Нора Робъртс
Колекционерът (33)

30.

Тя пристъпи бавно към картината. Разбираше, че изкуството е субективно, че то можеше и трябваше да отразява възприятието на художника и на зрителя. Затова то живееше и се променяше в човешките очи и умове. От Джули Лила се бе научила да разпознава и преценява техниката и формите, хармонията на цветовете или съзнателната липса на такава. Но всичко това се изпари като дим, пометено от емоциите, от удивлението.

Тя не проумяваше как той бе успял да нарисува нощното небе толкова сияйно, как бе съумял да създаде светлината, струяща от тази идеална луна в контраст с околния мрак. Или как огънят като че ли преливаше от жар и енергия.

Не можеше да си обясни как той я виждаше толкова бликаща от живот и енергия, толкова красива, уловена в този вихрен танц, с развети широки червени поли, а дръзките цветове на фустата подчертаваха предизвикателната извивка на голия й крак.

Върху китките й подрънкваха гривни и Лила сякаш чуваше звъна им; златните халки проблясваха в ушите й, а свободно пуснатата коса се вееше волно. Вместо верижките, с които бе позирала, на шията й сияеше лунният камък. Този, който той й бе подарил. Същият, който носеше в момента.

Точно над вдигнатите й ръце плуваше кристална топка, преливаща от светлини и сенки.

Тя разбра. Това беше бъдещето. Тя държеше бъдещето в ръцете си.

— Толкова е… жива. Очаквах да се видя след завъртането. Великолепна е, Аштън. Дъхът ти секва от нея. Нарисувал си ме красива.

— Рисувам това, което виждам. Аз те виждам такава почти от самото начало. Ти какво виждаш?

— Радост. Сексуалност, но по-скоро задоволство, не знам как да се изразя по-точно, отколкото тлееща страст. Свобода и сила. Тя е щастлива, самоуверена. Знае коя е, знае какво иска. И в нейната кристална топка е бъдещето.

— Какво иска тя?

— Ти си нарисувал картината, Аш, ти кажи.

— Това си ти — поправи я той. — Твоето лице, твоите очи, устни. Циганката е само образ, декор, костюм. Танцува около огъня, мъжете я наблюдават и я желаят. Желаят тази радост, тази красота, тази сила, дори и за една нощ. Но тя не ги гледа, танцува за тях, но не ги вижда. Тя не гледа в кристалната топка, а я държи високо.

— Защото познанието не е сила. Изборът е силата.

— И тя ще погледне само един мъж, ще избере само веднъж. Лицето ти, Лила, очите ти, устните ти. Любовта е тази, която ги озарява. Светлината искри от очите, от извивката на устните, от наклона на главата. Извират любов, радост, сила и свобода. Улавял съм ги върху лицето ти, когато ме гледаш.

Аш я обърна към себе си и продължи:

— Познавам страстта, похотта, кокетството, пресметливостта. Виждал съм ги да идват и да си отиват от живота на родителите ми. Познавам и любовта. Мислиш ли, че ще й позволя да си отиде, че ще позволя на теб да се скриеш от нея, защото ти, която иначе си най-смелото същество, се боиш от неизвестните в любовта?

— Не знам какво да правя с всичко това. С теб.

— Изясни си го.

Той я повдигна на пръсти и завладя устните й с дълга, пламенна целувка, подходяща за лагерен огън и лунни нощи. Плъзна ръце по бедрата й, нагоре по тялото й и стигна до раменете, после я отдръпна от себе си и каза:

— Ти умееш да си изясняваш нещата.

— Аз не съм развален тостер.

Той се усмихна, че тя използваше неговите думи.

— Обичам те. Ако ти имаше десетина братя и сестри, щеше да ти бъде по-лесно да го кажеш, да го почувстваш, независимо от обстоятелствата. Но сега сме само ти и аз. Това си ти — каза той и отново я извърна с лице към картината. — Ще си го изясниш.

Аш я целуна леко по главата.

