Дейвид Хосп
Зодия убиец (21)

Двайсета глава

Лонг бързо откри каква е връзката между Елизабет Конър, Иймън Макдугъл и сенатор Джеймс Бюканън. Трябваше му само да вкара имената им в Гугъл и най-горният линк го отведе към уебсайт със списък на лицата, направили дарения за предизборните кампании на политиците. Конър и Макдугъл бяха направили дарения за кампанията на сенатора. Сам по себе този факт не значеше нищо. Но Лонг продължи да се рови и научи, че двамата са не просто дарители, а дарители на значими суми. В действителност всеки от двамата беше дал максималната допустима от закона сума и за двете предизборни кампании на Бюканън — две хиляди и четиристотин долара.

За Макдугъл това бяха джобни пари. Никой не знаеше колко точно е спечелил Макдугъл — голяма част от приходите му бяха незаконни, — но се измерваше в милиони. Лонг беше видял обаче апартамента на Елизабет Конър. За обитателите на този квартал не беше привично да даряват хиляди долари на политици. Нямаше логика, но намирисваше на мотив за извършване на убийство.

Той продължи да рови.

Половин час по-късно установи още нещо. Като че всички служители на „легалните“ фирми, контролирани от Макдугъл, бяха дарили максимална сума за кампаниите на сенатор Бюканън. От мениджърите до чистачите, всеки от тях беше дарил една и съща сума.

Лонг отново се върна в Гугъл и потърси адреса на федералната избирателна комисия. Когато влезе в страницата на комисията, набра телефонния номер на местното им поделение.

Телефонът иззвъня десетина пъти, преди да му отговорят.

— ФИК — чу се уморен бюрократичен глас.

— Здравейте, на телефона е детектив Лонг от бостънската полиция, отдел „Убийства“. Искам да говоря с човека, който се занимава с разследвания на финансови злоупотреби по време на избирателните кампании.

* * *

Коул беше паркирал на улицата и наблюдаваше двамата мъже в малкия кабриолет. От инженерна гледна точка това беше ужасна кола. Държеше се добре на пътя, но двигателят нямаше достатъчно мощност, за да даде на машината ускорението, характерно за този род спортни кабриолети. Когато шофьорът натиснеше педала на газта, малкият четирицилиндров двигател трябваше да полага такива неимоверни усилия, че в едно автомобилно списание журналист беше оприличал шофирането на управление на стар аероплан, но без крила.

И все пак като човек, който разбираше ролята на емоцията и страстта по автомобилите, Коул се възхищаваше на верността на адвоката. Не всеки можеше да остане предан на нещо, което беше в разрез с рационалното, като този четирийсетгодишен двуместен кабриолет.

Той сложи блутут-а на ухото си и набра номера. Макдугъл вдигна още преди Коул да е чул позвъняването.

— Те са тук — каза Коул.

— Те?

— Той е с бившето ченге.

— Отвън?

— Да, и влизат.

— По пътя насам отбиха ли се някъде?

— Адвокатът взе ексченгето. Това е.

— Ти отвън ли ще останеш?

— Не. Ще ги проследя отново, когато свършиш с тях. Но първо ще отида до кантората на адвоката. Задръж ги за петнайсет минути, докато поставя „очи“ на компютъра му и „уши“ на телефона му.

— Гледай да не ги изпуснеш, когато тръгнат оттук.

— Да не би да ми казваш как да си върша работата? — Не му пукаше колко му плаща Макдугъл, на неговата възраст търпението му не беше безгранично.

— Не. Наех те, защото си разбираш от работата. И очаквам от теб да си я свършиш.

— Слизат от колата — каза Коул и прекъсна разговора.

* * *

Фин и Козловски седяха в колата на паркинга пред сградата от гофрирана ламарина в Челси, в която се намираше офисът на Иймън Макдугъл.

— Измисли ли какво ще му кажеш? — попита бившето ченге.

— Не.

— По-добре го измисли сега, защото иначе той ще те разкъса на парчета.

