Дейвид Хосп
Зодия убиец (16)

Петнайсета глава

Лонг рязко отвори вратата на сградата в Чарлстън. Дръжката се удари силно в тухлената стена и стъклото за малко да се счупи. Не му пукаше и да се беше счупило. Счупената врата можеше да го накара да се почувства по-добре. Което за първи път от месеци насам не можеше да направи алкохолът. След срещата си с Макдугъл беше изпил половин бутилка водка, за да оправи настроението си и да се успокои. Но вместо да го успокои, водката съвсем го извади от равновесие.

Той реши, че опиянението няма да го спре да поиска конкретни отговори от адвоката на Макдугъл.

Чернокож млад мъж с бебе на ръце надникна от офиса.

— С какво мога да ви помогна? — попита сърдито.

— Кой си ти? — попита на свой ред детективът.

— Аз съм Реджи. А вие кой сте?

Лонг за момент си помисли да не би да е объркал сградата.

— Търся Фин.

— Не е тук — отвърна Реджи упорито. — Какво да му предам? Какво искате от него? — Той застана пред детектива с детето, с предизвикателен и едва ли не заплашителен вид.

Лонг му показа значката си.

— Не е твоя работа за какво го търся.

Значката, изглежда, изобщо не стресна мъжа.

— Лиса — провикна се той, — ела, ако обичаш. — Реджи не изпускаше от поглед Лонг, който не беше в настроение да отстъпва или да му се пречкат. Не знаеше какво щеше да направи с бебето, ако реши да претърси мъжа. Затова остана на мястото си, обзет от чувство на пиянска безпомощност.

Миг по-късно се появи някаква жена, която погледна към Лонг и към значката в ръката му.

— Слушам ви, полицай — каза тя с метална нотка в гласа си.

— Аз съм детектив — поправи я той. — Детектив Лонг.

Тя кимна.

— Детектив, аз към Лиса Кранц, секретарка на господин Фин. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся Фин — отвърна той и леко се олюля.

— Както Реджи ви каза, в момента отсъства — спокойно каза тя. — Да му предам ли съобщение, като се върне?

— Къде е той? — настоя Лонг.

— Не мога да ви кажа. — Отговорът беше много добре премерен.

— Ами Козловски? Той тук ли е?

В този момент Козловски излезе от кабинета си в дъното.

— Лонг — каза той, когато видя детектива. — Какво правиш тук? — Когато го видя отблизо, се навъси. — Добре ли си?

Лонг не поиска допълнителни обяснения от Козловски какво точно има предвид. Намръщи се и направи две крачки напред.

— Дойдох да разбера какво, по дяволите, се случва.

— За какво говориш?

— Трябваше да ви прибера двамата сутринта, когато ви заварих пред апартамента на убитата. Трябваше още тогава да проумея какво в действителност се случва. — Поклати глава. — Вие ме изиграхте! А сега на всичкото отгоре искате и да отговарям на въпросите ви!

— Дръпни се назад — предупреди го Козловски. — В думите ти няма никакъв смисъл. Кой да отговаря? На какви въпроси?

— Въпроси като този. — Лонг извади визитната картичка, която му беше дал Макдугъл, и я размаха пред носа на бившето ченге.

Козловски я взе и я погледна.

— Това е визитна картичка на Фин. И?

— Иймън Макдугъл ми я даде.

— Е, и? Той му е клиент. За какво си ходил при него?

— Защото е боклук. А също така е бил и шеф на Елизабет Конър. Както и един от хората, на които тя е звъняла в дните непосредствено преди убийството й. Ще ми кажеш ли как така ти и Фин не знаехте всичко това? Или ще ми кажеш, че това е едно голямо шибано недоразумение и случайно стечение на обстоятелствата?

Лицето на Козловски придоби каменно изражение.

— Успокой се.

— Та затова се питах — продължи Лонг — защо адвокатът на този боклук — синът на жертвата, който вече веднъж е демонстрирал открито омразата си към покойната в едно писмо — ще иска да отиде в апартамента на жената и да провежда собствено разследване? Възможно ли е защото иска да отклони полицейското разследване от себе си и от неговия клиент, онзи боклук Макдугъл?

Козловски поклати глава.

— Нещо не си разбрал правилно. — Изражението му обаче продължаваше да е каменно. Лонг не можеше да разбере дали крие нещо.

— Така ли? Дай ми поне една причина да ти повярвам. Кажи ми къде е Фин.

Козловски стисна зъби.

— Не е тук. Ще ти се обадим, като се върне.

— Само това ли? Само това ли имаш да ми кажеш?

— Като за начало трябва да се успокоиш.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — разпали се Лонг. Изведнъж се усети, че още държи значката пред себе си, и я прибра в джоба. Не беше дал на Козловски време да отговори на въпроса, но и не искаше да чува отговора. — Предай му, че ако още веднъж разбера, че се меси в този случай, ще го прибера за възпрепятстване на разследването. А теб, ако те видя, ще повдигна обвинения толкова бързо, че няма и да се усетиш. Ще направя всичко възможно да ти отнемат полицейската пенсия. Разбра ли ме?

Козловски продължаваше да стиска зъби.

— Ще ти се обадим веднага щом се върне Фин — отговори.