— Ще отида да взема нещо за вечеря. Яде ми се китайско.

Лила наклони глава и го стрелна през рамо с поглед, студен като чаша сухо мартини.

— Наистина?

— Да, наистина. Ще се отбия в пекарната, за да се видя с Люк, ако е там. Но дори и да не е, ще ти донеса капкейк.

Когато тя не каза нищо, той я хвана за раменете и попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен, да излезеш, да се поразходиш?

— Всъщност би било чудесно, но мисля, че трябва да започна да си изяснявам нещата. А може и да се опитам да поработя.

— Добре. — Аш тръгна към вратата. — Казах на Файн да се обади, когато арестуват и двамата, независимо от часа. Така ще можеш да спиш спокойно.

Той я познаваше, помисли си Лила, и заради това му беше благодарна.

— Когато тя се обади, когато ги арестуват, се приготви да бъдеш язден от див жребец.

— Това определено е любовна среща. Няма да се забавя, тук съм най-много след час.

Лила го изпрати до вратата на ателието и го проследи с поглед как слиза надолу по стълбите.

Аш щеше да си вземе ключовете, щеше да провери портфейла си, нямаше да забрави и телефона. След това щеше да отиде първо до пекарната, за да поговори с Люк. Щеше да се обади в ресторанта и да поръча вечерята, за да е готова, когато отиде да я вземе. Но междувременно щеше да поговори няколко минути със собствениците на ресторанта, както и с момчето за доставки, ако бе там.

Лила се върна обратно при картината. Лицето й… очите й, устните. Но когато се погледнеше в огледалото, тя не виждаше блясъка. Питаше се как той го бе видял. Сега разбираше защо Аш не бе бързал да нарисува лицето й, чертите й. Имал е нужда да я наблюдава, да долови това излъчване. Беше нарисувал това, което бе видял.

Лила погледна към друг статив и трепна от изненада. Приближи се, за да го разгледа. Той беше нахвърлил десетина скици и всичките бяха нейни.

Феята в усамотена градинска беседка, спяща, разхождаща се, богинята край водата — с венец на главата и прозрачна бяла роба. Възседнала крилат кон се носеше над някакъв град — Флоренция, осъзна младата жена — с боси нозе, едната й ръка бе вдигната високо. И над обърната нагоре длан трептеше огнена топка.

Той я бе надарил със сила, помисли си тя, със смелост и красота. Беше положил бъдещето в ръцете й. Засмя се на скиците, направени, докато е била пред клавиатурата, с напрегнати очи и разрошена коса, а най-забавната от всички изобразяваше тялото й, уловено в момента на превръщането й във вълчица с лъскава козина.

— Ще трябва да ми даде една от тези — каза Лила на глас.

Искаше й се да може да рисува, за да го пресъздаде така, както тя го виждаше, копнееше да му направи този подарък. Вдъхновена, тя изтича на долния етаж в малката спалня. Не можеше да рисува с четка, но много добре знаеше как да рисува с думи.

Рицар, реши Лила. Не в блестящи доспехи, защото не бяха нови, но не бяха и потъмнели, защото той се грижеше за тях. Висок и внушителен. Едновременно почтен и свиреп.

Кратка история, замисли се тя, нещо забавно и романтично.

Потопи се в мистичния свят на Коруин^[1] — един свят на летящи дракони и вълци, бягащи на воля. И той, принцът воин, защитава дома и семейството си. Той бе подарил сърцето си на циганката, която яздеше до него и говореше на езика на вълците. Ще добави и зъл тиранин, опитващ се да открадне вълшебното драконово яйце и да завземе трона; зла вещица, която изпълнява заповедите му — можеше да се получи нещо.

Написа две страници, препрочете ги и започна наново. Осъзна, че би могла да напише роман, вместо кратък разказ. И за около двайсетина минути нахвърли новия образ, пренесен от краткия разказ в романа.

— Дай ми само един час и ще започна да обмислям нов роман. И да, може и да се получи — каза тя на глас.

