Нора Робъртс
Колекционерът (20)

18.

През останалата част от деня Лила реши да зареже работата си и да се възползва от предимствата на съвременните технологии. Докато Аш се обаждаше на познатите си от Харвард, тя влезе в социалната мрежа.

Може би мъжът, ако все още беше жив, защото наближаваше сто години, едва ли щеше да има страница във Фейсбук, но смяташе, че има голяма вероятност някои от наследниците му да имат профил. Възможно беше да открие някой внук, кръстен на дядо си, или внучка Антония. Реши, че си струва да се порови из Гугъл и Фейсбук, като използваше малкото информация, с която разполагаха. Щеше да добави и Джоунас Мартин и да се разрови още по-надълбоко, за да види дали може да открие връзка между общите приятели, свързани с двете имена.

Когато Аш се спря под широкия свод на трапезарията, тя му кимна да влезе.

— Не пиша. Правя свои проучвания. Имаше ли късмет?

— Един приятел помоли свой приятел да се обади в канцеларията на Харвард и да попита за годишниците. За периода от 1943 до 1945 не са публикувани, но има за 1946, ала без снимки. Ще ги погледна, а имайки предвид възрастта на Мартин, ще проверя и две години след това.

— Това е добра новина — каза Лила и се облегна назад.

— Можеше да наема детектив да проучи всичко това.

— И да ни отнеме цялото забавление и удоволствие? Предпочитам да пробвам с Фейсбук — възпротиви се тя.

— Фейсбук?

— Ти имаш страница във Фейсбук — припомни му Лила. — Между другото току-що ти изпратих покана за приятелство. Всъщност излиза, че ти имаш две страници, едната лична, а другата — професионална. Но от два месеца не си обновявал професионалната си страница.

— Сега звучиш като моя агент — промърмори той. — Ще поствам някоя нова картина, когато избера нещо подходящо. Защо се ровиш във Фейсбук?

— А ти защо имаш лична страница?

— Помага, когато ми хрумне да проверя какво става със семейството.

— Точно така. Мога да се обзаложа, че фамилиите Бастоне или Мартин са направили същото. Бастоне е италианско име. Обзалагам се, че не знаеш, че Италия е на девето място в света по използване на Фейсбук.

— Признавам, че нямах понятие.

— Съществуват още шейсет и трима души Антонио Бастоне във Фейсбук, както и три жени с името Антония и същото фамилно име. Потърсих и съкратени имена като Тони и Тонио. После се сетих да търся и Антъни. Ще преровя профилите им, ще видя дали ще успея да получа достъп до списъците с приятелите им. Ако намеря в тези списъци името Мартин или Суонсън, може да се окаже полезно.

— Фейсбук — повтори Аш и тя се засмя.

— Не си се замислил за възможностите му, защото не обновяваш страницата си.

— Лила — каза той и седна срещу нея.

Тя отмести лаптопа и отпусна ръце върху масата.

— Аштън.

— Какво ще правиш с всички тези шейсет и шест имена във Фейсбук?

— Мисля, че ще излязат още от търсенията за Тони и Тонио. Както вече ти казах, интересуват ме списъците с приятелите. Независимо дали имат, или нямат връзка, аз ще се свържа с тях чрез Фейсбук и ще питам дали са потомци на Антонио Бастоне, който е учил в Харвард през четиридесетте години на миналия век. Не сме абсолютно сигурни, че е следвал там. По дяволите, двамата с Мартин биха могли да се запознаят в стриптийз клуб, но все пак ще опитаме. Може да имам късмет, особено като засека информацията с Гугъл.

— Много изобретателно.

— Изобретателността е моят бог. А технологиите — скъп любовник.

— Това ти доставя удоволствие.

— Признавам, че е така. Част от мен ме предупреждава, че не би трябвало, защото ако имам късмет, там някъде дебне някой, който ще ме убие заради това, ако има възможност. Но не мога да се спра. Твърде е вълнуващо.

— Няма да позволя да ти се случи нещо. И не ми казвай, че можеш да се грижиш за себе си. Казвам ти, че сега ти си с мен — увери я той и хвана ръката й.

