Дейвид Хосп
Зодия убиец (43)

Четирийсет и втора глава

Беше минал един час, в който Коул свърши доста работа. Наближаваше полунощ, а всичко тепърва започваше. Той отвори мобилния си телефон и набра номера.

Иймън Макдугъл вдигна след първото позвъняване.

— Готово ли е? — попита той.

— Готово е. Трябва да се видим.

— Нека да чуя сина си.

— Не е с мен.

От другата страна на линията последва секундно мълчание.

— Къде е?

— Не ми каза, че искаш да го играя негова бавачка до края на вечерта.

— Как се справи той?

— Не говореше много.

— А Фин? — Макдугъл произнесе през зъби името на адвоката. — Моли ли за пощада?

— Каза „моля“.

Мафиотът се изсмя зловещо:

— Хубаво! Копеле!

— Имаш ли информация от полицията?

— Още не. Но със сигурност трябва да имат нещо срещу мен. Онези папки бяха мои. Защо Фин ще ме крие?

— Защото ти е адвокат.

— И какво от това? Адвокатите нямат чест.

— Трябва да се срещнем — повтори Коул.

— Утре?

— Не, не може да чака. Тази вечер.

— Защо?

— Имаше усложнения.

Тонът на Макдугъл стана твърд и остър:

— Какви усложнения?

— Не беше нещо, с което да не мога да се справя. Повече подробности ще ти дам, когато се видим.

— В офиса ми след половин час.

Коул затвори. Нямаше да е трудно да бъде след половин час в офиса на Макдугъл. Всъщност вече беше там. Намираше се там от четирийсет и пет минути. Иймън Макдугъл не беше глупав. За разлика от сина му. Но Макдугъл старши беше предпазлив и мнителен. Иначе нямаше да се задържи толкова дълго начело на подземния свят. Но Коул се беше задържал по-дълго и от него. Възнамеряваше да го надживее, пък било и с малко.

 

 

Над Саут Енд ръмеше ситен дъжд. Октомврийският вятър, който беше вилнял цял ден над брега на океана, неочаквано се премести на северозапад, връхлитайки града от север. Лонг лежеше в леглото на Расин, когато чуха тропането на дъждовните капки по перваза на прозореца. Расин стана и затвори прозореца, после остана загледана известно време в магистралата навън.

Той се обърна и се загледа в нея.

— Какво? — попита тя, без да се обръща.

— Нищо.

Тя се обърна. Беше облякла мъжка риза, на която бяха закопчани само две копчета и прикриваха само част от гърдите й. Ризата не беше на Лонг.

— Не ми излизай с „нищо“. Разкажи ми.

— Защо съм тук ли?

— Сам си отговори. Идваш просто така, без да съм те канила…

Той легна по гръб.

— А ти защо ме пусна?

— Защото съм идиотка.

— Сериозно питам.

— Не ти ли изглеждам сериозна?

— В отдела не ме искат. Знаеш го, вече си чула да говорят.

Тя кимна:

— Да, чух.

— Тогава знаеш и че само търсят повод да ме изхвърлят от полицията.

— Не им давай повод.

— Дори и да не им дам, те ще си измислят. Наистина ли искаш да ти увисна като воденичен камък на шията, когато започна да потъвам? — Той отново се вгледа в ризата и си помисли за другите мъже, с които тя може би е спала. — Искам да ти кажа само, че ако искаш да си с ченге, тогава аз не съм подходящ за теб. Дните ми в полицията са преброени.

— Какво имаш предвид под „ако искаш да си с ченге“? Какво, по дяволите, трябва да означава това? Да не мислиш, че съм с теб само заради значката ти?

— Ходила си и с други ченгета.

— Майната ти. — Тя вдигна от пода панталона му и му го хвърли. — Обличай се и се махай!

Той мълчаливо си обу панталона.

— Аз работя с ченгета — каза ядосано тя. Вдигна ризата и също му я хвърли. — Затова прекарвам с ченгета повечето си време. Ходила съм с няколко. Ако това те притеснява, то си е твой проблем.

Той поклати глава:

— Не ме притеснява. Само не искам да те нараня.

— По доста странен начин го показваш.

Той си облече ризата.

— Утре ще излязат резултатите от ДНК теста на Бюканън. Ако се окаже, че е баща на Фин, ще трябва да го гоня до дупка. На много хора това няма да им хареса. И малкото твърда почва, която имам сега, ще се изплъзне изпод краката ми толкова бързо, че няма да разбера кога съм затънал до ушите.

