? — попита Аш.

— Когато пристигнем и се настаним, ще е добре да имаме достъп до вилата на Бастоне. Аз ще го осигуря.

— Обзалагам се, че можеш.

— Разчитай на мен.

— Изглежда, че се разбрахме в общи линии за пътуването. Аз трябва да се връщам — каза Люк, — освен ако не ви трябвам за още нещо.

— Аз поемам нещата от тук нататък. — Аш плъзна ръка по косата на Лила, докато се изправяше. — Благодаря. Благодаря за всичко.

— Щях да кажа разчитай винаги за това на мен, но се надявам да не почиствам скоро рани на твоята дама.

— Справи се отлично. — Лила също стана и отиде да го прегърне. — Ако някой път отново се нуждая от спокойна и сръчна ръка, която да почисти и превърже раната ми, знам към кого да се обърна.

— Стой далеч от луди жени с ножове. — Люк я целуна и се спогледа многозначително с Аш. — Аз ще те заведа в галерията — обърна се към Джули. — И ще дойда да те взема, когато свърши работният ти ден.

Тя се изправи и наклони глава.

— Да не си ми бодигард?

— Така излиза.

— Нямам нищо против. — Приближи до приятелката си и я прегърна. — Бъди внимателна.

— Обещавам.

— И направи нещо, за което те бива. Вземи малко багаж. Ще пазаруваме в Италия. — Извърна се към Аш и също го прегърна. — Не я изпускай от очи, независимо дали тя го иска или не.

— Можеш да разчиташ на мен.

Джули насочи предупредително показалец към Лила, докато двамата с Люк вървяха към вратата.

— Ще ти се обадя по-късно.

Лила изчака Аш отново да заключи и каза:

— Не съм безразсъдна.

— Не си. Склонността да се рискува невинаги е безразсъдство. Както и навикът да се грижиш за подробностите не означава непременно желание да контролираш всичко.

— Хм. Но така може да мисли само някой, който е свикнал да се грижи за подробностите.

— Вероятно си права. По същия начин някой, свикнал да рискува, може да реши, че този, който е готов да рискува заедно с него, е безразсъден.

— Това може да се превърне в малък проблем.

— Би могло, но имаме по-голям, за който да се тревожим. — Аш прекоси стаята, отиде до нея и докосна леко с ръка раната й. — В момента най-важното за мен е да не позволя това отново да се случи. А за целта трябва да открием начин да пъхнем Джей Мадок зад решетките.

— И този начин може да е в Италия.

— Това е планът. Ако знаех, че това ще се случи, че ще бъдеш наранена, никога нямаше да приближа до теб в полицейския участък. Но щях да мисля за теб. Защото, въпреки всичко, което става, ти се вмъкна в мислите ми. От пръв поглед.

— А ако знаех, че ще се случи всичко това, аз щях да дойда при теб.

— Но ти не си безразсъдна.

— Някои неща си заслужават риска. Не знам какво ще стане в следващата глава на тази книга, Аш, затова трябва да продължа, докато разбера.

— Аз също. — Но той мислеше за нея. Само за нея.

— Ще заменя Бруклин за Италия, ще те оставя да се погрижиш за детайлите, а аз ще се свържа с Бастоне. А двамата заедно ще се справим с останалото, когато то дойде.

— Съгласен. Ще ми позираш ли?

— Нали затова съм тук. Останалото са подробности.

— Тогава да започваме.

Тя отиде и взе кучето.

— От сега нататък той няма да се отделя от мен.

— След днешния ден нямам нищо против.

* * *

Докато рисуваше, Аш забравяше за всичко останало. Тя го усещаше, разбираше го от начина, по който цялото му същество бе съсредоточено върху работата — плъзгането или завъртането на четката, наклона на главата, стабилната стойка на краката. По някое време стисна четката между зъби и взе друга, смесвайки багри върху палитрата си. Тя искаше да го попита откъде знаеше точно коя четка да използва, как избираше тази или онази комбинация от цветове. Дали бе заучена техника или му идваше отвътре? Или просто го знаеше. Но реши, че когато един мъж бе толкова напрегнат, когато се взираше в нея така, сякаш можеше да отгатне и най-съкровената й тайна — ако имаше такава или изобщо някога щеше да има — мълчанието бе най-добро и за двамата. Освен това той почти не говореше, докато музиката гърмеше, а ръката му плавно се движеше или се стрелваше по платното, за да оправи някой детайл.

