Нора Робъртс
Колекционерът (10)

9.

Аш охлади висока чаша. Много студен джин с тоник бе любимото лятно питие на Вини и след като възнамеряваше да се възползва от услугите му за нещо толкова важно, можеше поне да поглези възрастния мъж.

Когато Аш му се обади, Вини не зададе никакви въпроси. Просто се съгласи да намине, след като затвори магазина. Аш долови тъгата в гласа му и желанието да помогне и знаеше, че трябва да използва и двете, когато сподели с Вини… проблема.

Вуйчото на Оливър беше добър човек, мислеше си Аш, докато търсеше в интернет повече информация за яйцето. Щастливо женен от близо четиридесет години, опитен и умел бизнесмен с безпогрешен усет за стойностното, баща на три деца и дядо, отдаден с цялото си душа и сърце на шестимата внуци. Или май вече бяха станали седем.

Трябваше да провери таблицата с родословието.

Той бе взел при себе си Оливър, знаейки отлично, че се нагърбваше с трудната задача да работи с непостоянния и капризен единствен син на сестра си. Но изглежда се бе получило. Всички се разбираха с Вини, това беше самата истина, той очакваше и получаваше равностойно усърдие и прилежност от служителите си.

Когато Аш го питаше, възрастният човек винаги отговаряше, че Оливър се справял добре, полезен бил и си бил извоювал уважение, че имал нюх за бизнеса и умеел да общува с клиентите.

Тъкмо в това общуване с клиентите, мислеше си Аш, можеше да се корени проблемът.

Облегна се назад и се загледа замислено в яйцето. Къде ли бе скрит досега, чудеше се художникът, този прекрасен и екстравагантен подарък, създаден за руското царско семейство? Кой се бе взирал в него, прокарвайки пръсти по изящните форми?

И кой го бе желал толкова силно, че да убие заради него?

Чу звънеца и стана от компютъра.

— Арчър — каза по домофона.

— Здравей, Аш, Вини е.

— Влизай. — Той отключи вратата, излезе от дневната и заслиза по стълбите.

Вини го чакаше, беше с кожено куфарче в ръка, в елегантен костюм на дискретно сиво райе, снежнобяла риза — въпреки горещината и делничния ден — и вратовръзка „Ерме“ с ярък индийски десен и прецизен възел. Обувките му бяха лъснати до блясък; бялата му коса бе сресана назад, откривайки загорялото му лице с добре оформена козя брадичка.

Аш винаги бе смятал, че той приличаше повече на някой от своите заможни клиенти, отколкото на търговец, който се пазареше с тях.

Възрастният мъж вдигна глава, когато Аш слезе при него.

— Здравей, Аш. Тежко време. — Говорът му бе запазил наречието на Джърси от детството. Остави куфарчето на пода и крепко стисна Аш в мечешката си прегръдка. — Как се справяш?

— Има много работа за вършене и това помага.

— Работата винаги крепи. С какво мога да ти бъда полезен? Олимпия пристига довечера, но ще замине направо за имението. Каза ми да отида чак в неделя сутринта, но аз смятам утре да изпратя там Анджи с децата.

— Двете с Анджи винаги са били близки.

— Като сестри — съгласи се Вини. — Ако трябва да сме честни, тя предпочита Анджи да е с нея, отколкото аз или Найджъл. Като пристигнем в имението, сигурно ще има нещо, което можем да направим за теб.

— Може ли да я убедиш да се откаже от гайдите?

— И след сто години няма да мога — изсмя се кратко Вини. — Тя е убедена, че Оливър би ги искал. Полицаите открили ли са нещо ново?

— Дори и да са, не ми казват.

— Кой би направил такова нещо? Сейдж… двамата изглеждаха като родени един за друг. Мисля, че щяха да бъдат много щастливи заедно. Според мен трябва да е бил ревнив бивш съпруг. Това казах на полицаите, когато дойдоха да ме разпитват.

— Тя имала ли е бивш съпруг?

— Жена като нея, с нейната външност и начин на живот? Сигурно е имала. Оливър не ми е споменавал, но трябва да е имала. Но той беше щастлив, това е нещо, което не бива да забравяме. През последните няколко седмици кипеше от енергия. Говореше, че ще я води на дълго пътешествие. Мисля, че планираше да й предложи брак. Около него витаеше онази вълнуваща и тревожна атмосфера, както около всеки мъж, готвещ се да направи съдбоносна крачка.

— Мисля, че е планирал съдбоносна крачка. Искам да ти покажа нещо. Горе е.

