Дейвид Хосп
Зодия убиец (34)

Трийсет и трета глава

Слънцето бавно залязваше зад Бийкън Хил, когато Фин паркира на Луисбърг Скуеър. Следобедните облаци се бяха разсеяли и преместили към Кеймбридж, Бек Бей и Нютън на път към обичайната си всекидневна обиколка над страната. На площада обаче беше светло и слънчево. Сякаш мястото беше застинало от векове, от времето, когато властта и привилегиите бяха смятани за рождено право на някои и се предаваха от поколение на поколение.

Фин също трябваше да е част от този свят. По право той би трябвало да е израснал в щастие и сигурност. Но не би. Вместо това той беше принуден на младини да се бори за всеки залък и всеки долар. Беше изхвърлен на улицата, на произвола на съдбата, да се грижи и защитава сам. Дори още преди да вдиша първите глътки въздух, той беше заклеймен като недостоен. Докато слизаше от колата си пред имението на Бюканън, гневът у него постепенно набираше сила.

Изкачи стъпалата пред входната врата и натисна звънеца. Не знаеше какво следва да каже или да стори. Знаеше само, че трябва да се изправи срещу Джеймс Бюканън. Мъжът, който беше убил майка му.

Той отново натисна звънеца, хвана голямото месингово чукало във формата на лъвска глава и заблъска по вратата с всичка сила. Още продължаваше да блъска, когато вратата се отвори.

— Какво има? — попита появилата се отвътре жена.

Фин се смути. Жената пред него беше млада, облечена обикновено, но от нея се излъчваше самоувереност, присъща на богатите.

След секунда Фин се окопити.

— Какво има? — попита жената отново. — Ще счупите вратата. Навярно сте дошли да искате нещо.

— Трябва да говоря със сенатор Бюканън — накрая успя да изрече Фин.

— Да бе, вие и целият свят искате да говорите с него. Имате ли насрочена среща?

— Не. Но въпреки това трябва да се видя с него. — Докато отговаряше по този начин, осъзна колко глупаво и налудничаво звучат думите му. Може би наистина беше луд.

Жената го изгледа; личеше, че и тя го е помислила за луд. Изведнъж Фин чу зад гърба си нечий глас:

— Проблем ли има, госпожице Бюканън?

Той се обърна и видя едър мъж в черен костюм и слънчеви очила. В ухото си имаше миниатюрна слушалка, чийто кабел се спускаше и скриваше под яката на сакото му.

— Не, Морис, този човек тъкмо се канеше да си ходи — отвърна жената, обърна се към Фин и го погледна със съжаление: — Нали така?

Той се поколеба и мъжът направи крачка към него.

— Вие дъщеря му ли сте? — попита Фин.

Въпросът сякаш наля масло в огъня на бодигарда, който бързо направи още две крачки към него и го хвана под мишницата.

— Добре, господине — каза той. Охраната се държеше винаги любезно, дори когато пребиваха или изхвърляха някого. — Време е да си вървите.

Младата жена понечи да затвори вратата.

— Чакайте! — извика Фин и се изскубна от бодигарда.

— Дошъл съм по повод Елизабет Конър! Аз съм неин син!

Вратата се затвори и бодигардът отново го хвана, този път обаче впи пръстите си в ръката му.

— Казах, че е време да си вървите, господине — повтори телохранителят, вече с по-настойчив и твърд тон.

Фин забеляза издутината под сакото му, там, където се намираше раменният му кобур.

— Искам само да разговарям с него — протестира адвокатът, с което влоши положението си.

— Сенаторът е зает човек — отвърна бодигардът бавно и ясно, сякаш обясняваше на петгодишно дете. — Не искам да викам полиция, но май ще се наложи.

В този миг вратата се отвори така бързо, както се беше затворила. Младата жена го погледна отново с любопитство.

— Възрастната дама, която беше убита ли? — попита тя. — За която полицията разпитва баща ми?

Човекът от охраната продължи да дърпа Фин.

— Всичко е наред, госпожице Бюканън — каза. — Сам ще се оправя.

— Точно така — провикна се Фин към нея, мъчейки се отново да се освободи от хватката на охранителя. — Жената, която беше убита. Не знаех за разпита.

— Пусни го — нареди младата жена на бодигарда.

— Познавате ли го? — попита той.

— Казах да го пуснеш — повтори девойката, този път по-остро, което показваше, че не търпи да й противоречат или да не й се подчиняват, особено толкова нископоставен като пазача на къщата.

Мъжът пусна Фин, като го бутна, за да покаже раздразнението си.

— Баща ви вкъщи ли си е? — попита я адвокатът.

Тя бавно кимна.

— В момента е в среща. За какво искате да говорите с него?

Фин поклати глава.

— Не бива да ви замесвам в това. Аз… — Запъна се, търсейки подходящите думи. — То е между мен и него.

Тя се обърна към бодигарда:

— Морис, претърси го.

