Дейвид Хосп
Зодия убиец (6)

Пета глава

Сали Мали седеше на каменния под близо до паркинга зад „Брайтън“ — частно училище в Кеймбридж. Усещаше върху себе си погледите на минаващите покрай нея ученици, надушваше във въздуха любопитството и недоверието им. Но не я беше грижа. Това място не беше за нея. Нямаше да позволи да я заплашват. Беше изкарала в училището едва месец и половина, но достатъчно, за да разбере, че не е по-глупава от тях. Училището, разбра тя, беше игра и тя щеше да се научи да я играе по-добре от който и да е друг. Трябваше да го направи, дължеше го на себе си.

Погледна към улицата, търсейки колата на Фин. Надяваше се да дойде скоро. Най-неприятни за нея бяха моментите на чакане и бездействие като този. Когато беше в час, се чувстваше напътствана и следователно защитена. Когато нямаше ясна цел и фокус, се чувстваше открита и уязвима.

Тъкмо се оглеждаше наляво, когато усети как по лицето й премина сянка. Обърна се и вдигна очи към двете момичета от нейния клас. Познаваше ги. Всички ги познаваха. Те бяха популярните момичета, момичетата, които, макар все още в началните класове, ходеха с по-големи момчета и в резултат на това се радваха на слава и привилегировано отношение. Човек можеше да разбере привилегиите, ако първо разбереше какво е лишение. Сали знаеше какво е лишение, но тези момичета никога нямаше да го разберат.

— Ти си новата, нали? — попита я едната от съученичките й. Казваше се Тайлър и беше звездата на класа. Сали не отговори. Страшно много й се пушеше, но ако запалеше, можеха да я изритат от училището. Пушенето на цигари тук беше по-страшно провинение дори от кокаина или хероина — политика, която демонстрираше наивността на ръководството. — Кой те подстрига така?

— Сама се подстригах — отвърна Сали. Донякъде беше вярно, но изненадата й достави удоволствие. Бяха я подстригали в Чарлстън, преди да започне училище. Имаше хубава коса и го знаеше. Черна, права и гъста. Във фризьорския салон си бяха свършили добре работата. Когато се прибра в апартамента си и се погледна в огледалото обаче, й се стори, че е прекалено равна. Тогава взе ножицата и оформи бретона на челото си по диагонал. Не че изглеждаше по-добре, но повече й отиваше.

Второто момиче, Тифани, се разсмя гръмко. Самата тя играеше второстепенна роля в собствения си живот. Нямаше достатъчно самочувствие и увереност да води другите, поведението й зависеше изключително от това какво ще си помислят и какво ще кажат другите за нея.

— Сама ли я подстрига? — попита тя. — Но защо?

— Че защо не, нали е моята коса.

— Стои ти супер — каза Тайлър. Беше учтива и Сали свали гарда автоматично. — Чух, че си от Южен Бостън. От крайните квартали ли си?

Сали я изгледа с досада.

— Като дете израснах там. Сега живея в Чарлстън.

— Крайните квартали на Чарлстън ли?

Тя поклати глава.

— И все пак… Чарлстън.

— Какво искаш? — попита Сали.

Тайлър се поколеба.

— Ще правя парти през уикенда. Казах си, че ще искаш да дойдеш и ти.

Сали беше твърде хитра, за да се даде така лесно.

— Защо?

— Ти си нова в училището. Като се движиш с нас, ще можеш да се впишеш много по-лесно. Мислех си, че може да ти хареса.

Не звучеше много правдоподобно.

— Сериозно те питам, защо ме каниш?

Тифани като че се притесни. Тайлър изгледа Сали изучаващо, обмисляйки дали да бъде честна или не.

— Имаме пиячка — най-накрая отговори. — Нямаме нищо друго за консумация обаче. Момчето, което обикновено ни помага в такива случаи, отсъства. Решихме, че ти можеш да ни помогнеш.

— Каква консумация точно? — попита Сали, макар и да се досещаше, но искаше да види как ще реагира Тайлър.

— Конкретно ли?

— Конкретно.

— Кока. Може би и малко хероин, ако е добър. Не искам някой да откачи от некачествена стока. Кофти ще е за партито.

Сали премълча. Изпитваше някакво инстинктивно желание да удари момичето, но това нямаше да се отрази добре на живота й в новото училище. Тайлър щеше да излъже за разговора и учителите и директорът щяха да й повярват. Освен това за нейна изненада Сали не изпитваше истински гняв към нея, а само съжаление.

— Е? — попита Тайлър. — Ще ни помогнеш ли?

Тя поклати глава.

— Не употребявам наркотици.

Другото момиче реагира бързо:

— Няма нужда да употребяваш, трябва само да ги купиш. Ще ти платя двойно. Като се има предвид къде си израснала, със сигурност познаваш някой пласьор. Не искам да обикаляш по улиците, за да търсиш дрога. Прекалено опасно е.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна — отвърна Сали.

— Не можеш или не искаш? — Тайлър очевидно беше бясна. Тя пристъпи напред към нея. — Не разбираш ли какво ти предлагам? Искаш да имаш приятели тук, нали? Аз мога да ти помогна.

— Как?

— Познавам доста хора и имам доста приятели. Ако ми помогнеш с това, моите приятели ще бъдат и твои.

Сали се намръщи.

— Това е доста жалко, не мислиш ли? — В този момент видя колата на Фин да паркира наблизо и стана.

Тайлър я сграбчи за рамото.

