Нора Робъртс
Колекционерът (26)

23.

Лила намали ход и се прокрадна зад статуята. Жената, която преследваше, вървеше с равни, отмерени крачки към определена цел. Беше Джей Мадок, сигурна бе в това. Начинът, по който се движеше, ръстът, косата, фигурата. Лила излезе от укритието си, сложи слънчевите очила и се смеси с група туристи, после се отдели от тях и скъси още малко разстоянието, делящо я от убийцата. Тя прекоси широка сводеста галерия с високи колони, която, както Лила знаеше от предишните си посещения в града, излизаше на друга улица.

Лила знаеше съвсем точно къде се намираше.

Последва китайката, опитвайки се да поддържа половин пряка разстояние помежду им. Ако жената се обърнеше и се огледаше, трябваше или да я нападне, или да си плюе на петите. Тя щеше да реши как да постъпи и кога.

Но Джей продължи да крачи, зави още веднъж и тръгна уверено по друга улица. След това влезе в елегантна сграда.

Частна сграда с апартаменти, реши Лила и извади телефона си, за да запише адреса. В този миг той иззвъня.

— Къде, по дяволите, си? — прозвуча гневният глас на Аш.

— Намирам се на Виа дел Кондота, близо до пиаца дел Синьория. Току-що видях Джей Мадок да влиза в една сграда. Мисля, че е жилищна, с апартаменти.

— Върни се на площада. Веднага. Идвам при теб.

— Добре. Можем да… — Намръщи се, когато той затвори. — Ох — промърмори младата жена и след един последен поглед към сградата пое обратно към площада.

Видя го да идва и реши, че едно „Ох“ няма да е достатъчно. Бушуващата ярост по лицето му сякаш скъси разстоянието и я зашлеви като звучна плесница.

— Какво, по дяволите, си мислеше?

— Мислех си: „Хей, това е жената, която иска това, което ние имаме, и не се свени да убива, за да го получи“.

Аш сграбчи ръката й и направо я повлече обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

— По-спокойно, Аштън.

— Не ми казвай да се успокоя! Оставих те сама за един следобед и ти си хукнала да преследваш жената, която се опита да те убие? Или поне си мислиш, че е тя.

— Тя беше. А по-важното е какво прави тя тук? Откъде е разбрала, че ние сме тук, защото това не е съвпадение.

— Не, по-важното е, че ти си поела глупав риск с постъпката си. Ами ако отново те нападне?

— Първо ще трябва да ме хване, а аз вече доказах, че съм по-бърза. И този път аз ще я изненадам, а не тя мен. Освен това, тя не ме видя. Исках да разбера къде отива и успях. Имам адреса. Ти щеше да направиш същото.

— Не можеш да я преследваш сама. Тя вече веднъж те нарани. Трябва да мога да ти вярвам, Лила.

Сякаш говореше на капризно и своеволно дете, помисли си Лила и усети как настръхна.

— Не става въпрос за доверие. Не го представяй така. Видях я и имах възможността. Реших да се възползвам. Разполагам с адреса, не ме ли чу? Знам къде се намира тя в момента.

— Ти видя ли лицето й?

— Видях достатъчно, за да я позная. Не съм толкова глупава, за да се изпреча пред нея. Видях достатъчно от лицето й. А и ръстът, тялото, косата, начинът, по който се движи. Тя ни е последвала. В крайна сметка ще се наложи да се озъртаме през рамо.

— Слава богу! — Джули скочи от пейката край фонтана на Нептун, спусна се насреща им и прегърна Лила. После се отдръпна и здравата разтърси приятелката си. — Да не си откачила?

— Не, съжалявам, че те зарязах така, но трябваше да я последвам.

— Не можеш да ни плашиш така. Не ти е позволено, Лила.

— Извинявай. Добре съм — избъбри тя, но улови погледа на Люк. — Ти също си ми ядосан — заключи младата жена и въздъхна. — Добре, трима срещу един, трябва да се подчиня на мнозинството. Съжалявам. Ненавиждам се, задето разтревожих любимите си хора. Вие сте ядосани, но не може ли за малко да забравим за упреците и да се обадим в полицията? Аз знам местонахождението на издирван престъпник, при това международно издирван.