Гардът завъртя Фин към себе си и го натисна към рейндж роувъра, паркиран отпред. Разпери ръцете му и разкрачи краката му, след което прокара длани по тялото му. Извади портфейла на Фин от задния му джоб.

— Хей! — протестира Фин.

— Спокойно — реагира гардът и го притисна с юмрук в юрната част на гърба, между лопатките. После каза на младата жена: — Той е адвокат. Казва се Скот Фин, не е въоръжен. — Провери и останалите му джобове и извади фотографията на трупа на Елизабет Конър. — Чудно.

— Дай да видя — каза момичето.

Бодигардът й подаде снимката, без да отслабва натиска върху Фин.

— Това майка ви ли е? — попита тя.

— Да — кимна той.

Тя го изгледа по-внимателно, сякаш забеляза някакви познати черти в лицето му. Фин обърна глава настрани.

— Може да влезете и да разговаряте с него, след като му свърши срещата — каза тя. — При едно условие.

— Какво е то?

— Да ми кажете какво точно става.

Тя го въведе в къщата и го поведе към помещенията в дъното. При други обстоятелства Фин би се полюбувал на стаите, които подминаха. В момента обаче интериорът не го вълнуваше.

— Онзи ден тук идва един детектив, за да говори с баща ми — каза младата жена. — Попита ме дали съм чувала за Елизабет Конър. Аз потърсих името й в интернет и разбрах какво й се е случило. Много съжалявам. — Момичето не погледна Фин, докато вървяха. Погледът й беше насочен право напред. — Между другото, аз съм Брук. — Тя не си направи труда да му подаде ръка.

— Аз съм Фин.

— Морис каза, че името ви е Скот.

— Никой не ме нарича Скот.

— Както и да е. Чух баща ми да говори с шефа на щаба. Каза му, че трябва да отиде в града и пак да говори с полицията. Споменаха името на майка ви.

— Чухте ли защо?

Тя поклати глава.

— А вие знаете ли защо?

Стигнаха кухнята. Беше огромна, с гранитни плотове и безкрайно дълга маса за рязане на месо. Шкафовете бяха със стъклени плъзгащи се врати и с рафтове от тиково дърво.

— По-добре питайте баща си — отговори Фин.

— Баща ми не ми казва много неща.

— Може би иска да ви предпази, защото ви е баща.

— Не желая да ме предпазват, искам да знам какво се случва. — Тя надникна на задната веранда. — Изборите бяха трудни — каза тихо. — Не мога да позная баща си. Той… ме плаши.

— Съжалявам. — Фин не знаеше какво друго да каже. Вече започна да си мисли, че идването му тук не беше добра идея.

— Какво общо има той с убийството на майка ви? Да не би да я е убил? — попита тя.

— Не знам. Затова съм дошъл тук.

Тя кимна.

— Какво ще направите, ако се окаже, че той го е сторил? Може да е много опасен. Ще се опитате да го вкарате в затвора ли?

Фин понечи да отговори, но се спря, когато видя вратата на кухнята да се отваря. Веднага разпозна високия и внушителен Джеймс Бюканън от репортажите по телевизията, които беше гледал. Зад него застана привлекателна възрастна жена, която стискаше полата си с ръце.

— Кой е този, Брук? — попита Бюканън. Тонът му беше учтив, но същевременно остър и заплашителен. — Наближава време за вечеря.

— Това е Скот — отвърна тя.

— Фин — представи се адвокатът.

— Точно така, Фин. Никой не го нарича Скот. Каза, че трябва да разговаря с теб.

— Така ли? — Думите бяха произнесени така, сякаш нямаше нищо по-нормално от това непознати да идват, когато си поискат, за да разговарят със сенатора. — И за какво желае да говори с мен?

— Аз съм синът на Елизабет Конър — намеси се Фин.

Сякаш някой удари шамар на Бюканън.

— Вярно ли? — попита той.

— Да.

Настъпи гробна тишина. Възрастната дама първа я наруши:

— Много съжаляваме за загубата ви. — Изглежда беше искрена, но Бюканън се обърна към нея и я изгледа сърдито.

— Брук, моля те, заведи майка си в трапезарията. След малко ще дойда и аз.

— Мисля да остана — отвърна дъщеря му.

— Катрин — обърна се той към жена си. Тя се поколеба. — Веднага в трапезарията! — изкрещя.

Тя се стресна и подскочи. Инстинктивно вдигна ръка към лицето си, за да се предпази. Бързо се приближи и хвана дъщеря си за ръката.

— Ела, Брук — каза Катрин. — Баща ти трябва да говори с този човек.

Брук се възпротиви:

— Не! Аз оставам.

— Не, ти също отиваш в трапезарията. — Бюканън се втренчи в нея и решителността й се изпари. Отиде до вратата и двете с майка й излязоха от кухнята.

След като Бюканън и Фин останаха сами, сенаторът се усмихна студено. Беше най-страховитата усмивка, от която можеха да те побият тръпки.

— Е, господин Фин — започна, — за какво искате да разговаряме?