Дейвид Хосп
Зодия убиец (19)

Осемнайсета глава

— Съжалявам, с нищо не мога да ви бъда полезна. Трябваше първо да се обадите по телефона и да проверите. — На металната табела на вратата й пишеше, че се казва Шели Теско и в момента тя седеше зад бюрото си в малкия кабинет в Нюхемпширския център за здравно обслужване. Завеждащата отдела за осиновяване към Центъра беше на шейсетина години, стоманеносивата й коса беше прибрана на опашка. Тя беше слаба, с жилести ръце.

Доколкото Фин можеше да прецени, отделът за осиновяване се състоеше от три помещения: кабинетът на госпожа Теско, приемната с бюро за секретарката й и стаята с архивите.

— Искам да погледна досието си — каза Фин.

— Разбирам, господин Фин, но — както вече ви обясних по телефона — първо досието ви трябва да се открие. Сигурна съм, че разбирате. Предвид факта, че досието ви за осиновяване е отпреди повече от четирийсет години, никак не е лесно да бъде открито. — Тя посочи към стаята зад нея, пълна с шкафове с папки. — Виждате ли ги? Те са само част от архива. Всичко от последните пет години е качено на компютри. Останалото навярно е забутано в тази стая или е отишло в щатския архив.

— Ами тогава го изровете — отвърна Фин.

Тя се намръщи.

— Непременно ще го сторим, но ще отнеме известно време. Обикновено се стараем да удовлетворяваме заявките в рамките на две седмици.

— Две седмици? Защо толкова дълго?

— Ами, както казах, намирането на досието е само първата работа. Щом го открием, трябва да извадим информацията, за да ви я предоставим.

— Как така „да извадите“? Искам цялото досие.

Госпожа Теско се облегна назад в стола си.

— Разбирам ви, но не мога да ви предоставя цялата информация, която се съдържа в досието. — По погледа й Фин разбра, че за нея той е само поредният досадник и натрапник. — Казахте, че сте адвокат, господин Фин, нали така?

— Да.

— Тогава не може да не знаете, че съм длъжна да спазвам закона по отношение на информацията, която ви предоставям. А съгласно законите на щата Ню Хемпшир единствената информация за родителите ви, която мога да ви дам, е така наречената „неидентифицираща“ информация. Тя включва история на заболяванията, алергии, общи обяснения — всичко, което не разкрива кои са родителите ви. Роден сте през шейсетте години, а в онези дни се практикуваха закрити осиновявания, при които хората имаха право да запазят самоличността си в тайна. Чак наскоро тенденцията се обърна към откритите осиновявания.

— Но аз вече знам коя е била майка ми, както и че е мъртва. Търся каквато и да било допълнителна информация за нея.

— Разбирам ви, но не мога да ви предоставя нищо, което да е различно от общата информация.

— За Бога, тя е мъртва! Кой ще се оплаче?

Госпожа Теско кимна.

— Разбирам емоциите ви, но тази система не е създадена да функционира по този начин. За добро или лошо системата е създадена да защити личния живот на хората, да гарантира анонимността им. По онова време е било напълно резонно.

— Защо?

— Защото тогава осиновяванията са били важни за страната. Особено през петдесетте и шейсетте години на миналия век осиновяването е било много разпространено. Броят на осиновяванията се е движел между десет хиляди деца годишно преди Втората световна война до над сто и петдесет хиляди годишно след войната. Имало е буквално експлозия на раждания на бебета от неомъжени майки. Грижите за тези бебета са били приоритет на обществото.

— Защо е имало толкова много неомъжени майки? — попита Фин.

— Времената са се променили — отвърна тя със свиване на рамене. — Било е неизбежно, предполагам. Хората говорят за сексуалната революция през седемдесетте, но истинската сексуална революция е станала в периода между четирийсетте и петдесетте години. Просто никой не си е направил труда да го забележи. Жените са вкусили от свободата, когато мъжете са отишли на война, и те е трябвало да работят. Икономическата свобода води до всички останали форми на свобода, включително и до сексуалната.

— Какво общо има това с желанието ми да се сдобия с информация за майка си?

