Дейвид Хосп
Зодия убиец (48)

Четирийсет и седма глава

Коул изобщо не ги чу. Нито чу звъненето на интеркома. Не ги чу и когато избиха вратата. Беше прекалено разгорещен, за да чуе каквото и да било.

Бюканън седеше на дървения стол в кабинета с вързани зад гърба ръце. Краката му бяха завързани за предните крака на стола. От устата и носа му течеше кръв, на челото му имаше няколко открити рани. Главата му беше отпусната. Сенаторът тихо хлипаше.

— Съжалявам — повтаряше непрекъснато той. Молбата за милост не беше адресирана към мъчителя му. Още преди час беше стигнал до заключението, че е безсмислено да го умолява за каквото и да било. Затова молбите му бяха насочени по-скоро към една по-висша сила. Сила, пред която щеше да се изправи още преди края на тази сутрин.

Коул се беше изпотил от приложените усилия. Сресаната му назад коса сега беше развята като грива. Беше навил ръкави. Той също си говореше нещо, мърмореше си своите оправдания и извинения. Студеното и пресметливо поведение, което през всичките години на професионалната му кариера му беше вършило добра работа, беше заменено от свирепа животинска ярост.

— Съжалявам! — извика Бюканън, мобилизирайки в себе си цялата сила, която му беше останала. Коул се обърна към него, замахна с пистолета и го удари в челото. Отново потече кръв.

Бюканън изхлипа и Коул изкара въздуха му, като го удари в гърдите. Сенаторът се задави, мъчейки се да си поеме дъх, и изплю кръв с изкривено от болка и страх лице. На убиеца му стана приятно да го гледа. Вероятно това беше крайната форма на тегнещото над него проклятие — да изпитва удоволствие от ужасното си дело. Вече нямаше значение. Беше живял с това проклятие дълги години.

С опакото на дланта избърса потта от челото си и се замисли за това, че животът му можеше да протече по друг начин. Наведе се, пое си въздух и бавно с него се върна разумът.

Даде си сметка, че вече всичко е свършило. Беше дал воля и на последния си изблик гняв. Огънят на бурните емоции беше изгорил всичко у него. Някой по-праведен от него би се почувствал пречистен от подобно преживяване. Не и Коул обаче. Единственото, което чувстваше, беше празнота.

Той се приближи и застана над Бюканън. Човекът си беше изпълнил предназначението. Оставаше само да сложи край на нещастието. Вдигна пистолета и опря заглушителя до слепоочието му.

— Полиция! Не мърдай!

Коул вдигна очи към вратата. Детектив Лонг стоеше там с насочено оръжие и се целеше право в челото на Коул. Миг по-късно на вратата се появиха адвокатът и частният детектив. Козловски също насочи пистолет към него.

— Хвърли оръжието и се отдръпни настрани! — извика Лонг.

Коул огледа стаята, докато вниманието му остана насочено към Лонг. Прецени всичките си възможности и моментално заключи, че такива нямаше. Нямаше намерение да прекарва остатъка от живота си в щатски затвор.

— Легни на пода веднага или ще стрелям! — извика Лонг.

— Ще трябва да ме застреляш — отвърна Коул. — Аз също ще стрелям. Готов ли си?

— Почакай! — Детективът беше в патова ситуация и двамата го знаеха. Ако стреляше, най-вероятно от силата на удара пръстът на Коул щеше да натисне спусъка и сенаторът щеше да бъде убит. Но ако останеше безучастен и Коул застреляше сенатора пред очите му… подобно нещо не би допуснало никое ченге. Никога нямаше да си го прости.

— Какво да чакам? — попита Коул. — Няма какво да обсъждаме. — Погледна към двамата мъже зад Лонг и забеляза особения блясък в очите на адвоката. За миг изпита силна вина. Чувството беше толкова мощно, че едва не го събори на земята. Той обаче успя да го отблъсне и да се вземе в ръце. За него нямаше да има прошка или изкупление. — Извинявай — обърна се към адвоката. — По-добре ти беше без родители.

— Можем да поговорим — каза Лонг. Стремеше се да говори спокойно, следвайки инструкциите от правилника за действие в случай на заложническа криза. Коул си помисли, че детективът вероятно е преминал някой еднодневен курс, посветен на тази тема. Правило номер едно: остави или накарай похитителят да говори колкото се може по-дълго.

