Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Колекционерът

Преводач: Диана Кутева, Стамен Стойчев

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Излязла от печат: 07.07.2014

Редактор: Мария Личкова

ISBN: 978-954-655-506-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1996

История

  1. — Добавяне

4.

Лила се почувства спокойна и уверена, когато отново се залови за работа и се потопи в света, който бе плод на въображението й. Войните между върколаците и ловките ходове на водещата мажоретка изцяло погълнаха вниманието й. Държаха я заета до средата на следобеда, когато Томас настоя да си поиграят.

Прекъсна писането, точно когато любимият братовчед на Кейли се оказа между живота и смъртта след една засада. Реши, че е разумно да спре на това място и да прецени кое от случилите се събития ще мотивира героинята й в следващия етап от историята.

Поигра на топка и връв с котарака, докато той се заигра с една от котешките играчки, после излезе на терасата, за да откъсне няколко домата и да набере малък букет от цинии.

Достатъчно го отлага, каза си тя. Взе телефона и потърси номера на Аш. Сцената отново оживя в съзнанието й. Красивата блондинка, молеща за милост. Безпомощният начин, по който краката й ритаха във въздуха при ужасяващия й полет, бруталният удар на плът и кости върху бетона долу.

Случилото се беше реално, помисли си Лила. Винаги щеше да е реално. Опитите й да го забута в някое отдалечено кътче на съзнанието си нямаше да го променят, затова трябваше да го посрещне открито и без увъртане.

* * *

Аш работеше под съпровода на кънтящата музика. Започна с Чайковски, тъй като бе сигурен, че щеше да е в съзвучие с настроението му, но извисяващите се тържествени звуци го потиснаха още повече. Превключи на микс от разтърсващи хард рок парчета. Това сработи. Енергията на музиката сякаш се вля в него и промени тоналността на картината.

Първоначално си представяше сексуална, предизвикателна русалката, излегнала се върху скала, която бе надвиснала над бурно море, но постепенно еротиката й бе добила хищнически нюанс.

Сега следваше въпросът, дали тя щеше да спаси моряците, паднали в бурното море, когато корабът им се бе разбил в скалите, или щеше да ги повлече към дъното.

Лунната светлина вече не беше романтична, не, нямаше и следа от романтика, а по-скоро приличаше на нова заплаха, докато осветяваше скалистите зъбери и се отразяваше в сиво-сините очи на русалката.

Когато нахвърляше първоначалните скици, не бе очаквал тази жестокост, не бе очаквал и безмилостния въпрос, докато в ранните етапи от създаването на картината му позираше моделът с мастиленочерна коса.

Но сега, останал сам с гърмящата музика, с разразилата се в морето свирепа буря и насилието в мислите му, картината доби малко по-зловещо излъчване.

„Очакване“, помисли си художникът.

Когато телефонът му иззвъня, първата му реакция бе раздразнение. Докато работеше, винаги го изключваше. С многобройно семейство като неговото щеше да бъде залят от обаждания, есемеси или имейли през целия ден и половината нощ, ако не бе определил някакви граници.

Но днес се чувстваше задължен да го остави включен. При все това пренебрегна първите две позвънявания, преди да си спомни защо не го бе изключил.

Остави четката, измъкна втората четка, която бе стиснал между зъбите, захвърли я настрани и протегна ръка към телефона.

— Арчър.

— О, ъъъ, обажда се Лила. Лила Емерсън. Аз бях — да не сте на купон?

— Не. Защо?

— Шумно е. Музиката е много силна.

Той се озърна за дистанционното, разбута няколко буркана, откри го и изключи уредбата.

— Извинете.

— Моля, няма нищо. Няма смисъл да се слуша Айрън Мейдън, ако не е силно. И тъй като сигурно работите, се извинявам. Просто се обаждам, за да ви кажа, че ако все още искате да дойдете тук, да погледнете… ами, да погледнете оттам, където стоях миналата нощ, нямам нищо против.

Първата му изненада беше, че тя позна старото парче на Айрън Мейдън, а втората — съвсем правилното й предположение, че бе надул докрай музиката, докато работи.