— Защото системата е била създадена така, че да не ви позволи достъп до никаква информация — отвърна госпожа Теско с въздишка. — След като все повече бебета са се раждали от самотни майки — млади майки — законите за осиновяване са били променени в насока да отговорят на проблема. Обществото не е било готово да приеме спокойно такъв голям брой самотни майки. Затова системата е създала условия за тези млади майки да се съгласят да оставят децата си за осиновяване. Тази система също така е трябвало да насърчи останалите хора да осиновяват тези деца. Един от начините да се постигнат едновременно и двете цели е при осиновяване да се прекъснат всички връзки между рождената майка и детето. По този начин новите родители са били освободени от притеснението, че рождената майка ще дойде някой ден и ще претендира за правата върху детето. А рождената майка е била спокойна, че детето й няма да я открие след време. Можела е да продължи с живота си, все едно че не е имало грешката, довела до бременността й. Затова законите за осиновяването са били създадени така, че максимално да затруднят достъпа до информация.

— Страхотно. Всеки е получил, каквото е искал. С изключение на самите деца.

— С изключение и на майките, до голяма степен — добави тихо госпожа Теско.

— Не разбирам. Нали казахте, че майките е трябвало да се отърват от грешките си. Точно това са искали.

Тя поклати глава.

— В повечето случаи се оказва, че не е вярно. Момичетата — и трябва да се има предвид, че тук говорим предимно за момичета — обикновено не са били информирани, че могат да запазят децата. Това е било изключено като вариант. Казвали са им, че единственият начин да имат що-годе нормален живот, е да дадат децата за осиновяване. Понякога са им казвали, че стореното от тях е изключително неморално и им се е втълпявало, че не са достойни и не са способни да се грижат за децата си.

— Само някакви си квалификации не биха спрели една майка да задържи бебето, ако наистина силно го иска.

Госпожа Теско отново го изгледа укорително.

— Разбирам гнева ви, господин Фин. Сигурна съм, че хората непрекъснато са ви повтаряли, че майка ви не ви е искала, че се е отказала от вас, защото е мислела, че животът й ще се нареди по-добре без вас. Тази история винаги присъства, от десетилетия я пробутват на осиновяваните и на осиновяващите ги семейства, както и на обществото като цяло. Няма проблем, защото родните майки така или иначе не си искат децата.

— През последния ден понаучих това-онова за майка ми. Изглежда, в моя случай е било истина.

— Може би. Съгласна съм, че в някои случаи е вярно. Но не в повечето от случаите. Повярвайте ми.

Сали, която до този момент мълча и наблюдава госпожа Теско, се намеси, както винаги ефектно:

— Вие сте дали детето си за осиновяване. — Думите излязоха от устата й ясно и точно, с равен тон, без никаква емоция. По същия начин би могла да коментира дрехите, с които беше облечена жената.

Госпожа Теско остана изненадана. Тя се обърна към Сали, сякаш чак сега забеляза присъствието й в стаята.

— Не — тихо отвърна възрастната жена.

— Затова сега работите тук, нали? — попита Сали.

Госпожа Теско отново погледна към Фин.

— Само се опитвам да ви обясня какъв е законът. Това няма нищо общо с… — Тя си пое дълбоко дъх. — Мога да ви дам само толкова информация, дори и цялата информация да се намираше тук, което не е така.

Фин погледна първо Сали, после жената.

— Тя позна, нали? Вие сте дали детето си за осиновяване.

— Има ли значение?

— Може да има, може и да няма. Но искам да знам.

Жената отвърна поглед и стисна юмруци. Накрая кимна.

— Да, вярно е. Дадох за осиновяване дъщеричката си, когато бях млада. — Госпожа Теско стисна устни, затвори папката пред себе си и добави: — А сега ме извинете, имам работа. Ще заведа вашата заявка и ще гледам да се свържа с вас до две седмици.

— Страхотно, няма що. — Фин ядосано се плесна по бедрата. — Значи системата е създадена, за да не позволява на осиновените да открият истинските си родители и за да е сигурно, че тази система работи, за пазачи назначават хора като вас, заинтересовани да опазят тайната си. Чудно, просто няма накъде повече.

— Аз нямам тайни, господин Фин — ядосано отговори тя. — И бих дала всичко на света, всичко, за да открия дъщеря си. Да говоря с нея, пък било то и само веднъж. Бих дала всичко, за да знам дали расте щастливо, дали съм постъпила правилно. Нямате и най-малка представа какво е да се откажеш от детето си. В някои отношения е по-лошо отколкото детето ти да умре. Поне когато умре, знаеш, че е напуснало този свят.