Понякога й се струваше, че погледът му като зелен лазер бе насочен единствено към платното. Като че ли беше забравил напълно, че тя бе там. Тя беше само един образ, който той искаше да пресъздаде, само цветове, светлосенки, форми. После очите му отново се приковаваха в нейните, задържаха ги и тя имаше чувството, че изсмукваха целия въздух от тялото й. Един жарък, вибриращ от енергия миг, преди той отново да насочи вниманието си към картината.

Аш приличаше на емоционално влакче на ужасите. Лила обичаше бързите, вълнуващи спускания, ала един мъж, който я оставяше без дъх, без да каже дума, без да я докосне, притежаваше огромна сила. Дали бе наясно какво й причиняваше, подозираше ли как сърцето й се блъскаше лудо в гърдите й, как кожата й настръхваше? Двамата бяха любовници, а тя винаги бе харесвала секса. Но тази емоционална вихрушка беше нещо ново, опияняващо и… малко изнервящо.

Тъкмо когато ръцете й започнаха да треперят, кучето се събуди, изскимтя и скочи върху нея.

— Недей — сряза я той, когато понечи да отпусне ръце.

— Аш, ръцете ми тежат цял тон, а кучето иска да излезе навън.

— Само задръж така още една минута. Само минута.

Кучето отново изскимтя, ръцете й отмаляха, а той продължаваше да рисува с дълги, бавни махове на четката.

— Добре, добре. — Аш отстъпи назад, присви очи и смръщи вежди, докато изучаваше работата си. — Добре.

Лила взе Ърл Грей и размърда схванатите си рамене.

— Може ли да видя?

— Това си ти — сви той рамене, отиде до работната маса и се зае да почиства четките.

Беше нарисувал тялото й, дългата надиплена рокля, кокетното замятане на полите. Виждаше контурите на ръцете си и на лицето си, но тепърва щеше да ги рисува. Бе очертал само силуета й, а с единия си крак, който бе разголен чак до бедрото, бе стъпила на пръсти.

— Това може да е всеки.

— Но си ти.

— Циганката без глава.

— Ще стигна и до нея.

Бе нарисувал част от фона — оранжево и златно за огъня, дим, издигащ се на талази, късче от обсипаното със звезди небе. Нямаше нужда да му позира за това.

— Защо още не си нарисувал лицето?

— Твоето лице — поправи я художникът. — Защото то е най-важното. Линиите, цветовете, извивките на ръцете са важни, всички те изразяват нещо. Но лицето казва всичко.

— И какво ще каже то?

— Ще разберем. Можеш да отидеш да се преоблечеш. Ако искаш да смениш блузата си, избери нещо от дрешника. Аз ще изведа кучето. После ще взема малко дрехи, четка за зъби и други дреболии в една чанта и можем се върнем в Тюдор Сити. Тази вечер ще остана при теб.

— Просто така?

По лицето му пробягна раздразнение.

— Вече минахме този етап, Лила. Ако искаш да дадеш заден ход на отношенията ни, можеш да ме изпратиш да спя в някоя от другите спални. Обаче аз няма да го направя и ще те съблазня, но ти пак можеш да ме изпратиш.

Тъй като тя не можа да реши дали невъзмутимият му тон я подразни или възбуди, мълчаливо се запъти към дрешника.

Огледа закачалките и се спря на късо зелено горнище, като преди да го облече, погледна превръзката. После се взря в лицето си. Чудеше се дали Аш вече знаеше какво изразява то и защо не го бе нарисувал. Искаше й се да разбере какво виждаше той, когато я погледнеше. Питаше се как да се впише в този нов свят, без да е проумяла как е устроен той и без да е намерила отговорите.

