Дейвид Хосп
Зодия убиец (42)

Четирийсет и първа глава

Фин беше останал в кантората до по-късно от обичайното. Първо беше обиколил съдилищата, после отиде да даде кръвна проба за ДНК теста. Процесът отне повече време, отколкото той очакваше. Когато се върна, вече наближаваше вечерта, а той беше неспокоен. Реши, че ще е най-добре, преди да се прибере, да прочисти съзнанието си от всичките емоции, съпровождащи бурния му живот. Работата щеше да му помогне. Освен това през последните дни беше пропилял толкова много време, че адвокатската му практика започваше да страда.

Сали също остана в кантората. Каза, че има да пише домашно и че не й се прибира сама. Фин обаче усещаше, че тя иска да се увери, че той е добре. Беше доста странно усещане — някой друг да се интересува от теб.

В девет и трийсет Фин изгуби желание за работа.

— Искаш ли да отидем да вечеряме? — попита.

— Добре — отговори тя.

Той провери дали вратите са заключени добре, след което двамата облякоха палтата си и излязоха.

Вечеряха във „Фемили Кичън“ в северния край на Чарлстън. Заведението беше уютно и готвеха вкусно. Беше почти празно в четвъртък вечер. Когато приключиха с вечерята, бяха единствените останали клиенти и персоналът се готвеше да затвори заведението. Обноските на сервитьора бяха безупречни, но на Фин му се стори, че долови известно раздразнение в тона му.

Определено човекът искаше те да си вървят, за да може да се прибере у дома. Адвокатът му даде щедър бакшиш, за да компенсира причиненото неудобство. Винаги беше по-мъдро да останеш в приятелски отношения с местните търговци.

Двамата със Сали излязоха в хладната вечер и тръгнаха към хълма. Кварталът беше спокоен и безопасен, но се намираше недалеч от общинските жилища на север. Вятърът свиреше в голите клони на дървета и повдигаше от тротоара сухите листа, като ги запращаше в краката им.

— Какво ще правиш, ако се окаже, че той ти е баща?

Фин забоде поглед в тротоара, докато обмисляше отговора си, следвайки с очи пукнатините в бетона, образуващи с годините все по-широка и дълга паяжина. Колкото и да се стараеха хората да наложат на света своя ред, светът винаги имаше последната дума.

— Не знам — отвърна.

— Това не означава, че той я е убил. Дори и да ти е баща.

— Предполагам. Но е замесен по един или друг начин.

Тя се умълча в продължение на половин пресечка.

— Ще станеш ли богат, ако той ти е баща?

— Не.

— Защо? Нали той е богат.

— Защото дори да ми е баща, аз не съм негов син. — Той я погледна. — И никога няма да бъда.

Тя кимна.

Вървяха по Бънкър Хил Стрийт в посока към магистралата „Мистик Ривър“. Малко по-нагоре имаше уличка успоредна на испанския пазар. Уличката беше широка само колкото боклукчийските кофи в нея да се напълнят за два дена. Фин отново се загледа в тротоара, когато наближиха кръстовището. Тогава на оскъдната светлина на една от уличните лампи в далечината забеляза как някаква сянка пробяга. Отначало го прие за нормално — вятърът беше силен и носеше сухи листа, завърташе ги, смесваше ги заедно с хартиени боклуци и ги караше да танцуват и да се реят над пустата улица.

Тази сянка обаче не танцуваше. Застина неподвижно, тъмна и с ясни очертания. Миг по-късно до нея се появи втора.

Фин вдигна глава. Само на метри от тях на тротоара стояха двама мъже. Единият беше млад и нисък, с дебел врат. Другият, по-висок и по-възрастен. Двамата гледаха към тях. Адвокатът вдигна ръка, за да накара Сали да спре, но тя вече беше спряла. Беше ги видяла преди него.

Мъжете останаха така за секунда и тогава по-младият извади ръката си от джоба и я насочи към Фин. Дори и в тъмното Фин можа да различи пистолета.

— Добра вечер, адвокатче.

Адвокатът позна гласа.

— Кевин?

— Точно така, задник. Още ли мислиш, че съм тъпак?

* * *

Коул остана неподвижен. Инструкциите на Иймън Макдугъл бяха ясни: той беше там само за да се увери, че Кевин няма да направи грешка. Време беше, каза му Макдугъл старши, синът да се научи какво е истинска отговорност. Време беше да стане истински мъж.

