Нора Робъртс
Колекционерът (6)

5.

Аш стоеше пред жилищната сграда, пъхнал ръце в джобовете. До този момент не бе осъзнал колко не му се искаше да влезе вътре. Една част от него го знаеше и тя се бе обадила на един приятел.

Редом до него беше Люк Талбът, застинал в същата нерешителна поза.

— Можеше да изчакаш и да влезеш заедно с майка му.

— Не искам тя да преживява това. В момента не е на себе си. Хайде да приключваме по-скоро. Ченгетата чакат.

— Думи, които никой не иска да чува.

Аш приближи към портиера, каза му защо бе дошъл и без да го молят, показа личната си карта.

— Много съжалявам за брат ви, сър.

— Благодаря. — Вече се бе наслушал на съболезнования. През последните два дни бе провел безброй разговори с безброй хора и бе чул най-различни утешителни думи.

— Когато това свърши, ще отидем да изпием по бира — предложи Люк, когато се изкачваха с асансьора до четиринайсетия етаж.

— Дадено. Виж, знам, че Олимпия ще иска да прегледа всичките му вещи. Смятам, че не е зле предварително да отделя някои. Тя няма да разбере, а и така ще й спестя някои допълнителни страдания.

— Нека тя да реши, Аш. На теб достатъчно ти се насъбра. И как, по дяволите, ще знаеш дали не си отделил пуловера, който му е подарила за Коледа?

— Да, да, прав си.

— Ето защо съм тук.

Люк излезе от асансьора заедно с Аш. Беше мъж с широки рамене, силни ръце и големи китки. Висок метър и деветдесет и три, с буйна, изсветляла от слънцето кестенява коса, спускаща се до яката на семплата му бяла тениска. Той пъхна слънчевите очила в колана на джинсите си и огледа набързо коридора с леденосините си очи.

— Тихо е — отбеляза.

— Да, обзалагам се, че в тази сграда има строги правила за шума. Вероятно за всичко имат правила.

— Правила и всякакви разпоредби. Не всеки може да си позволи като теб да купи цяла една проклета сграда, така че да не се съобразява с правилата или със съседите.

— Сградата е малка. — Аш се поколеба пред вратата, още белязана с полицейска ограничителна лента, която вече беше прерязана, за да се влиза. „По дяволите“, каза си той и натисна звънеца.

Изненада се, когато детектив Уотърстоун му отвори вратата.

— Мислех си, че сте обикновен полицай, който седи зад бюро.

— Само довършваме някои разследвания.

— Аз съм Люк Талбът — протегна ръка приятелят му.

— Добре. Но не ми приличате на адвокат — отбеляза Уотърстоун.

— Защото не съм.

— Люк ще ми помогне да опаковам каквото мога. Освен дрехите на Оливър не съм сигурен какво… — Замлъкна, когато видя бледосивия диван с грозното петно от засъхнала кръв и тъмносивата стена зад него, по която личаха ужасяващи кървави пръски.

— Господи, не можахте ли да прикриете всичко това? — попита Люк намръщено.

— Съжалявам, но не. Ако желаете, поговорете с някой от роднините на Кендал за организиране на почистването. Можем да ви посочим две компании, специализирани в тази дейност.

Файн излезе от съседната стая.

— Господин Арчър, много сте точен. — Тя погледна изпитателно към Люк, после посочи към него. — „Бейкърс Дозън“ — пекарната на Западна Шестнайсета улица.

— Точно така, това е моята пекарна.

— Виждала съм ви там. На вас дължа допълнителните пет часа упражнения седмично във фитнес залата.

— Благодаря.

— Всичко е заради големите шоколадови сладки. Ужасна съблазън са. Ваш приятел ли е? — попита тя Аш.

— Да. Ще ми помогне за пренасянето. Майката на Оливър ми даде списък за доста вещи. Тя му подари немалко от семейните бижута. Не знам дали ги е запазил, нито дали са тук.

— Дайте ми списъка. Ще проверя.

— Той е в телефона ми — каза Аш и й подаде телефона.

— Видях тези копчета за ръкавели и джобния часовник. Те са в спалнята. Старинната сребърна табакера, не, не съм я виждала, както и часовника за полица върху камина. Не, тук са само копчетата за ръкавели и джобният часовник. Не мисля, че бихме пропуснали тези вещи.