Слязоха от кабриолета и тръгнаха към входа на сградата. Стоманената врата беше отворена и те влязоха, Фин се изненада, когато видя секретарката на Макдугъл седнала на бюрото си. Беше облечена по-семпло от обикновено, което означаваше, че сенките на очите й бяха с два нюанса по-светли, а токчетата на обувките й бяха едва пет сантиметра. Тя вдигна очи към двамата, усмихна се, извади дъвката от устата си и я хвърли в кошчето за боклук под бюрото.

— Здравей, Фин — ентусиазирано го посрещна.

— Здравей, Джанис — отвърна той. — И в събота ли работиш?

Тя сви рамене.

— Когато той е тук и аз съм тук. Такова е правилото. Освен това — тя съблазнително се наведе напред, — когато чух, че ще се среща с теб, изобщо не се възпротивих. Как ти вървят нещата?

— Били са и по-добре. — Фин често обичаше да се позабавлява и да отговори на нейните флиртове. Днес обаче нямаше настроение за подобно нещо. — Той в кабинета си ли е?

— Ъхъ. Проблеми с жена ли?

— Може ли да влезем?

Тя като че се обиди. Погледна към Козловски и каза:

— Мисля, че очаква само теб, Фин. Не съм сигурна дори дали знае, че си водиш компания.

— Ние работим заедно. — Адвокатът заобиколи бюрото и се насочи към вратата, водеща към кабинета на Макдугъл.

— Чакай! — спря го тя. — Нека първо да му кажа, че сте дошли! — Но вече беше твърде късно. Фин влезе в кабинета, следван от Козловски. Когато Джанис стана, за да им препречи пътя, Козловски леко я бутна и тя пак седна на стола. — Не можете така да влизате!

Макдугъл стоеше до един шкаф и слагаше някакви папки вътре. Чу Фин да влиза, затвори шкафа и го заключи, след което се обърна към гостите.

— Трябва да е наистина много важно — каза с присвити очи.

— Какво? — попита адвокатът.

— Това, за което искаш да говориш с мен. — Макдугъл отиде до бюрото си и седна. — Трябва да е много важна тая шибана работа, заради която нахлуваш в кабинета ми така. При други обстоятелства подобно нахлуване щеше да е опасно за теб. Запомни това, Фин. Запомни го много добре. — Той кимна към Козловски, който стоеше зад Фин. — И си довел охрана. Трябва да е наистина много важно.

Двамата мъже влязоха в кабинета. Фин седна на стола срещу бюрото, Козловски остана прав.

— Козловски — обърна се към него Макдугъл. — Изчакай отвън, докато с Фин проведем разговора.

Адвокатът отговори вместо партньора си:

— Ние работим заедно.

Макдугъл го изгледа.

— Внимавай с тона, момче. Караш ме да си мисля, че ми нямаш доверие. Връзките се основават на доверие. Ако го изгубим… — Сви рамене. — Кой знае докъде можем да стигнем.

Фин се наведе към него.

— Искаш да говорим за доверие ли? Защо не ми каза за Елизабет Конър?

Макдугъл театрално сбърчи чело.

— Елизабет Конър? Защо ли това име ми е толкова познато? — Затвори очи, сякаш се мъчеше да си спомни. После рязко ги отвори и челото му се проясни. — Ах, да. Разбира се. Сега се сещам. Тя работеше при мен. Всъщност досието й е при мен. — Придърпа към себе си една папка и я отвори. — Знаеш как е, много от работодателите държат досиета с основна информация за подчинените си. Не и при мен обаче. Аз искам да знам всичко за хората, които работят за мен. Ще се изненадаш, като разбереш колко и каква информация можеш да събереш за хората, ако поискаш.

— Ти ли я уби?

Ирландецът не трепна. Изобщо не помръдна. Остана си на стола невъзмутим, вперил поглед във Фин. Накрая го попита:

— Питаш ме като мой адвокат ли? Или в качеството си на някакъв орган на реда и закона? — След това кимна към гърдите на адвоката.

Той повдигна ризата си и оголи гърдите си, за да види събеседникът му, че няма залепен микрофон.

— Не работя за ченгетата и не нося подслушвателно устройство.

Макдугъл кимна към Козловски.

— Ами той? Не иска да ми покаже какво има под ризата.

— Ти да не си решил да ме сваляш? — обади се Козловски.

— Тук сме по собствена инициатива — каза Фин. — Чух, че ти е дължала доста пари. Искам само да знам ти ли я уби.

