Нора Робъртс
Колекционерът (13)

11.

Лила никога не бе преживявала нещо подобно. Въпреки странния мокър бар и цялата обстановка в бяло, скръбта бе истинска и дълбока. Видя я в бледото и покрусено лице на майката на Оливър, долови я в гласовете на онези, които говореха от белия подиум. Усети я натежала във въздуха, докато слънцето сияеше, а лекият бриз разнасяше уханията на лилии и рози.

И все пак това беше един вид театрална постановка, с подходящи костюми, режисирана и изиграна от смайващо красиви хора на сцена с претенциозен декор.

Когато Аш пристъпи на подиума, тя си каза, че би могъл да бъде актьор — висок, мургав и красив. Днес беше стилен и елегантен — гладко обръснат, с безукорен черен костюм. Може би Лила го харесваше повече в небрежните, раздърпани, типични за художник дрехи, които носеше всеки ден, но той изглеждаше отлично и в скъпото официално облекло.

— Помолих Жизел да произнесе възпоменателно слово за Оливър. От всички роднини двамата с Оливър бяха най-близки. Макар че всички ние го обичахме и той ще ни липсва, Жизел го разбираше най-добре и оценяваше безкрайния му оптимизъм. От името на родителите му благодаря на всички, които са тук днес, за да ни подкрепят в тежкото и мъчително изпитание да се сбогуваме с нашия син, брат и приятел.

Дали всички от клана Арчър бяха толкова прекрасни, питаше се Лила, докато гледаше невероятната красавица, която отиде до подиума, прегърна Аш и се обърна с лице към останалите.

Когато заговори, гласът й не трепереше, беше ясен и силен.

— Потърсих в паметта си първия ми спомен за Оливър, но успях да го открия. Той винаги е бил част от живота ми, без значение колко дълго не сме се виждали. Той беше в толкова много отношения смехът, радостта, лекомислието, от което всеки се нуждае в живота си. Оптимист. — Усмихна се леко и погледна към Аш. — Както ти често си казвал, Аш. Някои от нас са реалисти, други циници, а трети, нека си го признаем, просто негодници. А повечето хора имат по малко от всичко. Но Аш беше прав за Оливър. Оптимизмът преобладаваше в него. Той често биваше безразсъден, но никога жесток. И наистина, колко хора могат да кажат с чиста съвест това за себе си? Той беше импулсивен и безкрайно щедър. Обичаше да общува, да е сред хора и за него самотата бе наказание. Защото беше толкова очарователен, толкова лъчезарен, толкова красив, че рядко биваше сам. — Една птица се спусна зад Жизел като яркосиня мълния, проблеснала сред купищата бели цветя, и отлетя. — Той те обичаше, Олимпия, дълбоко и искрено. И теб, татко. — За миг в очите й се появиха сълзи, но блясъкът им скоро изчезна, също като синята мълния преди малко. — Той толкова искаше ти да се гордееш с него, може би го искаше прекалено много. Искаше да постигне грандиозен успех. За Оливър нямаше нищо средно или умерено. Правеше грешки, някои от които наистина големи. Но никога не е бил безчувствен, никога не е бил жесток. И да, винаги бе оптимист. Ако някой от нас го помолеше за нещо, той щеше да му го даде. Не беше в природата му да отказва. Ужасно е да ни напусне толкова рано, в разцвета на младостта и красотата си, но може би е било неизбежно. Затова няма да търся онзи първи спомен за Оливър, нито ще се заровя в миналото. Просто ще бъда благодарна, задето винаги е бил част от живота ми, че ме е дарил със смеха, лекомислието и безгрижието си. А сега ще направим купон, защото Оливър нищо друго не би искал.

Тя слезе от подиума и гайдарят засвири. След него от малката могила се разнесоха печалните звуци на химна „Изумителна благодат“, а зад беседката полетяха стотици бели пеперуди.

Запленена, Лила видя как Жизел погледна към белия облак после към Аш и се засмя.