— Вероятно ги е продал.

— Можете да попитате шефа му — чичо му от антикварния магазин.

— Да. — Аш прибра телефона си и отново се огледа. Тогава видя картината си на стената срещу изцапания диван.

— Хубава картина — отбеляза Файн.

— И се разбира — добави Уотърстоун, като вдигна рамене заради безразличния поглед на Аш. — На много картини нищо не им се разбира.

Името на модела беше Лиона, припомни си художникът. Беше женствена, с чувствени извивки, със замечтано изражение, докато му позираше боса. Затова я бе нарисувал на поляна, с развети коси и поли, с цигулка в ръка.

А сега от картината тя бе наблюдавала как брат му умира.

Не, всъщност нищо не разбираше.

— Бих искал да приключим с това. Казаха ми, че все още не можем да вземем тялото.

— Сигурно скоро ще можете. Ще проверя лично и ще ви се обадя.

— Добре. Аз ще взема дрехите му и вещите от списъка. Това е всичко, което има значение за майка му. Не знам какво ще правя с останалите вещи.

— Ако разпознаете нещо, ни уведомете.

— Той е имал папки, документи, компютър.

— Лаптопът му е при нас. Все още се проучва информацията в него. Има и кашон с документи. Осигурителни полици, документи за фонда, официална кореспонденция. Вече са проверени и са в спалнята. Можете да ги вземете. Има и някои снимки. Знаете ли дали е имал банков сейф?

— Поне аз не знам за такъв.

— В дрешника са открити шест хиляди четиристотин и петдесет долара в брой. Можете да ги вземете. Когато свършите, ще трябва да се подпишете. Имаме и списък с всичко, което е иззето от апартамента като доказателства или улики. Трябва да проверите всички вещи, когато ги върнат от следствието.

Аш само поклати глава, мина покрай нея и влезе в спалнята.

Стените в наситено тъмновиолетово контрастираха с белите первази и придаваха на стаята изисканост и великолепие, които се подчертаваха от полираното дървено легло с четири колони.

Предположи, че полицаите бяха свалили всичко от леглото до матрака. Криминалистите, поправи се той. Изрисуваният скрин в долния край на леглото бе отпорен, а съдържанието му бе разхвърляно. Всичко бе покрито с тънък слой прах.

Рисунките върху скрина, вероятно избрани от жената, бяха добри и пресъздаваха гора, потънала в мъгла, заоблени хълмове, обсипани със звезди. Красивата мебел подхождаше на стилната атмосфера и разкриваше нещо от личността на трагично загиналата приятелка на брат му.

Под външния й блясък се бе крила романтичка.

— Той би паснал идеално на всичко това — отбеляза Аш. — Мястото е достатъчно просторно и елегантно, но с привкус на класика. Точно това би искал Оливър. И го е получил.

Люк отвори първия от кашоните, които бяха донесли.

— Каза, че е бил щастлив, когато последно си говорил с него. Щастлив и развълнуван.

— Да, щастлив и развълнуван. Възбуден. — Аш потърка лицето си с длани. — Затова отклоних поканата му да се видим. По въодушевлението в гласа му усетих, че е замислил нещо, сделка или поредната велика идея. Нямах нерви да се занимавам с всичко това, нито с него.

Люк погледна приятеля си и каза шеговито с привидна лекота:

— Ако смяташ отново да се самобичуваш, дай поне да ти държа сакото.

— Не, приключих с това.

Аш отиде до прозореца и погледна навън. Мигом позна прозореца на Лила и си я представи как стоеше там в нощта и се забавляваше да наднича в живота на другите.

Ако бе погледнала десет минути по-рано или десет минути по-късно, не би могла да види падането.

Щяха ли тогава пътищата им да се пресекат?

Щом осъзна, че мислеше за нея, докато гледаше към прозореца й, Аш побърза да се отдръпне. Отиде до скрина с чекмеджетата, отвори едно и се втренчи в разхвърляните чорапи.

Полицаите, помисли си. Оливър щеше да ги подреди — сгънати, никога на руло — в спретнати редици. Безпорядъкът прибави още един тънък пласт към мъката му, също като прахта върху дървените повърхности.

— Веднъж бяхме заедно, не си спомням защо, и на него му трябваха двайсет минути, за да си купи чифт чорапи, които да отговарят на десена на вратовръзката му. Кой прави така?