— Разбира се.

Аш поведе госта си към асансьора.

— Той спомена ли ти нещо за някаква сделка, за специален клиент?

— Нищо необичайно. През последните няколко месеца свърши добра работа. Наистина много добра. Огледа две имения и купи няколко прекрасни предмета, за един-два от които имаше на ум конкретни клиенти. Той притежаваше дарба, момчето беше родено за този бизнес.

— Щом казваш. Нека ти приготвя едно питие.

— Няма да ти откажа. Напоследък бяха тежки дни. Магазинът… всички сме потресени. Всички харесваха Оливър, а и той, Бог да благослови душата му, беше толкова приятен и забавен. Дори и когато те вбесяваше, не можеше да не го обичаш. Знаеш какъв беше.

— Знам. — Аш въведе Вини в малката кухня към ателието, извади изстудената чаша от хладилната чанта под мокрия бар. — Джин с тоник, нали?

— Безпогрешен избор. Жилището ти е чудесно, Аш. Знаеш ли, когато го купуваше, се питах защо, за бога, момчето не превърне сградата в жилищни апартаменти и не изкара пари, като ги дава под наем? Такъв съм си аз, търговец, не мога да се променя.

— Нито пък аз. — Аш разбърка питието, добави навита на спирала лимонова кора, а за себе си отвори студена бира. — Да живееш в пренаселен и шумен град — и да разполагаш с просторно и тихо пространство. Най-доброто и от двете.

— И ти имаш точно това. — Вини чукна чашата си в бутилката му. — Гордея се с теб. Знаеш ли, че Сейдж купи една от картините ти? Оливър ми спомена.

— Видях я, когато отидох да прибера вещите му. Повечето от вещите му. А сега, ако обичаш, ела с мен и ми кажи какво мислиш за това.

Поведе го извън ателието, прекосиха хола и влязоха в помещение, което Аш бе обособил като кабинет.

Яйцето беше поставено върху бюрото му.

Вини владееше до съвършенство лицето си — идеално за покер. След като неведнъж бе губил от него на покер, Аш го знаеше отлично. Ала сега върху лицето на възрастния антиквар се изписа очарованото изражение на новак, изтеглил четири аса.

— Мили боже. Мили боже. — Вини се спусна напред и коленичи като за молитва.

Но след първоначалното учудване Аш осъзна, че той просто се беше навел до нивото на яйцето.

— Откъде имаш това? Аштън? Откъде имаш това?

— Какво да имам?

— Не знаеш ли? — Вини се изправи, заобиколи яйцето и се наведе, за да го огледа толкова отблизо, че носът му едва не докосна златната повърхност. — Това или е Херувимът с колесницата на Фаберже, или е най-великолепното копие, което някога съм виждал.

— Можеш ли да кажеш кое от двете?

— Къде го намери?

— В банков трезор, в сейфа на Оливър. Изпратил ми е ключа и бележка, в която ме моли да пазя ключа, докато ми се обади. Пише, че клиентът му бил нервен, а сделката — много голяма. Мисля, че се е забъркал в неприятности, Вини. И мисля също, че тази неприятност в момента е върху бюрото ми. Смятам, че е бил убит заради това. Можеш ли да разбереш дали е автентично?

Възрастният мъж се отпусна на стола и разтри лицето си с длани.

— Трябваше да разбера. Трябваше да се досетя. Цялата тази възбуда, вълнение, примесени с трескава тревога. Не е било заради жена, а заради това. Оставих куфарчето си долу. Ще ми трябва.

— Ще ти го донеса. Извинявай.

— За какво?

— Че те замесих във всичко това.

— Той ми беше племенник, Аш. Момчето на сестра ми — единственото й момче. Аз го научих за тези неща. Научих го за антиките, за колекциите, за тяхната стойност. Как да ги купува и продава. Разбира се, че трябваше да ми се обадиш.

— Ще ти донеса куфарчето.

Аш разбираше, че бе засилил болката му. Това бе цената, която трябваше да се плати. Но човек търсеше помощ от семейството си. Не знаеше как да постъпи другояче.

Когато се върна с куфарчето, Вини се бе надвесил над яйцето, почти приведен на две над него, с очила на върха на носа.

— Винаги ги губя — промърмори той, свали очилата и ги остави настрани. — Честно казано, не мога да задържа един чифт повече от месец. Но от двайсет години пазя бижутерската си лупа. — Отвори куфарчето.