Без да каже нито дума, Аш извади телефона си. Лила понечи да го заговори, но той просто се отдалечи от тях.

— Той не беше на себе си — каза й Люк. — Ти не вдигаше телефона си и не знаехме нито къде си, нито дали си добре.

— Не съм го чула. Беше в чантата ми, а наоколо е шумно. Извадих го, за да запиша адреса, и вдигнах веднага, когато иззвъня. Съжалявам.

Аш се върна.

— Дай ми адреса.

Щом му го даде, той отново се отдалечи.

— Дълго ли ще е толкова ядосан? — попита тя Люк.

— Зависи.

— Предадох информацията на детектив Файн — осведоми ги Аш. — Те ще се свържат по техните канали с местната полиция много по-бързо, отколкото аз като чуждестранен турист. Трябва да се върнем в хотела и да се уверим, че сме в безопасност.

Отново беше малцинство, каза си Лила, и не възрази.

Аш се отби до рецепцията, преди да се запътят към асансьора.

— Никой не се е обаждал и не е идвал да пита за нас или за някой от нас. Служителите от хотела няма да свързват никого с апартамента, нито ще дават сведения, че сме регистрирали. Ако тя е тук и ни търси, така ще й бъде по-трудно да ни намери.

— Тя е тук. Не съм се припознала.

Той не й обърна внимание.

— Дадох им описанието й и от охраната на хотела ще наблюдават дали ще се появи.

Излязоха от асансьора и тръгнаха по коридора към апартамента.

— Трябва да проведа няколко разговора — каза Аш и се отправи директно към терасата.

— Жестоко е, когато не ти обръщат внимание — промърмори Лила.

— Опитай се да си представиш, как щеше да се почувства той, ако нещо ти се бе случило — каза Люк.

— Фактът, че не се е случило, не може да заличи онези десет минути на сковаващ страх, че може да ти се случи или ти се е случило нещо ужасно.

Но Люк вече бе й простил и я целуна по главата.

— Мисля, че едно питие ще се отрази добре на всички ни.

Победена, Лила седна, докато той отваряше бутилка вино.

— Не се цупи — смъмри я Джули и се отпусна в едно кресло.

— Не се цупя. Да, цупя се, но ако всички са ти ядосани, и на теб щеше да ти е криво.

— Аз нямаше да хукна като пощурял заек след явна убийца.

— Аз я преследвах ловко и внимателно. И вече ви се извиних. Никой не ми каза „Браво, Лила“, задето открих местонахождението й.

— Браво, Лила — каза Люк и й подаде чаша вино. — Не го прави отново.

— Не се сърди — погледна умолително тя към Джули. — Купих обувките.

— Което си е вярно, вярно е. Не можах да те настигна. Ако ми беше дала възможност, щях да дойда с теб. Така щяхме да бъдем две, ако нещо се случи.

— Ти не ми повярва, че наистина съм я видяла.

— Отначало не ти повярвах, после се ужасих, че наистина си я видяла. Но ти наистина купи обувките. Като стана дума за това — добави тя и се изправи, когато Аш влезе в стаята — трябва да си прибера придобивките. Люк, ела да видиш какво съм купила.

„Бягство или проява на дискретност беше това?“, чудеше се Лила. Вероятно по малко и от двете, реши тя, когато Люк събра торбите на Джули и тръгна след нея към тяхната половина от апартамента.

— Отново им се извиних — каза тя. — Искаш ли и на теб да се извиня още веднъж?

— Говорих с летището, където държим семейните самолети. — Тонът му беше студен и рязък, напълно противоположен на горещите искри в очите му. — Някой е използвал името на личната секретарка на баща ми и им се е обадил, за да потвърдят часа на полета ми. Не е била секретарката на баща ми.

— И така тя ни е проследила.