Но по-късно щеше да мисли за това.

— Сега удобно ли е?

— О…

Не я притискай, заповяда си той. Лоша тактика.

— Кажете ми тогава кога — рече. — Кога ще ви е удобно.

— Сега е добре. Просто не очаквах да го кажете. Сега е супер. Нека ви продиктувам адреса.

Той грабна един от моливите, с които скицираше, за да запише.

— Готово. Дайте ми половин час. Благодаря, че се съгласихте.

— Това е… — Тя се спря, преди да повтори „супер“. — На ваше място и аз бих поискала да направя същото. Ще се видим след половин час.

 

 

Дотук добре, каза си Лила и се обърна към котарака:

— И сега, какво изисква етикетът в подобна ситуация, Томас? Дали да подредя върху малък поднос няколко резена от сирене „Гауда“ и сусамени крекери? Не, прав си. Това е глупаво. Грим? Отново си по-мъдър за годините си, скъпи мой първокурснико. Тук определено отговорът е „да“. Не е нужно да приличам на бежанка.

Реши да се преоблече в любимите си шорти, подходящи за всякакви ситуации, и тениска в захарно розово, с щамповани отпред ретро герои.

Можеше да помогне да изглежда по-зряла.

Жалко, че не бе направила малко чай с лед, което също й се струваше като отговорно поведение на добра домакиня, но тъй като вече бе твърде късно за това, реши, че и кафето ще свърши работа, ако той поиска нещо за пиене.

Продължаваше да се двоуми, когато чу звънеца.

Неловко, помисли си тя. Цялата история беше дяволски неловка. Погледна през шпионката — същата синя тениска, която бе облякъл и днес, а брадата му — по-набола. Гъста коса, тъмна и разрошена, очите — котешко зелени, интелигентни, с леко нетърпелив блясък.

Младата жена се зачуди дали щеше да е по-малко неловко, ако той беше пълен и плешив или с двайсет години по-възрастен. Дали видът му не я караше тайно да се облизва.

Една жена в подобна ситуация не биваше да си мисли за привлекателни и съблазнителни мъже, скастри се строго Лила и отвори вратата.

— Здравей. Заповядай, предлагам да минем на „ти“. — Зачуди се дали да се ръкува, но й се стори прекалено сковано и официално. Затова просто вдигна ръце и ги отпусна. — Не знам как да се държа. Всичко ми изглежда толкова странно и непривично.

— Ти се обади и аз дойдох. Това е началото.

Томас, абсолютно нехаещ за неловката ситуация, се приближи, за да поздрави Аш.

— Котаракът твой ли е или на собствениците?

— О, техен е. Макар че Томас е страхотна компания. Ще ми липсва, когато тази работа приключи.

Аш погали котарака от главата до опашката, както тя самата често правеше.

— Понякога, когато се събудиш сутрин, не се ли чувстваш объркана? Искам да кажа, не се ли питаш къде си?

— Не. Отдавна не ми се е случвало. Часовите пояси ме объркват, но по-голямата част от ангажиментите ми са в Ню Йорк.

— Тук има много пространство — отбеляза той, когато се изправи. — И светлината е добра.

— Вярно е. А ти водиш любезен разговор, за да не се чувствам неудобно. Искаш ли да ти покажа къде бях, когато това се случи? Това е трудната част и по-добре да приключим по-скоро.

— Добре.

— Аз съм в стаята за гости — поясни Лила. — Прозорецът гледа на запад. През онази нощ, след което Джули си тръгна, се чувствах малко напрегната. О, тя те познава. Говоря за Джули Брайънт, управител на галерията „Челси Артс“.

Висока, ослепителна червенокоса хубавица, припомни си той, с точно и набито око и прекрасен, поразителен смях.

— Ти познаваш Джули?

— Приятелки сме от години. Тя беше тук малко преди полунощ в онази нощ. Пихме вино, хапнахме капкейкове, затова се чувствах неспокойна. И взех това.

Тя му подаде бинокъла.

— Съчинявам сюжети, с това се занимавам. Вече бях станала свидетел на няколко сцени зад прозорците отсреща, затова пак погледнах натам в очакване на следващата. Това звучи абсурдно.