* * *

Лила отпи от виното. Сервитьорите предлагаха хапки и канеха гостите край дългите маси, където имаше много по-богат избор. Хората се събираха на групи или се разхождаха из градините, влизаха и излизаха от къщата. Макар че бе любопитна, Лила не смяташе, че би било прилично да влезе там.

Изчака подходящ момент, за да се приближи към майката на Оливър и да поднесе съболезнованията си.

— Не искам да се натрапвам. Аз съм приятелка на Аштън. Много съжалявам за загубата ви.

— Приятелка на Аштън. — Лицето на жената беше призрачно бяло, а очите й безжизнени, но протегна ръка. — Аштън се погрижи за всичко.

— Службата беше много красива.

— Оливър винаги ми подаряваше бели цветя за Деня на майката, нали, Анджи?

— Той никога не забравяше.

— Красиви са. Да ви предложа ли чаша вода?

— Вода? Не, аз…

— Защо не влезем всички вътре? В къщата е по-хладно. Благодаря — каза Анджи на Лила, като обви ръка около кръста на Олимпия и я поведе към къщата.

— Приятелка на Аштън? — каза някой до нея.

Лила разпозна жената, която произнесе възпоменателното слово.

— Да, от Ню Йорк. Словото ви беше прекрасно. Трогателно.

— Трогателно?

— Защото бе искрено.

Жизел огледа преценяващо Лила и с непринуден жест отпи от високата чаша с шампанско, сякаш бе родена с нея в ръка.

— Наистина беше искрено. Познавахте ли Оливър?

— Не, съжалявам, не го познавах.

— Но Аш ви е поканил да дойдете. Това е интересно. — Улови ръката на Лила и я поведе към малката група. — Моника? Извинете ни за минута — каза Жизел на останалите и издърпа настрани красива червенокоса жена, истинско въплъщение на светския блясък. — Това е приятелката на Аш. Поканил я е на погребението.

— Така ли? Приятно ми е да се запознаем, въпреки тъжните обстоятелства. — Зелените й очи гледаха изпитателно и преценяващо. — Аз съм майката на Аш.

— О, госпожо…

— В момента съм госпожа Кромптън. Може би е малко объркващо. Откъде познавате Аш?

— Аз… ами…

— Май се очертава любопитна история — заяви Моника. — А ние обичаме интересните истории, нали, Жизел?

— О, да, обичаме ги.

— Да намерим някои уютно местенце, където да ни я разкажете.

Притисната като в капан, Лила се огледа отчаяно. Къде, по дяволите, беше Джули?

— Аз просто…

Но изглежда нямаше смисъл да спори, тъй като двете жени направо я повлякоха, макар и със стил и изисканост, към голямата, внушителна къща.

— Аш не ми е казал, че има нова жена в живота му. — Моника отвори една врата и я набута в голямо помещение. Лила предположи, че е музикален салон, защото имаше голям роял, виолончело и цигулка.

— Не бих казала, че съм…

— Но Аш и без това не споделя много неща с мен.

Окончателно объркана, Лила неусетно се озова извън салона, после мина покрай някаква игрална зала с тъмна ламперия, където двама мъже играеха билярд, а една жена седеше до бара. Погледът й бе зареян към нещо като салон, където някой плачеше. Продължиха през огромно преддверие с висок таван, колони и двойни вити стълби, кристални полилеи, а в дъното се виждаше библиотека на два етажа, откъдето се чуваше тих говор.

— Това ще свърши работа — обяви Моника, когато стигнаха до остъклена зимна градина — истинско чудо на ботаниката — с изглед към изумителните външни градини.

— Можеш да извървиш препоръчваните от лекарите пет километра на ден, гарантиращи здраво сърце, само като прекосиш тази къща от единия до другия й край.

— Така изглежда, нали? — Моника се настани върху едно канапе с бежова дамаска и потупа възглавничката до себе си. — А сега седнете и ми разкажете всичко.

— Наистина няма нищо за разказване.

— Той нарисува ли ви?

— Още не.