— С малката подробност, че решението да се откажете, е било ваше — отбеляза Фин.

— Не знаете за какво говорите. Изобщо не е било мое решение. Изгубих контрол върху целия си живот в момента, в който забременях. До голяма степен още не съм си върнала този контрол.

— Имали сте целия контрол и продължавате да го имате.

— Напротив. И не очаквам да ме разберете.

— Какво се случи? — попита Сали. — Защо смятате, че не бихме ви разбрали?

Госпожа Теско погледна към момичето.

— В онези години нямаше избор. Сега всичко е различно. Ако, не дай си боже, ти се случи, можеш сам да направиш избора.

— Кое е различното?

— Всичко. — Тя сърдито поклати глава. — Аз бях добро момиче, разбирате ли за какво говоря? Добро момиче от висшата класа. Бях пълна отличничка. Неща като това не се случват на момичета като мен. Случват се на другите момичета. На лошите момичета. Поне така ми говореха. — Тя наведе очи, но запази спокойния си тон. — Когато разбра, баща ми ме удари. Бедният ми баща, възможно най-добрият човек. Дори с пръст не ме беше докосвал. Най-порядъчният човек, когото познавах. И този човек ме удари. Толкова силно, че паднах на земята. Видях го, че не искаше, че навярно съжаляваше за стореното. Но той самият никога не го призна. Беше толкова ужасно. Младата ти неомъжена дъщеря да забременее? — Тя отново поклати глава. — Беше достатъчно да съсипе семейството. Видях го по лицето на баща ми. Видях страха, че ще изгубим всичко, което той с толкова усилия беше изградил. Беше вицепрезидент на една местна банка и за него подобно нещо можеше да унищожи кариерата му. Бяхме италианци по произход и той винаги имаше чувството, че всички се отнасят с недоверие към него. Сметна, че моята бременност ще потвърди предразсъдъците на хората.

— И какво направихте? — попита Сали.

Госпожа Теско се обърна към нея:

— Направих това, което ми се каза. Направих като стотиците хиляди други „добри момичета“ по онова време. Запазих случилото се в тайна и се затворих в себе си за месеци. Носех широки дрехи, за да скрия бременността. И когато и широките дрехи вече не бяха в състояние да попречат на хората да забележат, си тръгнах.

— Избягахте ли?

— Не. — Тя поклати глава. — Не избягах, тръгнах си. Всичко беше уредено. Така правеха момичета по онова време. Заминах далеч и отидох в място, където можех да родя, без никой да разбере. Просто си отидох. Така му казваха тогава.

— Къде отидохте? Тук?

— Не, за Бога. Семейството ми живееше само през два града. Някой можеше да ме види, да разбере. Отидох на едно място в Западен Масачузетс.

— За колко време? — Сали беше поразена от разказа и Фин го забеляза.

— За три месеца. — Три месеца бях сама, буквално като затворник. Семейството не ме остави да избирам. Баща ми заяви, че или ще правя, каквото ми каже, или ще ме изхвърли от къщата и ще ме лиши от наследство. Бях на шестнайсет години. Едва ли щях да оцелея.

— А майки ви какво каза?

— Почти нищо. — Жената се засмя горчиво. — Тя доста се моли. Такава беше реакцията й на повечето неща, с които й беше трудно да се справи. Молеше се и ми каза да послушам баща ми. Бяхме много традиционно и патриархално семейство.

— Сигурно ви е било много яд на майка ви — каза Сали.

Теско поклати глава.

— Тя си беше такава. Поне тя ме навести веднъж, докато бях в дома. Баща ми никога не дойде. Тя дойде и ми донесе Библията. Каза ми, че така сме щели да отбележим моето прераждане. Каза ми още, че когато „онова“ свърши — всички говореха за моята бременност, за раждането, за бебето, като за „онова“ — ще мога да започна живота си наново. — Тя затвори очи. — Още помня как седях и ми се искаше да се разкрещя. Искаше ми се да й кажа, че не желая да започвам всичко наново. Да я помоля да ме спаси, да ме прибере вкъщи. — Жената дишаше тежко. — Но не го направих. Защото „добрите“ момичета не правят така. Добрите момичета постъпваха така, както им наредяха.