Замислена за това, тя реши да слезе долу, да си налее чаша лимонада и да отдели няколко минути за новия сюжет.

— Само няколко грубо нахвърлени страници — обеща си тя. — Трябва да се съсредоточа върху книгата, но само няколко страници в суров вид, и то за забавление.

Започна да пише, представяйки си битката със звъна на мечовете и секирите и утринната мъгла, надигаща се над пропитата с кръв земя.

Усмихна се, когато чу входната врата да се отваря.

— Да не би да съм загубила представа за времето. Аз тъкмо…

Млъкна и застина на горната площадка, когато Джей затвори вратата зад гърба си.

Морави белези под дясното око и надолу по брадичката обезобразяваха невероятно красивото й лице. Черната й риза беше с разпран на рамото ръкав.

Тя оголи зъби и измъкна пистолета, затъкнат в колана отзад на гърба й.

— Кучка — процеди.

Лила побягна, задушавайки вика си, когато чу трясъка на куршума, забил се в стената. Изтича в спалнята, затръшна вратата, а пръстите й превъртяха трескаво ключа.

Обади се на полицията, заповяда си тя, но се сети, че бе оставила телефона си до лаптопа в малката спалня.

Нямаше как да позвъни за помощ. Втурна се към прозореца и само изгуби ценно време в опит да го отвори. Беше забравила за специалната ключалка. Чу силен удар от ритник по вратата.

Трябваше й оръжие.

Грабна чантата си и изсипа всичко от нея. Трескаво разрови вещите си.

— Мисли, мисли, мисли! — повтаряше си тя, като чуваше как вратата пука и се цепи на трески.

Взе една тубичка с лютив спрей, изпратена от майка й преди година, но останала неизползвана. Помоли се да се окаже изправна. Стисна в ръка любимия си универсален инструмент, който тежеше солидно в дланта й. Скочи, когато вратата поддаде, и застана отстрани, притиснала гръб към стената.

Бъди силна, бъди умна, бъди бърза, каза си тя, повтаряйки заклинанието като мантра, когато вратата се отвори с трясък. Сдържа вика си, когато през зейналия отвор изтрещяха куршуми.

Затаи дъх, извъртя се и се прицели в очите й, когато Джей пристъпи вътре. Писъкът я преряза като скалпел. Водена единствено от мисълта за бягство, Лила замахна с все сила с ръката си, стискаща инструмента, успя да я цапардоса по рамото, след което я блъсна. Побягна навън в коридора, докато Джей стреляше напосоки след нея.

Слез долу, измъкни се навън, заповяда си тя.

Почти бе стигнала до средата на пътя, когато чу бягащи стъпки. Погледна назад и се стегна в очакване на изстрела. Зърна някакво неясно движение във въздуха и Джей скочи върху нея.

Падна под тежестта на удара и остана без дъх. Светът се завъртя около нея, остра болка прониза рамото, бедрото и главата й, докато двете падаха надолу по стълбите, търкаляха се като хвърлен зар.

Усети вкуса на кръвта, виждаше светлината като накъсана ивица. Риташе неуверено, опитвайки се да се свие на кълбо, докато горчивата жлъч се надигаше от стомаха към гърлото й. От устните й се изтръгна вик, когато нечии ръце се опитваха да я издърпат назад. Събрала цялата си сила, Лила изрита отново и се стовари на пода. Разплете ръцете и краката, пое си дъх и се изправи на крака. Политна назад и блестящите ивици избухнаха в хиляди звезди, когато юмрукът се заби отстрани в челюстта й.

В следващия миг Джей беше отгоре й и с една ръка я стискаше за гърлото.

Вече не беше красива. Зачервени сълзящи очи, подпухнало лице, насинено и окървавено. Но ръката, която изкарваше въздуха от гърлото й, беше силна.

— Знаеш ли колко много съм убила? Ти си нищо. Ти си просто следващата. И когато твоят любим се върне, biao zi, ще разпоря корема му и ще гледам как кръвта му изтича. Ти си нищо, а аз ще те превърна в абсолютно нищо.