— Можеш да се обзаложиш. — Той си наля чаша вино. — Наех отделно Ланцо и хотела по препоръка на сестра ми Валънтина, която ми даде координатите им преди повече от година. Ще й бъде по-трудно да проследи това, но ако се разрови достатъчно, ще разбере.

— Трябва да кажем на Ланцо.

— Вече го направих.

— Може и да си ми ядосан, но не е ли по-добре, че знаем? Иначе всеки от нас можеше да излезе, за да си купи сладолед, и да се натъкне на нея. А сега знаем.

— Ти се замеси в тази история заради мен. По този въпрос няма две мнения. Оливър е мъртъв заради собствените си действия, но факт е, че аз не му обърнах достатъчно внимание. Въвлякох Вини в това и не прецених до какво може да се стигне. Това няма да се случи и с теб.

Извърна се към нея, все още ядосан.

— Това няма да се случи с теб. Ти или ще ми обещаеш, че няма да излизаш сама, независимо кого или какво смяташ, че си видяла, или ще те кача на следващия самолет за Ню Йорк.

— Не можеш да ме качиш. Можеш да ми кажеш да се разкарам, но това е всичко.

— Искаш ли да пробваме?

Тя стана от стола и закрачи из стаята.

— Защо ме притискаш по този начин?

— Защото означаваш прекалено много за мен и не мога да постъпя по друг начин. Знаеш, че е така.

— На мое място и ти щеше да направиш същото.

— Тогава това щеше да бъде съвсем различен разговор. Искам да ми обещаеш.

— Значи според теб трябваше да възкликна: „О, боже, виж, това е Джей Мадок, международна убийца, която иска да очисти всички ни“ и да продължа най-спокойно да си пазарувам с Джули?

— Ти трябваше да кажеш: „Мисля, че това е Джей Мадок“, да извадиш телефона си и да ми се обадиш. Тогава дори да я последваш, аз вече щях да съм на път към теб. Трябваше да вдигнеш проклетия телефон, за да не полудявам от мисли какво може да ти е причинила и дали не ти е прерязала гърлото с ножа си, докато аз ти купувам шибаното колие.

— Недей да ругаеш, имаш право. Добре де, наистина имаш право. Просто не съм свикнала да се съобразявам с никого.

— Ами свиквай.

— Опитвам се. Ти имаш цял куп братя и сестри, огромно семейство. Имаш и навика постоянно да се съобразяваш с този или онзи. А аз от години съм сама и сама взимам решенията. Никога не съм искала да те плаша, да тревожа когото и да било от вас. Аз… ти също имаш значение за мен. Не мога да понеса мисълта, че оплесках нещата, между нас… и с всички останали.

— Моля те да ми обещаеш. Можеш да ми дадеш честната си дума или не.

Отново беше малцинство, призна на себе си Лила, опитвайки се да не избухне. Когато трима души, които бяха искрено загрижени за нея, виждаха нещата по един и същи начин, трябваше да признае, че бе сгрешила и да се вслуша в думите им.

— Мога да ти обещая, че ще се опитам да запомня, че съм длъжна да се съобразявам с някого, че това е много важно за него. За това мога да ти дам честната си дума.

— Добре.

Лила въздъхна дълбоко. Осъзна, че трепереше. Нямаше нищо против да спори, но не можеше да възразява, когато съвсем ясно разбираше къде бе сгрешила.

— Никак не ми е приятно, че съм те разтревожила толкова много, че не съм чула глупавия телефон, когато си се опитвал да се свържеш с мен. Ако бях на твое място, също щях да се изплаша и ядосам. Реагирах по начина, по който съм свикнала и… купил си ми колие?

— Тогава исках да го купя. Сега вече не съм толкова сигурен.

— Не можеш дълго да ми се сърдиш. Аз съм такава чаровница.

— Много съм сърдит.

Тя поклати глава, приближи до него и го прегърна.

— Аз съм голяма чаровница. И наистина много съжалявам.

— Тя убива хора, Лила. За пари.