— Не, не звучи. И аз съчинявам образи и сюжети, но по различен начин.

— Да, добре. Имам предвид, че разбирам. Но както и да е, важното е, че я видях. Сейдж Кендал.

— През прозореца, който сега е закован.

— Да. Онзи, който е отляво, с малък балкон пред спалнята.

— Видяла си това, докато си била точно тук, така ли? — спокойно попита той, докато гледаше през бинокъла.

— За мен това винаги е било игра — още от детството. Като телевизията, киното или книгите. Веднъж засякох един крадец — беше в Париж преди две години. Видях как една нощ някой проникна в апартамента срещу сградата, където бях отседнала, докато обитателите не си бяха вкъщи.

— Пътувания и приключения, дори и разрешаване на криминални загадки. Интересният живот на една жена, която наглежда чужди домове.

— През повечето време не разрешавам криминални загадки, но…

— Не си видяла Оливър. Брат ми.

— Не, само нея. Осветлението в спалнята беше изключено, а светлината в дневната беше твърде слаба. Тя стоеше пред прозореца. Ето така. — Лила пристъпи напред и се наведе. — Говореше с някого, който беше застанал отляво на нея, до стената между двата прозореца. Видях как той я удари. Беше много бързо, но трябва да съм зърнала ръката му. Спомням си как главата й се отметна рязко назад, как тя вдигна ръка, за да закрие лицето си, ето така.

Лила му показа, като прикри бузата и челюстта си с ръка, след което продължи разказа си:

— Той отново я удари. Юмрук, тъмен ръкав. Това бе всичко, което видях, но толкова бързо, че едва се мярна. Телефонът ми беше ето там, на масичката до леглото. Грабнах го, после пак погледнах навън. Тогава тя беше до стъклото. Видях само гърба й, разпиляната коса.

— Покажи ми.

— Ето така… — Тя се извърна с гръб към прозореца, нагласи се на перваза и се облегна на стъклото.

— И си видяла само нея. Сигурна ли си в това?

— Да. Сигурна съм.

— Тя е била висока метър и седемдесет и осем. — Той свали бинокъла. — Докато Оливър беше висок колкото мен, метър и осемдесет и пет. Това означава, че е със седем или осем сантиметра по-висок от нея и щом я е държал с гръб към прозореца…

Аш пристъпи до нея.

— Няма да те нараня. Само искам да ти покажа. — Сложи внимателно ръце на раменете й, леко я наведе назад. Тя усещаше през тениската топлите му ръце, сякаш бяха върху голата й кожа. — Ако я е държал по този начин, тя щеше леко да се наклони, както си ти в момента.

Сърцето й заби по-учестено. Той нямаше да я бутне през прозореца — Лила не се боеше от това, нито от него. Но се запита защо толкова ужасно нещо — възпроизвеждането на убийство — можеше да е твърде интимно.

— Защо не си го видяла? — продължи да настоява Аш. — Ако някой в момента погледне насам, ще ме види надвесен над главата ти.

— Аз съм само метър и шейсет и пет. Тя беше с дванайсетина сантиметра по-висока от мен.

— Дори и така да е, главата щеше да е над нейната. Би трябвало да видиш поне част от лицето му.

— Не го видях. Но тя може да е била на токчета. Имаше страхотни обувки… но не беше — припомни си Лила. — Не беше. Не беше с обувки.

Докато падаше, краката й ритаха въздуха. Бяха боси.

— Не беше на токчета. Изобщо нямаше обувки — продължи Лила.

— В такъв случай щеше да видиш лицето му или поне част от него.

— Не го видях.

— Може би защото този, който я е бутнал, е бил по-нисък от Оливър. По-нисък от нея.

Той взе отново бинокъла и погледна навън.

— Ти каза, че си зърнала юмрук, черен ръкав.

— Да, напълно съм сигурна. Точно това изскочи в съзнанието ми, когато се опитах да си представя сцената отново.

— Някой, висок приблизително колкото нея, облечен с черна риза. Трябва да попитам полицаите с какво е бил облечен Оливър.