— Значи дадохте бебето в дома — констатира Сали.

Тя кимна.

— Дадох малката си дъщеричка. Спомням си, че когато започнаха контракциите, бях толкова щастлива, защото накрая щеше да свърши. Не ми бяха казали нищо за раждането. Изобщо не ме бяха подготвили за това. Продължи четиринайсет часа и аз не спирах да крещя от болка. Питах ги защо. А те ми отговаряха, че това било за наказание. Казаха ми: „Така се получава, когато си лоша.“ И аз им повярвах.

По време на раждането се кълнях в Бог, че отсега нататък ще бъда добра. Обещавах, че ще правя каквото ми се каже, че ще се отрека от детето и ще се върна към живота си на добро момиче. И накрая всичко свърши и аз чух бебешки плач. Сърцето ми се сви, когато чух за първи път дъщеря ми да плаче. Единственото, което поисках, е да направя така, че на нея да й е добре. Те я сложиха на корема ми и тя спря да плаче. Просто ей така, спря да плаче и се вкопчи с малките си ръчички в мен. Погледнах към младата сестра, която беше с мен през цялото време — тя беше монахиня и беше толкова мила с мен, толкова добра. Беше по-голяма от мен само с пет-шест години. Аз й казах: „Тя ме позна.“ Разплакана изрекох: „Тя знае, че аз съм майка й.“

И тази сестра ми се усмихна и отвърна: „Да, знае. Тя винаги ще знае, че ти си майка й. Дори и да не си спомня, тя ще го знае.“ — Една сълза потече по бузата на Теско, но тя набързо я избърса с опакото на дланта. — Казах си: „Поне това е нещо.“ В онзи миг си помислих, че дори само това ми е достатъчно.

— Но не беше така? — попита Сали.

Жената поклати глава, стискайки нервно длани.

— Някои от другите момичета изобщо не виждаха бебетата си. Така ги учеха в дома — пълно изолиране от самото начало. Понякога не само ги учеха и окуражаваха, но ги караха насила. Казваха, че така било по-лесно. Не мисля, че постъпваха правилно. Прекарах три великолепни дни с дъщеря ми, казвах й колко много я обичам и че постъпвам правилно, че е за нейно добро. Всичко беше лъжа и аз го съзнавах, но въпреки това й го казвах. Защото бях добро момиче и така ме бяха инструктирали да й казвам.

След три дни дойдоха и ми я взеха. Дадоха ми да подпиша някакви документи, а аз се разкрещях и отказах да ги подпиша. Казах им, че искам да запазя бебето. Такъв скандал вдигнах, че трябваше да повикат санитарите. И тогава човекът, който ръководеше болницата, дойде да говори с мен. Беше много спокоен, имах чувството, че и преди е водил подобни разговори с други момичета. Обясни ми колко по-добре ще бъде за момичето да бъде осиновено. Нарече дъщеря ми „момичето“, защото ние нямахме право да даваме имена на децата си — това беше привилегия на осиновителите — но въпреки всичко аз дадох име на дъщеричката си. Кръстих я Кристин. Говорех й, повтарях й името й и й казах да ме запомни и да помни, че истинското й име е Кристин. Както и да е, той ми каза, че момичето ще е по-добре при истинско семейство. Каза, че се обадил на баща ми, който бил категоричен, че не мога да се върна с детето у дома. Също добави, че баща ми отказал да дойде да ме прибере. Аз отвърнах, че ми е все едно. Той кимна и ме попита как смятам да платя. „Да платя за какво?“ — попитах го аз и той ми отговори, че съм дължала заплащане за три месеца болничен престой и медицинско обслужване, които разноски обаче щели да бъдат покрити, ако дам детето и то бъде осиновено. Но ако откажа да го дам, тогава трябвало да платя. Сумата възлизаше на почти хиляда долара, но и милион да беше, за мен беше все същото. Казах му, че нямам никакви пари, и той отвърна, че тогава ще трябва да се обърне към полицията. И докато въпросът се реши, момичето щяло да бъде дадено в щатски дом за сираци, защото щом не съм могла да платя, това означавало, че няма да мога да се грижа за детето.