Не можеше да диша, червена пелена закриваше очите й.

Лила си представи Аш до статива, видя го как яде гофрети, взираше се засмян в очите й, седнал в обляното от слънце кафене.

Видя го, видя тях двамата да пътуват заедно, да се прибират заедно у дома, да изживяват заедно живота си.

Бъдещето бе в ръцете й.

Аш. Тя щеше да убие Аш.

Адреналинът забушува в кръвта й, сякаш я удари електрически ток. Опита се да дръпне глава назад, но хватката около гърлото й само се затегна. Напъна се отново и видя устните на Джей да се разтеглят в зловеща усмивка.

Тежестта в ръката й, осъзна Лила. Все още стискаше инструмента; не го бе изпуснала. Опита се трескаво да го отвори с една ръка.

— Яйцето — изграчи тя.

— Мислиш, че ми пука за шибаното яйце?

— Тук. Яйцето. Тук.

Жестоката хватка се охлаби съвсем леко. Въздухът нахлу в гърлото на Лила и тя жадно го пое.

— Къде?

— Ще ти го дам. На теб. Моля те.

— Кажи ми къде е.

— Моля те.

— Кажи ми или ще умреш.

— В… — Удави следващите думи в пристъп на кашлица, от която по страните й рукнаха сълзи.

Джей я зашлеви.

— Къде. Е. Яйцето — изрече тя, докато я удряше при всяка дума.

— То е… — прошепна Лила с накъсан и дрезгав шепот.

И Джей се наведе по-близо.

Струваше й се, че крещи, но когато заби ножа в бузата на Джей, от разраненото й гърло се изтръгна само хрипливо съскане. Тежестта върху гърдите й изчезна за миг. Тя се раздвижи, изрита мъчителката си и отново я намушка. Болката преряза ръката й, когато Джей изви китката й и изтръгна ножа.

— Лицето ми! Лицето ми! Ще те изкормя, ще те накълцам на парчета.

Изтощена докрай, победена, Лила се приготви да умре.

 

 

Аш носеше в торба кутиите с китайска храна, малка кутия от пекарната и букет гербери, пъстри като бонбони.

Щяха да я накарат да се усмихне.

Представи си как щяха да отворят бутилка вино, щяха да споделят храната и леглото. Щяха да имат приятни занимания, докато чакаха последното обаждане, че всичко е свършило, веднъж завинаги.

А след това щяха да планират живота си.

Аш се замисли за реакцията й, когато й предложи да се омъжи за него. Нямаше намерение да я моли да стане негова жена точно тогава и там, на пътя, но изведнъж осъзна, че точно това бе моментът. Начинът, по който тя изглеждаше и действаше, начинът, по който предугаждаха и си подаваха репликите по време на представлението си пред Васин.

Връзката помежду им беше прекрасна и рядко срещана. Аш го знаеше. А сега трябваше да я накара и тя да го повярва.

Можеха да пътуват навсякъде, където тя поискаше, за толкова дълго, колкото тя пожелаеше. За него нямаше значение къде щяха да отидат. Отначало можеха да се връщат и да прекарват известно време в жилището му, докато тя реши да пусне корени.

И това неминуемо щеше да се случи, каза си Аш, щом Лила наистина повярваше, щом най-сетне се довереше на това, което съществуваше помежду им.

Що се отнасяше до него, те разполагаха с цялото време на света.

Когато пое нагоре по стълбите, премести торбите в едната си ръка, за да извади ключовете.

Забеляза, че сигналните светлини на алармата и на камерата, които бе инсталирал, не светят. Бяха включени, когато излезе, нали? Дали беше проверил?

Вече бе пуснал торбите, когато чу писъка.

Хвърли се върху вратата. Тя изскърца, изпука, но не поддаде. Той отстъпи назад и отново се метна върху нея с цялото си тяло, с цялата сила на заслепилия го гняв.

