Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Next of Kin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Зодия убиец

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-315-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9660

История

  1. — Добавяне

Трийсет и четвърта глава

— Той призна ли?

Джули Расин беше седнала по турски на пода в апартамента на Закари Лонг. На краката си беше сложила чиния с китайска храна. Пъхна пържен ориз в устата си. Лонг й разказваше накратко за следобедната му среща с Матю Пилар, шефа на гаража на Макдугъл.

— Призна — отговори Лонг от кухнята. — Искаш ли нещо за пиене? Виното от онази вечер остана.

Сърцето й се сви.

— Ти ще пиеш ли?

Той я изгледа остро и тя отвърна очи. Джули разбра, че Лонг се досеща за какво си мисли тя.

— Не — отвърна той. — Няма.

— И аз няма.

— Не означава, че няма да спра да пия. Просто сега не ми се пие.

— Не съм казала, че вече не можеш да пиеш.

— Добре.

Тя се замисли дали думите й са били най-подходящите. Искаше да го окуражи и да го подкрепи, а не да влошава ситуацията. Но едва ли имаше ефект. Лонг не беше от хората, които биха признали, че са се пристрастили към алкохола. Не му беше в природата. Но мълчанието стана непоносимо.

— И какво се случи?

— С пиенето ми ли?

Тя поклати глава.

— С Матю Пилар.

— А, това ли? — Той се приближи към нея. В чинията му имаше пиле по китайски и няколко ребърца. — Никога преди не бях виждал толкова уплашен човек. Той е още хлапе. Музикант. Беше пет следобед, а той още спеше. Сигурен съм, че е напълнил гащите.

— Знаеше ли за какво си отишъл при него?

— Не. Мислеше, че съм отишъл за дрешника му.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Не разбирам.

— Малката му оранжерийка. В дрешника си отглежда цяла горичка, но не от фикуси.

— Трева?

— Да, и то доста. Не е достатъчно, за да е значим играч на пазара. Задоволява личните си потребности, а може би и на част от приятелите си. Въпреки това доста се уплаши, когато ми отвори и аз му показах значката. Глупаво хлапе. Като нищо можеше да ме отпрати. Дори нямах заповед за разпит. Но не, той беше твърде наплашен. Пусна ме да вляза и веднага усетих, че крие нещо. Попитах го дали може да използвам тоалетната и по пътя надникнах във всяка от стаите. Зад един от дрешниците се процеждаше пурпурна неонова светлина. Попитах го какво е това. За малко да припадне. Побеля като тебешир и отвърна на въпроса ми с въпрос: „Кое какво е?“ Посочих към дрешника. „Това. Нещо против да погледна?“ Той само сви рамене. Още преди да отворя вратата на дрешника се разциври.

— Стана ми жал за него — каза Джули.

— И на мен. Казах му да се успокои, защото не съм дошъл за марихуаната. Казах, че не ми пука за нея и че няма да го издам, ако той ми каже истината за политическите дарения.

— И той каза ли ти?

Лонг кимна.

— Едва ли си дава сметка, че това е незаконно. Каза, че Макдугъл наредил на всеки един от работниците в гаража да напише чек за две хиляди и четиристотин долара за кампанията на Бюканън. Същата седмица всички получили към заплатата си плик със същата сума пари. Дори не знаел, че имало ограничения за даренията за политически кампании. Просто си помислил, че така искали да излезе, че много хора подкрепят Бюканън. Дори си мисля, че и сега не е наясно как прецака Макдугъл, като призна.

— Много ли е го прецакал?

— Това е наказуемо деяние, престъпление. На обикновен кокошкар ще лепнат не повече от две години, но за човек с биографията на Макдугъл може да дадат и четири. Доста хора са изгорели по този начин.

— Значи могат да приберат Макдугъл само задето е дал пари на сенатора?

— Не забравяй, че прибраха Капоне за укриване на данъци. Ще се хванат за всичко, за което могат. Така постъпват с мафиотите. Единствената цел е да ги приберат на топло за по-дълго.

— И на политическата кариера на Бюканън няма да се отрази добре.

— Със сигурност. Ако това се разчуе няколко седмици преди изборите, в най-добрия случай той ще изгуби, в най-лошия — ще прави компания на Макдугъл от година до година и половина.

— Елизабет Конър е знаела какво се случва. Мислиш ли, че е решила да се възползва?

— Възможно е. Както и да го погледнеш, е доста добър мотив всеки от двамата да иска смъртта й.

* * *

— Аз знам истината — каза Фин на Бюканън.