Само дето в случая похитителят нямаше какво да каже.

— Кога за последно си стрелял със служебното оръжие? — рече Коул на Лонг.

— Повтарям, можем да поговорим.

— Когато застреля партньора си, нали? Сигурно оттогава не си ходил изобщо на стрелбището.

— Не го прави.

Сенаторът забърбори отново: молеше за помощ, плачеше и отново, и отново се извиняваше.

— Готов ли си? — попита Коул.

— Недей!

— Едно… — започна отброяването убиецът.

— Не!

— Две…

— Ще стрелям!

— Тр…

Двата пистолета гръмнаха едновременно. Коул остана прав. Времето спря и после премина светкавично пред очите му. Като на филмова лента преминаха места и образи, които беше затворил в душата си много отдавна. Баща му, който се усмихваше и лъскаше с гюдерията гладката като стъкло броня на червения ролс-ройс, езерото Море Понд край Уелсли Колидж, където в свободните дни ходеше да поплува и да погледа как колежанките отиват на училище; лицето на най-красивата жена, която познаваше, и погледът й, когато тя осъзна до голяма степен за нейно разочарование, че е влюбена в него.

Мрачните образи също изникнаха. Мъката и тъгата от загубата на баща му, от загубата на всичко; трудното детство и борбата му за оцеляване, борбата за всеки къшей хляб; прераждането му като убиец с невиждани умения и безразличие към човешкия живот. Всичко това се смеси с безброй лица на хора, напуснали този свят не по тяхна воля. Някои плачеха, други умоляваха, трети изричаха имената на любимите им близки, докато той стоеше пред тях без капка укор или жалост. В края на краищата това беше неговият занаят. Беше причинил толкова много болка през живота си и въпреки това последният му акт беше лишен от всякакъв егоизъм. Последната му мисъл беше дали това е достатъчно, за да изкупи вината си.

Беше мъртъв, преди още да е паднал на пода.

— Не! — изкрещя Фин, щом проехтяха изстрелите. Той понечи да изтича напред, но Лонг препречи пътя му, а Козловски го спря с ръка. Фин стоя безпомощно при вратата и гледа как Лонг и мъжът с белега на челото едновременно натиснаха спусъците. Бюканън падна напред и столът се преобърна. Подът пред него беше осеян от пръски кръв и мозък. Мъжът с белега се олюля за миг с крайно смущение и обърканост в погледа, докато от дупката на челото му потече кръв. След няколко секунди и той се строполи и падна на пода.

— Пуснете ме! — извика Фин.

— Стойте назад! — предупреди го Лонг. — Може да не е сам.

Козловски кимна и отново спря с ръка Фин, докато Лонг продължи навътре. Кабинетът не беше много голям и на детектива му бяха необходими само няколко секунди да провери помещението, след което даде сигнал, че е чисто. Навън се чуха сирените на поне дузина патрулни коли, които паркираха до къщата. Последваха стъпки по стълбите и викове на полицаи и парамедиците от „Бърза помощ“.

Събитията се стовариха върху Фин като гигантска морска вълна. Той продължаваше да гледа Бюканън, който лежеше по лице върху персийския килим, и локвата кръв до главата му, която ставаше все по-голяма с всеки изминал момент.

Фин избута Козловски и бързо заобиколи Лонг. Коленичи до трупа на Бюканън и понечи да го обърне по лице.

— Оставете го! — нареди му детективът. — Парамедиците ще дойдат всеки миг.

— Той ми е баща — отвърна Фин и го преобърна.

Изглеждаше по-добре, отколкото очакваше. Куршумът беше минал над линията на скалпа. Имаше кръв — много кръв — Фин забеляза пробитата кост на входното и изходното отвърстия от куршума, но повечето от откритите рани по лицето определено бяха нанесени преди изстрела.

Той беше още жив. Това също изненада Фин, въпреки че сенаторът едва ли щеше да живее още дълго. Когато го обърна към себе си и подложи сакото си под главата му, очите му се обърнаха нагоре, Фин искаше да му каже нещо, да го утеши, но не знаеше какво. Само гледаше Бюканън и той него. Челюстта на сенатора беше увиснала, очите му постепенно помътняваха. Като че трябваше да бъдат изречени някакви красиви реплики, които да сложат край на тази колкото драматична, толкова и трагична история в холивудски стил. Но не би. Миг по-късно животът окончателно напусна Бюканън. Когато пристигнаха парамедиците, той беше мъртъв.