Тънките вежди се повдигнаха кокетно, а устните в съвършен нюанс на розово се извиха.

— Е, сега ме изненадахте.

— Той направи няколко скици, но…

— И как ви вижда?

— Като циганка. Не разбирам защо.

— Заради очите.

— Това каза и той. Сигурно се гордеете с него. Творбите му са прекрасни.

— Не си представях какво ще излезе, когато му подарих първата кутия с цветни моливи. И как се запознахте?

— Госпожо Кромптън…

— Моника. Каквото и да стане, аз винаги съм Моника. Да минем на „ти“, става ли?

— Моника. Жизел. — Лила пое дълбоко въздух и го издиша, трябваше да го изрече бързо. — Запознах се с Аш в полицейския участък. Видях как Сейдж Кендал падна от прозореца.

— Ти си се обадила на 911 — заключи Жизел и сплете пръсти с тези на Моника, която бе положила ръката си върху нейната.

— Да. Съжалявам. Всичко това трябва да е доста притеснително за двете ви.

— Аз не съм притеснена. Ти притеснена ли си, Жизел?

— Не. Благодарна съм. Благодарна съм, че си се обадила в полицията. А още по-благодарна съм, че си говорила с Аш, защото повечето хора просто биха си тръгнали.

— Той само искаше да узнае какво съм видяла. Не мисля, че повечето хора биха си тръгнали, без да му разкажат.

Жизел, чиито пръсти все още бяха вкопчени в ръката на Моника, се спогледа с по-възрастната жена. И двете повдигнаха вежди.

— Забравяш какво казах в словото си за негодниците.

— В такъв случай се радвам, че не съм от тях, но…

— Името ти не беше споменато от медиите — прекъсна я Жизел.

— Нямаше причина за това. Не видях нещо, което би могло да помогне на разследването.

— Помогнала си на Аштън. — Моника протегна свободната си ръка и хвана ръката на Лила. За миг трите жени останаха с преплетени ръце. — Той е имал нужда да узнае отговорите, да стигне до решение, а ти си му помогнала.

— Имаш нужда от малко вино — реши Жизел. — Ще отида да донеса.

— Моля ви, не си правете труда. Аз…

— Донеси ни малко шампанско, скъпа. — Ръката на Моника остана здраво притисната върху тази на Лила, а Жизел тръгна към вратата. — Аш обичаше Оливър — всички ние го обичахме, колкото и да ни вбесяваше. Той беше отговорен, имам предвид Аш. Чувстваше се отговорен. Щом ти е направил скици и те е помолил да присъстваш днес, значи си му помогнала да преодолее първоначалния стрес.

— Понякога е по-лесно да говориш с непознат. Оказа се, че имаме обща приятелка, а това улесни нещата.

— Както очите ти и всичко останало у теб.

Моника наклони глава и отново я огледа преценяващо.

— Ти не си обичайният му тип. Ако изобщо може да се каже, че той има някакъв тип. За разлика от балерината. Сигурно знаеш за балерината, с която имаше връзка. Красива млада жена, с огромен талант и не по-малки его и темперамент. Аш също е темпераментен, когато някой го предизвика. Мисля, че се наслаждава на страстта — и нямам предвид секс, а страст към всичко. Но за кратко. Дълбоко в себе си той обича спокойствието, самотата си. Ти не ми се струваш толкова темпераментна и непостоянна.

— Мога да бъда доста проклета — когато ме предизвикат.

По лицето на Моника пробягна мимолетна усмивка и Лила сякаш видя Аш.

— Надявам се. Не понасям слаби жени. По-лоши са от слабите мъже. С какво се занимаваш, Лила? Работиш ли?

— Да. Пиша книги и наглеждам домове.

— Наглеждаш домове. Кълна се, че аз бих правила същото на твоята възраст. Да пътувам, да наблюдавам живота на хората, да се наслаждавам на нови места, нови гледки. Това е приключение.

— Наистина е.

