Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next of Kin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Зодия убиец

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-315-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9660

История

  1. — Добавяне

Дванайсета глава

Фин и Козловски седяха в „Хайлайф“ — малък бар зад ъгъла на улицата, където се намираше офисът на „Рескю Файнанс“. Неравните табуретки се поклащаха нестабилно. Беше обедно време и заведението беше пълно. Менюто беше просто и евтино: два вида сандвичи — шунка с кашкавал и печено говеждо — никой от тях не можа да впечатли Фин и Козловски. Само по вида на посетителите на бара можеше да се прецени, че повече ги интересуваше пиенето, а не храната.

Четири телевизора, закачени над бара, предаваха за клиентите. Три от телевизорите показваха резултатите от бинго и мнозина от клиентите около бара играеха. По четвъртия показваха местни новини, звукът беше намален.

— Как да му повярваш на този? — каза мъжът, седнал до Фин. Беше на около четирийсет, добре сложен и охранен. На бара до чашата с бира лежеше жълта строителна каска. Фин погледна към телевизора. Даваха интервю с Джеймс Бюканън, един от сенаторите от Масачузетс. — Говори ми за борба с тероризма. Да не мислиш, че е бил войник? — Адвокатът не знаеше към кого е адресиран въпросът, но след миг мъжът се обърна към него: — Аз бях войник. Първата война в Залива. Две командировки в Ирак през втората война, мобилизиран от запаса. — Мъжът кимна към телевизора. — А този тук? Бас ловя, че никога не е участвал във военни действия. Да не би някой да е насочвал оръжие срещу него, докато е бил в Харвард? Не мисля. Не и като знам колко е богато семейството му.

— Вероятно сте прав — съгласи се Фин и хвърли поглед към Козловски, който с досада поклати глава.

— Харесваш ли го? — попита строителят и изгледа Фин, явно му направи впечатление костюмът. — Харесваш ли го?

— Не се интересувам много от политика. — Фин страшно много искаше да се отърве от този разговор. Единственият, с когото имаше желание да говори в момента, беше барманът. Ако някой тук знаеше нещо за Елизабет Конър, то със сигурност това беше човекът, който наливаше чашите на клиентите.

Строителят изсумтя. Грабна бирата си и изпи останалата половина на една глътка.

— Точно хора като теб ме карат да се питам за какво, по дяволите, се бих — каза, хвърли няколко банкноти на бара, стана и си тръгна.

Фин погледна към Козловски.

— Виждам, че бързо печелиш приятели — пошегува се приятелят му.

— Аз обичам цялото човечество — отвърна Фин.

— Но човечеството не те обича.

Барманът се приближи към тях и тревожно ги изгледа.

— Искате ли нещо за пиене? — попита.

Те си поръчаха бира. Когато барманът им донесе чашите, Фин добави:

— Също така търся информация за една жена. Елизабет Конър. Знаете ли коя е?

Барманът прибра мръсните чаши пред празните табуретки до Фин и Козловски. Беше слаб и жилест, с изпъкнали вени на китките. Дългата му кестенява коса беше завързана на опашка, а по-голямата част от лицето му беше покрита с гъста брада. Носеше тениска, която определено не беше прана скоро. Приличаше на рокер от седемдесетте години. Крадешком хвърли поглед към Козловски.

— Пиеш по време на работа?

Той поклати глава.

— Ние не сме ченгета.

— Виждал съм те тук и преди. Преди много време — каза барманът. — Ти си от участъка зад ъгъла.

— Да, работех като полицай — призна Козловски. — Но от няколко години не съм на служба.

Барманът кимна.

— Добре, щом казваш. А този кой е?

— Аз съм синът на Елизабет Конър — отвърна Фин.

Барманът отново го изгледа и заяви:

— Името не ми говори нищо.

Адвокатът извади от джоба на сакото си фотографията, която беше взел от Лонг. Сложи я на бара и се загледа в бармана, който само бегло я погледна — твърде бегло, за да е непозната за него жената на снимката.

— Тя ми беше майка — повтори Фин.

— Виждал съм я — каза барманът. — Имаше по-приличен вид. Не я познавах по име.