— О, но може да е бил тъмносин или тъмносив ръкав. Светлината беше доста слаба.

— Значи тъмна риза.

— Започнах да се убеждавам, че там е имало някой друг. Ти ме наведе на тази мисъл — поясни тя, когато той отново я погледна. — После се разубедих. А сега ти отново ме караш да го повярвам. Не зная кое е по-лошото.

— Няма по-лошо. — Аш свали бинокъла. Очите му блестяха от гняв, тя усещаше почти физически как се излъчва от кожата му. — Има само една истина.

— Надявам се да я откриеш. Ако искаш, от терасата може да видиш сградата под друг ъгъл. Малко чист въздух ще ми дойде добре.

Тя излезе, без да дочака отговора. Той се поколеба за миг, после взе бинокъла и я последва.

— Бих пийнала малко вода. Ти искаш ли?

— Би било добре. — И щеше да му осигури още малко време. Той я последва през трапезарията. — Тук ли пишеш?

— С лаптопа мога да пиша навсякъде. Гледам да не си разхвърлям нещата твърде много. Може да забравя нещо, а това дразни клиента.

— Значи тук измисляш историите си за тийнейджърите върколаци.

— Да. — Откъде разбра? — Лила вдигна ръка. — Интернет. Няма отърваване от него. И след като и аз потърсих там информация за теб, не е редно да се оплаквам.

— Ти си доста войнствено момиче.

— Наистина си прочел биографията ми. Бях. Смених седем различни училища, преди да завърша гимназия, затова Кейли ми е симпатична — моята главна героиня — задето иска да издържи в гимназията.

— Това чувство ми е познато. Един развод може да те изтръгне от корените ти, също както постоянното местене на родителите ти, когато бащата е военен.

— Предполагам, че е така. На колко години си бил, когато родителите ти са се развели?

— На шест, когато се разделиха, официално. — Излезе с нея навън в жегата и приятното ухание на нагретите от слънцето домати и ароматни билки.

— Бил си много малък, но предполагам, че раздялата на родителите е трудно поносима на всяка възраст. Единственото им дете ли беше?

— Имам и сестра, Клоуи, две години по-малка. Когато баща ми отново се ожени, се сдобихме с Кора и Порша, доведени сестри. Новата съпруга на баща ми роди Оливър, но двамата се разделиха, когато той беше още бебе. Нашата майка също се омъжи повторно и се появи Валънтина, природената ми сестра, после и Естебан и така нататък, докато се стигне до Райли, която е на петнайсет и може би чете книгите ти, както и до най-малката, Мадисън. Тя е само на четири.

— Имаш четиригодишна сестра?

— Настоящата жена на баща ми е по-млада от мен. Някои хора колекционират съпруги, както други пощенски марки — вдигна рамене той.

— Как помниш всичките си братя и сестри?

— Имам си таблица. — Усмихна се, когато тя се засмя. И отново си я представи с червена рокля във вихъра на танца пред лагерния огън. — Не, говоря сериозно. Когато получаваш покана за дипломиране от колеж или за нечия сватба, добре е да знаеш дали ти е роднина. Кой е градинарят тук?

— Удивителната Мейси. Наричам я така, защото е почти идеална. Бих искала да съм като нея. Тя притежава една от картините ти.

— Хората, които живеят тук?

— Не, извинявай. Понякога мислите ми се стрелкат в различни посоки. Сейдж Кендал. Джули ми каза, сети се, че я е познавала бегло като клиент и че е купила една от творбите ти. Жена, която свири на цигулка на поляна. Познавам картината, защото бях казала на Джули, че ако имам свое жилище, където да я окача, бих си я купила. Вероятно нямаше да мога да си я позволя, но ако можех, щях да я купя. Прекрасна е. А сега е тъжно, защото тя сигурно също е мислила, че е прекрасна. Зарежи водата. — Лила отмести бутилката. — Искаш ли чаша вино?

— Да, с удоволствие.

— Добре. — Тя се изправи и влезе вътре.

Аш отново взе бинокъла. Оливър сигурно бе подтикнал последната си приятелка да купи картината. Навярно отново се бе хвалил с брат си. Или може би я бе купила, смятайки, че ще зарадва Оливър. Кой знае?

