Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next of Kin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Зодия убиец

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-315-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9660

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и трета глава

Първият беше лесен. Сал Бранкачо си знаеше работата, но предполагаше, че той ще е ловецът, а не жертвата. Очакваше, че ще проследи незабелязано Коул до склада. Не можеше дори да предположи, че Коул ще го дебне в засада.

Когато се увери, че друг няма да дойде, убиецът незабелязано тръгна по улицата. После пресече при другия край на сградата на Макдугъл и заобиколи отзад. Излезе в гръб на Бранкачо, който дебнеше зад ъгъла и беше насочил вниманието си към предната врата. Бранкачо държеше пистолета. Стоеше неподвижно зад колона от палети и чакаше.

Дъждът помогна. Лееше се като из ведро и шумът беше оглушителен, особено близо до брега. Така че трябва да викаш, за да те чуят.

Бранкачо носеше черна мушамена шапка, която закриваше ушите му. Коул беше сигурен, че единственото, което мафиотът чува, е усиленото ехо на падащите върху мушамата капки. Сал беше добър, но не чак толкова.

Изобщо не чу нищо, нямаше и най-малка представа, докато ножът не преряза гърлото му. С едно движение, бързо и безшумно. Догоре чак до челюстта, оттам назад към тилната част, за да е сигурно, че ако се опита да се съпротивлява, острието ще се забие още по-навътре и по-надълбоко.

Съпротива нямаше. Само тихо гъргорене и вдигнатите към гърлото ръце. Коул не видя лицето му, но не беше и необходимо. Беше го правил доста често и знаеше добре как изглежда. Очите се разширяват от ужас, устата се отваря широко, лицето се издува от липсата на въздух. После се появява линия на гърлото, тънка и тъмночервена. Всяко следващо движение предизвиква отделяне на тъканта и кръвта блика като фонтан, стича се по врата, пропива в ризата и продължава към гърдите. Докато краката престанат да държат тялото.

Всичко свърши бързо. Както винаги. Сал Бранкачо беше мъртъв, преди коленете му да се ударят в асфалта. Коул отстъпи от тялото и погледна към колата. Бранкачо вече не беше негова грижа. Той сам беше избрал живота си. Не можеше да си позволи да мисли повече за него. Освен това му предстоеше да свърши още работа.

Шофьорът се оказа по-голямо предизвикателство. Колата играеше ролята на метална защитна обвивка, което затрудняваше нападението с нож, освен ако нападателят не седеше на седалката зад шофьора. Нямаше как да се приближи незабелязано. Камерата, монтирана на върха на сградата, още повече усложняваше нещата. Коул предполагаше, че Макдугъл гледа на монитор изображението от камерата. Очакваше да види какво ще предприеме Коул.

Той отново заобиколи сградата отзад и излезе на улицата. Качи се в колата си и паркира на паркинга между предната врата и кадилака на Макдугъл, с лице към срещуположната страна, така че неговият прозорец да застане до прозореца на шофьора на кадилака. По този начин камерата не можеше да регистрира какво се случва с шофьора на Макдугъл.

Отвори вратата и слезе. Потупа джобовете на якето си, сякаш търсеше нещо. После почука на стъклото на шофьора. Шофьорът любопитно го погледна за миг, после свали стъклото.

— Да?

— Имам среща с Иймън Макдугъл — отвърна Коул, стремейки се да изглежда дружелюбно настроен, дори заговорнически.

— Знам — каза шофьорът.

— Имаш ли кибрит?

Шофьорът се намръщи. Дъждовните капки се стичаха от рамката на прозореца по ръкава му.

— Ще пушиш в тоя порой?

Коул поклати глава.

— Вътре.

Шофьорът потупа предния си джоб, после се протегна към седалката до него. Изпусна от очи Коул само за секунда, но и това беше достатъчно. Той бързо извади от якето деветмилиметровата си берета със заглушител. Натисна спусъка два пъти още преди шофьорът да се е обърнал. Два куршума в главата. Чу се звук, подобен на глух тътен. Не беше много тихо, но в дъжда едва ли някой от сградата щеше да го чуе. Без заглушител изстрелите биха задействали алармата, но онези вътре в сградата и понятие нямаха, че навън става нещо нередно. Коул се изправи, козирува, сякаш за да благодари на мъртвия шофьор, само в случай че някой наблюдава чрез камерата в момента.

Опита да отвори вратата. Обикновено, когато имаше среща тук, Макдугъл оставяше вратата отключена. Това го улесняваше. Ако Макдугъл трябваше да му отвори, той щеше да провери шофьора и тогава щеше да се наложи Коул да реагира светкавично. Ако се стигнеше дотам, щеше да се оправи без проблем, но по-добре беше да свърши работата вътре. Щеше да е по-чисто.

Дръжката се завъртя лесно и вратата се отвори. Двама бяха готови, оставаха още двама. Беше на средата. След това можеше да се съсредоточи върху последната си задача. Прекрачи вътре.