— Сега вече знаеш. — Той погледна сурово бармана.

— Да, сега знам.

— Какво още знаеш за нея?

Барманът се поколеба.

— Не много. — Той сви рамене. — Идваше тук, не помня точно, два или три пъти в седмицата. Понякога за обяд. Но по-често за поркане. Понякога след работа.

— Друго?

— Обичаше шотландско уиски. От евтиното, когато го пиеше сама, и малцово, когато друг я черпеше.

— Кой я черпеше?

Мъжът арогантно се изсмя.

— Не много хора. — Видя, че нито Фин, нито Козловски оцениха хумора му. — Хайде, стига де. Тази роза беше прецъфтяла още преди много години. — Той с виновно изражение погледна към Фин. — Макар че и на младини едва ли е била красива. Не годините бяха важни при нея, а литражът. Казват, че тя е натрупала доста голям литраж.

— Кой казва? — попита Фин.

— Те — отвърна барманът. — Хората. Виж, разбирам, че ти е била майка, но тя беше лош човек. Не искам да те обиждам, но това беше самата истина.

Фин помисли за секунда върху думите.

— Когато за последно тя пи малцово уиски?

Барманът въздъхна, докато се опитваше да си спомни:

— Преди няколко седмици. Беше седнала тук и някакъв тип дойде при нея. По-възрастен от нея, облечен в скъп костюм. Като че имаха връзка. Разговорът не беше от приятните обаче. — Той посочи към една маса в ъгъла. — Седяха ето там, говориха известно време, после той поръча питие, малцово уиски. Плати и си тръгна.

— Виждал ли си го преди?

Мъжът кимна и се огледа да не би някой да ги подслушва:

— Веднъж или два пъти. Не знам името му.

— Как изглеждаше?

— Като човек, който би отрязал топките ми и би ги натикал в гърлото ми, ако разбере, че съм се разприказвал за него и за работата му.

— Някой друг да я е черпил с пиене?

Барманът хвърли бърз поглед, така че Фин да го види, към един мъж в края на бара. Фин проследи погледа му и се намръщи. Човекът изглеждаше над осемдесетгодишен. Имаше разрошена бяла коса и се беше прегърбил над своя сандвич с шунка и кашкавал. До картонената чиния имаше две празни малки чаши за алкохол, а кокалестата му ръка държеше голяма халба бира. Когато адвокатът го погледна, старецът шумно изсумтя, покашля се и преглътна тежко.

— Той ли? — попита Фин.

— Не си чувал от мен — отвърна барманът. — Преди години, доколкото знам.

— Сериозно ли? Той?

— Пет и деветдесет за бирите, моля.

Козловски извади двайсетачка и я хвърли на бара.

— Благодаря — каза барманът, без да даде ресто.

Фин погледна първо към приятеля си, после пак към стареца в края на бара.

Козловски сви рамене.

— Различни хора, различни вкусове — философски отбеляза той.

* * *

Офисите на „355 Уотър Стрийт Корпорейшън“ се намираха логично на Уотър Стрийт №355 в Челси. Лонг пресече моста откъм центъра на града в синия си седан без полицейски отличителни знаци, мина под магистралата и се впусна в криволичещия лабиринт от улици, които водеха до морския бряг.

Беше странно място за седалище на фирма. Сградата представляваше едноетажна постройка от бетонни блокове, разположена близо до залива. Нямаше нито прозорци, а само обикновена врата отпред, към която Лонг се приближи предпазливо. Част от стените на сградата бяха подсилени с прътове от арматурна стомана, ръждясали с годините. На външната врата имаше голяма брава и алармена система, но нито една не работеше. Наоколо нямаше почти никого, с изключение на трима мъже в комбинезони, които работеха от другата страна на улицата. Чупеха дървени палети и хвърляха парчетата в един голям варел, в който беше запален огън. Когато детективът се приближи, те погледнаха към него.

Лонг бръкна под сакото си и откопча раменния кобур. Отвори вратата и пристъпи вътре.