— Е, и? Защо просто не го зарежеш, както биха сторили повечето на твое място? Откажи се и вероятно ще оцелееш в отдела.

Челюстта му неволно се стегна.

— Не мога да го направя. — Изглежда я загуби само като изрече тези думи. Може би така беше най-добре за всички. Определено за нея беше по-добре. — Съжалявам, но това е против принципите ми.

Тя се приближи и го погали по бузата.

— Ето затова те пуснах.

Той наведе глава.

— Опитах се да го спася — тихо изрече Лонг. — Джими. Наистина се опитах. Опитах се да го накарам да влезе отново в правия път, но уви. През онази нощ той беше побеснял. Мислеше, че ще го издам, и беше обзет от паника. Извади пистолет.

Той чуваше ясно диханието й.

— Не си имал избор — отвърна тя.

— И на мен ми се иска да мисля, че е било така, но не съм сигурен. Трудно е, когато аз сам си го повтарям. Все едно че лъжа себе си.

Тя докосна брадичката му и повдигна главата му, за да го погледне в очите.

— Сега аз ти го казвам. Не си имал избор. Вече знам какво се е случило и не ме интересува какво говорят другите.

Той я гледаше право в очите. Желанието му да я предпази и да я защити влезе в смъртна схватка с желанието да бъде с нея. Мобилният му телефон иззвъня.

— Лонг — каза в апарата и слуша в продължение на почти четирийсет и пет секунди. През цялото време очите му не се отместиха от нейните. — Къде? — накрая попита. После затвори телефона и го прибра в джоба си.

— По работа ли? — попита го тя.

Той кимна.

— Кевин Макдугъл се е опитал да убие Скот Фин и момичето.

Расин вдиша дълбоко.

— Живи ли са?

— Да. Изглежда, Кевин дори не е успял да стреля по тях. Някой друг е застрелял него.

— Кой?

— Някакъв тип, който е бил с него. Фин не го познавал и не го бил виждал преди. На вид бил по-възрастен. С тъмни дрехи, сива коса и сиви очи.

— Твоят призрак.

Лонг сви рамене.

— Може би. Ако е той, тогава излиза, че моят призрак си е напълно жив.

* * *

Коул стоеше в сенките от другата страна на улицата, срещу офиса на Макдугъл в Челси. Наблюдаваше. Ирландецът щеше да действа предпазливо. Коул трябваше да разбере колко точно предпазливо. Именно в тази част от професията си той се беше усъвършенствал най-много. Именно това го отличаваше от другите наемни убийци. Този път обаче беше различно. Този път беше последен.

Първият мъж пристигна в дванайсет и двайсет през нощта. Беше нисък и набит, с черна шапка, която го предпазваше от засилващия се дъжд. Сал Бранкачо. Коул го позна. Беше един от най-добрите хора на Макдугъл, което означаваше, че Макдугъл приема Коул съвсем насериозно. Сал огледа наоколо, след което тръгна към другия край на сградата, зае позиция зад няколко палети близо до водата. Беше добро място за наблюдение на вратата. Онзи край на сградата беше тъмен и неосветен и едва ли някой би го забелязал.

Макдугъл пристигна пет минути по-късно с големия си кадилак. Колата сви в паркинга. Кадилакът беше клекнал, дъното почти опираше асфалта. В него пътуваха трима мъже, доста едри и тежки, съдейки по накланянето. Отпред имаше двама, Макдугъл беше отзад.

Колата спря и блокира предната врата. Двама от мъжете слязоха — Макдугъл и мъжът, който седеше до шофьора. Самият шофьор остана вътре. Мафиотът се наведе до стъклото на шофьора и му даде последни инструкции. После се отправи към вратата. Преди да влезе, погледна към видеокамерата, монтирана високо. Същата камера, която беше заснела адвоката.

Коул изчака още десет минути, докато се увери, че няма да дойде никой друг. Така и стана. Значи бяха трима. Едни от най-добрите хора на Макдугъл, но въпреки това бяха само трима. Можеше да се справи с тях. Още повече, след като те мислеха, че елементът на изненадата е на тяхна страна. Тоест, щяха да са прекалено самоуверени. В неговия бранш от прекалената самоувереност до смъртта имаше само една крачка. Това беше фатален порок, който до този момент Коул успяваше да избягва.