— Аш…

— Ти си с мен. И на двама ни ще е нужно известно време, за да свикнем, но това е положението. Говорих с Боб — каза той и стисна по-силно ръката й.

— С кого? — попита тя, неуспяла да схване мисълта му.

— С брат ми Боб.

Освен Жизел, Райли и Естебан, имаше и Боб.

— Ще ми е нужно копие от таблицата с родословието ти.

— Той днес е при Анджи. Боб и Франки, който е най-големият син на Вини и Анджи, са много гъсти. Помолих го да поговори с Франки за информацията, с която е разполагал Вини за имението на Суонсън и за вещите, които е купил Оливър.

— За да провериш дали сред тях има нещо, свързано с Несесера или Бастоне.

— Малко вероятно, но защо не? Пак позвъних в дома на Суонсън, но се сетих да се обадя на майка ми. Тя познава всички и, разбира се, е близка, макар и не особено, с Миранда Суонсън, която описа като празноглава светска дама. Майка ми се съгласи да поразпита тук-там и да разбере къде ще почиват Миранда и съпругът й Биф.

— Не може наистина да се казва Биф^[1]. Ничие име не може да е Биф.

— Според майка ми името му е точно така. — Телефонът, който бе оставил на масата, издаде кратък звук. — Явно трябваше по-рано да се сетя за майка ми. Мамо — каза той по телефона, — много бързо действаш.

Лила го остави да говори на спокойствие и се качи горе, за да си вземе обувките, бейзболната шапка и слънчевите очила. Пъхна в джоба малкото си портмоне, в което имаше ключове, малко пари, лична карта. По стълбите надолу срещна Аш, който тъкмо се качваше.

— Къде отиваш? — попита той. — Или по-точно къде отиваме?

— Качих се да си взема нещата, за да изведа или по-точно да изведем Ърл Грей на… чист въздух. Можем да повървим из парка и ти ще ми разкажеш какво каза майка ти.

— Добре. — Той изгледа с присвити очи шапката й. — Значи си фен на „Метс“.

Тя тутакси се наежи.

— Хайде, давай, кажи нещо.

Аш само поклати глава.

— Това е доста сериозно изпитание за нашата връзка. Ще отида да взема каишката.

— И найлоновите торбички! — подвикна след него Лила.

Въоръжени с всичко необходимо и водени от изпадналия във възторг Ърл Грей, двамата слязоха долу, после поеха по стълбището, свързващо Тюдор Сити с парка.

— Дали това е знак? — зачуди се Лила. — Да слизаме по стъпалата на Шарански, наречени на името на руски дисидент.

— Мисля, че трябва да понауча повече за руснаците, след като тази история приключи. Но ти беше права за разходката в парка. Ще ми се отрази добре.

Аш вдъхна с наслада свежия въздух. В далечината се чуваше шумът на колите по Първо авеню, а двамата вървяха по широката алея под сенките на акациите зад малкото подскачащо кученце. После заобиколиха една поляна и навлязоха в тихия, спокоен и сенчест градски оазис. Наоколо имаше много хора: майки с малки деца, други бутаха колички с бебета, трети разхождаха кучета, някои бяха със слушалки и вървяха наперено със смартфони в ръка, а един младеж с мършави бели крака, напъхани в черни тесни шорти, подскачаше в такт с музиката, която гърмеше от слушалките в ушите му.

— Е, какво каза майка ти? — попита Лила, докато Ърл Грей душеше тревата, размахвайки опашка.

— Погледнала в бележника си — ако мислиш, че моята родословна таблица е някакво чудо, би трябвало да видиш бележника със светските ангажименти на майка ми. Всеки стратег би се гордял да го притежава. Обадила се на нейна позната, която била приятелка с Миранда Суонсън. Двамата със съпруга й заминали за Хамптън след Деня на труда, макар че понякога пътували до града, за да се срещнат с приятели или съпругът й да присъства на бизнес съвещания. Дала й адреса и номера на мобилния телефон на Миранда Суонсън.