Фин отстъпи назад. Знаеше, че вече няма какво повече да се направи. Гледаше как парамедиците се суетят над тялото на Бюканън. Със сигурност никой от тях нямаше куража да обяви смъртта на американски сенатор. Продължиха да му правят сърдечен масаж, да вкарват въздух в белите му дробове дори докато го изнасяха на носилка.

Никой не си направи труда да се заеме с мъжа с белега. Единият от парамедиците огледа набързо тялото му. Дали се опита да определи дали е жив, или доколко е важен, но след секунда явно стигна до извода, че е без значение, и се присъедини към колегите си, които се занимаваха с Бюканън.

Фин се приближи и погледна човека, който беше убил майка му и баща му. Спомни си последните му думи: „Ти беше по-добре без родителите си.“ Запита се дали в действителност беше така. Със сигурност нищо от това, което беше научил за Елизабет Конър и за Джеймс Бюканън, не би ги квалифицирало като образцови родители. Но въпреки това дали наистина му беше по-добре без тях? Вече нямаше никакво значение.

Би трябвало да мрази мъжа, който лежеше в краката му. Би трябвало да е обладан от гняв и ярост. Кой би могъл безнаказано да ти отнеме толкова много, без в замяна да усети на гърба си гнева и омразата ти? Парадоксално, но не чувстваше абсолютно нещо към него. Може би заради факта, че не беше емоционално привързан към убитите си родители. А може би защото този човек беше пощадил него и Сали в онази уличка в Чарлстън. Каквато и да беше причината, не можеше да изпитва някакви силни чувства към убиеца.

— Не беше прав — каза той на трупа. — Не че бях по-добре без родители, а щях да съм по-добре без родители. — Не знаеше защо го каза. Може би просто за да има последната дума.

— Добре ли си? — попита го Козловски.

— Да.

— Лонг иска да слезем долу. Предполагам, че ще прекараме почти цял ден тук. Ще даваме показания и ще си говорим с ченгетата.

— Да, навярно. Трябва да се обадиш на Лиса и да й кажеш къде сме.

Козловски кимна.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Нищо ми няма. Не че Бюканън ми е бил най-скъпият човек на света. Той ме е изоставил и вероятно е наредил да убият майка ми. Не чувствам загубата му като тежка за мен.

— А какво чувстваш?

— Ти да не си станал Опра Уинфри?

— Само питам.

— Е, няма нужда. Добре съм.

— Добре тогава. Защото ще ти трябва биволско търпение да изкараш до края на деня.

— Не думай.

* * *

Фин не помнеше много от този ден. Задаваха му едни и същи въпроси хиляди пъти стотици различни служители на реда и закона. Всяка една правораздавателна служба на Съединените щати беше въвлечена в разследването. Бостънската полиция, разбира се, се стремеше да бъде третирана като първостепенна юрисдикция и при създалите се обстоятелства имаше забележителен успех. Но ФБР и Сикрет Сървис също не се отказваха от своя дял. Дори Отделът за вътрешна сигурност изпрати двама души, за да проверят дали случилото се не е част от системна атака срещу висшите държавни люде на нацията.

Версията обаче беше винаги една и съща. Без да се впечатляват от намеци и недоверчиви погледи, всички участници в събитията се придържаха към истината, а истината на един малко или много съвпадаше с истината на останалите. Ясно беше, че Елизабет Конър е изнудвала Бюканън, а може би и Макдугъл. Бюканън и Макдугъл бяха замесени в заобикаляне по незаконен път на ограниченията за финансиране на предизборни кампании и най-вероятно бяха въвлечени в някакъв пазарлък и корупционна дейност. Освен това Бюканън и Конър бяха биологични родители на Фин. Всеки един от тези факти беше достатъчен на Конър да започне изнудване, макар че никой не знаеше със сигурност точно кой от тези факти тя беше използвала. Имаше и други въпроси, останали без отговор. Като например знаеше ли Джеймс Бюканън за убийството на Елизабет Конър. Кой беше наредил да я убият? Защо мъжът с белега, когото тепърва предстоеше да идентифицират, беше убил Макдугъл и Бюканън?