— Виждала си някой друг в апартамента? Посетител, майстор или друг човек? — попита Аш, когато Лила се върна с две чаши червено вино.

— Не. Спомням си, че и аз се чудех. Всички останали, които съм наблюдавала, имаха посетители. Малки купони или приятели на гости, доставчици. По някое време все се появяваха други хора. Но не и при брат ти и приятелката му. Двамата излизаха много, почти всяка вечер. И почти всеки ден, невинаги заедно. Предположих, че отиват на работа. Но може и да е идвал някой, докато не съм гледала. Знам, че отстрани изглежда като че ли аз само седя тук и наблюдавам отсрещната сграда, но, честно казано, съм гледала само сутрин и след това вечерта. Или, ако се чувствам неспокойна, късно през нощта.

— Ако живееш на такова място, често се забавляваш. Оливър обичаше купоните, да се събира с приятели и би искал да кани често гости в толкова просторно жилище. Защо не са го правили?

— Много хора през лятото напускат града, затова обикновено съм толкова заета през този сезон.

— Да, но защо те не са го правили?

— Той не работеше ли?

— Работеше за вуйчо си. Антики — купуваше и продаваше. Ако все още се е занимавал с това. Когато никой не му досаждаше с поучения да не пилее напразно време и способности, живееше най-вече от попечителския си фонд. Но мисля, че вече близо година работеше за Вини — вуйчо му. Доколкото знам, сътрудничеството им е било успешно, поне така смяташе семейството. Оливър най-сетне бе намерил призванието си. А сега… ще трябва да говоря с Вини.

— Тежко е. Особено с такова голямо семейство. Трябва да се каже на толкова много хора или да се разкаже за случилото се. Но в същото време е и утешително. Винаги съм искала да имам брат или сестра.

Младата жена замълча, защото той отново се взираше в закования с дъски прозорец.

— Говори ли с баща си?

— Да. — Всичко това го потискаше и Аш остана смълчан, загледан във виното. — Те са за няколко седмици в Шотландия. Ще се върнат в Кънектикът, когато им съобщя точната дата на погребението.

— Ти ли ще го организираш?

— Така изглежда. Майка му в момента живее в Лондон. Новината я съкруши. Загубата на дете винаги е съсипваща, но… Тя обича дъщерите си, но Оливър бе светлината на живота й.

— Има ли някой с нея?

— Порша живее в Лондон, а Олимпия отново е омъжена. За Рик — не, това беше първият й съпруг, преди баща ми. — Потри челото си между веждите. — Найджъл. Свестен тип, доколкото го познавам. Той е с нея, ала тя е напълно сломена, затова накрая реших погребението да бъде в тесен кръг с частна церемония, навярно в резиденцията.

— Имаш резиденция.

— Баща ми има. Пресата вече дебне, затова е по-добре, че не са тук.

Докато той беше под пълен журналистически обстрел, помисли си Лила.

— Репортерите преследват ли те?

Той отпи от виното и отпусна бавно рамене.

— Аз съм заварен брат, един от многото природени или доведени братя и сестри. Не беше чак толкова зле, а и обикновено гледам да стоя в сянка и се старая да не привличам вниманието на обществото.

— Е, не си чак толкова в сянка, след като се срещаш с балерина. — Тя се усмихна леко, надявайки се малко да разведри мрачната атмосфера. — Интернет и Джули.

— Е, интересът беше най-вече заради нея.

— Така ли мислиш? — Лила се облегна назад. — Успял художник с дълбоки, много дълбоки семейни джобове и авантюристичен дух.

— Авантюристичен?

Сега бе неин ред да свие рамене, доволна, че го бе развеселила.

— Така ми изглежда. Мисля, че интересът към теб е бил не по-малък, но се надявам сега пресата да те остави на спокойствие. Имаш ли някой, който да ти помага?

— Да ми помага с какво?

— С приготовленията за погребението? С толкова голямо семейство, разпръснато из различни краища на света, сигурно не е никак лесно. Дори и без да се имат предвид обстоятелствата, а и след като и двамата му родители са извън страната. Знам, че не е моя работа, но ако имаш нужда, бих могла да ти помогна. Бива ме да се обаждам по телефона и да следвам инструкции.