— Обади й се. — Лила сграбчи ръката му и го поведе към една пейка. — Обади й се сега.

— Всъщност не е нужно. Майка ми вече го е направила.

— Тя наистина е много бърза.

— Като светкавица. Майка ми, която също е в Хамптън, получила покана за коктейла, който семейство Суонсън дава довечера. Поканата включва мен и дамата ми. Искаш ли да пийнеш коктейли на плажа?

— Довечера? Нямам какво да облека за вечерен коктейл на плажа в Хамптън.

— Това е плаж. Облеклото ще е неофициално.

— Мъже — промърмори Лила. — Нуждая се от тоалет. — Пропъди мисълта, че това щеше да се отрази пагубно на банковата й сметка. — Ще прибереш ли Ърл Грей? — Измъкна ключа от апартамента и му го подаде заедно с каишката. — Аз трябва да отида на пазар.

И хукна, оставяйки след себе си облак прах.

— Това е само плаж — повтори объркано Аш.

* * *

По нейните стандарти бе сътворила истинско чудо. Елегантна, нежнорозова рокля с дълбоко изрязан гръб и кръстосани тънки презрамки. Тюркоазни гладиаторски сандали на високи токчета и сламена чанта на розови и тюркоазни ивици, достатъчно голяма, за да побере най-важния й аксесоар — очарователен пудел, колкото чаена чаша.

Мобилният й телефон иззвъня, докато си слагаше още един слой спирала на миглите.

— Готова ли си? — попита Аш.

— Още две минути. — Изключи го, раздразнена, че той бе успял да се върне в жилището си, да се преоблече и отново да е тук за по-малко време, отколкото на нея й отне да избере роклята. Сложи храна за кучето в новата чанта, после нагласи удобно Ърл Грей вътре. Сгъна тюркоазния шал с ярки розови вълни, който продавачът я бе убедил да си купи, до кучето и хукна навън, за да спази обещанието си за двете минути.

Завари Аш отвън, облегнал се на стар спортен шевролет „Корвет“, да бъбри с портиера.

— Нека ви помогна, госпожице Емерсън. — Портиерът отвори вратата на колата. — Желая ви приятна вечер.

— Благодаря — отвърна тя и огледа таблото, докато Аш се настаняваше зад волана.

— Имаш кола.

— Имам. Не я карам често.

— Имаш наистина готина кола.

— Ако ще водиш готина жена на плажа, трябва да бъде с готина кола.

— Добре го каза. Започвам да се изнервям.

— За какво? — Той се движеше в оживения трафик доста умело, сякаш го вършеше ежедневно.

— За всичко. Представям си как Миранда ще каже: „О, Антонио! Разбира се, какъв стар сладур. Подпряхме го там в ъгъла. Идете да го поздравите“.

— Не мисля, че ще стане така.

— Разбира се, че не, но просто фантазията ми се развихри. После отиваме при него и той ще каже или по-скоро ще изкрещи, защото трябва да е глух като пън: „Покер? Джони Каръка. Ех, какви дни бяха!“. После ще ни разкаже как е дал яйцето на някакво момиче, с което е имал връзка по онова време. Но как й беше името? Ще се изкикоти, а накрая ще се строполи мъртъв.

— Поне ще умре със спомените за времето, когато е бил щастлив.

— Има и друга версия, в която секси азиатката се появява в тоалет на Александър Маккуин. Напълно съм сигурен, че САД ще държи всички на прицел, докато шефът й върви след нея. Той изглежда като Марлон Брандо. Не младият, секси Брандо от черно-белите филми, а като остарелия, надебелял Брандо в бял костюм и панамена шапка.

— Нали е лято и сме на плажа.

— Понеже е моя фантазия, аз владея кунгфу и двете със САД заемаме бойни пози. Сритвам й задника безмилостно, а ти арестуваш шефа й.

Аш й хвърли кос поглед, преди ловко да се шмугне между две таксита, и каза:

— Ти получаваш секси мадамата, а на мен ми се пада дебелия, дърт Брандо, така ли? Не е честно.