Вратата се отвори и той видя най-страшния си кошмар.

Не знаеше дали тя е жива или не. Видя само кръвта, нейната кръв, отпуснатото й тяло и изцъклените й очи. Мадок беше седнала върху нея и бе готова да я прободе с ножа.

Гневът му се отприщи, все едно го прониза мълния, кръвта му кипна, костите му пламнаха. Връхлетя отгоре й, не се спря, когато убийцата скочи, не усети острието на ножа, когато тя го поряза.

Сграбчи я и я блъсна настрани. Застана между нея и Лила, не смееше да погледне надолу, не помръдваше, не се бранеше, не нападаше.

Този път Джей не скочи на крака, а се наведе над счупената масичка от Пембрук, принадлежала някога на баба му. Кръвта се лееше по бузата й, стичаше се от носа й. За част от секундата той се зачуди дали тя плачеше. Очите й бяха зачервени, подпухнали, насълзени.

Аш отново се втурна към нея, готов да я смаже като бик, но тя успя да отскочи, олюлявайки се настрани, завъртя се колебливо и замахна коварно с ножа, който мина покрай него на милиметър.

Той сграбчи китката й, стискаща ножа, изви я рязко, представи си как чупи костта като суха клонка. Полудяла от паника и болка, тя изви крак и го изрита, тъй силно, че едва не го повали, но той се задържа на крака и използва момента, за да я нападне в гръб.

Видя, че Лила се олюлява като пияна, с пламтящо от гняв лице и лампа в ръцете, сякаш бе бухалка или меч. Почувства едновременно облекчение и гняв.

— Бягай! — заповяда й той, но тя не помръдна.

Джей се съпротивляваше яростно, заклещена в хватката му. Кожата й бе станала хлъзгава от кръвта и тя едва не се измъкна. Той отмести поглед от Лила и се вгледа в очите на Джей.

И за пръв път през живота си сви юмрук и удари жена в лицето. Не само веднъж, а два пъти.

Ножът изтрополи шумно върху пода. Когато коленете на Джей се огънаха, Аш я пусна. Вдигна окървавения нож и обви ръка около Лила, която се спусна напред.

— Мъртва ли е? Мъртва ли е?

— Не. Зле ли си ранена? Дай да видя.

— Не знам. Ще се обадя в полицията. Може ли да отидеш в кухнята, в килера. Там трябва да има някаква връв. Връв. Трябва да я вържем.

— Не мога да те оставя сама с нея. Ти можеш ли да донесеш връвта?

— Да. — Тя му подаде лампата. — Изтръгнах щепсела от стената, когато я дръпнах. Ще я поправя. Но първо ще донеса връвта. И комплекта за първа помощ. Ръката ти кърви.

Той знаеше, че не му беше времето, но не можа да се сдържи. Остави лампата настрани и притегли Лила към себе си, нежно, много нежно.

— Уплаших се, че си мъртва.

— Както и аз. Но не сме. — Вдигна длани към лицето му, като че ли се опитваше да запомни чертите му. — Не сме. Не й позволявай да се събуди. Ако се размърда, трябва пак да я удариш. Веднага се връщам.

Той извади телефона си и докато се обаждаше в полицията, забеляза, че ръцете му трепереха.

 

 

Бяха минали часове, но й се сториха като дни. Униформени полицаи, парамедици, Файн и Уотърстоун, агентите от ФБР. Непрекъснато влизаха и излизаха хора. После пристигна един лекар, светна с фенерчето си в очите й, прислуша я, провери рефлексите й с чукче, дори я попита кой сега бе президентът на САЩ. Въпреки шока тя се зачуди защо лекарят беше в дома й.

— Какъв лекар сте вие? — попита го тя.

— Добър.

— Имах предвид какъв лекар сте, щом правите домашни посещения?

— Наистина добър лекар. Освен това съм приятел на Аш.

— Тя го наръга или поне ми се стори по-сериозно от порязване. Аз само паднах по стълбите.

