Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next of Kin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Зодия убиец

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-315-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9660

История

  1. — Добавяне

Втора глава

На Масачузетс Авеню Закари Лонг бавно се качи на втория етаж на жилищната сграда, отбелязвайки наум всеки детайл. Като съдеше по краищата на мокета, някога е бил бежов, но това е било много отдавна. Сега беше кафяв и лекьосан. Дървените перила бяха очукани и разхлабени, между стъпалата и стената имаше огромни фуги. Дори по обяд в слънчево есенно време като днешното тук беше тъмно. От стената на втория етаж висеше гола жица. Крушка нямаше. Не че би била кой знае колко полезна.

Щом доближи горната площадка, до него достигна неприятната миризма от апартамента в дъното. Когато се качи на етажа, миризмата стана по-силна и той затисна с ръка носа си. Как така никой не беше повикал полицията чак до сутринта? Огледа се наоколо. Най-близката до стълбищната площадка врата с номер 2В се отвори със скърцане и някакъв мъж надникна навън. Беше с големи очи, слаб, чернокож, с плешиво теме и бяла коса отстрани. Носеше риза и жилетка отгоре. Лонг прецени, че е на около осемдесет.

Мъжът кимна към детектива.

— Вече безопасно ли е да се излезе?

— Да, безопасно е, но бихме искали да останете в апартамента си още известно време.

Мъжът огледа коридора, проточи врат, надникна към стълбите и се намръщи:

— Бихте искали?

Лонг му показа полицейската си значка.

— Полицейски отдел на Бостън. Аз съм детектив Лонг. — Прикрепи значката към джоба на палтото си, така че да се вижда.

— Ясно — отвърна старецът и сбърчи нос: — Мирише ужасно.

Детективът кимна.

— От колко време е миризмата?

Старецът сви рамене.

— Не знам. Не излизам много. Готвя си вкъщи и апартаментът ми винаги мирише хубаво. Ако искаш мацките да работят за теб, трябва да поддържаш бърлогата си чиста.

— Да работят?

— Ти как мислиш? Правят го още от времето, когато баща ти не е бил роден.

— Ще го запомня — отвърна Лонг. — Наш човек ще дойде да ви разпита по някое време.

— Нямам какво да кажа.

— Може да се сетите нещо. До тогава останете в апартамента си.

Старецът се намръщи и затвори.

Лонг огледа етажа. Три апартамента — един отпред, един по средата и един в дъното. Този в дъното и средният бяха съответно на убитата и на стареца. Третият съгласно надписа върху пощенската кутия във входа беше обитаван от човек или семейство с фамилия Уолф. Но в стара и занемарена сграда като тази не беше сигурно дали надписът на пощенската кутия отговаря на действителното положение.

Той хвърли последен поглед към стълбите. След като не забеляза нищо съществено, тръгна към 2С. Спря се, преди да влезе, извади електрическо фенерче, включи го и се наведе, за да огледа отблизо дръжката-топка на вратата. По нея имаше следи — пресни драскотини върху старото медно покритие на топката. Вдигна фенерчето и видя подобни драскотини около ключалката на бравата.

Сложи си гумени ръкавици и завъртя дръжката внимателно, за да не унищожи евентуални отпечатъци. Едва ли щяха да открият нещо полезно, но човек никога не знаеше. Дръжката се завъртя леко и той бутна предпазливо вратата. Вратата се отвори безшумно и Лонг пристъпи навътре.

Смрадта беше нетърпима. Завесите бяха спуснати и в апартамента цареше мрак. Само отстрани на прозореца си пробиваха път отделни лъчи светлина, но те бяха недостатъчни, за да може да огледа добре мястото. Рафтовете на стените на хола бяха празни, а книгите и картините — пръснати по земята. Някой беше обърнал масичката за кафе и беше преровил бюрото в ъгъла. Чекмеджетата заедно с множество касови бележки, листове хартия и писма бяха извадени и струпани на купчина. Точно пред входната врата на пода лежеше дамска чантичка, обърната с хастара навън, съдържимото беше изсипано до нея. Трупът на Елизабет Конър лежеше по лице насред цялата тази бъркотия.