— Просто така се случва. Но тъкмо, когато вече си мислим, че всичко е наред, става нещо ужасно. Не мога да намеря Ърл Грей. Търся го навсякъде, но него го няма и се чувствам зле заради това.

— В такъв случай е добре, че това никога не се е случило и няма да се случи.

— Въпреки всичко ми се иска да владея кунгфу — каза Лила и бръкна в чантата си, където Ърл Грей спеше кротко, свит на кълбо.

— Какво има там? Не си сложила кучето там, нали? Взела си кучето?

— Не можех да го оставя. Аз отговарям за него. Освен това жените имат такива малки кучета, за да могат да ги разнасят в модните си чанти — погледна го тя закачливо. — Те просто ще си помислят, че съм ексцентрична.

— Откъде ли може да им хрумне нещо подобно?

* * *

Лила обичаше нови места и макар да не би избрала за себе си къщата на семейството Суонсън в Хамптън, можеше да я оцени по достойнство. Стотици квадратни метри стъкло, цялата в бяло, елегантна и ултрамодерна, с бели тераси, украсени с бели саксии, пълни с червени цветя. Всичко бе изпипано до последната подробност, свидетелство за огромно богатство и почит към съвременния стил.

Гостите се движеха на групи по терасите — жените с ефирни рокли, а мъжете с костюми в меки пастелни тонове и спортни сака. Светлината беше ярка и плисъкът на вълните се смесваше с музиката, долитаща през отворените прозорци.

Тя видя сервитьорите, разнасящи подноси с чаши — според нея с коктейли „Белини“ или с шампанско, както и чаши с бира „Пилзнер“ и вкусни хапки.

Вътре небето и морето доминираха през стъклените стени. От толкова много белота обаче очите я заболяха, а кожата й настръхна.

Мебелите бяха със сребърни или с огледални повърхности, комбинирани със столове и дивани в яркочервено, синьо и зелено. Същите цветове се виждаха и по картините, окачени в сребърни рамки по белите стени. Никъде нямаше нищо заоблено, забеляза Лила.

— Тук не бих могла да работя — промърмори тя на Аш. — Непрекъснато ще ме мъчи главоболие.

Една жена в къса, плътно прилепнала бяла рокля забърза към тях. Платиненорусата й коса беше в шикозен безпорядък, а очите й бяха толкова поразително зелени, че Лила тутакси заподозря, че носи цветни контактни лещи.

— Ти трябва да си Аштън! — Жената сграбчи ръката на Аш и се наведе за целувки по двете бузи. — Толкова се радвам да те видя сред нас! Аз съм Миранда.

— Много мило, че ни поканихте. Миранда Суонсън, Лила Емерсън.

— Не е ли свежа като ягодово парфе? Нека да ви предложа питие — завъртя тя пръст във въздуха, без да се огледа. — Предлагаме „Белини“. Разбира се, че можете да си изберете и друго питие по ваш вкус.

— Бих пила „Белини“ — засия насреща й Лила и усети лек прилив на симпатия.

Според нея жената бе на възраст колкото майката на Аш, но Миранда беше като изваяна, заострена тояга, преливаща от нервна енергия, може би пришпорвана от течността в чашата й.

— Трябва да ви запозная с останалите. Всичко тук е съвсем непринудено. Останах очарована, когато ми се обади майка ти, Аштън. Нямах представа, че е тук, за да прекара част от лятото.

Лила взе една чаша от подноса на сервитьора.

— Домът ви е прекрасен.

— И ние си го обичаме. Изцяло подновихме къщата, когато я купихме миналата година. Приятно е да се измъкнеш от жегата и тълпите в града. Сигурна съм, че знаете какво имам предвид. Нека да ви запозная с…

Ърл Грей използва възможността да си подаде главата от ъгъла на сламената чанта.

Ченето на Миранда увисна. Уплашена, Лила затаи дъх, очаквайки домакинята да нададе панически писък.

Вместо това се чу само възторжено възклицание.

— О, това е малко кутре! Тя е като играчка.

— Той. Това е Ърл Грей. Надявам се да нямате нищо против, но не можех да го оставя сам вкъщи.

