Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next of Kin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Зодия убиец

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-315-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9660

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и четвърта глава

Лонг не се прибра у дома.

Не му даваха мира думите на Фин: „Каза, че щял да довърши започнатото.“

Каквото и да беше то, щеше да се случи много скоро.

Той отиде до детективския отдел, където в продължение на почти десет години беше стояло бюрото му. Сградата беше полупразна. Нямаше много движение из града по това време на денонощието. През нощта участъкът заприличваше на пространство, сякаш пренесло се от отвъдното. Създаваше се чувство за празнота, за усамотеност, напълно в унисон с неговото настроение.

Той застана до прозореца и се загледа в улицата. Продължаваше да вали и уличните лампи хвърляха отблясъци върху мокрия асфалт, които приличаха на диаманти. Постоянното свирене на мокри автомобилни гуми по улиците приличаше на бученето на морски вълни. Накара го да си припомни океана и Нантъкет Бийч, където като дете ходеше на почивка всяко лято. Отсядаха в един стар хотел точно до плажа, на петстотин метра от шумните барове и заведения. Все едно че бяха в рая. Беше чисто и красиво — в контраст с бруталността и насилието в останалата част от живота им. Шумът на вълните образуваше един спокоен и приспивен ритъм, който действаше релаксиращо на всички им.

Автомобилните гуми, преминаващи през локвите, бяха бледо подобие и слаб заместител на онази отминала идилия.

Нечия ръка го докосна по рамото.

— Добре ли си?

Обърна се. Беше Расин.

— Да — отвърна. — А ти?

Тя сви рамене.

— Предположих, че ще дойдеш тук.

— Нямах къде другаде да отида. — Щом изрече тези думи, осъзна значението им.

— Знам.

— Кевин Макдугъл е мъртъв.

— Чух. — Тя свали ръката си от рамото му и се облегна на бюрото. — Ще става и по-лошо, нали?

Той кимна, отиде до нея и също се облегна на бюрото. Двамата стояха един до друг, загледани през прозореца. Навън проблеснаха мигащите светлини на патрулна кола.

— Мога ли да помогна с нещо?

Той се замисли, после поклати глава:

— Не знам дали изобщо някой може да помогне с нещо.

* * *

Коул се прибра в таванския си апартамент, без да привлича внимание. Скоро щяха да обявят мащабно издирване за главата му. Адвокатът и момичето щяха да дадат пълно описание и до сутринта всяко ченге на улицата щеше да разполага с фоторобот, който щеше да е толкова подробен, че с нищо нямаше да се отличава от фотография. Пое сериозен риск, като ги пусна да си вървят. Но нямаше избор. Дали?

Свали ризата си. Левият ръкав беше пропит от кръв, а на рамото му зееше тъмночервена дупка. Кървенето беше отслабнало, но не беше и спряло. Коул имаше късмет. Ако куршумът беше улучил костта, това щеше да намали значително подвижността му и изпълнението на последната му задача щеше да стане значително по-трудно.

Той извади една купа и комплект за първа помощ. Напълни купата със спирт. В комплекта имаше игла и хирургичен конец. Натопи ги в спирта, после натопи и една чиста кърпа и почисти с нея раната. От спирта усети болка като от изгаряне. Повърхностно изгаряне. Не онзи шок, който се получаваше, когато раната е по-сериозна.

Щом почисти раната, вдяна конеца в иглата и заши раната. На няколко пъти трябваше да попие кръвта, но когато свърши, тя започна да се съсирва. Наложи превръзка отгоре и си облече чисто бельо.

Седна на ръба на леглото и тежко вдиша. Опита се да си спомни кога за последен път е спал пълноценно. Беше твърде отдавна. И тази нощ нямаше да е изключение. Трябваше да си събере багажа. До обяд на другия ден планираше да е далеч от Бостън. Пътуване със самолет беше изключено. Твърде много полиция имаше по летищата. Щеше да излезе от града с кола и да се отправи на запад. Да кара, докато не капне от умора, а после да намери мотел край магистралата, в който да пренощува. Евтин мотел — от онези, в които не задаваха въпроси и където се предполагаше, че всеки бяга от някого. От съпругата, от живота. След като си отпочинеше добре, щеше да мисли какво да прави по-нататък. Колкото и да му беше тъжно, щеше да захвърли колата и да намери някоя друга. Нещо по-характерно за Средния Запад, което да не се набива на очи. Но първо трябваше да завърши започнатото, да изпълни и последната задача.

Бързо си опакова багажа. Взе само най-необходимото. Когато натовари куфара, погледна в джоба му, където държеше снимките. Изкуши се да ги извади отново. До съвсем скоро изкарваше доста дълго, без да ги гледа, и душевната болка почти беше изчезнала. Не напълно, но раната беше зараснала до такава степен, че болката сякаш вече я нямаше. Разбира се, това не беше вярно. Болката се беше таила през цялото време. Чакаше да го сграбчи при първа възможност. Чакаше раната да се разтвори отново.

Остави фотографиите на мястото им. Щеше да има достатъчно време да ги гледа. Щеше да има достатъчно време да се изправи пред миналото си, след като изчезнеше оттук. Но в момента беше необходимо да се концентрира върху задачата.

Ранното утро беше идеално за удар — няколко часа преди изгрев-слънце. По това време щеше да има най-добри шансове да проникне незабелязано в къщата. Щом се озовеше вътре, щеше да намери начин да спипа жертвата насаме. Трябваше му време. Трябваше да му обясни ясно как стоят нещата. А това изискваше уединение с жертвата.

След като опакова куфара и се облече, той почисти жилището си — почисти го така, както беше чистил хиляди помещения през продължителната си кариера. Щяха да дойдат да го търсят. Полицията, федералните. Хората на Макдугъл. Други. По-добре беше да не им оставя никакви следи и да не им помага по никакъв начин.

Щом свърши, той огледа апартамента си. Помъчи се да си спомни колко време е живял тук, но не можа. Десет, може би петнайсет години. За някои цяла вечност. За него — миг от живота.

Изключи лампата и заключи вратата. Нямаше да се връща тук. Никога.