Извади фини бели памучни ръкавици и си ги сложи. Включи лампата на бюрото и огледа яйцето през лупата, сантиметър по сантиметър. Държеше го с предпазливостта на хирург, взираше се прецизно в миниатюрните механизми, в скъпоценните камъни.

— Купувал съм две яйца — разбира се, не от императорските, но много красива изработка, приблизително от 1900 година. Имах голямото щастие да видя, дори ми бе разрешено да огледам едно от императорските яйца, притежание на частен колекционер. Това не означава, че съм водещ експерт.

— Аз не разполагам с друг.

Вини се усмихна леко.

— Според мен, и това е само мнение, това е Херувимът с колесницата на Фаберже, едно от изчезналите императорски яйца. Има само снимка на това яйце, при това доста неясна, съществуват и няколко, леко противоречащи си описания. Но изработката, качеството на материала, дизайнът… върху него се вижда и клеймото на Перхин, главен майстор на Фаберже по това време. За мен не може да има съмнение, но трябва да потърсиш мнението на експерт.

— Оливър е имал документи. Повечето от тях са на руски. — Аш ги извади от плика и ги подаде на Вини.

— Не бих се наел да ги преведа — рече той, когато ги прегледа набързо. — Това прилича на фактура от продажба, датираща от 15 октомври 1938. Има и подписи. Цената е в рубли. Струва ми се, че са три хиляди рубли. Не съм сигурен колко е струвала рублата през 1938, но бих казал, че някой е сключил добра сделка. — После отново седна и добави: — Познавам човек, който може да преведе документите.

— Ще ти бъда много благодарен. Оливър е знаел какво е това и колко струва. В противен случай е щял да дойде при теб.

— Съгласен съм. Знаел е или е знаел достатъчно, за да разбере останалото сам.

— Имаш ли клиент, който се интересува конкретно от нещо подобно?

— Не конкретно, но всеки, който проявява истински интерес към антиките и е колекционер, би бил на седмото небе, ако се сдобие с това яйце. При условие че разполага с трийсет милиона или повече, колкото струва то. Би могло да струва много повече, ако се продаде на търг или на частен колекционер, интересуващ се точно от тези неща. И Оливър сигурно го е знаел.

— Ти каза, че през последните два месеца е огледал две имения.

— Да. Чакай да помисля. — Вини разтри слепоочията си. — Той организира оценката и продажбата на именията Суонсън в Лонг Айланд и Хил-Клейборн в Парк Слоуп.

— Суонсън.

— Да. В описите за продажбите не фигурира това яйце.

— Кой ги е съставил?

— Тогава Оливър работеше с клиентите. Не би могъл да си позволи да купи това със свои средства, а аз със сигурност щях да забележа придобивка за милиони.

— Можел е да си го позволи, ако, първо, е имал клиент за него, или второ, ако продавачът не е знаел истинската му стойност.

— Не е изключено. Някои хора имат склонността да надценяват стойността на сервиз Уеджууд, наследен от баба им. А за други кристална ваза на Жан Дом е ненужна вещ, която само събира прах.

— В личния му архив има фактура за продажба на старинна фигура на ангел с колесница. Продадена му е от Миранда Суонсън за двайсет и пет хиляди долара.

— Мили боже. Миранда Суонсън… е била клиентката. Имението е на баща й. Тя искала да продаде всичко или почти всички вещи от дома му, а Оливър го е уредил. Никога не е казвал…

Възрастният антиквар отново погледна към яйцето.

— Дали е знаел какво е това?

— Дори да не е бил сигурен, се е усъмнил и е проверил. Вероятно е знаел. Двайсет и пет хиляди долара? Това се казва сделка — отбеляза Аш.

— Това… ако е знаел, не е било етично. Ние не работим така. По този начин няма да задържиш клиентите. Но… заради факта, че е открил тази находка и я е разпознал, аз бих се гордял с него. Можеше да ми я донесе. Щях да бъда горд с него.

— Не ти е казал, защото нямаше да го позволиш. Това не е кражба, поне не е на пръв поглед. Някои дори не биха го сметнали за измама. Но за теб щеше да бъде. Затова не е могъл да ти каже.

Аш крачеше напред-назад, а Вини мълчеше.

— Казал е на приятелката си и е много вероятно да е взел пари от нея, за да го купи. Свързал се е с колекционер чрез нея или чрез други хора, които е познавал от магазина ти. Опитал се е да се възползва. Големите пари. Знаел е какво ще бъде мнението ти, какво би направил ти, но е бил заслепен от парите.