— Не и ние.

— Някой бездомник ще се уреди с кашмирени чорапи — каза Аш, след което издърпа чекмеджето и изсипа съдържанието му в кашона.

След два часа разполагаше с четиридесет и два костюма, три кожени якета, двайсет и осем чифта обувки, безброй ризи, вратовръзки, кашон с дизайнерско спортно облекло, скиорско оборудване, стикове за голф, един часовник „Ролекс“ и един „Картие“, което правеше три с часовника, който бе носил Оливър.

— А аз си мислех, че моите кашони няма да ти потрябват — поклати глава Люк, докато оглеждаше купчината на пода. — Ще ни трябват още два.

— Останалото може да почака или просто ще го зарежа. Прибрах всичко, което майка му искаше.

— Както кажеш. Дори за тези ще ни трябват поне две таксита. — Люк отново изгледа намръщено кашоните. — Или дори микробус.

— Не, ще поръчам да вземат всичко и да го закарат в дома ми. — Извади телефона си, за да го уреди. — А сега отиваме да пием по бира.

— С най-голямо удоволствие.

* * *

За Аш бе достатъчно да излезе от сградата, за да се отърси до голяма степен от лошото настроение. Шумният, претъпкан бар се погрижи за останалото. Маси от тъмно дърво, миризма на бира, дрънчене на чаши и гласове.

Точно от това се нуждаеше, за да забрави ужасяващата тишина на онзи празен апартамент.

Вдигна чашата с бира и се вгледа в жълто-кафявата течност.

— Кой пие бира с такова претенциозно название „Беси Уайлд Хог“?

— Изглежда такива като теб.

— Само защото съм любопитен — каза Аш и отпи една глътка. — Не е зле. Трябва да сервираш бира в заведението си.

— Това е пекарна, Аш.

— И какво от това?

Люк се засмя и отпи от бирата си — нещо, наречено „Хопс он Даун“.

— Мога да я преименувам на „Бриош и Бру“.

— Няма да остане празна маса. Благодаря ти, че дойде днес с мен, Люк. Знам, че си зает с онези капкейкове.

— Понякога имам нужда да се откъсна за един ден от фурната. Мисля да отворя втора пекарна.

— Наистина си работохолик.

— Може би, но през последните осемнайсет месеца се справяме отлично, приходите са стабилни и аз се оглеждам за ново помещение, най-вече в Сохо.

— Ако имаш нужда от заем…

— Не и този път. Ако ти не ме беше подкрепил първия път, нямаше да говоря, нито да си помисля за разширяване. Така че, ако отворя втора пекарна и от преумора легна млад и зелен в гроба, вината ще е твоя.

— На погребението ти ще поднесем вишнев пай — подхвърли Аш, но това върна мислите му към Оливър и той надигна чашата. — Майка му иска на погребението да има гайди.

— О, боже.

— Не знам откъде й е хрумнало, но настоява за тях. Ще го уредя, защото мисля, че ако има гайди, тя няма да настоява за двайсет и един салюта или за погребална клада. Всъщност не е много сигурно, защото още проучва погребалните ритуали по света.

— Ще се справиш.

Това всъщност беше фамилният девиз, помисли си Аш: „Аш може да се справи с всичко“.

— Докато не вземем тялото, всички сме като в безтегловност. Но дори и след погребението, пак няма да свърши. Не и докато не открием кой го е убил и защо.

— Полицаите може би са тръгнали в правилната посока, но няма да ти кажат, докато не разнищят всичко.

— Не мисля така. Уотърстоун се чуди, поне с една малка частица от себе си, дали пък аз не съм го направил. Никак не му хареса случайната среща между мен и Лила.

— Само защото той не те познава достатъчно добре, за да разбере, че се нуждаеш от отговори — защото всички останали ти задават въпроси. И аз искам да те попитам как изглежда тя, женският вариант на любопитния Том?

— Тя не го възприема по този начин и когато говори за това, разбираш, че е искрена. Тя обича хората.

— Виж ти!

— В цялото им човешко разнообразие. Харесва й да ги наблюдава, да разговаря с тях, да бъде с тях, което е странно, защото е писател, а това означава, че професията й изисква доста самотни часове. Но пък си пасва с работата й да наглежда хорските домове. Прекарва времето си в чуждите жилища, наглежда ги.

— В какъв смисъл ги наглежда?