— О, о, прекрасен е. Просто е прекрасен.

— Искате ли да го подържите?

— Ще ми е много приятно. — Миранда пое кученцето и незабавно започна да му говори галено като на бебе.

Лила се спогледа с Аш и се усмихна.

— Има ли къде да го отведа за малка разходка?

— О, да, разбира се! Ще ви покажа. Искаш ли разходчица? — загука му Миранда и потри носа си в милата муцунка на Ърл Грей, после се закиска, когато той я близна по лицето.

Този път Лила завъртя очи към Аш, докато следваше прехласнатата Миранда към входната врата.

С коктейл „Белини“ в ръка, Моника пристъпи към сина си.

— Много умно момиче имаш.

Той се наведе, за да целуне майка си по бузата.

— Не знам дали я имам, но наистина е дяволски умна.

— Синът ми знае как да получи това, което иска, и винаги го постига. — Тя също го целуна по бузата. — Ще трябва да се присъединим към гостите, но после двамата с теб ще намерим някое тихо местенце в тази абсурдна къща, където ще ми кажеш защо искаше да те запозная с Миранда Суонсън.

— Съгласен — кимна Аш и погледна към вратата.

— Мисля, че Лила може сама да се справи.

— И тя все това ми повтаря.

— Оказва съпротива на мъж, който е свикнал да се справя с твърде много проблеми на твърде много хора. А сега да се отдадем на светско общуване. — Хвана го под ръка и двамата се запътиха към множеството в големия салон. — Тутс, струва ми се, че не познаваш сина ми.

С примирена въздишка Аш се включи в общите разговори.

Отвън Лила вървеше по широката бяла пътека между острите листа на декоративните растения и бодливите розови храсти. Чакаше подходящ момент.

— Двамата с Биф пътуваме твърде много и затова никога не съм мислила да имам куче. Прекалено много главоболия. Но сега… — Миранда държеше каишката, докато Ърл Грей душеше из тревата. — Ще ти бъда много задължена, ако ми дадеш името на селекционера ти.

— Ще ви го дам с удоволствие. Много съм благодарна за поканата ви тази вечер и че проявихте такова разбиране към Ърл Грей. Не знаех, докато Аш не го спомена, че сте познавали неговия полубрат Оливър.

— Кого?

— Оливър Арчър, той е уредил продажбата в имението чрез „Антики от цял свят“.

— О! Не ги свързвах. Той наистина спомена, че е син на Спенс Арчър, но бях забравила. Това имение беше такова главоболие, а той много ми помогна.

— Не се и съмнявам.

— С Биф просто не виждахме смисъл да държим онази стара къща и всичките вехтории. Моята баба колекционираше какво ли не. — Жената завъртя очи. — Приличаше на музей, беше претъпкано, старо, прашно място.

— Все пак може би ви е било трудно да продадете семейни реликви.

— Предпочитам да живея в настоящето. Антиките са само стари вещи, които някой вече е използвал, нали?

— Ами… Да, така е — кратко и ясно каза Лила.

— И повечето са тежки и тъмни или твърде претрупани. С Биф харесваме изчистените и модерни линии. Оливър, разбира се, че си го спомням, беше от огромна помощ. Трябва да го поканя през някой уикенд това лято.

— Съжалявам, мислех, че знаете. Оливър беше убит преди две седмици.

Домакинята се втренчи потресено в Лила.

— Това е ужасно! О, той беше толкова млад и толкова хубав. Истинска трагедия. Как се е случило?

— Бил е застрелян. Съобщиха го във всички новинарски емисии.

— О, аз никога не слушам новините. Винаги са толкова потискащи.

— Права сте — съгласи се Лила.

— Застрелян. — Миранда потръпна. — Предполагам нападение с цел грабеж.

— Нещо такова. Вие сте му продали едно яйце.

— Добро момче, изпишка се. Какво? — погледна Миранда към гостенката си. — Яйце? Защо ще продавам яйце на някого?

— Декоративно яйце. Херувим с колесница.