— И е платил много висока цена за съмнителния си морал. Няма да казваш на майка му.

— Не. Няма да кажа на никого от семейството, с изключение на теб.

— Така е най-добре. Щях да се гордея с него — промърмори Вини отново, после тръсна глава, сякаш за да пропъди тъжните мисли. Изправи се и погледна към Аш. — Забъркал те е в голяма каша, нали? Това му беше навик, съжалявам, че трябва да го кажа. Направи копие на документите. Не искам да взимам оригиналите. Ще се погрижа да бъдат преведени и ще разпитам внимателно, ако искаш да го огледа истински експерт.

— Засега няма да бързаме с това.

— Не знам достатъчно за историята на яйцата на Фаберже. Известно е, че са изработени петдесет императорски яйца и по време на болшевишката революция Ленин е заповядал да претърсят дворците и да изземат съкровищата. Доколкото знам, през трийсетте Сталин е продал няколко от яйцата, за да се получи валута. Това яйце е цяло, заедно с изненадата, което увеличава стойността му. В много от яйцата, които понастоящем са в частни колекции, липсва изненадата или елементи от нея. След революцията осем яйца са изгубени. Откраднати, продадени, скрити или пазени в строга тайна в частни колекции.

— И аз понаучих това-онова. Едно от описанията на това яйце е в инвентарния опис от 1917 година при конфискацията на царските съкровища. Изглежда, не е стигнало до ковчежниците на Ленин, или някой по-късно го е задигнал.

Аш отнесе документите до ксерокса.

— Къде ще го държиш, докато правиш проучванията? — попита Вини.

— Ще го занеса в имението.

— Това е добре. Дори е по-добре, отколкото в моя трезор. Ако го оставиш в сейфа в имението и кажеш на баща си, че е нещо лично, и го помолиш да не го пипа и да не се интересува, той едва ли ще те послуша.

— Има едно-две места, където смятам, че ще е в безопасност. — Аш намери плик и сложи копията вътре. — Нека ти донеса още едно питие.

— По-добре не. Анджи ще разбере, ако изпия две. Има безупречен радар. Едно питие е приемливо след работа, преди да се прибера, но при две вече със сигурност ще изпадна в немилост. — Говореше леко и безгрижно, но Аш долови мъката и което бе още по-лошо — разочарованието. — И без това вече трябва да вървя. Когато се прибера у дома, ще се обадя, за да уредя превода. Може би дори ще мога да ти го донеса в имението. Ти утре ли заминаваш?

— Да.

— Предложението остава в сила. Готови сме да ти помогнем с каквото можем. — Вини се надигна и прибра документите в куфарчето. — Това е много ценна находка. Оливър е направил нещо важно, нещо от световно значение. Просто не е постъпил правилно.

— Знам.

— Не слизай да ме изпращаш — рече Вини и отново прегърна Аш. — Прибери яйцето на безопасно място. Погрижи се за него и за себе си. Ще ти се обадя, преди да тръгна за имението, ако разполагам с някаква информация.

— Благодаря, Вини.

— Тъй като не е откраднато и не трябва да се връща на законния му собственик, то принадлежи на някой музей.

— Ще се погрижа за това.

— Сигурен съм, че ще го направиш.

В очите на възрастния мъж отново се прокрадна тъга, но той само потупа Аш по рамото и си тръгна.

Щеше да го прибере на сигурно място, каза си Аш, но засега щеше да го остави тук, докато направи още някои проучвания.

Миранда Суонсън. Време беше да разбере нещо повече за нея.

Отново седна пред компютъра в компанията на искрящото яйце и въведе името й.

* * *

Джей обмисляше нов набег в апартамента на брата. Отбиването му в банката я заинтригува. Но посещението на вуйчото я заинтригува повече.

Едно посещение, което можеше да бъде много по-полезно.

— Трябва да отвлечем брата. Ще го притиснем малко и той ще ни каже каквото знае.

Джей се спря на чифт перлени обеци в нефритен обков. Много класически, много традиционни, за да подчертаят късата, подстригана на черта перука. Отмести поглед към Иван.

— Както ни каза курвата, преди да я хвърлиш през прозореца ли?

— Не съм я хвърлял. Нещата просто се объркаха, това е всичко. Ще отвлечем брата, ще го доведем тук. Тихо, усамотено. Няма да отнеме много време.