— Грижи се за тях. Грижи се за вещите на хората, за жилищата им, за домашните им любимци. По дяволите, тя се погрижи и за мен, без да ме познава. Тя е… открита. Толкова открита, че сигурно са я мамили поне няколко пъти.

— Явно малко си хлътнал по нея — заключи Люк и завъртя пръст във въздуха. — Сигурно е хубавица.

— Не съм хлътнал. Тя е интересна и се държа с мен много почтено. Искам да я нарисувам.

— Ъхъ. Хлътнал си.

— Не хлътвам по всяка, която рисувам. Иначе не става.

— Трябва да си малко увлечен по всяка жена, която рисуваш, иначе не би могъл да я пресъздадеш. И както вече споменах, тя сигурно е хубавица.

— Не точно. Има хубаво лице, секси уста, цял километър коса с цвят на мока с черен шоколад, какъвто предлагаш в пекарната си. Но… всичко е в очите й. Има цигански очи и те сякаш те привличат, в контраст с ведрото й, открито излъчване.

— Как си я представяш? — попита Люк, който знаеше как работи приятеля му.

— В червена рокля, с дълга, надиплена пола, полуизвърната, цигански катун, а през гъста зелена гора се процежда лунна светлина.

Аш нехайно извади къс молив, който винаги носеше в джоба си, и скицира набързо лицето й върху салфетката.

— Това е съвсем грубо, но дава представа.

— Тя наистина е хубавица, но не с такава хубост, която веднага се набива на очи. Ще я помолиш ли да ти позира?

— Моментът не ми се струва подходящ. — Аш сви рамене, когато Люк просто повдигна вежди. — Наистина, не се интересувам много кой момент е подходящ, когато става дума за работата ми, но тази ситуация е… неловка. Така я нарече тя. Неловка. Аз бих казал, че е шибана оттук до ада и обратно.

— Въпрос на семантика.

Това накара Аш отново да се усмихне.

— Да, думите са думи. Както и да е, на нея вероятно й е писнало от мен и от полицаите. Бих казал, че ще се радва да се премести да работи на друго място, за да не си спомня винаги когато погледне през прозореца какво е видяла през онази нощ. И като капак на всичко, на следващата нощ в дома на приятелката й са влезли крадци. Или поне тя така смята.

— Винаги познаваш дали някой е бил в дома ти.

— Всеки би си помислил така, а аз всъщност познавам приятелката й, което е още едно допълнение към цялата шибана история. Тя е управител на галерията, с която работя. Лила каза, че някой е влязъл в жилището й и отмъкнал гримове и чифт обувки.

— Хайде, стига — изсумтя Люк и надигна чашата си с бира. — Обувките ги е забутала в дъното на дрешника, а гримовете — в някоя чанта, която е забравила, че има. Случаят е приключен.

— И аз щях да го кажа, ако не я познавах. Тя е изключително подреден и уравновесен човек. Както и да е, това означава още полицаи, допълнителни нерви, още… — Той рязко се изправи, като се бе отпуснал лениво назад, и тялото му се напрегна. — Кучи син.

— Какво?

— Лила използва този адрес — тя посочи като свой постоянен адрес апартамента на приятелката си. Може би някой е бил в жилището, но не за да краде. Търсил е нея. След като аз разбрах, че е станала свидетел на случилото се, някой друг също би могъл да го знае.

— Търсиш си белята, Аш.

— Не, ако си търсех белята, щях по-рано да се сетя за това. Аз просто гледах картината прекалено отблизо. Но когато отстъпиш назад, разбираш нещата по-добре. Тогава ще направиш извода, че някой е убил Оливър и приятелката му и се е опитал да изглежда като убийство и самоубийство. Лила е докладвала в полицията, тя е видяла разправията и падането. А на следващия ден някой случайно влиза незаконно и тършува из апартамента, който тя е посочила като свой постоянен адрес. Как ти звучи това?

По лицето на Люк се изписа загриженост.

— По думите ти — доста съмнително. Но все пак ми се струва малко прекалено. Що за убиец краде грим и обувки?

— Жена. Може би. По дяволите, може да е мъж, който се облича в женски дрехи. Или някой, който иска да впечатли гаджето си. Работата е там, че са влезли в апартамента на приятелката съвсем скоро след случилото се. Трябва да проверя дали Джули има някакви неприятности.