Започна да сваля силния грим. Не разбираше защо се бе старала толкова, след като върху платното нямаше лице. Той навярно имаше някаква причина, нуждаеше се от още нещо, за да се слее тя напълно с образа, който той си представяше.

„Съблазняване?“, помисли си тя. Не, тя не искаше да бъде съблазнена. Това загатваше за неувереност в силата й, за някаква неволна податливост. Но той беше прав, двамата бяха преминали този етап — и двамата знаеха, че тя иска той да остане с нея, да бъде с нея.

Трябваше да признае, че позирането я караше да се чувства напрегната и неспокойна. По-добре да не мисли сега за това. Бог й бе свидетел, че имаше много по-важни причини да се чувства напрегната и неспокойна.

Кръвта по съсипаната блуза постоянно й напомняше за това. Докато я гледаше, Лила се замисли за нападението. Не можеше да отрече, че трябваше да е по-предпазлива, да обръща повече внимание на опасностите. Ако беше нащрек, нямаше да я изненадат и може би сега нямаше да е със съсипана блуза и превързана рана. Тя можеше и щеше да поправи грешките си. Въпреки това имаше чувството, че бе спечелила тази малка битка.

Джей бе проляла малко от кръвта й и това бе всичкото, което постигна.

Лила смачка блузата на топка, за да я пъхне в чантата. По-добре да я изхвърли в контейнера за смет, но пред сградата на клиента й, а не пред къщата на Аш. Ако той я видеше, щеше да затвърди решимостта му да я брани.

Извади телефона си и натъпка блузата в чантата. Реши да провери набързо съобщенията си.

Пет минути по-късно тя се спусна забързано по стълбите, точно когато Аш се прибра с кучето.

— Антония ми е отговорила, Аш. Успяла съм да я заинтригувам. Тя е говорила с баща си — този, с когото се е срещала Миранда Суонсън. Търсенето във Фейсбук се оказа успешно, а освен това тя имала приятелка, която е чела книгата ми. Получи се.

— А какво е казал баща й?

— Искал да узнае повече за това, с което се занимавам и какво търся. Казах й, че следващата седмица ще пътувам до Флоренция, заедно с приятели, и я попитах дали може да се срещнем с него — където и когато му е удобно. После споменах за фамилията Арчър, защото богатите говорят с богати, нали?

— По-скоро могат да се изслушват с по-голямо внимание.

— Все същото. — Доволна от себе си, тя бръкна в чантата си за малката топка и я хвърли пред кучето и то я подгони. — Ще замина на вълнуващо пътешествие с проучвателна цел, с теб и приятелите ни. Мисля, че вратата току-що се открехна малко по-широко.

— Може би. Семейство Бастоне сигурно знае какво притежава. Миранда Суонсън може и да няма представа, но не очаквам мъж като Бастоне да не е наясно, че се е сдобил с уникално произведение на изкуството, струващо цяло състояние.

Ърл Грей донесе топката при него и с нескрита надежда за още игра я пусна в краката му. Аш я ритна леко.

— Ако все още е у него — добави той, докато кучето припкаше радостно след търкалящата се топка.

— Ако той… Дявол да го вземе, може да го е продал. Не се сетих за това.

— Както и да е, бизнесът на това семейство, свързан е с лозя, вино и маслини, печели милиони годишно. Бастоне има свой главен изпълнителен директор. Не може да е постигнал и да поддържа това благосъстояние, ако е недосетлив. Ако обаче още притежава второто яйце, защо ще иска да ни каже за него, още по-малко пък да ни го покаже?

— Докато си разхождал кучето, са те налегнали мрачни мисли.

Той отново ритна топката.

— По-скоро бих ги нарекъл реалистични.

— Пъхнахме крак през открехнатата врата. Трябва да видим какво ще се случи по-нататък.

— Точно това ще направим, но с реалистични очаквания. Нека взема някои неща и ще потеглим за Тюдор Сити. — Той се приближи към нея и обхвана лицето й с длани. — С реалистични очаквания.