Макдугъл гледаше на монитора изображението от камерата. Видя как Коул паркира до неговата кола. Можа само да различи темето му, когато се наведе да пита нещо Смити, личния шофьор на Макдугъл и бодигард на повикване. След по-малко от три секунди се изправи и влезе в сградата.

— Той е тук — каза ирландецът на Джейкъбс, който стоеше до него и също гледаше монитора. — Застани на позиция.

Джейкъбс отиде до вратата, която водеше към складовите помещения.

— Ще бъда зад вратата — каза той.

Макдугъл кимна.

— Изчакай няколко минути, след като влезе, и тогава действай. Разбра ли? Не прави нищо, освен ако не възникне проблем. Искам да знам за кого работи. Ако не ми каже, когато останем с него насаме, тогава ще се погрижим да го убедим да говори. Искам аз първи да се пробвам.

Джейкъбс отвори вратата и затвори от другата страна. Вратата беше евтина и тънка. Джейкъбс щеше да чува всичко, което става в кабинета, Сал — също. Макдугъл му беше наредил да проследи Коул вътре и да подслушва от вратата, водеща към приемната. Освен това Смити щеше да чака отвън в колата. Тримата щяха да се справят с един противник, пък дори и да беше с репутацията на Коул. Досега нямаше оживял след подобна акция.

Макдугъл седна зад бюрото и зачака.

* * *

Коул влезе бавно и предпазливо в приемната. Имаше един гардероб и той го отвори, за да се увери, че е празен. Надникна зад бюрото на секретарката. Никой. Четири врати водеха към тесния коридор пред кабинета на Макдугъл. Една врата водеше навън, втора — към тоалетната. През третата се влизаше в кабинета на Макдугъл, а през последната се стигаше до складовите помещения.

Той извади пистолета, махна заглушителя и го прибра в джоба. Сега от първостепенно значение бяха точността и бързината, не тишината. Прибра оръжието в раменния кобур, който остави откопчан. Беше необходимо минимално усилие да го извади. Почука на вратата на кабинета.

— Влез — провикна се Макдугъл отвътре.

Той отвори и влезе. Иймън седеше зад бюрото си, подпрял лакът на бюрото, а другата ръка държеше в скута си скрита. Коул му хвърли бърз поглед, после огледа стаята. Бяха само двамата и в помещението нямаше големи шкафове. Едно канапе беше поставено до стената, но зад него нямаше място да се скрие възрастен човек. Оставаше само вратата, която водеше към складовете, която се отваряше навътре.

Ако не друго, поне сега имаше доста добра представа кой къде се е скрил.

— Поздравления — каза Макдугъл.

Коул пристъпи вътре и застана пред канапето, за да реагира веднага, когато вратата за складовете се отвори.

— За какво?

— За добре свършената работа. Току-що разговарях с Кевин.

Убиецът се контролираше великолепно.

— Къде е той?

— В апартамента си. — Коул забеляза, че Макдугъл го гледа много внимателно и следи за реакциите му. Не го беше грижа. Беше играл тази игра достатъчно дълго, за да се издаде толкова нелепо. — Ще се обади след няколко минути. Говореше като истински мъж. Нямам думи да опиша колко съм ти благодарен.

Коул запази каменното си изражение и не показа нищо — нито изненада, нито емоции.

— Понякога се случва.

— Така е. Първото убийство. Осъзнаваш, че имаш власт над живота и че смъртта е всемогъща. Спомням си моя първи път. Беше в Ирландия. Аз бях малък, на не повече от четиринайсет. Томи О’Дий. Едно местно момче, което ми дължеше пари. — Макдугъл се изкиска зловещо. — Бях много уплашен, целият бях потен. Не исках да го правя. Но щом го направих, си дадох сметка, че оттук нататък съм способен на всичко. Нямаше нещо, което да искам и да не мога да постигна, и програмирах мозъка си по този начин. Тогава заминах за Щатите.

Коул го гледаше в очите, но не изпускаше с периферното си зрение и ръката под бюрото.

— Спомняш ли си твоя първи път? — попита го Макдугъл.

Той си припомни майка си и нейната смърт по време на раждане. Как кръвта й е изтекла, докато се е раждал.

— Не — отговори. — Не си спомням.

— Не си ли спомняш? — реагира изненадано мафиотът. — Е, сигурно, като си пратил толкова хора на оня свят, вече си претръпнал. За теб предполагам, е като да смачкаш муха. Колко са общо? Двайсет?

Коул замълча.

— Петдесет? Сто?

— Дошъл съм да говорим за друго.

— Ще говорим. — Макдугъл се наведе напред. Едната му ръка остана под бюрото. — По телефона каза, че имало усложнения.

Коул кимна бавно.

— Усложнения. Адвокатът каза, че не е дал никаква информация на полицията.

Иймън изръмжа саркастично.

— Имаме го на записа, ясно се вижда как влиза с взлом в сградата и после излиза с папките. Знаем, че го е направил. Искал е да се спаси.

— Той не отрече, че е влизал с взлом. Каза, че е дал информация само за другите, но не и за теб. Обясни, че само така е можел да отърве Кевин от затвора.