И за забавления, добави младата жена наум.

— Мога да те уверя, че бях внимателна, ала ти не беше там и няма как да си сигурен. Тя имаше голяма, стилна чанта, не носеше пазарски торби и този път не беше на токчета. Нито веднъж не погледна назад. Вървеше като жена с определена цел. Или е отседнала в онази сграда, или е отишла да се срещне с някого. Можеш да подадеш анонимен сигнал в полицията.

— Файн и Уотърстоун ще се погрижат.

— Значи ние просто ще чакаме?

— Точно така. А утре ще посетим Бастоне, както беше планирано. — Погледна над главата й към пазарските торби. — Всичко това твое ли е?

— Джули е виновна. Трябва да я пуснеш с Люк. Знам, че тя искаше да разгледа картините на някои улични художници.

— Всички ще отидем. От сега нататък няма да се делим.

— Добре. — Трябваше да свикне, напомни си тя. — Няма да се делим.

* * *

Може би отново се налагаше да се озъртат през рамо, но Лила си каза, че бе толкова хубаво да излязат, да се разхождат, да са заедно. Вървяха по моста над реката, течаща лениво под него, а Джули имаше възможност да наблюдава художниците, докато рисуват, и непринудено да побъбри с тях.

Лила се наклони към Люк.

— Никога не разбирам за какво говори тя, когато превключва на артистична вълна — отбеляза Лила. — А сега не разбирам и Аш.

— Не мога да ти преведа, но картината, която гледат, ми харесва.

Лила се взря в неясните очертания на вътрешния двор, цветята, избуяли от саксиите и пропълзели по грубо измазаната стена. На преден план имаше малко дете, свело глава над счупена саксия, а една жена стоеше на прага, сложила ръце на кръста.

— Тя всъщност съвсем леко се усмихва — отбеляза Лила. — Тя го обича, своето тъжно малко момче. Ще го накара да почисти, а след това двамата ще засядат цветята в нова саксия.

— Бих казал, че ти разбираш много повече от мен. Но виждам, че Джули хареса достатъчно картината, за да разгледа и другите му творби.

— Не бива да пренебрегваме и твоята работа. Трябва да посетим няколко пекарни, преди да се върнем в Ню Йорк. Чака ни голямо изпитание.

— Тази сутрин обиколих две пекарни. Набелязах едно cornetto al cioccolato^[1], което мисля, че мога да направя и аз. Имам адресите на няколко тайни пекарни.

— Какво тайно има в тях?

— Трябва да ги търсиш — не са популярни. Индустриални пекарни — обясни Люк. — Започват да пекат сладкишите посред нощ и ги доставят на кафенетата. По принцип не продават на дребно, но понякога правят изключения.

— Среднощен лов на самотни пекарни. Аз съм абсолютно за. Джули каза, че смяташ да отвориш втора пекарна. Разкажи ми по-подробно.

Тя го хвана под ръка и двамата закрачиха покрай насядалите художници и изложените платна, докато по някое време Джули, ентусиазирана от находката си, се присъедини към тях.

— Може би току-що промених един живот. Шефът ми даде зелена улица да сключа споразумение с художника с картината на момчето в двора. Това е той, искам да кажа, че е изобразил себе си върху картината. Нарисувал е по спомени дома си, майка си и направена от него самия беля с футболна топка през един летен следобед.

— Толкова е хубаво. Чудесно е.

— Творбата му е жива и пресъздава живописно една случка. Ще вземем три от картините му. Първото нещо, което той направи, след като ме целуна, беше да се обади на жена си.

— Колко мило.

— Купих си приказни обувки и открих нов талант. — Джули се засмя безгрижно и вдигна ръце нагоре. — Денят ми е завършен.

Люк грабна ръката й и я завъртя, което я накара отново да се засмее.

— Нищо не е завършено без джелато. Искаш ли и ти? — обърна се той към Аш.

— Разбира се.