— Джули? — Люк остави бирата си. — Мисля, че преди малко ми каза, че името й е Лила.

— Джули е приятелката й. По-точно обща приятелка.

Люк отново остави бирата, този път много бавно.

— Джули. От художествена галерия? След като всичко е толкова шибано оттук до ада и обратно, ще ми опишеш ли как изглежда тази Джули.

— Искаш да те запозная с нея? Тя е страхотна, като шестица от тотото, макар че всъщност не е твоят тип.

Аш обърна салфетката, замисли се за миг и скицира лицето на Джули.

Люк я разгледа внимателно и лицето му пребледня.

— Висока — заговори след малко. — Добре сложена. С очи, сини като тексаска детелина. Червенокоса.

— Това е Джули. Познаваш ли я?

— Познавах я. — Люк отпи солидна глътка. — Бях женен за нея. Само за пет минути. В един друг живот.

— Сега ме уби. — Аш знаеше нещо за внезапната женитба и за още по-бързия развод — всичко това се бе случило, когато Люк бе навършил достатъчно години, за да може да си купи бира. — Джули Брайънт ли е била онази, с която си се разделил?

— Трябва да е тя. Никога досега не си я споменавал пред мен.

— Тя ръководи галерия. Ние сме професионално близки. Не сме излизали и никога не съм я канил на среща. Пък и тя не е твой тип. Ти обикновено си припадаш по енергични жени, а не по секси дами от класа, занимаващи се с изкуство.

— Защото още нося белезите — опря той пръст в гърдите си. — Джули Брайънт. Кучи син. Това наистина е неловко и ми трябва още една бира.

— По-късно. Първо трябва да поговоря с Лила, за да узная повече подробности за кражбата в апартамента на Джули. Досега не й бях обърнал внимание. А ти трябва да дойдеш с мен.

— Трябва ли?

— Една убийца може би носи обувките на бившата ти.

— Това е абсурдно, а и оттогава минаха дванайсет години.

— Сам знаеш, че искаш да дойдеш. — Аш хвърли няколко банкноти на масата, после бутна салфетката към Люк. — Бирата и скицата са от мен. Хайде да тръгваме.

* * *

Лила смяташе да си вземе душ. Със сигурност се нуждаеше от това, защото тази сутрин се отдаде на книгата си и прекъсна писането само за да позабавлява Томас, докато правеше упражнения по едно от многобройните дивидита на Мейси.

Освен това двете с Джули не бяха решили дали да останат у дома и да си поръчат храна за вкъщи, или да излязат. Вече наближаваше шест и половина и Джули скоро щеше се прибере. Наистина трябваше да си вземе един душ.

— Мозъкът ми се задръсти с книгата — сподели Лила с Томас. — А онази наперена блондинка от дивидито беше садист.

Може би все пак имаше време да се наслади — разбира се, без много да се бави — на горещата вода и онази прекрасна вана. Ако тя…

— Добре, без вана — промърмори тя, като чу звънеца. — Тя ще трябва да ме изчака малко, докато взема набързо един душ.

Отвори вратата, без да погледне през шпионката.

— Подранила си. Аз не съм… О.

Вгледа се в очите на Аш и мислите й препускаха хаотично. От три дни не си беше мила косата, нямаше грим, а клинът за йога и спортното горнище — и двете мокри от потта — от месеци плачеха за подмяна.

Миришеше на пот и шепа царевичен чипс, който бе излапала набързо за награда след упражненията.

— О — смънка тя повторно, когато той й се усмихна.

— Трябваше да се обадя. Бяхме на две пресечки оттук, а аз исках да говоря за нещо с теб. Това е Люк.

Някой беше с него. Разбира се, виждаше го съвсем ясно. Просто от началото не забеляза готиния тип с широки рамене.

— О — потрети младата жена. — Аз работих над книгата, после пробвах едно упражнение, от което можеш да се разплачеш като бебе, затова аз… О, ами… — смотолеви тя и отстъпи настрани, за да влязат.

Нямаше значение как изглежда, каза си Лила. Двамата с Аш не бяха гаджета. Забеляза, че той не изглеждаше толкова напрегнат, както при последната им среща.

— Приятно ми е да се запознаем. С теб също. — Люк се наведе, за да почеше Томас, който душеше усилено панталоните му.

— Вие полицай ли сте?