Лонг внимателно заобиколи пръснатите по пода вещи и се приближи до тялото. Тя беше слаба, с тъмна коса и светла кожа. Беше с жълта блуза и син панталон. Едната обувка още беше на крака й, другата лежеше наблизо. Под главата й върху килима се беше образувало продълговато тъмно петно. Вляво от трупа беше захвърлен ръжен за камина. Самата камина беше в другия край на помещението и Лонг видя комплекта от приспособления, към които очевидно принадлежеше ръженът.

Той клекна и погледна лицето на жената. Очите й още бяха вторачени в килима и Лонг с мъка се удържа да не ги затвори. Не беше негова работа, а и не искаше да докосва нищо до пристигането на съдебния лекар и криминалистите. „Съжалявам“ — промърмори.

Чу стъпки откъм стълбището.

— Докторът пристигна — провикна се полицай Уошингтън и се появи отдолу, пъхтейки. После се закашля от неприятната миризма.

— Колата още пътува, но докторът се качва по стълбите. — Уошингтън застана на входната врата и се огледа. — Забелязахте ли нещо интересно?

Детективът се изправи и поклати глава.

— Не. Вероятно някой наркоман, който е търсел пари за поредната си доза.

— Мислите ли?

Детективът сви рамене.

— Няма как да сме напълно сигурни, докато не направим подробен оглед, но версията ми се вписва в обстановката. Бравата е отворена с шперц. Мястото е било обърнато наопаки, но за секунди. Изглежда, че напада места, където предполага, че може да намери някакви ценности. — Той огледа бъркотията и мебелите. — Едва ли е открил кой знае какво. Може да му стигне да се надруса един-два пъти. Не повече. По всяка вероятност в момента на престъплението тя или се е намирала в хола, или е била отзад в спалнята, или се е прибирала вкъщи, докато той е извършвал престъпното деяние. Престъпникът сграбчва първия предмет, който му попада пред очите — ръжена — и силно я удря. След което изчезва яко дим.

— Само това ли? — попита Уошингтън. — Смятате, че някой може да убие толкова лесно?

— Повярвай ми, хората убиват с къде по-голяма лекота.

* * *

Фин и Козловски влязоха в „Закона на Мърфи“ — бар в покрайнините на търговския район в Южен Бостън. Намираше се в дълга бетонна сграда с яркочервена тента отпред и матирани стъкла. Вечер заведението представляваше прилично място за общуване на най-различни хора, като се започне от местните, мине се през бачкаторите и се свърши с „белите якички“, които работеха в луксозни и скъпи офиси в центъра на града. Когато влязоха обаче, все още беше два следобед. По това време единствените хора в бара бяха тези, които нямаше къде другаде да отидат.

Кевин Макдугъл седеше в сепарето в другия край в компанията на още двама души. Тези двамата надминаваха по размери Кевин, което не беше голяма работа. Иймън Макдугъл беше над метър и осемдесет, но жена му беше дребна, не по-висока от метър и петдесет и едва ли тежеше повече от четирийсет и пет килограма. Синът им беше наследил телосложението на майка си. Но той беше преодолял физическите си дадености с упоритост. Тренираше непрекъснато и мускулите му изпъкваха изпод тесните дрехи. Ръцете, краката и вратът му бяха покрити с татуировки, които се виеха по кожата като клоните на някаква лоза и непрекъснато растяха и покриваха нови части от плътта му. Беше с избухлив нрав и се славеше с репутацията, че играе мръсно.

Фин и Козловски прекосиха бара и се приближиха към тримата в сепарето. Козловски кимна на бармана, който му отвърна.

Тримата в сепарето забелязаха Фин и Козловски — в тих и спокоен следобед като този не беше много трудно — и двамата спътници на Макдугъл веднага се изправиха и преградиха пътя към сепарето.

— Кво искаш, бе? — излая единият от тях към Фин.

— Искам да говоря с шефа ти — отвърна той. — Кевин се казва, нали? — Протегна ръка.

Макдугъл го изгледа мнително.

— Не те знам кой си, копеле. — Кевин беше с плетена шапка, нахлупена до очите му. Уличният му акцент беше малко преигран, но служеше да убеждава хората колко е корав.