Аш я погледна, взря се в големите й тъмни очи и откри там единствено състрадание.

— Защо ми го предлагаш?

— Извинявай, наистина не е моя работа.

— Нямах предвид това. Това е мило, много мило от твоя страна.

— Може би е заради навика ми да наблюдавам хорските прозорци, или защото пиша, но съм свикнала да се поставям на мястото на другите. А може би този ми навик е причината за любопитството ми. Както и да е, ако бях на твое място, щях да се чувствам объркана и затруднена. Така че ако има нещо, с което да съм ти полезна, ми се обади.

Преди той да заговори, преди да успее да измисли какво да каже, телефонът му иззвъня.

— Извинявай. — Аш са надигна леко, за да го извади от джоба си. — От полицията е. Не, остани — рече, когато тя понечи да се изправи. — Моля те.

— Детектив Файн — каза той и известно време само слушаше. — Не, всъщност не съм у дома, но мога да дойда при вас или… Задръжте за момент. Открили са нещо — обърна се към Лила. — Полицаите искат отново да разговарят с мен. Мога да отида при тях или те да дойдат тук. Ходили са до жилището ми, за да ме търсят.

Тя му беше предложила помощта си, нали така, напомни си Лила. Беше искрена и ето че й се отдаваше възможност да направи нещо.

— Можеш да им кажеш да дойдат тук. Нямам нищо против.

Той отново говореше по телефона, без да откъсва поглед от нея.

— Аз съм с Лила Емерсън в жилището, където е отседнала. Имате адреса. Да, мога да ви обясня, когато дойдете тук.

Прибра телефона в джоба си и каза:

— Не им се понрави, че съм тук, че съм се свързал с теб. Долових го съвсем ясно.

Лила отпи замислено глътка вино.

— Те ще се питат дали сме се познавали отпреди, дали по някакъв начин не сме замислили всичко това, дали ти не си убил брат си, а аз те прикривам. После ще разберат, че подобна версия няма да издържи.

— Няма ли?

— Не, защото нямаше да ги поканиш тук, при мен, и така да събудиш подозренията им. Но най-вече защото тъкмо аз се обадих на 911, след като тя падна. Нима по този начин бих могла да прикрия някого? Защо изобщо да се обаждам? Защо не оставя някой случаен минувач да го направи? И защо, когато се обадих, не казах, че брат ти я е бутнал? Ясно и просто. Така че те ще си направят изводите, след което само ще искат да разберат защо двамата сме се озовали заедно на терасата на Килдербранд и пием вино. Това е разумен въпрос и има разумен отговор.

— Всичко звучи толкова логично и правдоподобно.

— Когато пишеш истории, трябва да звучат правдоподобно.

Състрадание, помисли си той, комбинирано с логика и допълнено с това, което той смяташе за добре развито въображение.

— Нима върколаците гимназисти са логични?

— В измисления свят, който сътворяваш, не е нужно нещо да е реално, за да е убедително. В моя свят върколаците са напълно логични. Това обаче не обяснява защо се чувствам толкова изнервена. Твърде много полицаи. — Лила стана и грабна лейката, макар че вече бе поляла растенията. — През целия си живот не съм имала вземане-даване с полицията, а сега постоянно съм сред полицаи. Разговарям с тях, ти разговаряш с тях, аз разговарям с теб, което е почти едно и също. Джули говори с тях, така че…

— Защото тя е продала картината?

— Какво? Не. Миналата нощ някой е влязъл в апартамента й. Предполагаме, че са били някакви хлапета, защото са взели само чифт обувки на Маноло Бланик, шишенце парфюм, червило — такива неща. Но все пак е кражба, незаконно проникване и има полицейски доклад. А сега те пак идват. И аз направо ще удавя цветята с това поливане.

— Горещо е. Поливането е добро за цветята. — Той пристъпи, взе лейката от ръцете й и я остави на пода. — Мога да се срещна с тях долу.