— Но да се прехранваш с това, да печелиш клиенти, трябва да си наистина отговорен и сериозен човек, на когото може да се разчита.

— Когато се грижиш за домовете на хората, за вещите им, за растенията, за домашните любимци, те трябва да ти имат доверие. В противен случай приключението свършва.

— Нищо не продължава дълго, когато няма доверие. Какво пишеш?

— Пиша поредици за юноши. Романи. Гимназиални преживявания, политика, любов, войни между върколаци.

— Да не би да си авторката на „Лунен изгрев“? — В гласа й се прокрадна приятна изненада. — Да не би ти да си Л. Л. Емерсън?

— Да. Вие наистина сте чували… Райли — спомни си по-младата жена. — Аш ми каза, че сестра му Райли харесва книгата ми.

— Харесва? Обожава я. Трябва да ви запозная. Тя ще е на седмото небе.

Моника вдигна поглед и наклони глава.

— Здравей, Спенс.

Лила се досети, че той е бащата на Аш и Оливър. Красавец, способен да накара сърцето на всяка жена да се разтупти — загорял, строен и мускулест, с гъста, тъмна коса, леко прошарена на слепоочията, със сини, студени и проницателни очи.

— Лила, запознай се със Спенс Арчър. Спенс, това с Лила Емерсън.

— Да, знам. Госпожице Емерсън, всички сме ви много благодарни.

— Много съжалявам за загубата ви, господин Арчър.

— Благодаря. Позволете да ви налея малко шампанско — каза той, когато един сервитьор в бяло сако се приближи със сребърна кофичка. — Ще ти я открадна за малко, Моника.

— Няма да е за пръв път, когато се скатаваш с красива млада жена. — Вдигна ръце и поклати глава. — Съжалявам, навик. Не и днес, Спенс. — Стана и го целуна по бузата. — Ще ви оставя. Ще се видим по-късно, Лила. Приготви се нашата Райли да коленичи в краката ти. — Стисна ръката на Спенс и излезе.

— Беше много мило от ваша страна да дойдете днес — подхвана Спенс и подаде на Лила чаша с шампанско.

— Беше важно за Аш.

— Да, разбрах. — Той седна срещу нея.

Тя си помисли, че изглежда уморен и мрачен, съвсем разбираемо, но, честно казано, й се искаше да е някъде другаде. Какво би могла да каже на бащата на един мъртъв син, когото тя не бе познавала, бащата на син, чиято необикновена и опасна тайна знаеше?

— Службата беше много красива, както и цялата обстановка. Знам, че Аштън е искал да осигури… колкото се може повече утеха за вас и майката на Оливър.

— Аш винаги се справя. Откога познавате Оливър?

— Не го познавах. Съжалявам, сигурно изглежда странно да присъствам на погребението му, без да го познавам. Аз просто… през онази нощ гледах през прозореца.

— През бинокъл.

— Да. — Лила усети как лицето й пламна.

— Обикновено съвпадение? На мен ми се струва по-правдоподобно, че сте шпионирали апартамента на Оливър, защото сте била една от многобройните му приятелки. Или по-обезпокоително, ако сте била свързана с този, който го е убил.

Думите, изречени така спокойно, бяха толкова неочаквани, толкова смайващи, че й бе нужно известно време, за да ги осмисли.

— Господин Арчър, вие скърбите за сина си. Сърдит сте и искате отговори. Ала аз не мога да ви ги дам. Не познавах Оливър и не знам кой го е убил.

Остави шампанското, което не бе докоснала.

— Трябва да вървя.

— Убедила сте Аш да ви покани днес тук, в нашия дом. Казаха ми, че прекарвате доста време с него, след като двамата случайно сте се срещнали в полицейския участък на следващия ден след смъртта на Оливър. Че Аш вече е започнал да ви рисува. Доста сте чевръста, госпожице Емерсън.

Тя бавно се изправи, както и той.

— Аз не ви познавам — изрече Лила предпазливо. — Не знам дали е в природата ви да обиждате хората и ще го припиша на шока и болката ви. Знам какво причинява смъртта на близките.

