Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next of Kin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Зодия убиец

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-315-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9660

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Детектив Лонг стоеше на входа на кооперацията, която беше разположена близо до върха на Бънкър Хил в Чарлстън. Нощта беше безлунна, ситни капки от лекия дъждец падаха върху него. Миришеше на чисто. Още по-чисто тук, на хълма, по-чисто отколкото там долу, в мръсните жилищни предградия, близо до водата. Тук горе беше приятно. Приятно бе да си нависоко и да не можеш да помиришеш калта и помията, които изпълват живота на дребните хорица. Приятно бе да имаш изглед, който да не те кара да ставаш свидетел през какво преминават другите, за да оцелеят. Лонг само можеше да предполага колко е приятно. Не така беше прекарал половината от живота си, със сигурност нямаше да прекара така и остатъка от него.

Пое си дълбоко дъх и се поободри, преди да звънне на апартамента на последния етаж. Скот Т. Фин, адвокат, се беше погрижил добре за себе си. „Да е жив и здрав“, каза си. Нямаше причина да е враждебно настроен към него. От това, което беше чул, този не се беше родил с имане, Фин сам си беше пробил път към върха. Това го правеше още по-влиятелен. Лонг се запита дали алкохолът не влияе на преценката му, но бързо прогони тази мисъл от главата си. А пък и можеше да изчака съдебното разпореждане. Щеше хубавичко да надникне в душата на този човек. Стресът беше най-добрият серум на истината, а той се канеше да стовари огромно количество стрес върху Скот Т. Фин, адвокат.

— Да, моля? — гласът дойде от домофонната уредба. Мъжки глас.

— Със Скот Фин ли говоря? — попита детективът.

— Да, кой е? — мъжът инстинктивно стана мнителен.

— Детектив Лонг, Полицейски отдел на Бостън. Трябва да говоря с вас.

Паузата продължи повече от необходимото.

— Сега ще сляза.

— Аз мога да се кача — каза Лонг, но домофонът беше изключен.

За Лонг това не беше проблем. Можеше да процедира на етапи. Не си беше и помислял, че щяха охотно да го поканят да се качи.

Няколко минути по-късно входната врата на кооперацията се отвори и отвътре се показа Фин, облечен в джинси и спусната върху им риза. Изглеждаше с десетина години по-възрастен от Лонг и с десетина сантиметра по-висок.

— Детектив — каза и кимна. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Може ли да поговорим горе? — попита Лонг.

Адвокатът поклати глава.

— Предпочитам да не е горе. Старая се да държа дома си изолиран от работата ми. Та за кого става дума този път?

— Моля?

— Предполагам, че сте дошли по повод някой от моите клиенти. И за двама ни ще е по-лесно да се видим утре в кантората ми.

Детективът поклати глава.

— Не ме интересува никой от клиентите ви. Тук съм, за да говоря с вас.

Погледът на адвоката потъмня.

— За какво?

— Наистина ще е по-лесно и за двама ни да се качим горе, господин Фин. — Лонг съзнаваше, че няма да го убеди лесно… поне не още.

— Не мисля. Защо просто не ми кажете за какво сте дошли?

— Добре — примири се Лонг. — Трябва да ви задам някои въпроси за майка ви.

Фин се усмихна, сякаш детективът се беше объркал.

— Сбъркали сте адреса — каза.

— Не мисля.

Адвокатът продължи да се усмихва.

— Аз нямам майка.

— Всеки има майка — отбеляза Лонг.

Фин поклати глава.

— Аз съм сирак и никога не съм имал родители.

— Напротив, имали сте — отвърна детективът и извади от джоба си писмото, което беше открил залепено за дъното на чекмеджето в бюрото на Елизабет Конър. Приближи го до лицето му, така че Фин да може да разчете почерка. — Писали сте й.

Фин пребледня и леко се олюля, след което се подпря на вратата.

— Къде го намерихте? — попита шепнешком.

— Бях в апартамента на майка ви. На около метър и половина от тялото й. Била е убита миналата седмица. — Адвокатът не каза нищо. — Струва ми се, че треперите, господин Фин. Убеден ли сте, че не искате да го обсъдим горе?

За миг Фин остана глух за въпроса, както и за ромона на дъждовните капки. Не чу нищо от това, което детективът каза, след като обяви причината за визитата си. За миг остана сам със себе си, обзет от емоциите и чувствата, които смяташе, че е загърбил още преди години.

Съумя да се вземе в ръце, но след като положи значителни усилия. Трябваше да се овладее. Адвокатът в него осъзнаваше, че трябва да изпусне парата и да се концентрира, за да може да се справи с детектива, който стоеше на вратата му.

— Може би ще е по-добре да го обсъдим горе — най-накрая отговори той.

Лонг кимна и на Фин му се стори, че леко се усмихна.

— Да, това имах предвид и аз — каза детективът.