— Вярно е, не ме познаваш — отвърна адвокатът. — Казвам се Фин и с теб трябва да поговорим.

— Ченгета ли сте? — попита бодигардът, който стоеше най-близо до Фин.

— Не, не сме.

— Значи шефът нема нужда да говори с вас.

— Напротив, има.

— Че кой каза?

— Баща му. — Тези думи накараха тримата временно да се стъписат. Биячите погледнаха към Макдугъл, чакайки по-нататъшни инструкции.

Той заби поглед в масата.

— Баща ми не ми е някакъв шибан началник! — промърмори.

— Ъхъ, не му е началник! — след миг повтори биячът и направи крачка към Фин. Не беше висок, но за сметка на това беше набит, с широки рамене и пласт сланина върху бръснатата глава и лицето, върху което стърчаха гъсти вежди. От врата нагоре към ухото се простираше татуировка, която гласеше: „Не се ебавай“. — Щом не иска да говори, значи няма да говори с вас. Разкарайте се оттук.

Фин погледна младежа в очите.

— И ти целуваш любимия си с тази уста? — попита и кимна към другия мъж, застанал пред сепарето. Татуираният се приближи на сантиметри от адвоката.

— Не, не те съветвам да прибягваш към грубости — каза адвокатът. — По-добре седни.

— Накарай ме, задник.

— Аз ли? Не, в никакъв случай.

Биячът сграбчи с едната ръка Фин за ревера, другата сви в юмрук и се усмихна злорадо. Тази усмивка обаче трая само миг от секундата. Преди да е стоварил юмрука си, Козловски бързо пристъпи и го сграбчи за лакътя. С едно ловко движение изви ръката му така, че опакото на дланта му се озова по-високо от лопатката. Биячът пусна ревера на Фин, преви се на две и изпищя от болка. Козловски използва инерцията и блъсна челото на бодигарда в съседната маса. Кожата му точно над носа се разцепи. Козловски го натисна отгоре, като използва цялата си тежест, за да го обездвижи.

— Човекът те помоли да седнеш.

— Майната ти!

Козловски вдигна главата на нещастника и отново я фрасна в масата. После изви ръката му още по-нагоре, с което предизвика нов писък.

— Ако продължаваш така, ще я счупя. Сега искаш ли да седнеш?

Хората на бара наблюдаваха сцената. Макдугъл и другият му приятел стояха неподвижно. Барманът се провикна:

— Коз! Какво, по дяволите, правите там?

— Този младеж се подхлъзна — отговори Козловски. Искам да видя дали е добре и да се погрижа да не се подхлъзне отново.

— Ще му трябва ли линейка?

— Още не. — Той се наведе над бияча и прошепна в ухото му: — Ти как мислиш, хлапе? Ще седнеш ли или ще трябва да викаме линейка за теб?

Младежът хриптеше от болка.

— Оохххх! — извика, щом Козловски натисна отново ръката му. — Добре, добре, ще седна!

Козловски отпусна ръката му и го обърна към стола. После извади кърпичка от джоба и му я подаде.

— Избърши си кръвта от лицето.

Младежът кипеше от гняв, но остана на стола. Взе кърпичката и я допря до носа, за да спре кървенето.

Фин погледна другия бияч.

— Ти също искаш да седнеш, нали?

Онзи веднага седна на същата маса при приятеля си.

— Не там — нареди Фин. — И двамата — ето там. — Той посочи към една маса от другата страна на бара. — Двамата се поколебаха.

— Аз съм адвокат на Кевин — обясни Фин. — Поне засега. Това означава, че всичко поверително, което му кажа, е изключително важно и ще се изпълнява с приоритет. Но ако двамата сте достатъчно близо да чуете разговора ни, приоритетът отива на кино.

Двамата го погледнаха, без да разбират нито дума от казаното.

— Просто се изнесете оттук, тъпаци — намеси се Козловски отново.

Двамата погледнаха към Макдугъл, който обаче не вдигна очи от масата. След миг те станаха и отидоха в другия край на бара.

Фин застана пред входа на сепарето и изгледа отвисоко Кевин.

— Имаш ли нещо против да седнем?