— Не, не съм полицай. Аз съм пекар.

— Професионален пекар?

— Да. Имам пекарна на няколко пресечки оттук. „Бейкърс Дозън“.

— Мини капкейковете! Не може да бъде!

Развеселен от възклицанието й, Люк се изправи.

— Да, ние ги предлагаме.

— Не, исках да кажа, че съм им почитателка. Капкейковете „Червено кадифе“ ме умиляват до сълзи. Онзи ден отскочих да си купя още, както и от страхотните ръжени хлебчета. А латето с карамел е вълшебно. Толкова приятно място. От колко време си там? Можем да си говорим на ти, нали?

— Разбира се, скоро ще станат три години.

— Винаги съм се чудела какво ли е да работиш в пекарна. Някога поспираш ли, за да вдъхнеш прелестните ухания, да се полюбуваш на плодовите пити или нещо подобно? Винаги ли си искал да бъдеш пекар? О, извинявай.

Отметна косата си.

— Задавам прекалено много въпроси, а дори не ви предложих да седнете. Искате ли нещо за пиене? Имам вино и студен чай, който най-сетне се наканих да направя — добави и се усмихна на Аш.

— Не, благодарим. Току-що пихме бира и нещо ми хрумна.

Люк се наведе отново, за да погали доволния от вниманието му Томас, и очилата му паднаха на пода.

— Онова проклето винтче — промърмори той, вдигна ги и извади малкото винтче, което се беше подало.

— О, мога да го оправя. Само минутка. Влизайте и се настанявайте.

— Тя може да поправи това? — повтори Люк, когато домакинята излезе.

— Не питай мен.

Лила се върна с нещо, което Аш оприличи като сложна версия на швейцарското ножче.

— Да седнем — рече Лила и взе очилата и малкото винтче от Люк. — Искам да попитам дали има нещо ново — продължи тя, след като седна.

В мига, в който Аш се настани на стола, Томас скочи в скута му, сякаш бяха стари приятели.

— Полицаите не ми казват много. Позволиха ми да взема вещите на Оливър от апартамента.

— Сигурно е било мъчително. Затова си взел приятел със себе си — рече тя и погледна към Люк, преди да отвори инструментите и да избере най-малката отвертка. — Хубаво е да не си сам в тежки моменти.

— Не са открили следи от взлом, затова предполагат, че те самите са пуснали този, който ги е убил. Вероятно са го познавали. Дори и полицаите да знаят повече, не ми го казват.

— Те ще открият кой го е направил. Не е възможно аз да съм единствената, която е видяла нещо.

Може би не, помисли си Аш, но сигурно беше единствената, която доброволно се бе намесила.

— Ето. — Тя пробва очилата, като прибра и разтвори дръжката. — Като нови са.

— Благодаря. Никога не съм виждал нещо подобно — отбеляза Люк и кимна към „Летърман“-а.

— Триста от най-необходимите инструменти само в един джобен комплект. Не мога да си представя как някой може да живее без това. — Лила сгъна инструмента и остави комплекта настрани.

— Аз съм голям почитател на тиксото.

— Тепърва ще се откриват неговите безкрайни приложения — усмихна се тя на Люк. — Хубаво е да имаш приятел — продължи Лила, гледайки към Аш.

— Да. И като заговорихме за това, последния път, когато бях тук, ти спомена, че някой е влязъл в апартамента на Джули. Има ли нещо ново по случая?

— Не. Полицаите смятат, че тя просто е загубила или забутала някъде вещите, които липсват, предполага Джули. Тя смени ключалките, сложи второ резе на вратата, така че вече се чувства по-спокойна, но мисля, че никога няма да прежали загубата на онези „Маноло“.

— Ти си посочила нейния адрес като постоянен.

— Всеки се нуждае от такъв за най-различни неща и тъй като понякога се налага да отсядам там между два ангажимента, дори съм оставила малко дрехи.

— Това е твоят адрес според полицейската регистрация — добави Аш. — И някой е влязъл там на другия ден след убийството на брат ми. Денят, в който си позвънила на полицията, дала си показания, разговаря с мен.

— Знам. Като че ли всичко се затъркаля като голяма снежна топка…

Той забеляза как казаното от него стигна до съзнанието й, лицето й стана замислено, но не изглеждаше уплашена.