— Ти повярва ли му?

Коул кимна.

— Не е ли иронично, а? — Макдугъл стана сериозен. — Но все пак го уби, нали? Не го пусна да избяга, нали?

— Кевин го уби. Ти нали вече си говорил с него?

По лицето на мафиота премина сянка на съмнение.

— Да, разговарях. Той ще ми звънне до няколко минути. — Макдугъл продължаваше да го гледа изпитателно, докато говореше.

— Да, вече ми каза.

Настъпи тягостна тишина.

— Други усложнения? — попита Иймън.

Коул поклати глава.

— Не, други нямаше.

— За какво друго искаше да говорим?

— Аз излизам от играта, приключих.

— Наех те да изпълниш една задача.

— Да, и аз я изпълних.

— Изпълни я, кога?

— Изпълних я. — Коул скръсти ръце пред гърдите си, така че дясната му длан да е върху ръкохватката на пистолета в раменния кобур под якето. — Ти ме нае да се погрижа за онази Конър. Аз го направих. Полицията не откри нищо. Погрижих се и за жената в Ню Хемпшир. После се погрижих за адвоката. Край, приключих.

— Полицията разпитва и задава въпроси за мен. Задават въпроси за връзките ми с Бюканън. — Макдугъл забарабани с пръсти по бюрото. — А аз точно това се опитвах да предотвратя.

— Трябваше да внимаваш повече.

— Или може би ти не си си свършил работата.

— Аз свърших работата. Свърших с работата ми за теб.

— Така ли? Сега за друг ли работиш? Това ли е? Може би нашият добър сенатор ти е предложил повече? Може би си мислиш, че ще можеш да ме продадеш и да си спасиш задника? — Пръстите спряха да барабанят. — Така ли мислиш?

— Мисля, че гледаш прекалено много филми. И мисля, че приключихме с разговора.

В този миг иззвъня телефонът. Никой от двамата не погледна към апарата. Бяха приковали погледите се един в друг. Макдугъл взе слушалката, без да отмества очи от Коул.

— Ало? — Последва пауза. — Кевин, ти ли си? — попита, все още съсредоточен върху другия мъж. — Той е тук. — Макдугъл подаде слушалката на Коул, който обаче отказа да я вземе. Остана със скръстени ръце, с ръка на оръжието. Пръстите му обхванаха дръжката. — Не искаш ли да говориш с него? — попита го Иймън. — Коул не отговори, но мускулите му бяха стегнати като бойна пружина.

Макдугъл изпусна слушалката.

— Той е мъртъв, така ли? Убил си сина ми.

Двамата скочиха едновременно. Коул извади ръката си от якето точно когато ръката на мафиота се изстреля изпод бюрото. Беше като сцена от филм за Дивия Запад. С тази разлика, че Макдугъл беше седнал, което го поставяше в неизгодна позиция. Това беше фатална грешка. Двамата натиснаха спусъците само за някакви си части от секундата. Подобен отрязък от време не можеше да се измери от стандартен хронометър, но беше достатъчен да даде на единия от двамата надмощие. Куршумът на Коул уцели Макдугъл в челото още докато последният стреляше. Главата на Макдугъл отхвръкна назад и това повлия на изстрела му. Не беше достатъчно да го спре да стреля, но достатъчно да отклони посоката на стрелбата. Куршумът, който беше предназначен за гърдите на Коул, го удари в мускула на лявото рамо.

Двата изстрела, произведени почти едновременно в тесния кабинет, създадоха оглушителен гръм. Коул превъзмогна звука, а също и болката в рамото. Извъртя се светкавично към другата врата, като леко се наклони наляво.

Беше планирано перфектно. Последният човек на Макдугъл се показа на вратата, щом чу стрелбата. Вратата се отвори навътре и мъжът влезе с насочен пистолет. Но Коул беше застанал така, че да бъде зад вратата, когато се отвори. Прицели се в центъра на тънкия талашит и стреля няколко пъти в бърза последователност.

Вратата се разтресе и той чу познатото пъшкане и стонове, характерни за огнестрелните рани в областта на гръдния кош. Последва глухо тупване. Вратата се залюля и се блъсна в стената на кабинета. Мъжът лежеше на пода с окървавено яке. От носа му излизаше тънка тъмночервена струйка. Гърдите му хриптяха, докато се мъчеше да си поеме въздух.

Мъжът продължаваше да стиска пистолета. Вдигна очи и когато видя Коул, се опита да вдигна оръжието. Ръката потрепери, но силите бързо го напускаха.

Коул се приближи и стъпи върху ръката. Усети как пръстите изпукаха под тежестта му, попаднали в капан между тежката обувка, ръкохватката на пистолета и пода. Мъжът на пода изскимтя от болка. За Коул беше удивително как въпреки многобройните огнестрелни рани човешкото тяло продължаваше да функционира и да разпознава източника на болката.

Мъжът отправи към убиеца умоляващ поглед.

Той срещна погледа му и поклати глава.

Вдигна пистолета и стреля в челото му.