— Които са?

Приближи устни към нейните и ги докосна много леко. После целувката му стана по-дълбока и по-страстна, увлече я във вихъра си, без да й остави избор. И за миг, още един миг и нямаше да иска такъв.

— Между нас съществува нещо. — Той задържа лицето й между дланите си. — Нещо, което си мисля, че щяхме да имаме независимо къде и при какви обстоятелства сме се срещнали. И то е много важно.

— Толкова много неща се случиха.

— И това е част от тях. Тази врата е отворена, Лила, и аз ще мина през нея. И ще те отведа със себе си.

— Не искам да ме отвеждат никъде.

— Тогава ще трябва да поискаш. Няма да се бавя.

Докато го наблюдаваше как се качва по стълбите, всеки сантиметър от тялото й тръпнеше от целувката, от думите му, от твърдия му, решителен поглед.

— В какво, по дяволите, се забърках? — промърмори тя на кучето. — И ако аз не мога да разбера, ти със сигурност няма да ми помогнеш.

Взе каишката на Ърл Грей и докато я пъхаше в чантата си, видя смачканата на топка блуза. Време бе да започне да обръща повече внимание на всичко наоколо, каза си младата жена.

Изненадите могат да бъдат много опасни.

* * *

Лила нямаше нищо против да се приберат в апартамента в Тюдор Сити по обиколен маршрут. За нея беше като вълнуващо приключение. Измъкването през задния вход от жилището на Аш, хващането на метрото до центъра, където Аш отскочи до „Сакс“, за да й купи нова блуза в замяната на съсипаната. После разходка в източна посока до парка, където хванаха такси до Тюдор Сити.

— Копието струва два пъти повече от оригинала — отбеляза тя, докато отключваше апартамента, а Ърл Грей се втурна с радостно скимтене вътре. — Освен това не може да продължаваш да ми купуваш дрехи.

— Не съм ти купувал никакви дрехи.

— Първо, червената рокля…

— Реквизит, необходим за картината. Искаш ли бира?

— Не. А току-що ми купи блуза.

— Ти беше тръгнала при мен — подчерта той. — Ако аз идвах у вас, ти щеше да ми купиш риза. Смяташ ли да пишеш?

— Може би — да — поправи се тя. — Поне два часа.

— Тогава аз ще се кача с бирата горе и ще довърша приготовленията за пътуването.

— Аз дойдох при теб заради картината — уточни Лила.

— Правилно, а сега аз съм тук, за да можеш ти да работиш. — Плъзна ръка по косата й и подръпна закачливо краищата й. — Търсиш под вола теле, Лила.

— Тогава защо имам чувството, че съм загазила?

— Добър въпрос. Аз ще съм на третия етаж, ако имаш нужда от мен.

Дори не я попита какво предпочиташе тя, каза си мрачно Лила. Той не бе помислил за това. Разбира се, тя си бе уредила работен кът на долния етаж, но ако внезапно й се приискаше да поработи на терасата?

Е, засега нямаше такова желание, но би могла да има.

Трябваше да си признае, че се държеше като глупачка, дори още по-лошо — като глупава проклетия, но изглежда не можеше да се спре.

Той я бе обсипал с толкова грижи, толкова умело, че тя не бе видяла как се издигат стените около нея. Те я караха да се чувства като затворник и затова тя не искаше да има собствен дом, нито дори жилище под наем. Така всичко бе по-просто, липсваха ограничения и в крайна сметка се оказа много практично, имайки предвид работата й и начина й на живот.

Аш бе променил нещата, осъзна Лила, и внезапно се почувства сякаш се бе озовала в съвсем нова и празна къща. Ала вместо да й се радва, тя проверяваше дали вратата към изхода бе наблизо.

— Глупачка — промърмори младата жена.

Извади от чантата изцапаната блуза и я пъхна възможно по-навътре в кошчето за боклук в кухнята, което по-късно щеше да изхвърли. Направи кана със студена лимонада и седна пред лаптопа.