Фин го поведе нагоре до третия етаж, към апартамента си. Докато се изкачваха, той на два пъти се обърна назад, за да огледа и да прецени що за човек е детективът. Изглеждаше по-млад от него, макар че бръчките около очите му свидетелстваха за богат житейски опит, нехарактерен за възрастта му. Беше с девет-десет сантиметра по-нисък, може би малко под метър и осемдесет, нито много слаб, нито много дебел. Светлокестенявата му коса беше разрошена. Очите му бяха силно зачервени, дори кръвясали, но като че не им убягваше нищо. Подобно на видеокамера приемаха и запечатваха всеки образ и всеки детайл, с готовност да го произведат по-късно, за да се направи анализ.

Фин отвори вратата на апартамента. Шокът му постепенно попремина и в замяна на това в съзнанието му едновременно се появиха хиляди въпроси.

— Заповядайте — каза той на Лонг.

Детективът пристъпи навътре и го последва. Фин забеляза как главата му се върти наляво-надясно. Камерата продължаваше да записва.

— Сам ли живеете? — попита Лонг.

— Не — отвърна Фин. — Минаха през антрето и влязоха в хола. Сали седеше на дивана и четеше. Щом ги видя, тя вдигна очи към тях. — Това е Сали — представи я адвокатът. — Тя също живее тук. Сали, това е детектив Лонг.

Лонг се приближи към нея и протегна ръка. От ръкава на шлифера му по килима покапаха капки.

— Приятно ми е да се запознаем, Сали — каза.

Тя погледна първо към него, после към Фин.

— Всичко е наред — успокои я той.

Тя отново погледна ръката на Лонг и бавно я стисна за поздрав.

— Здравейте.

Лонг стисна ръката й, без да откъсва очи от лицето й.

— С детектив Лонг трябва да поговорим нещо поверително — добави Фин. — Можеш ли да ни оставиш за няколко минути? Иди да почетеш в стаята си.

Сали стана и излезе.

— Приятно ми е да се запознаем — провикна се Лонг след нея, но тя не отговори.

— Мило хлапе — каза детективът на Фин, след като тя излезе. — Поразрових се малко, преди да дойда. Но не знаех, че имате дъщеря.

— Нямам.

Лонг повдигна въпросително вежда.

— Племенница? — В тона му имаше някакъв намек.

— Тя е дъщеря на един клиент, който умря. Сега аз се грижа за нея.

— Трудна раздяла.

И отново в тона на детектива имаше нещо, което не се хареса на Фин.

— Какво имате предвид?

— Ами да преживееш смъртта на родителите си. Сигурно й е било трудно. Трудно и тежко е да си без родители.

— Баща й е мъртъв, но майка й е жива. Но тя има проблеми — поясни Фин. — Вие дойдохте да говорим за Сали ли? Искам да кажа, тя свързана ли е с майка ми?

— Не. — Лонг сви рамене. — Просто се опитвам да водя разговор. Не знаех за нея и ми стана любопитно, това е.

Фин вирна глава.

— Ах, значи ви стана любопитно?

— Не. — Ясно беше, че Лонг продължава да го изучава и да опитва да го разгадае. — Знаехте ли, че майка ви е мъртва? — попита.

— Дори не знаех, че е била жива — отвърна Фин. — Коя беше тя?

Детективът отново вдигна писмото.

— Тя изобщо ли не ви отговори? И не разбрахте коя е? — Детективът отиде до прозореца и погледна надолу към хълма и брега.

— Не. Тя изобщо не ми отговори и аз не разбрах коя е била. — Неволно повиши тон и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Така и не разбрах кои са били родителите ми. А вие идвате и ми казвате, че майка ми е била убита. Извинете ме, ако съм малко нетърпелив. Коя беше тя?

Минаха няколко секунди, преди Лонг да отговори. Той се обърна и каза:

— Съжалявам. — Заради начина, по който го изрече, на Фин му се прииска да го удари с коляно в слабините, но успя да се сдържи. — Името й е Елизабет Конър — рече накрая. — Живяла е в Роксбъри, малко след Метрополитън Хоспитал. Да сте наминавали наскоро там?

— Ходя в окръжния съд на Роксбъри всяка седмица. Вероятно вече го знаете, след като сте ме проучили. Как е била убита?

— Била е пребита. — Лонг извади малък бележник от джоба си и прелисти няколко страници. — С ръжен от камина. Който и да го е сторил, не е спрял да я налага дори след като е издъхнала. Изглежда е бил доста бесен. Проникнато е с взлом, целият апартамент е претърсен и обърнат с главата надолу. Не знаем какво точно е държала там, затова не можем да кажем какво са взели.

— А писмото…

— Открих го залепено за дъното на едно чекмедже. Интересно четиво.

— Бях ядосан, когато го писах.

— Да, и аз така реших. Разбираемо е, предвид всичко, през което сте преминали. Детството ви не вярвам да е било много щастливо, след като се е отказала от вас.

— Не, не беше.

— Сигурно ви е било тежко.