— Какво те интересува? Какво значение има за теб?

Фин забеляза как устните на Макдугъл леко се повдигнаха в усмивка. В този момент му се прииска да скочи и да го сграбчи за врата. Дори се запита какво ли е да удушиш човек като Макдугъл, да го стискаш, докато издъхне, да чуеш последното му дихание.

— Знаеш за какво — беше отговорът му.

Очите на Макдугъл приличаха на черни въглени. Той си припомни големите бели акули, които беше виждал по снимките.

— Искам да го чуя от теб.

— Тя ми беше майка.

Усмивката на Макдугъл стана по-широка.

— И това го има в досието. Дявол да го вземе, колко е малък светът, а, Фини, момчето ми?

— Ти ли я уби? — Фин кипеше от гняв и не знаеше какво би сторил, ако Макдугъл му отговори утвърдително.

Старият мафиот обаче поклати глава:

— Не, не съм. За мен тя беше доста важна, за да я убия. Но имам представа кой го е направил.

— Кажи ми.

— Тук, в досието е.

— Тогава ми покажи досието.

— Ако животът наистина беше толкова прост. Но не е. Животът никога не е прост.

— Защо не?

Макдугъл сви рамене.

— Трябва да се отчетат и други обстоятелства. Имам си принципи, не съм доносник и продажник.

— Глупости, ти би продал и майка си, ако имаш интерес.

— Внимавай, като намесваш майка ми. Знам, че не ти е привично, но един мъж може много да се засегне.

— Затова постоянно се уча.

— Предполагам. Искаш да знаеш кой е убил майка ти? Добре, но първо ще трябва да направиш нещо за мен.

— Какво искаш?

— Много добре знаеш. Искам да отървеш сина ми от решетките.

— Нали вече го представлявам пред съда. Какво друго искаш от мен?

— Искам да направиш необходимото! — изкрещя Макдугъл.

— Като например?

— Ето това е въпросът, нали? Ти си в играта от колко време? Петнайсет години? Със сигурност имаш връзки и хора, на които да се обадиш, на които да можеш да разчиташ. В момента ти не правиш необходимото и двамата с теб знаем, че е така. В момента ти играеш по правилата. Познавам те, Фин. Когато искаш наистина да свършиш нещо, ти го правиш, намираш начин. Но сега ти нямаш достатъчно силен стимул, за да ми помогнеш. Е, може би ще мога да ти дам такъв стимул.

Фин поклати глава.

— Грешиш. Не мога да направя нищо, което противоречи на закона. Дори и да исках, нямам какво да ти предложа в замяна, нямам връзки, на които да разчитам и които да използвам.

— Не ти вярвам.

Адвокатът се изправи и се надвеси над бюрото.

— Пет пари не давам дали вярваш или не. Искам да знам кой уби майка ми! — извика той.

Макдугъл се оттласна със стола от бюрото, за да увеличи разстоянието между себе си и Фин. До този момент дясната му длан беше скрита отдолу, но сега Фин видя, че държи голям лъскав полуавтоматичен пистолет.

Мафиотът извади ръката си и заедно с пистолета я постави на бюрото.

— Назад, момче, на секундата. — Той погледна към Козловски. — Ако не ти видя ръцете веднага, приятелят ти е мъртъв, разбра ли?

Бившето ченге извади ръката си от джоба на палтото.

— Извадиш ли оръжие, бъди сигурен, че рано или късно ще гръмне — каза тихо.

— Нямаш проблем, господин Козловски. Ако искаш, можеш да ме изпробваш. — Макдугъл стана, отключи шкафа и пъхна папката вътре. — Ще ви улесня. Отхвърлят обвинението срещу сина ми след две седмици и аз ви давам досието. Дори ще отговоря на всичките ви въпроси — макар да се съмнявам, че след като видите досието, ще имате много въпроси. А като бонус няма да ви убия.

— Какъв късметлия съм бил.

— Ако делото на сина ми не е прекратено след две седмици, ще имаш възможност да питаш майка си на оня свят кой я е убил. Разбра ли ме?

— Още не сме свършили — каза Фин.

— И аз така мисля — отвърна Макдугъл.