— За ваше добро е да го направите — каза Лонг. Устата му беше пресъхнала. — Ако нямам обаждане от вас, ще ви погна. — Той се обърна и излетя от сградата, преди бившият му колега да е понечил да каже нещо.

* * *

Шосе №2 минаваше покрай гимназия „Брайтън“, оттам на север, през Кеймбридж и покрай Ейлуайф, а оттам продължаваше към Лексингтън и Конкорд. Малко след затвора в Конкорд шосето преминаваше в магистрала, която се спускаше на север от Уорчестър, през Леоминстър и подминаваше дузина малки градчета, чиито имена можеха да произнесат правилно само жителите на Ню Инглънд. През зимата трафикът беше натоварен, тъй като заможните обитатели на градските покрайнини отиваха на ски в планините на Върмонт и Ню Хемпшир. През октомври обаче ски сезонът не беше открит и шосето беше празно, което правеше карането по него по-приятно.

— Колко още има? — попита Сали.

— Не е далеч — отвърна Фин. — Още около час и половина.

— Кога за последно си ходил там?

— Преди четирийсет и четири години.

— И след като си се родил, никога не си се връщал? — изненада се тя.

— Не. Защо да ходя?

Момичето сви рамене.

— Не знам. Може би щеше да си разбрал нещо досега. Доста дълъг период на изчакване, преди да се върнеш на местопрестъплението.

— Благодаря за оценката.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам. Сигурна ли си, че ще имаш време да си напишеш домашното?

— Утре е събота. Освен това аз съм напред с материала по всеки един предмет. Ако трябва, ще го пиша, като се върнем.

— Може да стане късно.

— Колко късно?

— Не знам.

Тя хвърли поглед към него, преди да зададе следващия си въпрос:

— Това, което правим, опасно ли е?

Въпросът го свари неподготвен.

— Не, не — отговори категорично.

— Незаконно ли е?

— Разбира се, че не! Мислиш ли, че щях да те взема, ако беше опасно или незаконно?

Тя сви рамене.

— Какво, ако ме беше взел? Не че не съм вършила опасни неща и преди. А и родителите ми ме учиха как да престъпвам закона и да се измъквам безнаказано още докато бях малко дете. Не е голяма работа. Освен това ти казах, че искам да ти помогна.

— Напротив, голяма работа е. Не искам да вършиш нищо опасно или незаконно, разбираш ли ме? Нито за да ми помагаш, нито заради самата теб. — Той я погледна за миг; тя изглеждаше изненадана. — Това вече не е твоят начин на живот.

Отново насочи вниманието си към пътя, но усещаше погледа й.

— А какъв е сега животът ми? — попита момичето.

Фин сбърчи чело.

— Не знам точно.

— Обади ми се, като го измислиш. Става ли?

— Нямаш проблем.

Няколко километра пътуваха в абсолютно мълчание. Той нямаше нищо против. Беше красив есенен ден, разгарът на сезона в Ню Инглънд, и листата бяха започнали да придобиват ярки краски. Пейзажът, изпълнен с червени, жълти и оранжеви багри, осеян тук-там с вечнозелени растения, допринасяше за спокойното каране. Пътят беше пуст и единствената кола, която Фин беше видял за последните десетина минути, беше голяма черна точка на няколко километра зад тях, и то успяваше да я зърне само на правите участъци. Иначе бяха сами върху лентата от гладък асфалт, която прорязваше девствената природа. Какво повече би могъл да иска от живота?

— Можеш да ми помогнеш — наруши накрая мълчанието Фин.

— Как?

— Като стигнем, слушай внимателно какво говорят хората. Също така как го казват. Ти добре преценяваш характерите, ще ми е интересно да чуя мнението ти.

— Сериозно ли говориш? И това е всичко? Никакво крадене на папки или проникване с взлом в офиси и кабинети?

— Това е всичко. Но е много важно.

Тя сви рамене.

— Добре, щом е само това.

— Само това.

Почти бяха стигнали, оставаха им още двайсет минути. Той се взираше в знаците по магистралата, търсеше изход. В огледалото за обратно виждане тъмното петно се появи отново, после изчезна, после пак се появи. „Вероятно е някой борсов спекулант, тръгнал да огледа хижата си преди началото на сезона“ — каза си Фин.

* * *

Големият черен мерцедес се движеше по магистралата, следвайки кабриолета Ем Джи. Двигателят ръмжеше сърдито заради ниската скорост. Беше свикнал да поддържа много по-високи обороти. Обаче не искаше да настига адвоката. Достатъчно беше да го държи под око. Дори и ако мерцедесът изостанеше за малко, и той временно изгубеше кабриолета от поглед. Важно беше да се разбере накъде се е запътил Скот Фин.

Тъмното матирано стъкло на мерцедеса отразяваше лъчите на слънцето, което беше застанало над върха на планините на запад. Машината продължи да се движи плавно по шосе №2, после зави на север по междущатска магистрала №91. Очите на Коул бяха почти толкова непроницаеми, колкото матираното стъкло на автомобила, скривайки успешно неговата решителност и твърдост.

Оставаха толкова много въпроси, а отговорите им бяха скрити в миналото. И въпреки това сега опасността беше по-голяма откогато и да било. Както и залогът. Изправен пред тази опасност, Коул нямаше и капка колебание. В края на краищата, предвид наближаващата голяма несигурност беше ясно само едно: вече нямаше връщане назад.