За Коул беше без значение. Така или иначе нещата щяха да стигнат до своя закономерен край. Ако беше писано да се развият така, добре тогава. Той стоеше точно зад Кевин. Младежът беше изскочил от улицата твърде рано и така остави прекалено голяма дистанция между тях и целта им. Може би това нямаше голямо значение предвид факта, че едната от жертвите беше младо момиче. При други обстоятелства обаче подобна грешка би могла да струва живота на Кевин. Това даваше на жертвите възможност да реагират — да побегнат или да приемат боя. Коул изрично му беше казал да почака, докато адвокатът и момичето минат покрай тях. Много по-лесно беше да ги нападнат отзад, отколкото да ги предупреждават. Макдугъл обаче изобщо не го слушаше. Беше надрусан. Движенията му бяха трескави и маниакални, дишането му беше затруднено.

Коул видя как Макдугъл издърпа назад ударника на пистолета. Грешка номер две.

— Не тук — каза му той. — В уличката.

Усети напрежение в действията му. Кевин размаха пистолета към Фин и момичето.

— Към уличката — нареди. — Адвокатът не се подчини. — Веднага — Кевин се прицели в главата на момичето. — Тръгвай или ще я застрелям.

— Пусни я да си върви — каза Фин.

— Като дойдеш в уличката.

Изражението на момичето се промени. Коул очакваше да види страх, самосъжаление — така реагираха повечето хора, когато видеха срещу себе си насочено дулото на пистолет. Не и тази обаче. Чертите й станаха по-твърди и по-сурови. Нямаше страх, само гняв. Той изпита възхищение от самообладанието й. Тя погледна към адвоката, а той само поклати глава.

— Ще вървя — каза Фин.

— Не! — извика момичето.

— Всичко ще е наред — отвърна той.

— Тръгвай с него — нареди й Макдугъл.

— Каза, че ще я пуснеш — протестира адвокатът.

— Да, ще я пусна, но не и преди да свърша с теб. Така ще съм сигурен, че няма да направиш някоя глупост. — Макдугъл сграбчи момичето и го бутна да върви към уличката. — Тръгвай!

Четиримата влязоха в уличката. Тъй като наредените покрай стената боклукчийски кофи не оставяха много свободно място, трябваше да минат в колона по един. Първи беше Фин, след него вървеше момичето, после Макдугъл и накрая Коул. Дишането на Коул беше спокойно, пулсът — нормален. За разлика от останалите.

След като минаха покрай кофите, уличката се разшири. Фин и момичето застанаха един до друг.

— Можем да поговорим за това — каза адвокатът.

Загуба на време и сили. Макдугъл не беше с достатъчно ясно съзнание, за да преговаря.

— За какво? — изхриптя Кевин. — За това, че продаде баща ми ли?

— Не знам за какво говориш.

— Има запис от видеокамерата! Да не мислиш, че съм толкова тъп! — Той се приближи и опря дулото на пистолета в брадичката на Фин. После го плъзна нагоре, докато дулото не се озова до лявата ноздра на адвоката. Натисна дулото и се наложи Фин да наклони назад главата си, за да не нарани носа му. — Още ли мислиш, че съм глупав?

Адвокатът преглътна тежко, но не започна да умолява Макдугъл. Само го погледна в очите и каза:

— Пусни момичето.

Макдугъл отстъпи назад, като държеше на прицел адвоката, и се изкиска:

— Не знаеше, нали? Не знаеше за камерата. Мислеше, че ще се измъкнеш, че ще ти се размине. Че ще откраднеш безнаказано информация от баща ми и ще я предадеш на полицията. Мислеше, че той няма да разбере?

Коул забеляза как жилите на врата на Кевин се издуха. Както и да се развиеха събитията тази вечер, той лично щеше да се погрижи Кевин Макдугъл да напусне този свят. Нещастникът нямаше да оживее дълго на улицата дори и с протекцията на баща си.

— Пусни момичето да си върви — повтори Фин. — Не искам да гледа как умирам.

Макдугъл се изиска отново.

— Не, тя няма да гледа как умираш! — извика той. — Отстъпи крачка назад и насочи оръжието към момичето. — Ти ще гледаш как тя умира!

Фин застана пред Сали и протегна ръце.

— Не! — изкрещя. — Обеща да я пуснеш! — Потърси в очите на Макдугъл някакво съчувствие и жалост, но не откри нищо. Психопатът се беше надрусал и едва ли разсъждаваше трезво.

— Излъгах! — извика Макдугъл и продължи да се смее. — Схвана ли? Излъгах те!

Той стигна едва ли не до истерия. Ако беше сам, Фин можеше и да се справи с него. Каквито и наркотици да беше употребил, те направо бяха разяли мозъка му. Може би Макдугъл щеше да успее да натисне спусъка, но той щеше да избие ръката му настрани и да спаси Сали.