— Мога да бъда страхотна приятелка, но мога да бъда и безмилостен противник.

Сали се наведе към нея и заговори с равен тон:

— Аз съм нова тук и ти не ме познаваш, затова ще се престоря, че не си ми казала нищо и няма да ти се обидя. Не се занимавам с наркотици. Не купувам наркотици. Що се отнася до твоята популярност, не си ли си давала сметка, че тя се дължи на това, че си духала на половината отбор по хокей? — Другото момиче се шокира от чутото. — Какво да правиш, училището е малко, всичко се знае. Дори новите ученици чуват клюките. А ако говорим за врагове, ти дори нямаш представа какво означава това. Ако искаш истински враг, намерила си точния човек. Там, откъдето идвам, не отмъщаваме на някого, като не го каним на партито или не си говорим с него, както правят нацупените госпожици. Приемаме го съвсем сериозно. Ако смяташ, че си готова и че го искаш, само ми свирни. — Сали погледна към рамото си. Тайлър продължаваше да я стиска. — Ако ли не, си махни шибаната ръка от мен.

Тайлър мълчаливо свали ръка. Понечи да каже нещо, но се спря.

— Благодаря ти. — Сали погледна Тифани и се запита как още се държи на крака. Изглеждаше така, сякаш вече е в несвяст. — Приятно ми беше да се запознаем. Може да се видим някой път след училище. Да си направим маникюра.

Фин подкара очукания си кабриолет Ем Джи по улицата, която водеше към училището. Без значение колко печелеше, той никога не би сменил тази кола. Тя беше част от него подобно на приятел или куче.

Училището беше красиво — по-голямо от градския колеж, който той беше посещавал вечерно време, и много по-скъпо. Едно от малкото неща, които можеше да даде на Сали, едно от малкото неща, които нямаше начин да оплеска. Тя беше с него от по-малко от година и все още имаше проблеми да се възприеме като родител. Хората, които го познаваха, предполагаха, че някой му я е пробутал, че не е имал избор. Но се лъжеха. Фин не беше от хората, които могат да бъдат накарани да свършат каквото и да било насила. Доброволно беше приел ролята си на ангел-хранител. В много отношения тя му напомняше на самия него на младини — измършавяло улично псе, оставено на произвола на съдбата. Той беше успял да пробие и да се измъкне от онзи живот, но не искаше и тя да преживява същите трудности. Макар и все още да имаше какво да се желае за родителските му качества и инстинкти, все пак с него Сали щеше да е по-добре, отколкото сама на улицата.

Гимназия „Брайтън“ беше негова идея. Каза си, че независимо колко грешки е направил досега, с нея нямаше да се случи нищо сериозно, ако я запишеше в подходящо училище. От собствения му опит като по-млад той знаеше, че общинските училища в града крият немалко опасности и в тях властват наркотиците и насилието — неща, от които Фин искаше да я запази колкото се може по-далеч. Такова убежище щеше да стане „Брайтън“, където я записа да учи. Това му даде известно спокойствие и облекчение. Когато наближи училището, видя Сали да го чака пред каменната стена и да разговаря с две момичета. Това беше добре: той искаше тя да си намери приятелки тук. Ако имаше нещо в характера й, което го притесняваше, то беше, че понякога можеше да те изкара от равновесие.

Щом паркира до тротоара, тя стана и тръгна към него. Двете момичета я съпроводиха с погледи.

— Здрасти — каза Сали.

— Здрасти. Как беше училището.

— Добре.

Фин подкара отново и се включи в уличното движение.

— Имам да свърша малко работа в кантората. Ще имаш ли нещо против?

— Не. Имам доста домашни. Мога да ги пиша и в кантората.

— Май ти харесва училището и ученето, а? Това е хубаво.

Тя сви рамене.

— Нали плащаш цяла камара пари. Щеше да ми е кофти, ако парите отиват напразно. — Фин неволно трепна от циничния й тон. Все още не беше повдигал този въпрос пред нея. — Освен това учителите не са лоши. Нямат представа от реалния свят, но си познават добре предметите. За мен това е ново.

— А децата как са?

— Задници.

— Не може да са толкова зле. Сигурно просто са по-различни.

— Определено са различни.

— Различни не значи лоши.

— Не, не значи — съгласи се тя. — Невинаги.

— В известна степен това може да е добре за теб. Ще се запознаеш с хора, които да са ти от помощ по-късно през живота. Може много да те улесни в бъдеще.

Той усети погледа й върху себе си.

— Ти така ли си успял? Чрез познатите и връзките си?

— Далеч не. Полезните хора не си прекарват времето с хора като мен.

— Значи Лиса и Коз не са полезни, така ли?

— Това е друго. Имам предвид хората с връзки и контакти. Училищата като „Брайтън“ си имат много предимства. Не само знанията и дипломата, които ще получиш. Няма да ти навреди да се поопознаеш със съучениците си. Кой знае, може дори да ти харесат.

Тя погледна през стъклото и тихо отвърна:

— Съмнявам се.

Фин реши да смени темата:

— Какво искаш за вечеря?

— Все ми е тая, няма значение.

— Можем да си вземем китайска храна, след като свърша в кантората. Става ли?

— Добре.

Фин се запровира между колите на път към Чарлстън.

— Всичко ще се нареди — каза. — Имай ми доверие, нещата ще се подобрят.

Тя го погледна за миг, после пак се обърна към прозореца.

— Повярвай ми, те вече са по-добри.