— Смяташ, че нещата са свързани. Не помислих за това. А трябваше да се сетя. Ако някой, който не ме познава и иска да ме открие, там ще е първото логично място, където ще ме потърси. Аз не съм видяла никого, не бих могла да идентифицирам извършителя, ала той не го знае. Или поне тогава не го е знаел. Би могъл да влезе в апартамента на Джули, търсейки мен.

— Не изглеждаш разтревожена от това предположение — отбеляза Люк.

— Защото тя не си е била у дома и не е била наранена. И защото досега навярно извършителят знае, че аз не представлявам заплаха. Искаше ми се да бях. Иска ми се да мога да дам на полицията описанието му. И след като не мога, няма защо да се занимава с мен. Със сигурност няма причина да влиза отново в дома на Джули или да я притеснява.

— Може би този, който е убил Оливър и приятелката му не разсъждава толкова логично като теб — предположи Аш. — Трябва да си много внимателна.

— Кой ще ме търси тук? А и след няколко дни аз вече ще бъда на друго място. Никой не знае къде съм.

— Аз знам — изтъкна художникът. — Люк знае, Джули, клиентите ти, вероятно и техните приятели, семействата им. Портиерът — продължи. — Ти излизаш, разхождаш се, пазаруваш, храниш се. Те навярно знаят, че си била тук — трябва да си била — през онази нощ. Защо да не те потърсят тук?

— Сградата е доста голяма. — В нея се надигна познатото й раздразнение, когато някой допускаше, че тя не може да се грижи за себе си. — А и всеки, който живее и работи в Ню Йорк, знае, че трябва да е отговорен и внимателен.

— Ти ни отвори, без да провериш кой е.

— Обикновено не го правя, но очаквам… това — довърши тя, щом чу звънеца. — Извинете ме.

— Май засегна болно място — рече Люк тихо.

— Ако се наложи, ще засегна колкото трябва болни места, за да я убедя да внимава.

— Можеш да й покажеш, че се тревожиш за нея, а не да я изкарваш глупачка.

— Никога не съм казвал, че е глупачка.

— Да, но така се подразбра. Ако наистина си мислиш…

Изведнъж сякаш мозъкът на Люк блокира. Дванайсетте години я бяха променили, разбира се, но всяка промяна беше точно на мястото си.

— Джули, познаваш Аштън.

— Разбира се. Съжалявам за случилото се, Аш.

— Получих бележката ти. Благодаря за съпричастието.

— А това е Люк, приятелят на Аштън. Помниш ли онези капкейкове? Те са от неговата пекарна.

— Наистина ли? Бяха… — Върху лицето й се изписа стъписване, примесено с благоговение. Като че ли времето се върна назад. — Люк.

— Джули. Удивително е, че те виждам.

— Но… Не разбирам. Какво правиш тук?

— Живея тук. В Ню Йорк — уточни той. — Вече ще станат осем години.

— Вие се познавате? Те се познават? — Лила попита Аш, когато никой от двамата не отговори.

— Те са били женени. Един за друг.

— Те… Той е… Това става все по-…

— Неловко?

Тя само го стрелна с поглед.

— Мисля, че е време да пийнем малко вино — заяви весело. — Джули, ще ми помогнеш ли?

Улови ръката на приятелката си и я повлече към кухнята.

— Добре ли си?

— Не знам. Това е Люк.

Приличаше на единствената оцеляла от земетресение — разтърсена, замаяна и малко благодарна.

— Ще ги помоля да си тръгнат. Искаш ли да си вървят? — попита я Лила.

— Не. Не е това. Ние бяхме… това беше преди години. Просто беше такъв шок да вляза и да го видя. Как изглеждам?

— Имайки предвид как изглеждам аз, въпросът е доста злобен. Изглеждаш фантастично. Кажи ми какво искаш да направя и го смятай за сторено.

— Виното е добра идея. Ще бъдем цивилизовани и светски.

— В такъв случай се нуждая от душ, но да започнем с виното. — Лила извади чашите. — Той е ужасно сладък.

— Такъв е, нали? — усмихна се Джули. — Винаги е бил.

— След като нямаш нищо против, ще занесем тези неща при тях и ти ще ги забавляваш, докато се оправя. Трябват ми само петнайсет минути.

— Мразя те, защото ти можеш да се оправиш за петнайсет минути. Добре, цивилизовани и светски. Да го направим.