Иван нарочно подсилваше руския си акцент. Джей знаеше — твърдо правило в работата й бе да знае кои са помагачите й — че е роден в Куинс и е син на второразреден убиец от руската мафия и стриптийзьорка, чиято любов към хероина я бе отвела преждевременно в гроба.

— Идиотът Оливър не се е срещал с брат си от седмици. Не проверих ли телефона и компютъра му? Никакви обаждания, никакви имейли. Само от вуйчото, за когото работеше.

Макар че не обичаше Иван да е в стаята, докато се приготвяше, Джей избра червеното червило на Ив Сен Лоран и внимателно го нанесе върху устните си.

Той веднъж се бе опитал да й пусне ръка, но ножът й, опрян до топките му, набързо пресече мераците му.

Повече не й бе създавал подобни неприятности.

— Вуйчото върти бизнес с антики, при това доста успешно — продължи азиатката. — Тъкмо бизнесът на вуйчото отведе идиота до яйцето.

— Но вуйчото не е знаел за това.

— Тогава, да — съгласи се Джей. — Може би сега знае повече. Първо братът посещава банката, след това вуйчото посещава брата. Мисля, че братът, който чука кльощавата кучка, която е видяла курвата да пада, е научил нещо. Може би Оливър не е бил чак такъв идиот, за какъвто го мислехме, и е прибрал яйцето в банката.

— Ти каза, че братът е излязъл без яйцето.

— Толкова можах да видя. Ако е било в сейф в банката, може да го е оставил там. Или е намерил информация за яйцето и местонахождението му. Това може да е добра следа. Консултира се с вуйчото на Оливър, който е и негов шеф. За какво е всичко това?

Тя извади от кутията венчален пръстен. Жалко, че диамантът, квадратен, пет карата, беше фалшив, но имитацията беше много добра. Сложи го на пръста си.

— Вуйчото знае повече за Фаберже. Той е по-стар и не е толкова як, колкото брата. Вуйчото е имал близък контакт с идиота. Така че ще посетя вуйчото.

— Чиста загуба на време.

— Нашият работодател е назначил мен за шеф — напомни му тя студено. — Решението е мое. Ще се свържа с теб, когато ми потрябваш.

Огледа се продължително и внимателно в огледалото. Лятната рокля в свежи тонове и с консервативна кройка, бонбоненорозовите сандали, бежовата чанта и малкото на брой бижута напълно я преобразяваха.

Всичко бе точно както го искаше. Типична богато омъжена азиатка.

За последен път провери съдържанието на чантата си. Портмоне, калъф с кредитни карти, тоалетен несесер, мобилен телефон, боен сгъваем нож, два чифта белезници и деветмилиметров „Зиг Зауер“.

Излезе, без да се оглежда назад. Иван щеше да изпълни нарежданията й, в противен случай тя щеше да го убие — и двамата го знаеха.

Това, което той не знаеше, бе, че тя така или иначе възнамеряваше да го убие. Послушанието му само отлагаше неизбежното.

* * *

Работата, клиентите и служителите помагаха на Вини да се справи със случилото се. Сърцето и умът му се разкъсваха между мъката по племенника му, когото искрено обичаше, и вълнението, обзело го за изгубеното яйце.

Изпрати копията от документите на един стар приятел, който можеше да ги преведе. Замисли се дали да не изпрати есемес на Аш, но се отказа. Щяха да се видят вдругиден на погребението. По-добре да разговарят за яйцето на четири очи.

Не обичаше да крие нещо от съпругата си. След като научат нещо повече, щеше да й каже, но засега беше по-добре да не го обсъжда с никого. Да не мъти водата. Оливър, каквото и да бе направил, заслужаваше да бъде почетен от тези, които го обичаха, а близките му да го оплачат, без да се добавя нова болка към скръбта им.

Вини щеше да понесе това бреме. Почти не бе спал през последните две нощи и безсъницата, прекарана в тревожни мисли, още повече увеличаваше товара му.

Обичаше момчето на сестра си, смяташе, че пред него имаше много възможности. Ала не беше сляп за недостатъците му и сега вярваше, че склонността на Оливър към бърз успех и богатство, блясък и слава го бяха тласнали към смъртта.

„За какво?“, питаше се той. За какво?

Откриването на изгубеното яйце щеше да издигне репутацията му, щеше да му донесе слава и пари. Вини се боеше, че племенникът му бе искал много повече. В крайна сметка не бе получил нищо.

— Господин Ви, струва ми се, че е време да се прибирате у дома.