— Колко странно. Не си спомням… О, почакайте. Господи, беше толкова старомодно и натруфено. С него бяха и всички онези документи, написани на някакъв странен, чужд език. Но Оливър се заинтересува и попита дали бих му го продала веднага и да ми плати на ръка. Не виждах защо да не го направя.

— Документите всъщност са били за две яйца.

— Наистина ли? Е, както ви казах онази прашасала къща беше пълна с всякакви боклуци. С Биф сме по-скоро минималисти.

— Аш узна за това, тъй като трябваше да се погрижи за имуществото на брат си, знаете как е.

— Подобна дейност поглъща много време и енергия — завъртя Миранда очи в знак на съгласие.

— Да. И докато е подреждал документите му, е разбрал, че Джоунас Мартин младши е изгубил второто яйце при игра на покер. Спечелил го е Антонио Бастоне.

— Бастоне? — Лицето й светна за миг. — За това ли става дума? Имаше някаква семейна легенда… за някакво съкровище, заложено и изгубено. Дядо ми Джоунас Мартин е бил черната овца на семейството заради слабостта си към хазарта и жените.

— Познавахте ли семейство Бастоне?

— Излизах с Джовани през едно вълнуващо лято, когато бяхме в Италия. Тогава още нямах осемнайсет. Бях луда по него, навярно защото баща ми не одобряваше връзката ни заради тази история с покера.

— Къде по-точно в Италия, ако нямате нищо против да попитам?

— Във Флоренция, поне прекарахме доста време във Флоренция. Семейство Бастоне имат вила в Тоскана. Джовани се ожени за някакъв италиански модел и тя му народи много деца. Не съм го виждала от години, но за Коледа си разменяме картички. Една жена никога не забравя първата си любов.

— Истинско щастие е първата любов на една жена да бъде италианец с вила в Тоскана. Някога ставало ли е дума за яйцето, което неговият дядо е спечелил от вашия?

— Ние имахме много по-важни неща, за които да си говорим, когато изобщо говорехме. Трябва да се връщам при гостите, но бих останала цяла нощ тук с това малко сладурче. — Миранда взе Ърл Грей на ръце. — Мислите ли, че той е свършил с работата си?

— Да, бих казала, че свършихме.

Докато вървяха из градината на път към къщата, Лила насочи разговора към безобидни теми, като спомена имената на някои от клиентите си, които също имаха къщи в Ийст Хамптън. Разделиха се, след като Миранда я представи, и то като Лийла, на две двойки на източната тераса.

Лила не я поправи и влезе в ролята на Лийла, разглезена наследница на попечителски фонд, която запълва времето си с моден дизайн. Забавлява се с тази измислена персона няколко минути, след което се извини и отиде да потърси Аш.

Той я сграбчи отзад, а ръката му се уви здраво около талията й.

— Ето те и теб. Трябва да видиш гледката от втория етаж.

— Трябва ли? — попита тя, докато той я побутваше чевръсто към блестящото бяло стълбище.

— Да, защото майка ми е там и ми е наредено да те заведа. Трябва да й се подчиня — прошепна Аш.

— Така ли?

— В общи линии й обясних за какво става дума. Можеш да я забавляваш, докато открия Биф Суонсън, за да видя дали той знае нещо за яйцето.

— Това няма да е необходимо. Госпожо Кромптън, радвам се да ви видя отново.

— Моника. Може ли да видя твоята хитрина?

— Моята хитрина?

— Прочутият Ърл Грей.

Чуло името си, кученцето подаде глава от чантата и радостно излая.

— Аз повече си падам по големи, яки кучета, но това определено е много сладко. Освен това има щастлива муцунка.

— Точно тя най-много ме очарова в него.

— Първо — по-възрастната жена хвана Лила за ръката и я поведе настрани от малката група гости, — искам да се извиня за поведението на бащата на Аштън.

— Не е необходимо.

— Нямаше да те оставя насаме с него, ако подозирах какво му се върти в главата. Макар че би трябвало да знам, след като съм родила две деца от него. Двете с настоящата му съпруга нямаме много общо, а и не се харесваме особено, но тя щеше да се ужаси, ако знаеше как се е отнесъл с един гост в дома им. Както и майката на бедния Оливър, а също и Изабела, третата съпруга на Спенс. Така че в името на миналото и настоящето съжалявам, че са се държали толкова зле с теб.