— Аз пък знам, че сте жена без постоянен адрес, която прекарва времето си в домовете на други хора, докато пише измислени истории за хлапета, които лесно се впечатляват. Една връзка с Аштън Арчър, който е с име и възможности, би представлявала значителна крачка за вас.

И последните искри от съчувствието й угаснаха.

— Аз се справям сама, сама постигам всичко. Не за всички хора положението и парите са най-важното в живота. А сега, моля да ме извините.

— Повярвайте ми — заговори той, когато тя се отправи към вратата, — каквато и игра да играете, няма да спечелите.

Лила се спря и го погледна. Мъжът бе толкова красив, толкова изискан и в същото време толкова деформиран и груб.

— Съжалявам ви — промърмори младата жена и излезе.

Заслепена от гняв, тя зави погрешно, но бързо се усети. Трябваше да излезе навън, да се махне оттук. Ненавиждаше това, че Спенс Арчър я бе накарал да изпита едновременно вина и гняв, но знаеше, че бе по-добре да се отдаде на терзанията си някъде другаде.

Някъде по-далеч от това огромно, невероятно място, пълно с хора и техните странни и сложни взаимоотношения.

Не се интересуваше от огромната му и великолепна къща, от просторните ливади и басейни, от шибания тенискорт. И майната му, задето я бе накарал да се почувства като златотърсачка, жадна да се изкачи по социалната стълбица.

Лила излезе навън. Спомни си, че не знаеше къде бе шофьорът, както и че проклетият й багаж беше в лимузината. Не искаше да говори с Люк, нито с Джули, нито с когото и да било. Намери един от отговорниците за паркинга и го помоли за номера на компания за таксита, поръча си кола, която да я отведе в Ню Йорк.

Щеше да остави багажа си — и без това Джули щеше да се погрижи за него. По някое време щеше да й изпрати есемес, за да я помоли да прибере нещата й в апартамента си за тази вечер.

Но нямаше да остане нито минута повече тук, където я бяха унижили и нападнали, където я бяха накарали да се почувства виновна. Видя едно такси да се задава по дългата алея и изправи рамене. Тя се справяше сама, напомни си Лила, не бе длъжна никому. Живееше по свои правила.

— Лила!

Извърна се до отворената врата на таксито и видя Жизел да крачи забързано към нея.

— Тръгваш ли си?

— Да, трябва да вървя.

— Но Аш те търсеше.

— Наистина трябва да вървя.

— Таксито може да почака. — Жизел хвана решително Лила за ръката. — Да се върнем и…

— Наистина не мога — каза Лила категорично и освободи ръката си. — Много съжалявам за брат ти. — Влезе в таксито и затвори вратата. Облегна се и каза на шофьора да потегля, като се опитваше да не мисли как ще се отрази на бюджета й цената на това пътуване до града.

Жизел се затича обратно и откри Аш до къщата за гости да разговаря с видимо разстроената Анджи.

— Знаеш, че това не е типично за него, Аш. Не отговаря на телефона — нито на домашния, нито на мобилния, нито в магазина. Боя се, че му се е случило нещо.

— Скоро ще тръгна за града, но междувременно нека да помолим някой да провери у вас.

— Мога да се обадя на Джанис и да я помоля да вземе резервните ключове от кабинета на Вини в магазина. Днес вече се чух с нея. Тя не го е виждала, след като вчера си е тръгнала от работа.

— Тогава й се обади. Аз ще те закарам вкъщи.

— Не искам да оставям Олимпия, но много се тревожа. Ще отида да й кажа, че трябва да тръгвам.

— Вие не сте единствените, които заминават — каза Жизел на Аш, когато Анджи влезе в къщата за гости. — Приятелката ти Лила току-що си тръгна с едно такси.

— Какво? Защо?

— Не ми е известно със сигурност, но знам, че татко отиде да говори с нея, а в следващия момент тя вече влизаше в таксито. Изглеждаше ядосана. Много ядосана.