Възрастният мъж погледна към Джанис и леко поклати глава. Тя работеше за него вече петнайсет години и винаги го наричаше господин Ви.

— Работата ме разсейва — отвърна той. — Истината е, Джанис, че в момента сестра ми предпочита да е с Анджи, отколкото с мен. Така че ще замина за имението утре, за да прекарат двете известно време насаме. Ако се прибера у дома, само ще се щурам из къщата.

— Ако размислите, знаете, че Лу и аз ще затворим магазина. Можете да тръгнете тази вечер, за да сте със семейството си.

— Ще го обмисля. Наистина ще си помисля. Но засега… Ще се погрижа за тази красива млада дама — каза той, когато Джей влезе в магазина. — Тя със сигурност ще ме отвлече от мрачните мисли.

— Ах, вие, стар палавнико! — изкикоти се тя, защото той очевидно го искаше, но го наблюдаваше с тревога в очите. Човекът скърбеше, мислеше си Джанис, само времето можеше да го излекува.

— Добър ден. Какво да ви покажа днес?

— Има толкова много красиви неща — заговори Джей с подчертан акцент, който толкова внимателно бе шлифовала като част от обучението си. — Зърнах тази вещ, докато минавах. Но сега виждам много други интересни неща.

— Тази вещ улови окото ви?

— Улови окото ми — засмя се тя и докосна с пръст ъгълчето на окото си. — Да.

— Имате набито око. Това бюро е от епохата на Луи XIV. Инкрустациите са много изящни.

— Може ли да го пипна?

— Разбира се.

— Ах. — Жената прокара върховете на пръстите си по лъскавата повърхност. — Много е красиво. Старо е, нали?

— От края на седемнайсети век.

— Съпругът ми иска стари неща за апартамента ни в Ню Йорк. Затова трябва да намеря това, което се харесва на мен, но да се хареса и на него. Разбирате ли? Моля да извините английския ми, не е много добър.

— Английският ви е много добър и много чаровен.

Джей примигна кокетно.

— Много сте любезен. Ето това, мисля, че ще му хареса много. Аз бих… О, а това?

— Това също е от епохата на Луи XIV. Скрин с инкрустации от месинг, бронз и полирана черупка на костенурка. Както сама виждате, отлично запазен.

— Да, хем изглежда нов, хем е стар. Точно каквото иска съпругът ми. Но не бива да избирам едно и също. Разбирате ли? Те трябва да…

— Искате мебелите да се допълват.

— Да, така мисля. Тези допълват ли се?

Вини погледна бюрото, което бе „уловило окото й“ и се усмихна.

— Напълно.

— А това! В апартамента имаме малка библиотека. Вижте тази малка маса и това, което прилича на книги, но всъщност е чекмедже. Страшно ми харесва!

— Това е розово дърво — уточни Вини.

— Розово дърво. Колко хубаво. Много ми харесва. Както и тази лампа. Ще подхожда на… скрина, както казахте.

— Имате изключително добър вкус, госпожо…

— Госпожа Касъл. Аз съм госпожа Касъл и ми е много приятно да се запознаем.

— Винсънт Тартели.

— Господин Тартели — поклони се леко тя и протегна ръка. — Ще ми помогнете ли, много ви моля. Избирам мебели за нашия апартамент. Тук има толкова хубави неща — рече тя и се огледа замечтано. — Съпругът ми ще дойде. Не мога да купя нищо без одобрението му, но съм сигурна, че ще поиска да купи ето това. Това. — Извърна се отново към бюрото в стил Луи XIV. — Много, много ще го хареса. Не мислите ли?

— Разбира се.

— Тогава аз ще избера и ще му се обадя. Той ще остане много доволен.

Вини водеше непринудено разговора, докато я развеждаше из магазина и й показваше различните експонати, а тя възкликваше или се прехласваше на нейния леко развален английски.

Докато се разхождаха, Джей откри и запомни всички охранителни камери в двуетажния магазин. Умело насочи разговора от мебелите към предмети на изкуството.

— Искам да купя подарък за майка ми. Лично от мен. Тя много се радва на красиви неща. Какво имате в тази витрина? Това нефрит ли е?

— Да. Много фина бонбониера от нефрит. Резбата е в китайски стил.

— Мама много ще я хареса — заяви Джей, а Вини отключи витрината и постави бонбониерата върху кадифена подложка. — Стара ли е?

— От края на деветнайсети век. Фаберже.

— Това френско ли е?

— Не, руско.