— А бащата? — попита Сали. — Момчето, от което забременяхте?

Госпожа Теско се разсмя с изненадана физиономия.

— О, не, той нямаше никакви проблеми. Такъв беше общоприетият двоен стандарт: той изобщо не беше засегнат по какъвто и да било начин. По онова време се смяташе, че е проблем на момичето, не на момчето. Ако не друго, случилото се сигурно издигна репутацията му. След като му казах, че съм бременна, го видях и го чух само един-два пъти. Не че имаше някакво значение — той определено не разполагаше с възможности да помогне беше само на седемнайсет.

— И какво се случи? — попита Сали.

— Нищо не можех да правя, подписах документите. Казаха ми, че имам пет минути да се сбогувам с бебето. Представяте ли си? Пет минути да се сбогуваш с детето си? Тя беше малка и безпомощна. Взех я на ръце и я доближих до лицето си. Говорих й шепнешком без прекъсване през всичките пет минути. Не си спомням всичко, което й казах, но й повтарях колко я обичам и колко съжалявам, че трябва да се разделим. Обещах й, че непременно ще я намеря. И тогава те дойдоха, и ми я взеха.

— И не можахте да я откриете?

Тя поклати глава.

— Дойдох да работя тук преди десет години с надеждата, че това ще улесни търсенето ми, но се оказа, че съм се заблуждавала. Законът си е закон. Дори за мен.

В помещението настъпи тишина.

— Скапана работа! — наруши мълчанието Сали.

Госпожа Теско кимна.

— Да, така е. Но най-лошото тепърва предстоеше. Когато се прибрах вкъщи, всички очакваха от мен, че ще оставя проблема зад гърба си и отново ще съм същата. Родителите ми, приятелите ми, всички. Според тях трябваше да се държа, сякаш нищо не се е случило, и да се върна към нормалния си живот. Дори си мислеха, че трябва да съм благодарна, загдето ми е даден втори шанс. Не ми беше позволено да говоря за това. Опитах се да говоря с родителите си, но те отказваха да обсъждат тази тема. „Всичко приключи — казваха те, — все едно че не се е случвало изобщо.“ Само дето то в действителност се случи. Искаше ми се да ги сграбча и да ги разтърся, да извикам: „Случи се!“ — Тя погледна към Фин: — Така че, когато говорите за майка си, сякаш знаете през какво е преминала — помнете, че нямате никаква представа за случилото се.

— Затова търся информация — отвърна той. — Затова съм тук, но вие ми казвате, че не можете да ми дадете такава информация. Защо? Може би сте права. Може би майка ми наистина не е искала да ме оставя, но това не съвпада с думите на хората, с които разговарях. От това, което досега научих за нея, разбирам, че е била точно човекът, който охотно би се отказал от детето си в името на собствения си комфорт и спокойствие.

— Може би. Но като човек, който работи тук от десет години и постоянно се среща с жени, издирващи децата си десет, двайсет, петдесет години, след като са ги дали за осиновяване, ще ви кажа, че жените със съдби като моята са много повече, отколкото предполагате. Разговаряла съм със стотици жени, които така и не успяват да преодолеят тежката раздяла с децата си. Те се измъчват ужасно в продължение на години. Някои от тях са толкова съсипани от загубата, че не знаят какво е щастие и радост.

— Може би. Но аз няма да разбера дали е било така и с майка ми, защото вие няма да ми дадете необходимата информация.

— Не мога. — Госпожа Теско поклати глава. — Законът…

— Майната му на закона.

Сали се наведе към жената.

— Госпожо Теско, познавам Фин само от година, но той е един от малцината добри хора, които съм срещала през живота си. Пое грижите за мен, след като баща ми беше убит, а майка ми ме заряза. Той наскоро разбра как се е казвала майка му и че е била убита. Ако вие бяхте на мястото на убитата и дъщеря ви търсеше информация за вас, не бихте ли искали служителите да са на ваша страна?

— Не знам.

— Напротив, много добре знаете.

Жената изгледа продължително момичето.

— Може да ми отнеме известно време, докато открия досието — каза накрая.

— Разбираме.

— Нищо не обещавам. Но ще си помисля.

Сали кимна.

— На това се надяваме.