— Вие сте жена с късмет. Получила сте силни удари, но нямате нищо счупено. Обзалагам се, че гърлото ви е доста наранено.

— Имам чувството, че съм пила натрошено стъкло. Аш трябва да отиде в болницата заради ръката си. Толкова много кръв…

— Аз мога да го зашия.

— Тук?

— Това е професията ми. Спомнихте ли си името ми?

— Джъд.

— Добре. Имате леко сътресение на мозъка и няколко геройски синини и натъртвания, което е медицински термин — поясни той и тя се усмихна. — Може би няма да е зле да прекарате нощта в болница, за да сте под наблюдение.

— Предпочитам да си взема душ. Може ли да си взема душ? Като че ли тя е полепнала по мен.

— Но не бива да сте сама под душа.

— Наистина не мисля, че точно в момента ми е до секс под душа.

Лекарят се засмя и стисна ръката й.

— Вашата приятелка, която е тук, Джули се казваше, нали? Какво ще кажете тя да ви помогне?

— Би било чудесно.

— Тогава ще отида да я доведа. А вие ще чакате тук, разбрахме ли се? Баните са коварни като минни полета.

— Вие сте добър приятел. Аз… О, сега си спомням. Видях ви на погребението на Оливър. Доктор Джъдсън Донъли, платен семеен лекар. Като онзи мъж по телевизията.

— Това е добър знак, че мозъкът ви не е „разбърникан“, което е друг странен медицински термин. Ще оставя писмени инструкции на лекарите. Утре ще се отбия да видя и двама ви. Междувременно трябва да си почивате, сложете студени компреси върху насинените места и за следващите двайсет и четири часа забравете за секса под душа.

— Това мога да изпълня.

Той затвори чантата си, но преди да си тръгне, се извърна към нея.

— Аш каза, че сте изключителна жена. Не е сбъркал.

Очите й се навлажниха, но успя да сдържи сълзите си. Няма да се срине точно сега, просто няма да го допусне. Боеше се, че ако се поддаде на слабостта, дори само за момент, щеше да се разплаче.

Затова когато Джули влетя в стаята, Лила направи някакво подобие на усмивка.

— О, Лила!

— Не съм в най-добрата си форма, а това, което е под останките от тази рокля, е още по-зле. Но любезният доктор Джъд ми даде едни чудодейни хапчета, затова се чувствам много по-добре, отколкото изглеждам. Как е Аш?

Джули приседна на ръба на леглото и взе ръката й.

— Разговаряше с един от криминалистите, но лекарят го измъкна, за да се погрижи за ръката му. Люк е с него. Ще остане при него.

— Добре. Люк наистина е страхотен в критични ситуации. Много харесвам Люк.

— Изплаши ни до смърт.

— Добре дошла в отбора. Ще дойдеш ли с мен в банята, за да си взема душ? Аз трябва да… трябва да…

Нещо я стегна в гърдите и дъхът й секна. Тя сякаш отново усети ръката, която я бе стискала за гърлото.

— Тя съсипа роклята ми. — Лила усещаше, че се задъхва, но не можеше да се спре. — Беше „Прада“.

— Знам, скъпа. — Тя избухна в сълзи и Джули я притисна в прегръдките си. Залюля я като малко бебе, докато приятелката й ридаеше.

След като си взе душ и след като обезболяващото хапче подейства, Джули лесно успя да я убеди да си легне. Когато се събуди, светлината бе приглушена, а главата й лежеше върху рамото на Аш.

Лила се надигна и седна в леглото. Пронизващата болка я разсъни напълно.

— Аш.

— Тук съм. Имаш ли нужда от още едно хапче? Вече е време за следващото.

— Да. Не. Да. Кое време е? Сигурно е след полунощ. Как е ръката ти?

— Всичко е наред.

Въпреки болката, тя се пресегна, за да включи лампата и да се увери с очите си. Ръката му бе превързана от рамото до лакътя.

— Всичко е наред — повтори той, когато тя ахна ужасено.