— На много деца им е тежко. — Фин присви очи и ги впи в Лонг. — Ами вие, детективе, какво беше вашето детство?

Лонг кимна и се изсмя тъжно. „Туше, господин Фин. Право в десетката.“

— Разбира се, никой от родителите ми не е бил убит. В противен случай на вратата ми щеше да почука ченге и да ми зададе куп дразнещи въпроси. Вашата майка обаче… През колко приемни семейства минахте? В колко домове за сираци ви местиха, преди да ви изхвърлят на улицата?

— През прекалено много. — Фин си наложи да не се връща към спомените за нерадостното си минало. — Беше преди много време.

— Да, преди много време. — На някои рани им трябва много време да заздравеят.

— Имате ли да ме питате нещо конкретно, детективе? — попита раздразнено адвокатът.

— Такава ми е работата, разберете. — Лонг отново погледна записките си. — Елизабет Конър е живяла сама, няма доказателства за дълготрайна връзка, не е била омъжена, не е имала деца — освен вас, разбира се — имала е скучна работа на десет пресечки от жилището си. От това, което събрах дотук, мога да заключа, че е водила доста сив и еднообразен живот.

— Някакви улики или следи към предполагаемия убиец? — попита Фин.

— Само едно гневно писмо от сина й, когото очевидно не е познавала, залепено за дъното на чекмеджето й. — Лонг отново размаха писмото, Фин отмести очи. — Освен него нищо друго. Сега разбирате защо трябваше да ви посетя.

— Разбира се. Вече става късно, затова ще ви улесня максимално, детектив. Написах писмото много отдавна и го изпратих на агенцията, която ме е дала за осиновяване като бебе. От там казаха, че ще го препратят на родната ми майка, ако желае да го приеме. Повече не чух нищо. Нито знаех нещо за самоличността на майка ми допреди пет минути. Нямам нищо общо със смъртта й.

Докато Фин говореше, Лонг си записваше.

— Това ли е всичко? — попита и вдигна глава. — Нищо друго?

— Поне аз не се сещам за друго. Само въпроси за това коя е била и защо са я убили.

— Вие не сте я познавали, а и тя ви е изоставила. Тогава защо ще ви е грижа?

— Не знам. Може би не трябва да се интересувам, но нещо ме подтиква да го правя. Имате ли да ме питате нещо друго?

Лонг сви рамене и затвори бележника си.

— Кварталът, в който е живяла, не е от най-спокойните. Много е възможно да е било обикновена кражба, която се е превърнала в трагедия. Наркоман, който е търсел да открадне нещо, за да го продаде за следващата си доза.

— Звучи логично.

— Може би. Въпреки това аз съм длъжен да проверя всички улики. — Детективът погледна към тъмните петна върху килима. — Мамка му, намокрих ви килима. Съжалявам.

— Това е само вода — отвърна Фин. — Ще изсъхне. — В продължение на няколко секунди в стаята се възцари неловко мълчание, докато двамата се гледаха един друг. — Имате ли снимка?

Лонг се намръщи.

— Не и такава, която бихте искали да видите.

— Какво искате да кажете?

Детективът се почувства неудобно за първи път тази вечер.

— Направена е в моргата.

— Искам да я видя.

Лонг извади от джоба на сакото си полароидна фотография, зърна я за секунда.

— Сигурен ли сте?

Фин се протегна и взе фотографията от ръката му. Тя не приличаше на човек. Беше гола до гърдите, а оттам надолу тялото й беше покрито с чаршаф. Лъчът на хирургическата лампа беше осветил бялата й опъната кожа. Косата й беше прибрана назад и Фин видя пръските кръв по лицето й. Това му даде съвсем бегла представа как е изглеждала приживе. Поне очите й бяха затворени.

— Ще я задържа, става ли?

— Защо — попита Лонг.

— Защото така.

Детективът кимна.

— Имам още.

— Нещо друго? — попита домакинът.

— Не, засега не. — Лонг прибра бележника в джоба на сакото. — Извинете, че ви се нахвърлих така.

— Както казахте, такава ви е работата.

— Да. Сам ще намеря изхода.

Фин го съпроводи с очи, докато той вървеше по коридора.

— Лонг? — провикна се адвокатът, когато детективът се озова при вратата. Лонг се обърна към него. — Наистина ли нямате други следи?

Той поклати глава.

— Нищо.

— Колко време ще ви трябва, за да приключите случая?

Детективът сбърчи чело.

— Уверявам ви, господин Фин, ще работя по този случай, докато не остане и последната искра надежда за разплитането му.

— Колко? — настоя.

Лонг понечи да отговори, но се спря. Пое си дълбоко дъх и попита:

— Реално ли?

— Да, реално.

Лонг сви рамене.

— Ако нямаме някой голям напредък — нещо, което да разчовъркаме — една седмица. Може би повече, може би по-малко. Знаете как работи системата. — Фин се вторачи в него. Лонг кимна, отвори вратата и излезе.

— Да — тихо изрече адвокатът, — знам как работи.