— Щом джелатото е на дневен ред, трябва да повървя още, за да изразходвам калориите. — Джули погледна назад, после се извърна към Аш. — И на теб ти харесаха творбите му.

— Да, можеш да усетиш уханието на цветята, горещината, да почувстваш обичта на майката, скрита зад укора й, снизходителната усмивка, с която приема лудориите му, както и примирението на момчето пред това, което го очаква. Нарисувал я е със сърцето си, а не само с техника.

— И аз почувствах същото. Той дори няма агент. Надявам се да си намери.

— Дадох му някои имена — каза Аш. — След като намери агент, се надявам да създаде и полезни контакти.

— Спомняш ли си първата си продажба? — попита го Лила.

— Всеки си спомня това.

— Каква беше картината?

— Нарекох я „Сестри“. Три феи, скрити зад дърветата, наблюдават приближаването на един конник. Тъкмо я бях завършил, работех навън в имението, когато баща ми доведе жената, с която излизаше по онова време, за да я запознае с мен. Докато се разхождали с баща ми, тя поискала да купи картината и той се съгласил.

— Просто така.

— По онова време той нямаше представа какво правя или се опитвам да постигна. Но тя разбра. Беше агент. Винаги съм смятал, че той я доведе, защото искаше тя да ме убеди да се откажа от това поприще. Вместо това жената ми даде визитката си, предложи да ме представя и веднага купи онази картина. Все още ми е агент.

— Обичам историите с щастлив край… и джелато. Аз черпя — обяви Лила. — За да се извиня за случилото се днес.

Четиримата влязоха в парка, разходиха се по широката алея на градините Баболи. Аш я поведе към езерото, където се извисяваше Андромеда, заобиколена от тъмнозеления гъсталак.

— Седни тук, с кръстосани крака.

Тя се подчини, като мислеше, че той иска да я снима, но размаха бързо ръце, когато го видя да вади скицника си.

— С фотоапарат става по-бързо.

— Хрумна ми нещо. Само пет минути. Извърни глава, само главата си към водата. Добре.

Тя въздъхна примирено, когато Джули и Люк се отдалечиха.

— Той известно време ще е зает — предрече Джули.

— Познавам го как работи. — Люк залюля нагоре ръката й, както често правеше, когато бяха тийнейджъри, обърна дланта й надолу и притисна устни до свитите й пръсти. — Тук е толкова красиво. Да седнем за малко и да се полюбуваме.

— Днес е прекрасен ден. Беше великолепен ден, въпреки случилото се. Двамата си допадат, нали? Не познавам Аш толкова добре, колкото ти, но никога не съм го виждала да се интересува толкова много от една жена, както от Лила. А нея я познавам отлично. Тя е луда по него и досега никога не е била толкова влюбена.

— Джули.

— Ммм. — Тя склони глава на рамото му и се усмихна, докато наблюдаваше как Аш рисуваше.

— Обичам те.

— Знам. И аз те обичам. Много съм доволна.

— Искам да те направя щастлива, Джули. — Той се размърда, обърна се и я извърна към себе си. — Искам двамата взаимно да си даряваме щастие, докато сме живи.

Люк извади малка кутийка от джоба си и я отвори.

— Омъжи се за мен и това да е началото на нашето щастие.

— О, господи, Люк!

— Не казвай „не“. Кажи ми, ако искаш „да почакаме“, но не казвай „не“.

— Не? Няма да кажа „не“. Довечера смятах да ти предложа да се ожениш за мен. По залез-слънце. Така го бях намислила.

— Смяташе да ми предложиш да се оженя за теб?

— Не искам да чакам. — Тя обви ръце около врата му. — Не искам да чакам. Искам да се омъжа за теб отново. Както преди години, и сега искам да е за пръв път. Купил си ми пръстен.

— Не исках да е диамант. Ново начало. И така. — Люк й сложи пръстена с квадратния изумруд. — За днес и всички дни, които ни очакват.

— Ние отново се намерихме. — В очите й заблестяха сълзи, когато обхвана лицето му с длани, а камъкът заискри на слънцето. — Идеален е, Люк. — Сля устни с неговите. — Двамата сме идеални.