Приемната го изненада. В интерес на истината тя дори наподобяваше офис. Не беше луксозно обзаведен, но можеше да мине за такъв. Подът беше покрит със сив мокет и петната по него не бяха много. В центъра беше поставена малка масичка със стари списания, заобиколена от метални столове. Млада жена седеше на едно бюро в другия край на приемната, пред врата, която водеше към нечий кабинет. Тя вдигна поглед към Лонг, направи балон с дъвката, която дъвчеше, и го пукна.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита секретарката.

— Надявам се — отвърна той. — Търся информация за една жена.

Момичето зад бюрото огледа изпитателно и продължително детектива, след което прелъстително се наведе напред и се усмихна.

— Някоя определена жена ли? — Тя имаше руса коса и тъмни очи. Горните три копчета на блузата й бяха разкопчани и разкриваха част от сутиена й, който едва задържаше пищните й гърди.

Лонг също се усмихна и рече:

— Да, Елизабет Конър.

Усмивката на секретарката угасна.

— Жалко, нали? — каза тя, облегна се назад и скръсти ръце, с което донякъде прикри бюста си.

— Познавахте ли я? — попита Лонг.

— Не, изобщо не съм я виждала. Нито съм говорила с нея. Въпреки това случилото се е ужасна трагедия.

— Щом не я познавахте, откъде знаете какво се случи с нея?

Момичето изглеждаше объркано.

— Аз се занимавам със счетоводството и заплатите. Няма как да не знам коя е.

— Тук ли работеше?

— Ами, не точно тук. Работеше на Роксбъри, в „Рескю Файнанс“, която фирма обаче е свързана с нас и ние ги обслужваме административно. — Момичето се намръщи, сякаш се усети, че се е разприказвало прекалено много. — Каква точно информация търсите?

Лонг показа полицейската си значка.

— Всякаква. Детектив съм от полицията на Бостън и разследвам убийство.

— Мамка му. Трябва да говорите с шефа ми.

— Предпочитам да продължа разговора си с вас.

Тя поклати глава.

— Не искам да си навличам неприятности. А и не знам нищо. Трябва да говорите с шефа ми.

— Кой ви е шеф? Джоуи Слейд?

— Кой?

— Джоуи Слейд. Той е собственик на компанията, нали?

— Не знам, никога не съм го чувала. Ще извикам шефа. Почакайте тук. — Тя стана и тръгна към вратата зад нея. На Лонг му направи впечатление, че панталонът й е доста тесен.

След като момичето се скри зад вратата, той се разходи из приемната. Нямаше кой знае какво да гледа. Стените бяха боядисани в сиво, два нюанса по-светли от мокета, а на тях бяха окачени две евтини репродукции в рамки. Стандартните офисни атрибути: на едната морска сцена с лодки, а на другата селски пейзаж с ферма. Никоя от тях по никакъв начин не подсказваше в какво точно се състои бизнесът на компанията.

Лонг разглеждаше картината с лодките, когато чу зад него да се отваря вратата.

— Мога ли да съм полезен с нещо, господин полицай? — попита мъжки глас.

— Детектив — поправи го Лонг и се обърна. — Мъжът, застанал срещу него, носеше ушит по поръчка английски костюм, излъскани обувки и скъпа копринена вратовръзка. Но и всичките дрехи на света не можеха да прикрият грубата физика и маниери на мъжа, а и физиономията му беше позната на всеки бостънски полицай — Иймън Макдугъл. — Позна го и Лонг.

Мъжът се усмихна хладно.

— Виждаш ли, Джанис — рече той на момичето зад него, което почти изцяло беше скрито зад масивното му тяло. — Казах ти, че ченгетата ме познават. — После се обърна отново към Лонг: — С какво мога да съм полезен, детектив?

Нещо в поведението на мъжа предизвика гнева на Лонг. Стоеше срещу него в костюма си за четири хиляди долара, с пригладена назад коса, усмихнат и самоуверен, сякаш беше недосегаем за целия свят. Прииска му се да го фрасне и да го свали на земята.

— Дошъл съм във връзка с убийството на Елизабет Конър — отвърна Лонг.

Мазната усмивка не слизаше от лицето на Макдугъл.

— Звучи ми като доста сериозна причина — рече той. — Може би е добре да дойдете в кабинета ми и да поговорим.