— Не, нямах това предвид. Освен това искам да поговоря с тях сега, след като ти поговори с мен и се убедих, че брат ти не е убил жената. Да направя ли кафе? Имам пакет с крекери. Ще ги извадя. Никога не знам какво да предложа. Защо не направих чай с лед?

— Пак се засуети ненужно — каза той. — Мисля, че първо трябва да се успокоиш. — Взе чашата й с вино и й я подаде. — Ще влезем вътре и ще поговорим с полицаите.

— Правилно. Радвам се, че си тук — рече тя, щом влязоха. — Макар че ако не беше тук, те нямаше да дойдат. Но се радвам, че си тук. Ето ги, дойдоха — добави тя, когато чу звънеца.

Престани да мислиш за това, заповяда си Лила и отиде да отвори вратата.

— Здравейте, детективи — каза и се отдръпна встрани, за да влязат.

— Не знаехме, че се познавате — заговори Файн.

— Не се познавахме — доскоро.

— Вчера чух достатъчно в участъка, за да се досетя, че Лила се е обадила на деветстотин и единайсет. — Аш седна в дневната и зачака останалите да последват примера му. — Настигнах я на излизане и я попитах дали би се съгласила да поговори с мен.

Файн изгледа Лила продължително и замислено.

— Вие ли го поканихте да дойде тук?

— Не. Ние поговорихме в кафенето срещу полицейския участък. Аш ме попита дали може да види откъде съм наблюдавала това, което се случи. И какво точно съм видяла. Не виждах с какво може да ми навреди посещението му, особено след като се оказа, че Джули го познава.

— Джули? — свъси вежди Уотърстоун.

— Приятелката ми Джули Брайънт. Тя работи в галерията „Челси Артс“, където са излагани някои от творбите на Аш. Казах ви за Джули. Използвам нейния адрес.

— Светът е малък.

— Така изглежда.

— Достатъчно малък — присъедини се и Файн. — Жертвата е имала в апартамента си една от вашите картини, господин Арчър, действително купена от „Челси Артс“.

— И на мен така ми казаха. Аз не я познавах. Обикновено не се срещам и не познавам хората, които купуват творбите ми. Не се меся в разследването ви. Той беше мой брат и аз търся отговорите. Искам да разбера какво се е случило. Кажете ми с какво е бил облечен? — настоя Аш. — Какво е носил, когато сте го намерили?

— Господин Арчър, ние задаваме въпросите.

— Ти каза ли им какво точно си видяла? — попита той Лила.

— Да, разбира се. Имаш предвид казаното от мен за юмрука и тъмния ръкав? Да. — Тя замлъкна за миг. — Оливър не е носил тъмна риза, така ли?

— Видели сте го само за миг — припомни й Уотърстоун. — В слабо осветена стая, през бинокъла.

— Вярно е, но в онзи миг в паметта ми се запечата тъмният ръкав. Ако Оливър не е бил с тъмна риза, той не е блъснал жената. Не видях лицето му. Аш каза, че Оливър бил висок метър и осемдесет и пет. Защо не видях лицето му над главата й, ако тя е била притисната от него към прозореца?

— Ако помните показанията си — отвърна Файн търпеливо, — казахте, че всичко се е случило много бързо, че сте се фокусирали предимно върху жената.

— Това също е вярно, но трябваше да видя поне част от лицето му. Не би трябвало да видя тъмен ръкав — не и ако Оливър Арчър я е бутнал през прозореца.

— Но не сте видяла някой друг в апартамента.

— Не, не видях.

Файн се извърна към Аш.

— Имаше ли брат ви някакви затруднения? Познавате ли някого, който е искал да го нарани?

— Не, не познавам такъв човек. Той не оставаше за дълго затруднен.

— И никога не сте се срещал със Сейдж Кендал, с която той е живял, която е купила една от вашите картини за петцифрена сума? За много голяма петцифрена сума.

— Знаех си, че не бих могла да си я позволя — промърмори Лила.

— Никога не съм я срещал, той ми каза съвсем наскоро за нея, както споменах във вчерашното си показание. Оливър не я е бутнал през прозореца. Не се е самоубил. Знам го, защото съм сигурен в това, но защо вие мислите така?