— По дяволите. Ще останеш с Анджи, нали? Трябват ми няколко минути, за да разбера какво е станало.

Извади телефона си, докато заобикаляше голямата къща, за да избегне тълпата. Свърза се с гласовата поща на Лила.

— Лила, кажи на шофьора да обърне и се върни. Ако искаш да си тръгваш, аз ще те закарам обратно. Всичко ще е наред.

Пъхна телефона в джоба си и отиде право във всекидневната, където видя майка си.

— Виждала ли си татко?

— Мисля, че го видях да се качва горе преди минута. Предполагам, че отиваше в кабинета си. Аш…

— Не сега. Извинявай, но не сега.

Качи се по стълбите, зави към западното крило, мина покрай спалните, гостните, апартамента на баща си и стигна до кабинета му.

Дългогодишният навик го накара първо да почука, дори и само формално, преди да отвори вратата.

Спенс вдигна ръка. Седеше зад масивното дъбово бюро, принадлежало някога на прадядото на Аш.

— Ще ти се обадя — каза той по телефона и прекъсна разговора. — Трябваше да свърша няколко неща, преди да сляза долу.

— Доколкото разбирам, едно от нещата, за които е трябвало да се погрижиш, е била Лила. Какво си й казал, за да я разстроиш?

Спенс се облегна назад и отпусна ръце върху кожените облегалки на креслото.

— Просто й зададох няколко уместни въпроса. Мисля, че днес нямаме нужда от повече драми, Аш.

— Напълно съм съгласен. Какви бяха тези уместни въпроси?

— Не е ли съмнително, че тази жена, която случайно е приятелка с управителката на галерията, която излага творбите ти, е същата, която е била свидетел на случилото се в онзи апартамент в нощта, когато Оливър е бил убит?

— Не.

— А управителката някога е била омъжена за най-добрия ти приятел.

Аш разбра съвсем ясно накъде върви разговорът. Не искаше да се кара с баща си, най-малко днес.

— Подобни връзки и съвпадения не са изключение. Това семейство е живото доказателство за това.

— Знаеш ли, че Лила Емерсън е била любовница на съпруга на Джули Брайънт?

Гневът, който се надяваше да потисне, накара кръвта му да закипи.

— В този случай неправилно използваш термина „любовница“, но аз съм осведомен за някогашната връзка на Лила с бившия съпруг на Джули. А след като и ти си, сега вече знам, че си наел детективи да се ровят в живота на Лила.

— Разбира се, че наех. — Спенс отвори чекмеджето и извади папка и диск. — Това е копие от доклада. Ако искаш, можеш да го прочетеш.

— Защо правиш всичко това? — Опитвайки се да не избухне, Аш се втренчи в баща си, но срещна само непробиваема стена. — Тя се е обадила в полицията. Говори с мен, отговори на всичките ми въпроси, при това без да е длъжна, а много хора не биха го направили.

Сякаш за да докаже правотата си, Спенс почука с пръст по бюрото.

— А сега ти й купуваш дрехи, прекарваш доста време в нейната компания, смяташ да я рисуваш и я доведе тук точно днес.

Непоклатим, помисли си Аш, но в същото време съсипан от скръб.

— Не ти дължа обяснение, но имайки предвид какъв ден е днес, ще ти го дам. Купих й костюм, подходящ за картината, която искам да нарисувам, както често правя с другите си модели. Прекарвам доста време в компанията й, защото тя ми помогна и защото ми е приятно с нея. Помолих я да дойде тук поради лично мои съображения. Аз се запознах с нея в полицейския участък, исках да поговорим, а после пак я потърсих. Помолих я да ми позира и успях да я убедя въпреки нежеланието й. Настоях да дойде днес тук, защото исках да е с мен.

— Седни, Аштън.

— Нямам време да сядам. Има неща, които трябва да свърша, а това няма да стане, като стоя тук, опитвайки се да се разбера с теб.

— Да бъде по твоему.