— Да, да, да. Чувала съм. Руско, не френско. Той е правил онези прочути яйца. — Усмивката й помръкна, когато се вгледа в очите на Вини. — Нещо лошо ли казах?

— Не, не. Нищо подобно. Да, Фаберже е създал яйцата, първоначално за царя като великденски подаръци за съпругата и майка му.

— Толкова очарователно. Яйце за Великден. Имате ли яйца?

— Аз… Разполагаме с някои копия и едно яйце, изработено в началото на двайсети век. Но повечето от императорските яйца и тези от това време се намират в частни колекции или музеи.

— Разбирам. Може би съпругът ми ще пожелае да купи едно и ще намери някой ден, но тази кутия — този бонбон?

— Бонбониера.

— Бонбониера — повтори тя внимателно. — Мисля, че много ще зарадва мама. Можете ли да ми я запазите? Заедно с другите неща, които си избера? Но ще я купя аз, за майка ми, разбирате ли?

— Отлично.

Разбира се, мислеше си азиатката, той знаеше за яйцето. Знаеше къде бе скрито.

— Вече ви отнех твърде много от времето — поде Джей.

— Ни най-малко.

— Бих искала да се обадя на съпруга си, за да го помоля да дойде и да види какво съм избрала. Той може да хареса и други неща, нали разбирате, или да види нещо, което не съм избрала добре, нали? Но вярвам, че съм се справила много добре с вашата ценна помощ. Ето какво ще ви кажа, надявам се да не се обидите, но той ще поиска да се пазари. Той е бизнесмен.

— Естествено. С удоволствие ще обсъдя цените с него.

— Вие сте много добър. Ще му се обадя още сега.

— Ще ви оставя насаме.

Когато Вини се отдръпна настрани, Джанис тъкмо приключваше с обслужването на един клиент.

— Мислите ли, че е сериозна? — промърмори дългогодишната му служителка.

— Да. Ще трябва да видим дали и съпругът й има сериозни намерения да купува, но тя има набито око. Освен това се преструва на покорна съпруга, но много добре знае кой командва парада.

— Е, от нея се излъчват, и то дискретно, пари и класа. И обича да задоволява прищевките си. Освен това е прекрасна. Обзалагам се, че сте прав и тя ще убеди съпруга си да купи повечето от избраните предмети. Това се казва продажба, господин Ви.

— Не е зле за събота следобед.

— Затваряме след половин час.

— Ти си върви. Двамата с Луи можете да си тръгвате. Ще е нужно повече от половин час, за да се приключи с тази сделка.

— Мога да остана. Не е проблем.

— Не, тръгвай си. Аз ще затворя. Ако всичко се подреди, както усещам, че ще стане, може би още тази вечер ще замина за Кънектикът. Ще има с какво да се похваля. Ще се върна в Ню Йорк във вторник. Обади се, ако в понеделник изникне нещо.

— Грижете се за себе си, господин Ви. — Тя го прегърна, силно и с обич. — Грижете се за себе си.

— Ще го направя. Ще се видим във вторник сутринта.

Джей се запъти към тях, докато прибираше телефона в чантата си.

— Извинете ме. Съпругът ми с удоволствие ще дойде, но не е наблизо. Ще му отнеме, да речем, около двайсет минути. Но вие май се каните да затваряте?

— Редовното работно време свърши, но аз ще остана, за да се видя със съпруга ви.

— Частни преговори? Но това ще ви създаде допълнителни главоболия.

— В никакъв случай, за мен е удоволствие, уверявам ви. Искате ли да изпием по чаша чай, докато чакаме? Или може би по-добре чаша вино?

— Чаша вино? — Тя му отправи ослепителна усмивка. — Малко празнуване?

— Ей сега ще се върна.

— Вашият шеф — обърна се Джей към Джанис, като запомни накъде тръгна Вини и къде влезе — е такъв познавач и толкова търпелив.

— Той е най-добрият шеф на земята.

— Сигурно е голям късмет за вас да работите всеки ден с такава красота и с това голямо изкуство.

— Обичам работата си, както и шефа си.

— Да не отивам напред. Не, не напред, а… да не изпреварвам събитията, нали така? Но може ли да попитам нещо? На горния етаж открих една бонбониера за подарък на майка ми. Тя е на Фаберже, нали?

— Нефритената? Да, прекрасна е.

— Мисля, че е прекрасна и майка ми много ще й се зарадва. Но попитах господин Тартели за това Фаберже и за някое от прочутите му яйца. Той ми се стори натъжен, когато споменах за това. Дали не съм казала нещо, с което да съм го разстроила?