— Не ми казвай, че е само драскотина.

— Не е само драскотина, но Джъд твърди, че го е зашил изкусно, все едно на машина. Ще ти донеса хапчето, за да можеш още да поспиш.

— След малко. Трябва да сляза долу. Трябва да видя… Господи, ти си толкова уморен. — Помилва лицето му и се вгледа в изтощените до болка очи. — Трябва да видя, да проверя, да се убедя.

— Добре.

Лила стана от леглото и потръпна.

— Леле, клишето, че си толкова разнебитен, сякаш те е прегазил камион, е съвсем вярно. Повярвай ми, няма да пестя болкоуспокояващите. Просто искам да видя сега на бистра глава. След това двамата ще вземем по едно хапче и ще се изключим от целия свят.

— Дадено. Джули и Люк няма да си тръгват — каза й той, докато излизаха от стаята и взаимно се подкрепяха. — Те са в стаята за гости.

— Добрите приятели са по-ценни от диаманти. Трябва да си призная, че добре си поплаках на рамото на Джули. По някое време може да поплача и на твоето, но в момента съм по-спокойна.

Спря се на площадката и погледна надолу.

Бяха разчистили. Масата, върху която се бе стоварила Джей, вече не беше разпиляна на трески по пода. Навсякъде имаше счупени парчета керамика и стъкло. И кръв. Нейната, неговата и на Джей. Сега бе измита, поне по-голямата част.

— Тя имаше пистолет, имаше пистолет.

— Полицаите го взеха. Ти им каза.

— Този разговор ми е като в мъгла. Уотърстоун държа ли ръката ми? Сякаш имам спомен, че държеше ръката ми.

— Да, държеше я.

— Но те са взели пистолета. Отнесли са го, така ли?

— Да. Беше празен. Куршумите й са били свършили.

Лила долови напрежението в гласа му, хвана ръката му и двамата заслизаха по стълбите.

— Хората от охраната на Васин са я подценили. Убила е двама от тях, взела е пистолета на единия, както и една кола.

— Когато дойде, тя беше ранена. Имах късмет. Не бях заключила отвътре, което беше глупаво от моя страна.

— Проявила си небрежност. Не мога да си спомня дали включих алармата, когато излязох. Но и да съм я включил, тя пак щеше да влезе. Нападнала те е, а аз не бях тук.

— Няма да си причиняваме това. — Лила се извърна и отново обгърна лицето му с дланите си. — Нито на себе си, нито един на друг.

Аш сведе чело до нейното.

— Лютив спрей и „Летърман“.

— Не можах да се сетя как да използвам тиксото. Заслепих й задника, искам да кажа очите. Тя не биваше да идва тук, не биваше да ме напада. Можеше да се измъкне.

— Предполагам, че е от гордост. Това й струва скъпо. Файн и Уотърстоун дойдоха, докато ти спеше. Тя няма да види дневна светлина до края на живота си, освен през решетките на килията. Показанията й срещу Васин засипаха полицаите като лавина, направо не могат да я спрат. Вече са го задържали.

— Значи наистина свърши. — Лила пое дълбоко дъх. Сълзите заплашваха отново да рукнат.

Не сега, каза си тя.

— Онова нещо, за което ме помоли да си помисля преди, нали се сещаш? Помислих. — Отдалечи се на няколко крачки да разгледа лампата със счупения щепсел. Да, можеше да го поправи. — Тази вечер ти спаси живота ми.

— Ако това те е убедило да се омъжиш за мен… съгласен съм.

Младата жена поклати глава.

— Ние се изтърколихме надолу по стълбите. Всичко беше като в мъгла. Тя ме душеше и знаех, че не ми остава много време. Животът ми не премина пред очите ми като на филмова лента и нямаше картини от миналото, както често хората казват. Мислех за теб, представях си нас двамата. Помислих си, че вече никога няма да имам онова бъдеще, живота в кристалната топка и всички негови радости и скърби. Исках да се предам, но тя каза, че ще те убие, когато се върнеш. И аз намерих още сили. Не беше само верният „Летърман“. Имаше и нещо повече. Защото те обичам. Боже, дай ми минута.