Спенс стана, отиде до бюфет с изящна дърворезба и си наля два пръста уиски от гарафата.

— Но ще ме изслушаш. Жените от определена порода имат начин да накарат един мъж да си мисли, че той избира и взема решенията, когато всъщност те го карат да им играе по свирката. Можеш ли да си напълно сигурен, което е и най-важното, че тя няма нищо общо със случилото се с Оливър? — Повдигна веждите и чашата си, сякаш за тост, преди да отпие от уискито. — Точно тя, жената, която е видяла приятелката на Оливър да пада от прозореца, защото е шпионирала апартамента им с бинокъл?

— И го казваш точно ти, който си платил на частни детективи да я шпионират? — попита Аш не без ирония в гласа.

Спенс отиде до бюрото и седна.

— Аз защитавам своето.

— Не, в този случай ти използваш това, което е твое, за да нападнеш една жена, която не е направила нищо друго, освен да се опита да помогне. Дойде тук, защото аз я помолих, и си е тръгнала, защото е напълно ясно, че ти си я обидил.

— Тя скита по света като циганка, едва изкарва пари, за да живее. Имала е връзка, това го знаем със сигурност, с женен мъж, със значително по-добро финансово положение от нейното.

Умората надделя над гнева и Аш пъхна ръце в джобовете си.

— Точно ти ли ще морализаторстваш за това кой с кого спи? От позицията на какъв?

Очите на Спенс проблеснаха гневно.

— Аз все още съм твой баща.

— Да, такъв си, но това не ти дава право да обиждаш жената, на която държа.

Спенс се облегна назад и леко завъртя стола наляво и надясно, изучавайки внимателно сина си.

— Доколко си обвързан с нея?

— Това не те засяга.

— Аштън, ти просто си загубил връзка с реалността. Има жени, които преследват мъже заради положението им в обществото и парите им.

— И колко пъти си се женил досега? На колко любовници си плащал?

— Длъжен си да ме уважаваш. — Спенс скочи на крака.

— Но ти не ме уважаваш. — Яростта се завърна с нова сила, макар че той се опита да я укроти. Не тук, заповяда си Аш, не днес.

— Вече е съвсем ясно, че не става дума за Оливър. Полицейският доклад и докладът на детективите върху бюрото ти би трябвало да са достатъчно доказателство, че Лила няма нищо общо с Оливър, нито с това, което му се е случило. Става дума за мен и моята връзка с нея.

— Но мотивът остава същия — изтъкна Спенс, — а ти в момента си много уязвим.

— Въобразяваш си, че си голям експерт, след като си имал няколко съпруги, безброй любовници, връзки с жени, отменени годежи и краткотрайни флиртове. Но аз не мисля така.

— Задължение на родителя е да предпазва децата си от грешките, които самият той е допуснал. Тази жена не може да ти предложи нищо и се възползва от една трагедия, за да спечели доверието и привързаността ти.

— Ти грешиш във всичко. Би трябвало да си спомниш, че Оливър бе този, който се нуждаеше от одобрението ти и искаше да се гордееш с него. Аз оценявам и двете, когато ги получа, но те не са смисълът на живота ми, както бяха за него. Ти прекали.

— Още не сме свършили — заяви Спенс, когато Аш се обърна, за да си тръгне.

— Отново грешиш.

Остави се бушуващият гняв да го изстреля от стаята и надолу по стълбите. Преди да изхвръкне от къщата, майка му го спря.

— Аш, за бога, какво става?

— Нищо особено, освен че татко е наел частни детективи да се ровят в живота на Лила, след това се нахвърлил с обиди срещу нея и тя извикала такси и си тръгнала. Прибави възпоменание за Оливър, което е изцяло в бяло, а за капак Вини е изчезнал. Типично събиране на клана Арчър.

— Спенс… за бога, трябваше да се досетя. Оставих горкото момиче насаме с него — погледна тя гневно към стълбите. — Оправи нещата с нея — аз я харесах, ако това изобщо има някакво значение.

— Има.

— А какво беше всичко това за Вини?