Сърцето му биеше толкова силно, че щеше да се пръсне. Беше изкарал първите тринайсет години от живота си по сиропиталища и приемни семейства, под постоянния страх от побой или нещо по-лошо. Следващите седем години прекара на улицата в обкръжението на хора, които биха те проболи в сърцето само за развлечение. Дори като адвокат пак се занимаваше с опасни хора до степен, че животът му беше заплашван. Няколко пъти заплахите бяха директни — в лицето му беше навирано дулото на пистолет. Но въпреки това никога не беше изпитвал страх като този в момента, сърцето му щеше да изскочи. Загледан в мъжа, който му беше дал живот преди повече от четири десетилетия, след което беше избягал, без дори да се поинтересува повече за него… нямаше думи, с които да се опишат противоречивите емоции, които го бяха овладели. Но неясно поради каква причина страхът доминираше.

— Коя истина? — попита Бюканън. Той бавно отиде до мивката, като премина на трийсетина сантиметри от Фин. Извади от шкафа чаша и си наля минерална вода. — Какво мислите, че сте открили, господин Фин?

— Вие сте я убили.

Сенаторът поклати глава.

— Имате грешка. Не съм убивал никого. Какво ви накара да си го помислите? Да не би да сте говорили с детектив Лонг? Той има всякакви странни идеи.

Бюканън беше спокоен. Толкова спокоен, че още повече подклаждаше гнева на Фин.

— Не — отвърна адвокатът. — Говорих с Иймън Макдугъл.

Бюканън, който тъкмо отпиваше от водата, преглътна тежко. Фин забеляза, че фасадата започва да се пропуква. Усещането беше приятно.

— Той е мой клиент. — Възнамеряваше да се наслади докрай на ситуацията.

Бюканън премълча. Взе чашата и я вдигна към Фин.

— Поздравления. Сигурен съм, че не ви оставя без работа.

— Прав сте — отговори той. — И засега ми се получава да отървавам хората му от затвора. Така успях да отърва и сина му, затова ми е задължен.

— Наистина ли? И как предложи да ви се отплати?

— Вече го стори. Даде ми каквото исках.

— И какво поискахте?

— Отговори. Исках да знам защо майка ми, която изобщо не познавах, е била убита. Той ми каза. Каза ми, че вие сте го извършили.

Сенаторът се ухили, но по челото му изби пот.

— Разплатил се е във фалшива валута. Не съм сторил нищо. Аз се познавам с господин Макдугъл от години. Той беше мой поддръжник, както и много от неговите служители. Това обаче няма нищо общо със смъртта на жената. Във всеки случай аз нямам нищо изобщо. И няма да позволя на Иймън Макдугъл да ме въвлича в подобни мръсотии, ясно ли е?

— Ясно. На никого няма да позволите да ви смъкне от върха.

— Не съм извършил нищо нередно. Това обвинение, че аз съм я убил, е абсурдно. Че защо бих го правил? Каква изгода бих имал?

— Тя ви е изнудвала.

— С какво? Каква информация е притежавала, която би й позволила да ме изнудва?

Фин го изгледа и процеди през зъби:

— Изнудвала ви е с това, че сте мой баща.

Най-накрая маската падна окончателно. Бюканън реагира така, сякаш са го ударили в гърдите с желязо. Ококори се и челюстта му увисна. Остана така в продължение на няколко секунди, мъчейки се да си поеме въздух или да измисли подходящите думи.

Фин продължи:

— Ето това е истината.

— Махайте се оттук — шепнешком произнесе Бюканън. Устните му трепереха, а кожата му беше станала пепелявосива, но като че собственият му глас му вдъхна малко решителност: — Веднага! Веднага напуснете дома ми!

Фин кимна.

— Тръгвам си.

Отправи се към външната врата, но преди да излезе от кухнята, се обърна и добави:

— Това знам и смятам да го докажа.

* * *

Коул седеше в колата си, паркирана на улицата, малко по-нататък от имението на Бюканън, когато Фин излезе от къщата на сенатора. Решително отиде до кабриолета си, без да поглежда назад към къщата. Коул стисна волана по-силно. Фактът, че адвокатът се беше заровил толкова дълбоко, представляваше проблем. Това излагаше на опасност плана на Коул. Но все още не всички възможности бяха изчерпани.

Фин подкара колата си. Коул се поколеба. Имаше прекалено много начини да се подходи към проблема. След като го обмисли за няколко секунди, Коул стигна до извода, че адвокатът е в центъра на всичко. Той беше ключът и единственият начин да се държи проблемът под контрол беше да се държи под око адвокатът.

Той потегли след колата на Фин.