— Благодаря. Беше труден ден за всички.

— Ужасен ден, който завърши още по-зле. Аш ми каза какво става дотолкова, доколкото е решил, че е необходимо да знам. Трябва да призная, че много харесвах Вини. Двамата с Анджи, семейството им, са част от моето, при това желана част. Искам да видя заловени и наказани тези, които са отнели живота му и разбиха сърцето на Анджи. Но не искам това да заплашва живота на сина ми или този на една млада жена, към която вече се привързах.

— Разбирам. Всъщност ние в момента само събираме информация.

— Аз не съм Оливър, мамо — вметна Аш.

— И слава богу. — Лекият бриз подхвана косата й, разроши златисточервените къдрици. — Наред с другите разлики ти не си алчен, самоуверен или глупав. Оливър беше, при това доста често и трите наведнъж. Нелепо е да не се говори лошо за мъртвите. В крайна сметка всички ще умрем. А междувременно за какво искате да говорим?

Лила не можа да сдържи смеха си.

— Аш все казва, че ще се грижи за мен, а докато се опитва да го прави, аз ще се погрижа за него.

— И двамата се грижете един за друг.

— И след като Аш ви е разказал историята, мога да споделя, че хитрината ми спечели джакпота. Накратко казано, Миранда няма понятие какво представлява яйцето, което Оливър е купил от нея. Според нея то е старомодна, натруфена и ненужна вещ в старата къща, претъпкана с боклуци, която тя не иска.

— Имотът на Мартин беше една от най-красивите къщи в Лонг Айланд — осведоми я Моника. — Но отдавна беше изоставена, тъй като бабата на Миранда боледуваше от дълго време, а баща й почина преди няколко години. Някога съм ходила там на изискани приеми. Когато за пръв път престъпих прага на къщата, бях бременна с теб, Аш.

— Колко е малък и заплетен светът. А каква е връзката със семейство Бастоне?

— В този малък и заплетен свят Миранда е преживяла първата си любов с Джовани Бастоне в Тоскана. Семейство Бастоне има вила там. Трябва да е близо до Флоренция, тъй като тя спомена, че двамата с Джовани са прекарвали много време в този град. Смътно си спомня семейната легенда, свързана с Джоунас Мартин, черната овца на рода по онова време, според която той заложил и изгубил семейно съкровище. В тази история бил замесен Антонио Бастоне. Това било една от причините баща й да не одобрява връзката й с младия Бастоне. Той, Джовани, се оженил за модел и двамата имали няколко деца.

Моника й хвърли поглед, изпълнен с одобрение.

— И узна всичко това, само докато разхождаше едно куче, за да си свърши работата в градината?

— Да. Освен това разбрах, че тя няма представа за случилото се с Оливър и дори не знаеше, че е бил убит. Миранда Суонсън не е свързана с яйцето. Тя е много мила жена, малко глупава, но мила. Трябва да си напомня да й дам името на селекционера на Ърл Грей, защото и тя иска такова куче. Когато й се обадя по този повод, бих могла да измъкна от нея информация как да се свържем с Джовани Бастоне. Но предполагам, че може и сами да разберем.

Доволна от себе си, Лила успя да отмъкне една чаша от минаващия сервитьор.

— Как да не обича човек коктейлните партита?

— Аз ги обичам. — Моника чукна чашата си в нейната. — Горкият Аш ги посещава само когато не може да се измъкне. Вече обмисля стратегия за оттегляне. Останете още половин час — посъветва ги тя. — Вижте и оставете да ви видят, а след това си тръгнете незабелязано. Аз ще ви покрия. — Моника плъзна ръка около кръста на Лила, както толкова често правеше синът й. — Следващия път, когато дойда в Ню Йорк, непременно трябва да обядваме заедно и да си поговорим надълго и нашироко.

Половин час, помисли си Аш и погледна часовника си, преди да поведе обратно дамите си към долния етаж.