— Още не знам. Трябва да се видя с Анджи. Тя е разтревожена.

— Не се и съмнявам. Това не е типично за Вини. И аз бих отишла в къщата за гости, но Кристъл току-що се запъти натам — рече майка му, имайки предвид настоящата съпруга на бившия си съпруг. — Тя се държа прилично с Олимпия, затова предпочитам да стоя на разстояние, за да не я дразня излишно.

— Така е най-добре.

— Бих могла да поговоря със Спенс.

— Недей…

— Може би наистина не трябва. — Хвана го под ръка, за да забави крачките му, но той беше сигурен, че тя се опитваше да охлади гнева му. — Искаш ли ние двамата с Маршал да откараме Анджи в града?

— Аз ще го направя. Благодаря, но и без това трябва веднага да се върна.

— Когато видиш Лила й предай, че с удоволствие бих искала някой път да обядваме заедно.

— Непременно. — Спря се, когато видя Люк и Джули да идват насреща му.

— Чухме, че Лила си е тръгнала — каза Джули.

— Да, вдигна се малка пушилка, както му казваме. Ако я видиш преди мен, кажи й… Кажи й, че ще й обясня.

— Аз трябва да вървя. — Джули погледна към Люк. — Тази нощ тя ще остане при мен, затова трябва да вървя.

— Тогава всички ще тръгнем. Искаш ли да те закараме? — обърна се Люк към Аш.

— Не, имам още работа тук. Ще се чуем.

— Ще ви изпратя — каза Моника непринудено на Люк и Джули.

В това отношение майка му беше ненадмината, помисли си Аш, когато мина под перголата и излезе отново на слънце. За миг се наслади на тишината и спокойствието и се зачуди дали отново да потърси Лила. Но в този миг телефонът му звънна.

Надяваше се, че Лила му връща обаждането, но като видя името върху дисплея и се намръщи.

— Джанис?

— Аш, господи, Аш. Не можах… не можах да се обадя на Анджи.

— Какво има? Какво е станало?

— Господин Ви, господин Ви… Полицията… Обадих се в полицията. Те идват.

— Успокой се и си поеми дъх. Кажи ми къде си?

— В магазина. Дойдох да взема ключовете за апартамента на господин Ви. От кабинета му. Аш…

— Успокой се и си поеми дъх — повтори той, когато тя избухна в ридания. — Трябва да ми кажеш какво се е случило. — Но топката в стомаха вече му подсказваше отговора. — Просто го кажи.

— Той е мъртъв. Господин Ви. В кабинета. Някой го е измъчвал до смърт. Има и още един мъж…

— Мъж?

— Той също е мъртъв. Лежи на пода, целият в кръв. Мисля, че някой го е застрелял. Господин Ви е завързан за стола, а цялото му лице е… Не знам какво да правя.

Емоциите трябваше да почакат. Сега трябваше да се справи с най-трудното, при това бързо.

— Обадила си се в полицията, нали?

— Да, те идват. Но не можах да се обадя на Анджи. Не можах да намеря сили. Затова се обадих на теб.

— Излез пред магазина и чакай полицаите да дойдат. Тръгвам.

— Побързай. Можеш ли да побързаш? Можеш ли да й кажеш? Аз не мога, не мога.

— Ще й кажа. Чакай полицаите, Джанис — отвън. Ние идваме.

Прекъсна връзката и остана втренчен в телефона.

Той ли бе направил това? Той ли бе причинил това, като помоли Вини за помощ?

Лила.

Позвъни й.

— Отговори на шибания телефон — ядоса се той, когато се включи гласовата й поща. — Чуй ме. Вини е убит. Още не знам какво се е случило, но пътувам за Ню Йорк. Иди на хотел. Заключи вратата и не отваряй на никого. И когато следващия път се обадя, вдигни телефона. Вдигни го, мамка му.

Пъхна телефона в джоба си и притисна очите си с пръсти. Запита се как щеше да каже на Анджи, че съпругът й бе мъртъв.