Това обаче бяха празноти, характерни и неизбежни при заплетени случаи като този. В полицейските телевизионни сериали се създава впечатлението, че накрая с достатъчно усилия и находчивост всичко излиза наяве. Мотивите и интересите на престъпниците биват разкрити със стопроцентова сигурност. В реалния живот обаче не е така. В повечето случаи, дори в разкритите престъпления, винаги остават въпроси, съмнение и несигурност. Колкото и да си мислим, че знаем за хората и техните постъпки, никога не можем да си обясним напълно какво ги подтиква да извършват брутални и жестоки деяния.

Ако не друго, поне на Фин и Козловски не се наложи да останат дълго в къщата на сенатора. Час и половина след като започна разпитът, те бяха откарани в полицейския участък. Което си беше облекчение. Малко след като откараха труповете, Катрин и Брук бяха доведени в къщата и се създаде такова напрежение, че на Фин му стана трудно да диша.

Предполагаше, че и двете вече знаят, че Джеймс Бюканън е бил бащата на Фин. Брук непрекъснато го гледаше с недоумение. Дори не можеше да се престраши да срещне погледа й. Той имаше сестра! От тази мисъл се разтреперваха ръцете му. Искаше му се да отиде при нея, но не знаеше какво да й каже.

Прекалено много усложнения имаше. Тя тъгуваше за смъртта на баща си — бащата, който беше зарязал него и който вероятно беше убил майка му. Единственото, което му оставаше, беше да гледа надолу и да клати глава.

— Ако погледите можеха да убиват… — обади се Козловски, седнал до него.

Адвокатът вдигна глава и приятелят му кимна към Катрин Бюканън, която в момента гледаше към Фин. Гледаше, но сякаш не го виждаше, сякаш силно желаеше той да изчезне, да се разтвори, да се изпари във въздуха; да се махне от дома й, от живота й и да отнесе трагедията, която беше причинил на семейството й.

— Не я виня — отвърна Фин.

— Не? Вината не е твоя.

— Дали? — Отново сведе очи, безсилен да издържи на погледа й. — Дори и да не е моя вината, аз пак си оставам причината за всичко това. Аз съм причината нейният свят да се разпадне. Аз съм физическото въплъщение на всичките прегрешения и грехове на съпруга й. — Той се изсмя горчиво. — Точно като син на баща си.

— Глупости. Тя, а не някой друг, се е омъжила за задника. Тя е избрала по кой път да поеме. Ти нямаш нищо общо с това.

— Може би.

Лонг дойде при тях.

— Приключихме тук. Трябва да свършим още няколко неща, но в участъка.

Фин кимна, благодарен, че ще може да се махне от къщата, в която присъствието му никога не е било желано. С наведена глава тръгна към вратата и почти стигна до нея.

— Скот — повика го женски глас.

Той се обърна и се озова пред Брук Бюканън. Гримът й се беше размазал, под очите й имаше тъмни кръгове.

— Фин — каза той.

— Какво?

— Никой не ми вика Скот. Всички ми казват Фин.

— Добре. — Тя отвърна поглед, а от очите й потекоха сълзи. — Не съм много добра в това, не знам какво да кажа.

— Какво има да се казва изобщо? — Той много искаше да си тръгне от тази къща.

— Предполагам няма. — Тя отново погледна настрани. — Не знам как да приема всичко това.

— Да, разбирам те.

— Никога преди не съм имала брат.

— Аз никога преди не съм имал нищо.

— Ще ми трябва известно време, но когато към готова, ще искам да поговорим. Не знам обаче кога ще е това. — Тя го погледна гузно.

Не беше необходимо, каза си Фин. Вината не беше нейна.

— Когато си готова, някой ден може да излезем и да изпием по чаша кафе — отвърна Фин. — Ако ли не, ще те разбера.

Тя кимна и се обърна. Преди да си тръгне обаче, се спря и му протегна ръка. Той разбра намерението й и стори същото. Двамата се здрависаха, гледайки се в очите.

— Радвам се да се запознаем, Фин — каза тя.

— И аз също, Брук.

След това ръкостискане тя си тръгна. По средата на пътя обаче се обърна и на него му се стори, че видя лека усмивка на устните й. Може и да беше само плод на въображението му.