Лила вдигна ръка, за да не я прекъсва.

— Не можех да понеса мисълта за един свят без теб, че тя може да те отнеме от мен, да отнеме бъдещето ни. Затова се вкопчих в последните останали ми сили, които не бяха достатъчно, но ги събрах. Миг преди да нахлуеш, мислех, че всичко е свършило, съжалявах единствено, че така и не ти казах колко те обичам. Каква глупачка съм била. И тогава моят рицар, макар и не в блестящи доспехи, спаси живота ми. Разбира се, вече бях разхлабила капака.

— Какъв капак?

— Имам предвид като капак на буркан с туршия. Трябва да признаеш, че я бях омаломощила.

— Когато я отвеждаха, тя те проклинаше.

— Вярно? — Лила изви устни в уморена усмивка. — Сега вече наистина съм щастлива.

— Тогава направи щастлив и мен. Ще се омъжиш ли за мен?

Бъдещето беше в ръцете й, помисли си тя. Нямаше нужда да гледа в кристалната топка, за да узнае отговора. Трябваше само да вярва и да избере.

— Имам някои условия. Наистина искам да пътувам, но мисля, че е крайно време да престана да живея само с два куфара. Искам това, което се страхувах да пожелая до мига, в който неизживяното бъдеще премина пред очите ми. Искам дом, Аш. Искам дом за нас двамата. Искам да посещавам различни места, да видя нови страни с теб, но искам да имаме дом. Мисля, че мога да създам уютен и спокоен дом за нас. Искам да изпълня вече сключените договори с клиентите си, а след това ще се отдам изцяло на писането. В главата ми вече се върти сюжет за нова история, която искам да разкажа.

Нова история, осъзна тя, която искаше да изживее.

— Може би понякога пак ще наглеждам домовете на някой редовен клиент като специална услуга, но не желая да прекарам бъдещето си, живеейки в домовете на други хора. Искам да го прекарам в собствен дом. В нашия дом.

Пое дълбоко дъх.

— Искам да дойдеш в Аляска с мен и да се запознаеш с родителите ми, което е малко плашещо, защото никога досега не съм водила мъж да го запозная с тях. И искам… — Плесна се по бузите. — Сега не е време да се размеквам. Искам куче.

— Какво куче?

— Не знам, но искам куче. Винаги съм искала, но не можех да имам, защото постоянно се местехме. Повече не искам да бъда циганка. Искам дом, куче, деца и теб. Толкова много те искам. И така, ще се ожениш ли за мен при тази камара от условия?

— Ще трябва да си помисля. — Аш се засмя и толкова се забрави от радост, че я сграбчи, придърпа я към гърдите си, а после побърза да я пусне, когато тя простена. — Извинявай, много извинявай. — Целуна я по устните, после обсипа с целувки лицето й. — Приемам всичките ти условия. Абсолютно.

— Слава богу. Аз те обичам и след като вече знам колко е хубаво да го изречеш, ще ти го повтарям много често — прокара тя пръсти през косата му. — Но не по-рано от пролетта, имам предвид сватбата. Джули и Люк са преди нас.

— Тогава следващата пролет. Уговорихме се.

— Справихме се. С всичко. — Лила отпусна глава на рамото му. — Двамата намерихме своето място, както и златното яйце. — Извърна глава и притисна устни до шията му. — Как е възможно всичко да ме боли и в същото време да се чувствам толкова прекрасно?

— След като изпием онези хапчета ще се чувстваш само прекрасно.

— О, искам и още нещо. Искам да боядисам голямата баня. Хрумна ми нещо, което искам да изпробвам.

— Ще го обсъдим.

Наистина щяха да го обсъдят, помисли си Лила, докато се качваха по стълбите, подкрепяйки се един друг. Щяха да разговарят за най-различни неща. Цялото време на света беше пред тях.