— Сигурна съм, че не. Той може да е бил разстроен, защото ви е разочаровал, че не притежава нито едно от скъпоценните императорски яйца.

— Аха — кимна Джей. Тя не знае нищо, реши Джей, тази досадна служителка. Усмихна й се. — Ако това е причината, няма проблем. Не съм разочарована.

Вини се върна с поднос в ръце, върху който имаше бутилка вино, сирене и дребни крекери.

— Ето ни и нас. Ще отпразнуваме срещата.

— Благодаря ви, много сте любезен. Тук се чувствам сред приятели.

— За нас клиентите са приятели. Моля, седнете и се чувствайте удобно. Джанис, вече можеш да си тръгнеш заедно с Лу.

— Тръгваме. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, госпожо Касъл. Надявам се пак да се видим.

— Приятен уикенд — пожела й Джей, настани се на един малък, красив стол и вдигна чашата си с червено вино. — Радвам се, че съм в Ню Йорк. Много се забавлявам в Ню Йорк. Приятно ми е, че се запознах с вас, господин Тартели.

— На мен също, госпожо Касъл. — Чукна чашата си в нейната. — Откога сте в Ню Йорк?

— О, само от няколко дни, но не съм тук за пръв път. Съпругът ми има бизнес в града, затова ще се установим да живеем за постоянно, но ще пътуваме и до Лондон, където той също има делови интереси. Както и в Хонконг. Там е семейството ми, така че е хубаво да се връщаме там от време на време, но е чудесно да живеем тук.

— С какво се занимава съпругът ви?

— Най-вече с финанси и недвижима собственост. Не разбирам много. Когато каним гости, трябва да сме обкръжени от необикновени и красиви неща, каквито имате тук. Уникатите са много важни. А и той трябва да има това, което го прави щастлив, за да се чувства добре у дома и на работа.

— Мисля, че съпругът ви е много щастлив мъж.

— Надявам се, че и той смята така. Той е тук!

Жената скочи и забърза към вратата, за да посрещне Иван. Ръката й се плъзна в чантата, в случай че Иван не бе схванал как да се държи.

— Съпругът ми, а това е изключително любезният господин Тартели.

— Господин Касъл. — Вини протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем. За мен беше удоволствие да помогна на съпругата ви да избере подходящите мебели за новия ви дом в Ню Йорк. Госпожа Касъл има невероятен нюх.

— Може да се каже.

— Ще имаме частна среща — осведоми го Джей. — Господин Тартели беше невероятно любезен да остане заради нас след края на работното време.

— Ще заключа, за да не ни безпокоят.

— Има и вино. — Когато Вини се обърна с гръб, Джей посочи на Иван задната част на магазина.

Тръгна след антикваря, така че да не се вижда от улицата, докато той заключваше вратата.

— Избрахме няколко неща, които очакват вашето одобрение — подхвана Вини, докато се връщаше при тях.

Джей отстъпи настрани и притисна дулото на пистолета в гърба на антикваря.

— Ще продължим в задната стая. — Нямаше и помен от акцента и целия й чар. — Частните ни преговори.

— Няма нужда от това. — Обля го студена пот, като втора кожа. — Можете да вземете всичко, което искате.

— Така и ще направим. — Джей го бутна грубо. — Върви отзад. Съдействай ни, така ще бъде по-бързо и по-лесно за всички ни. В противен случай съдружникът ми ще ти причини болка. Това му доставя удоволствие.

Изтика Вини през вратата. Бе зърнала само част от помещението, но сега видя, че предположенията й бяха верни. Склад, който служеше и за кабинет.

Бързо и ловко използва едно от късите въжета в чантата си, за да върже ръцете му зад гърба, после го бутна върху един стол.

— Един въпрос, един отговор и си тръгваме. Няма да пострадаш. Къде е яйцето?

Вини се втренчи смаяно в нея.

— Яйцето? Не разбирам за какво говорите.

Тя въздъхна.

— Един въпрос. Грешен отговор.

Кимна към Иван.

Първият удар експлодира в носа на Вини и запрати стола назад. Жената вдигна пръст, преди Иван да удари отново.

— Същият въпрос. Къде е яйцето?

— Не разбирам за какво говорите.

Джей приседна на ръба на бюрото и кръстоса крака.

— Ще спреш, когато ти кажа — заповяда на Иван.

Иван разкърши рамене, вдигна стола и се зае с работата, която му доставяше най-голямо удоволствие.