Писането винаги й действаше добре, когато собственият й живот станеше прекалено сложен. Тогава тя с наслада се потапяше в живота на героите си. И сега се пренесе в измисления свят, сътворен от думите и образите, родени от въображението й. Изгуби представа за времето, преминавайки от трагични загуби към непоклатима решителност, търсене на отмъщение и завърши, когато Кейли се подготвяше за последната битка в книгата и за последните изпити.

Лила се отпусна назад, притисна пръсти към уморените си очи и разкърши скованите си рамене.

Едва сега забеляза, че Аш е седнал в дневната срещу нея със скицник в ръка, а Ърл Грей се бе сгушил в краката му.

— Не съм чула кога си слязъл.

— Не беше свършила.

Тя подръпна косата си, която бе вързала на опашка.

— Рисуваше ли ме?

— Още те рисувам — отвърна той лениво. — Изглеждаш различно, когато работиш. Напрегната. В един миг си почти готова да се разплачеш, а в следващия си раздразнена. Мога да направя цяла серия от скици — каза той и продължи да рисува. — Сега явно се чувстваш неудобно, което не е добре. Мога да се кача горе, докато свършиш.

— Не, приключих за днес. Вече започнах да зациклям и трябва да оставя следващата сцена малко да поотлежи — каза Лила и отиде при него. — Може ли да видя? — Без да дочака отговор, тя взе скицника от ръката му. Прелисти го и видя себе си приведена — много лоша поза, помисли си и инстинктивно се изправи — косата й беше в пълен безпорядък, а лицето й отразяваше душевното състояние на героите, за които пишеше. — Господи — възкликна тя и се пресегна, за да дръпне шнолата от косата си, но той хвана ръката й.

— Недей. Защо го правиш? Това си ти, когато работиш. Уловил съм те в мига, в който си се отдала на образите и сцените в главата ти, които трябва да опишеш върху хартията.

— Приличам на луда.

— Не, по-скоро си увлечена. — Продължи да дърпа ръката й, докато тя най-сетне се примири и седна в скута му.

— Може би и двете. — Лила се засмя, отметна глава и затвори очи, изобразявайки нова поза. — Можеш да наречеш това „Заспала на работното място“.

— Не. „Отдадена на въображението“. Какво написа?

— Днес написах доста. Осени ме едно от онези дълги и ползотворни творчески вдъхновения. Кейли трябваше да порасне бързо и по трудния начин. Малко ми е жал, но трябваше да стане така. Да изгуби някой, който й е близък, да разбере, че някой от себеподобните й е способен да го направи, да убие някого, когото тя обича, и го е направил, за да я накаже — това е… О! Това е тя.

Прелисти друга страница на скицника, върху която беше Кейли във вълчи облик, сред гъста, тъмна гора — невероятно красива, с гладко и лъскаво мускулесто вълче тяло, с мистериозни човешки очи, пълни с тъга. Над оголените дървета грееше пълната луна.

— Точно така си я представям. Как си отгатнал?

— Казах ти, че четох книгата.

— Да, но… Това е тя. Млада, с гладко и лъскаво мускулесто тяло, тъжна пленница на двойствената си природа. За пръв път я виждам, като се изключи образът й в главата ми.

— Ще ти я сложа в рамка, за да можеш да я гледаш, когато поискаш.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Ти си нарисувал един от най-важните хора в живота ми, сякаш я познаваш. Да не би това да е вид съблазняване?

— Не — прокара той пръсти нагоре по тялото й. — Но ще ти покажа какво е.

— Не и преди да разходя кучето.

— Искаш ли да разходим кучето, после да излезем да хапнем някъде, а когато се върнем, да те съблазня?

Нова и празна къща, напомни си Лила, което означаваше, че трябваше да бъде разгледана и опозната.

— Добре. Но след като вече имам пълна представа как изглеждам, първо ще са ми нужни десет минути.

— Ние ще почакаме.

Аш взе отново молива и скицника, а тя хукна на горния етаж. Той започна да я рисува по памет — гола, омотана в измачкани чаршафи, смееща се.

Да, той щеше да почака.