* * *

Когато Лонг стигна Чарлстън, дъждът се беше усилил. Вятърът беше много силен — обръщаше боклукчийските кофи, разпиляваше съдържанието им, завърташе мокрите листа, които запушваха уличната канализация. В подножието на Бънкър Хил, там, където беше станало нападението, се образуваха големи локви. Самата уличка се беше превърнала в река, което правеше изследването на сцената на местопрестъплението почти невъзможно. Над трупа беше опъната палатка, но беше безполезно. Като да се опитваш да спреш потоп с лопата.

Фин и момичето седяха на една пейка под опъната тента встрани от уличката, на половин пресечка от мястото. Бяха ги обградили трима полицаи — за тяхна защита и за да не изчезнат. Никой не говореше. Нямаше приятелско бъбрене, разпити, само тишина и недоверие.

Лонг се приближи, предпазвайки лицето си от дъжда.

— Господин Фин.

Адвокатът вдигна глава и въздъхна с облекчение:

— Слава богу, че дойдохте.

— Вие двамата добре ли сте?

Фин погледна към момичето и то му кимна. Сали изглеждаше по-спокойна и не толкова развълнувана. Адвокатът кимна на Лонг.

— Добре сме — отвърна. — Но заслугата за това не е ваша.

— Той се опита да ви убие ли?

— Да, искаше да убие и двама ни.

— Неблагодарен клиент. Какво се случи? Сметката за хонорара ли получи?

— На вас смешно ли ви се струва?

Лонг поклати глава.

— Само се опитвам да повиша настроението.

— Искате да повишите настроението? Тогава ми кажете, че сте арестували Джеймс Бюканън. Ако ли не, настроението ми ще си остане доста мрачно.

Детективът наведе глава и се вгледа в обувките си. Навесът предпазваше главата му суха, но краката му бяха мокри. Водата се стичаше в обувките му с всяко местене на краката.

— Смятате, че и сенаторът е замесен?

— Разбира се, че е замесен. Да не мислите, че Макдугъл ще убие собствения си син?

Лонг сви рамене.

— Вече нищо не ме учудва. Разкажете ми за втория мъж. Този, който е застрелял Кевин. Кой беше той?

— Не си разменихме визитни картички.

— Как изглеждаше?

— Висок, със сива коса и с тъмен костюм. По-възрастен.

— Нещо друго?

Адвокатът се изсмя горчиво:

— Само това видях. През повечето време погледът ми беше насочен към пистолета му. Искате ли описание?

Детективът погледна към момичето:

— Ами вие, госпожице? Видяхте ли нещо друго.

— Имаше белег — тихо отвърна тя. Фин се обърна към нея изненадан. — На челото. Беше във формата на буквата V.

— Сериозно ли? — попита адвокатът.

— Вие не го ли забелязахте? — попита Лонг.

— Не го забелязах. Пистолетът нямаше белег, сигурен съм.

— Каза ли нещо? — Детективът отправи въпроса си към момичето. Имаше повече доверие на нейната памет, отколкото на тази на адвоката.

Тя поклати глава:

— Не, само ни каза да си вървим.

— Защо?

— Какво, да не би да искате труповете сега да бяха три? — обади се Фин.

Лонг поклати глава.

— Не, но това щеше да е по-логично.

— Благодаря за загрижеността — отвърна Фин.

— Само помислете. Ако този тип е наистина този, за когото си мисля, той е професионалист. И няма скрупули. Убива хора от години и няма навика да оставя живи свидетели. Досега поне не е оставил. Обаче идва тук, застрелва човек в главата пред двама души, оставя ги добре да го разгледат и после ги пуска да си вървят. Защо?

Адвокатът поклати глава:

— Не знам. Сигурно не е намерил сили да застреля дете.

Лонг се изсмя.

— Повярвайте ми, не е това. — За миг тримата се умълчаха. Дъждът продължаваше да се лее върху тротоара. — Нещо друго каза ли?

Фин се навъси и избърса капките от лицето си.

— Каза, че той е започнал всичко.

Лонг се замисли.

— Какво е започнал?

— Че е убил майка ми. Оттук започнало всичко.

— Сигурен ли сте?

Фин кимна:

— Има логика.

— Може би. Само това ли? Нищо друго ли не спомена?

Фин помълча.

— Каза… — Той погледна Лонг в очите.

— Какво друго каза?

— Че щял да довърши започнатото.