Вторият мъж обаче представляваше проблем. Беше по-възрастен, но висок и добре сложен. Нещо повече, реагира спокойно на случващото се. Държеше ръката си в джоба, вероятно стискаше собственото си оръжие. Изглежда и преди беше попадал в подобни ситуации, и нямаше намерение да изпада в паника. Именно той плашеше Фин.

— Не го прави — каза адвокатът. Може би, ако продължаваше да му говори, все още имаше някакъв шанс. Силно се съмняваше в това, но възможностите му за действие бяха изчерпани. — Чуй ме, Кевин, не съм им дал никаква информация за баща ти. Баща ти е в безопасност. Дадох им информация само за другите. Направих го, за да те изкарам от затвора. Беше част от плана ми. — Фин говореше бързо.

— Млъквай! — Макдугъл клатеше глава.

— Вярно е, Кевин. Защо според теб полицията не арестува Иймън? Те нямат нищо срещу него. Не прави това. Обади се на баща си, кажи му. Трябваше да го сторя, за да те измъкна.

— Млъкни, бе! — изкрещя Макдугъл с разтреперана ръка, като размахваше пистолета под носа на Фин. Адвокатът видя как показалецът на спусъка му побеля от натиска върху спусъка.

Последва силен гърмеж и Фин затвори очи. Инстинктивно вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази, за да пипне раната, да спре кървенето и да опази невредима останалата част от тялото си.

Но лицето му очевидно беше непокътнато. Нямаше кръв, нито рана или болка.

Отвори очи и погледна към момчето. Кевин продължаваше да стои срещу него с насочено оръжие. Пистолетът беше толкова близо до лицето на Фин, че беше невъзможно да пропусне. Дори и надрусан, вероятността да не улучи беше близо до нулата.

И тогава Фин забеляза тънка кървава струйка, стичаща се от ъгъла на устата на Макдугъл. Струйката се спусна по бузата и покапа от брадичката му. Отначало кръвта течеше бавно, но скоро набра скорост и стана по-голяма, докато накрая от устата му потече цял поток и започна да пада върху обувките му.

Той се втренчи изненадано във Фин, сякаш не разбираше какво е станало.

Отекна втори изстрел. Този път куршумът го удари в тила и го събори по лице. Фин беше опръскан от кръв и мозъчна тъкан. Кевин се просна на земята със завъртяна под странен ъгъл ръка, с извит врат. Продължаваше да стиска оръжието. Адвокатът вдигна поглед към втория мъж. Онзи също беше извадил пистолет, от дулото на който се виеше тънка струя дим. Насочи пистолета към него.

— Недей — каза Фин.

Пистолетът продължи зловещо да стои насочен към него и за миг му се стори, че не вижда нищо друго. Колкото по-дълго гледаше към него, толкова по-голям му се струваше — огромен, масивен и тежък инструмент на съдбата. Цялата енергия на света беше концентрирана в тъмното дуло, което сочеше право към сърцето му.

Фин си наложи волята да премести погледа си върху лицето на мъжа. Беше по-възрастен, отколкото предполагаше. Имаше коса с цвят на океанска буря и бледи и студени очи. Гледаше съсредоточено към Фин. Или може би не толкова към него, колкото през него.

— Не го прави — повтори адвокатът.

Ръката с пистолета потрепна, но оръжието не гръмна. Мъжът му махна с пистолета.

— Върви — каза.

— Какво?

— Върви си. Вземи момичето и се махай.

Фин протегна назад ръка и стисна дланта на Сали. Продължи да гледа към мъжа и бавно застана между момичето и пистолета.

Оръжието остана насочено към гърдите на Фин. Двамата със Сади заобиколиха мъжа, движейки се с гръб към тухлената стена. Той вървя назад с лице към мъжа, докато не достигнаха пресечната улица.

— Кой уби майка ми? — попита Фин.

Мъжът го погледна с недоумение.

— Какво?

— Кой уби майка ми, Елизабет Конър? Ти ли я уби?

След секунда объркването изчезна от лицето на въоръжения. Той кимна.

— Да — каза. — Аз бях. А сега върви.

— Защо? — попита адвокатът. После извика: — Защо?!

— Съжалявам — каза мъжът и най-накрая свали пистолета. — Аз започнах това. — Прибра оръжието в джоба си. — И сега е време аз да го завърша.

— Какво говориш? Как ще го завършиш? — Фин се изкушаваше да остане. Да иска отговори. Но Сали го дърпаше за ръката и тихо го молеше да тръгне, да избягат от опасността. — Бюканън ли беше? Той ли ти плати? — извика. — Той ли ти плати да убиеш майка ми?

— Вървете и не се обръщайте назад — отвърна мъжът.

Фин го изгледа със смесени чувства, после се обърна. Двамата със Сали затичаха обратно по улицата.