— Имали сте проблеми с брат си — подчерта Уотърстоун. — С вашия природен брат — уточни той.

— Той беше досаден трън в задника.

— Вие сте избухлив, известно ни е, че сте раздавали юмруци.

— Да, не мога да го отрека. Но никога не съм удрял Оливър — все едно да ударя кутре. И никога не съм посягал на жена и няма да го направя. Проверете, разровете се, търсете каквото желаете, но ми кажете защо и вие не сте сигурни, че случилото се е това, което изглежда.

— Мога да изляза или да отида в другата стая, ако не желаете да говорите пред мен.

Файн само погледна Лила, после се обърна към Аш:

— Каквото и да обсъждаме, вие тутакси ще й го кажете.

— Тя през цялото време се държа безупречно. Прояви състрадание към един напълно непознат, когато просто можеше да ми заяви да не я безпокоя, че вече й е дошло до гуша. Защо да не й кажа? И тя няма да излезе от стаята заради когото и да било.

При тази разпалена тирада Лила само примигна. Не си спомняше кога за последен път някой я бе защитил или се бе налагало да го прави.

— В кръвта на брат ви са открити алкохол и барбитурати — каза Файн.

— Вече ви казах, той никога не е смесвал хапчета с алкохол.

— Имал е достатъчно количество и от двете. Съдебният патолог смята, че без лекарска намеса навярно е щял да почине от свръхдозата. Според доклада брат ви е бил в безсъзнание по време на смъртта си.

Суровата маска върху лицето на Аш не се пропука. Лила внимателно го наблюдаваше.

— Оливър е бил убит.

— Сега вече разследваме двойно убийство.

— Някой го е убил.

— Толкова съжалявам. — Лила инстинктивно сложи ръка върху неговата. — Знам, че ти през цялото време вярваше в това, но е… много съжалявам, Аштън.

— Бил е на грешното място в грешното време? — промълви бавно той. — Това ли се е случило? Те са го неутрализирали, но нея са ударили, изплашили, наранили я и са я блъснали. След това са го довършили, за да изглежда като самоубийство от съжаление или отчаяние. Наранили са само нея, следователно тя е била основната мишена.

— Вие твърдите, че не я познавате, затова засега ще обсъждаме само брат ви. Знаете ли да е дължал пари?

— Той винаги си е плащал дълговете. Ще изтегли от фонда си или ще вземе от баща ни, от майка си, от мен — но винаги си е плащал дълговете.

— Откъде се е снабдил с наркотиците?

— Нямам представа.

— Миналия месец е пътувал до Италия, останал е няколко дни в Лондон, след това в Париж, преди да се върне в Ню Йорк. Знаете ли нещо за това пътуване?

— Не. Може би е било по работа? Майка му живее в Лондон, навярно я е посетил. Мисля, че нашата полусестра Жизел е в Париж.

— Имате ли координатите им?

— Да. Ще ви ги дам. Значи е бил в безсъзнание?

Файн за миг омекна.

— Да. Според патолога е бил в безсъзнание, когато е умрял. Само още няколко въпроса.

Лила мълчаливо слушаше, докато полицаите задаваха въпросите, а Аш с усилие им отговаряше. Изпрати ги до вратата, когато приключиха — поне засега. След това се върна и седна до него.

— Искаш ли още една чаша вино или вода? Или може би кафе?

— Не, благодаря, не. Аз… не, трябва да вървя. Трябва да проведа няколко разговора. И… благодаря ти. — Изправи се. — Съжалявам, че това… се стовари на главата ти. Благодаря ти.

Лила поклати глава и последва инстинкта си — пристъпи към Аш и го прегърна. Усети как ръцете му се вдигнаха и леко докоснаха гърба й, преди тя да се отдръпне.

— Ако мога да ти помогна с нещо, обади ми се. Говоря сериозно.

— Да, виждам, че е така. — Улови ръката й, задържа я за миг, после я пусна и се отправи към вратата.

Тя остана сама. Сърцето и душата й страдаха за него, макар да бе сигурна, че никога повече нямаше да го види.