Минаха по-скоро двайсет минути, отколкото пет, но Аш най-сетне отиде при нея и приклекна в тревата. Обърна скицника към Лила. Тя се видя да седи в различни пози сред храстите, а зад гърба й бяха водата и богинята Андромеда. Беше нарисувал ръката й вдигната с дланта нагоре.

— Какво съм аз?

— Модерна богиня, черпеща нова сила от старата. Може би трябва да я нарисувам само с въглен и с надигаща се буря от запад. — Той се изправи и й подаде ръка, за да стане.

— И всичко това ти хрумна само от едно езеро?

— Ти си ми вдъхновението — каза той и се огледа. — Ето ги там. — Улови ръката на Лила и я поведе към пейката. — Извинете ни. Малко се разсеях.

— Аз също. — Джули протегна ръка.

— О, какъв разкошен пръстен! Кога го… О, боже!

— Ще се женим! — Джули скочи от пейката и прегърна първо Лила, а после и Аш.

— Какво стана със залеза?

— Той ме изпревари.

— Поздравления! — Лила прегърна Люк. — Толкова съм щастлива. Трябва да вдигнем тост.

— Знам едно място.

— Вече го каза. Води ни. Ще пием за истинската любов, изгубена и отново намерена.

— Извинете ме — каза Аш, когато телефонът му иззвъня. — Трябва да се обадя.

— Това е…

Той вдигна пръст и се отдалечи.

Лила се опита да се върне към прекъснатия разговор и каза:

— Чака ни организиране на сватба.

— При това бърза. В края на септември.

— Това наистина е бързо, но аз с радост се заемам. Трябва да решим къде ще се състои. Аз ще направя списък. И… Какво има? — попита тя, когато Аш се върна при тях.

— Тя не е била там. Мадок.

— Казвам ти, че беше тя. Видях я как влиза в сградата.

— Не си сгрешила. Била е тя, но не са я намерили там. Но един търговец на произведения на изкуството, на име Фредерик Капели е бил там. Прерязала е гърлото му.

* * *

Джей изпрати есемес на работодателя си от красивия си апартамент във Флоренция.

Пакетът изпратен.^[2]

Достатъчно кратко и ясно, помисли си тя, остави телефона и седна да почисти грижливо ножа си. Тази допълнителна работа бе с добър принос към сметката й, а бързината и точността на изпълнението на поръчката щеше да зарадва работодателя й. Нуждаеше се от нещо такова, за да замаже провала в Ню Йорк.

Кльощавата кучка не биваше да й се изплъзва. Джей трябваше да признае, че беше проявила небрежност. Кой можеше да си помисли, че мършавата тъпачка ще има достатъчно смелост да побегне или да я удари с юмрук по лицето. Нямаше да го забрави.

Не носеше вина за Оливър и неговата курва, нито за прекалено етичния му вуйчо. Бяха й натресли Иван глупака, чиято кръв бързо кипваше. Джей разбираше също, при това много добре, че шефът й не се интересуваше от извинения.

Огледа внимателно ножа, наблюдаваше го как блести, чист и сребрист, на светлината, струяща през прозорците. Търговецът на антики беше лесна и бърза мишена — само един разрез. Прерязването на гърлото му ощастливи деня й, въпреки че беше жалко и скучно убийство. Като награда за свършената работа бе взела портфейла му — пълен с нови, шумящи банкноти в евро, часовника — стар модел на Картие, претенциозния пръстен от кутрето му, чийто диамант бе с прилични карати и чиста изработка. Имаше време да претърси апартамента и да вземе леснопреносимите ценности. Импулсивно взе и една вратовръзка „Ерме“. Щеше да се отърве от всичко останало, но вратовръзката щеше да прибави към колекцията си. Имаше слабост към малките си сувенири. Полицията щеше да търси, поне първоначално, крадец, който очевидно бе заварен от собственика и се бе наложило да го убие. Капели беше мъртъв, защото тя го уби и защото не бе открил яйцето, както бе обещал, а вместо това го бе докопал Оливър Арчър. Никой нямаше да забележи отсъствието му до следващия понеделник, което й предоставяше достатъчно време, за да открие Арчър и неговата кучка.

Беше ги проследила чак дотук, нали? Добре направи, че нае за своя сметка стаите, откъдето можеше да наблюдава жилището на Арчър в Ню Йорк. И имаше късмет, че видя лимузината и него, когато излезе с куфар.

Но късметът не означаваше нищо без умения. Да го проследи до летището, да узнае датата на полета, изискваше умения. Всъщност това бе зарадвало достатъчно работодателя й, за да й уреди полет до Флоренция с един от частните му самолети.

Предполагаше се, че те бяха тук на малка ваканция след случилото се. Те нямаше да подозират, че са на мушката й, и щяха да са по-небрежни.

Богат мъж като Арчър би отседнал в някой грандхотел или наел частна резиденция. Би посещавал обичайните туристически атракции, галерии и църкви.

Сега, след като се бе погрижила за пакета, можеше да се заеме с лова, който щеше да завърши с убийства. Очакваше ги с нетърпение.

Плъзна ножа в изработената по поръчка кутия, където държеше и останалите, грижливо подредени инструменти за убиване. Възнамеряваше да използва някои от тях върху кучката, която бе насинила устата й.

* * *

Те седяха на една от масите на тротоара пред заведението и празнуваха, вдигнали чаши с искрящата напитка, докато непрекъснатият поток от хора преминаваше покрай тях.

Джей Мадок не беше сред туристите и местните, помисли си Лила, докато зорко оглеждаше лицата на минувачите, планирайки мястото на сватбата и цветята.

— Разбрах. — Лила потупа с пръст върху масата. — Искаш семпла елегантност и много забавления. Ритуалът и всичко, което го съпътства, ще бъдат последвани от щур купон.

— Това обобщава всичко. — Джули се усмихна на Люк. — И ти ли искаш това?

— Абсолютно.

— Ау. Ти трупаш много точки — рече Лила, когато Джули се наведе към годеника си за целувка. — Радвам се, че съм със слънчевите очила, защото двамата сияете толкова ярко, че ще ме ослепите. Може би ще трябва да раздадем слънчеви очила и на гостите на сватбата. Ще си го отбележа.

— Тя се шегува — засмя се Джули.

— Може би. Определено не се шегувам, когато казвам, че се налага да обиколим магазините за най-важното — сватбената рокля. Ако имаме време, трябва да разгледаме бутиците във Флоренция.

— Четеш ми мислите.

— Много си тих — каза Лила на Аш и го сръга закачливо.

— А бе, хора, нямам голям опит със сватбите. Младоженците трябва да се появят и това е.

— Помисли си отново. Ще ти направя списък, господин куме. Можеш да разчертаеш една от прочутите си таблици. Мисля… — недовърши тя, тъй като телефонът му завибрира.

— Арчър — каза той. — Да. Добре. Не е оставено име? Не, правилно сте постъпили, благодаря. Да, чудесно. Благодаря отново. — Затвори и вдигна отново чашата си. — Една жена се е обадила в хотела и е помолила да я свържат със стаята ми. Както бях помолил, от рецепцията са й казали, че не съм техен гост. Нито пък ти — обърна се той към Лила, — когато е попитала за теб.

— Тя проверява в хотелите.

— И ако ти не беше я видяла, аз нямаше да предупредя на рецепцията да казват на всички, които ни търсят по телефона или лично, че не сме регистрирани.

— И тя щеше да разбере къде сме отседнали. Значи това е голяма червена точка за мен — допълни Лила.

— Да я видиш и да хукнеш след нея са различни неща. Но вече ти простих. Да пийнем по още едно, а след това можеш да се позабавляваш, опитвайки се да я откриеш в тълпата.

— Бях толкова дискретна.

Той само се усмихна и даде знак на сервитьора.